РЕШЕНИЕ

гр. София, 19.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

   мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

                               

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 4820 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение № 2534 от 05.01.2019 г., постановено по гр. дело № 74783/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 158-ми състав, предявеният от ищеца „Б.I.“ ООД срещу ответното дружество „Т.С.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 137, ал. 2 от ЗЕ е уважен изцяло за сумата от 9 802,74 лева – частично от 15 000 лева (след допуснато увеличение на иска в проведеното на 05.10.2018 г. открито съдебно заседание), представляваща цена за ползването на изградени от ищеца съображения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. ********за периода от 20.10.2012 г. до 20.10.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2017 г., до окончателното плащане на вземането.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД. В нея са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение поради постановяването му при допуснато противоречие с материалния закон. Въззивникът твърди, че съгласно предварителен договор за присъединяване има право да ползва изграденото от потребителя съоръжение, независимо че е предвидено в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ заплащането на цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите. Сочи, че получаването на обезщетение за ползване на съоръжението от страна на ищцовото дружество би довело до неоснователното му обогатяване и до потъпкване на принципа, съгласно който никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, което според ответника се изразява в непредставяне на необходимите документи за изкупуване на съоръжението в по-кратки срокове, поставяйки го в обективна невъзможност да придобие собствеността съобразно договореното. Счита, че „Б.I.“ ООД не се е легитимирало като собственик на съоръженията, а като възложител в документацията са вписани етажните собственици в жилищната сграда и Столична община – Район „Изгрев“. Намира, че по делото не е установено ищцовото дружество да е отправяло искане до „Т.С.“ ЕАД за заплащане на наем по методиката, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съображението. Излага, че претендираното от ищеца задължение за дължимост на цена за ползване на присъединителния топлопровод се явява частично погасено по давност, тъй като се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Предвид изложеното отправя искане за отмяна на решението и за отхвърляне в цялост на предявения иск. Претендира разноски.

В законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца „Б.I.“ ООД. В същия се сочи, че изложените в жалбата твърдения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт са неотносими и неверни, предвид установените по делото факти. Отправено е искане за оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на постановеното от районния съд решение, както и за присъждане на разноски.  

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и на основание чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

От фактическа страна:

Не е спорно между страните обстоятелството, че по силата сключен между тях договор № 2 от 31.05.1999 г., ищцовото дружество е изградило за собствена сметка външен топлопровод и абонатна станция за жилищна сграда – етажна собственост на адрес гр. София, бул. Н. Й.********. Не е спорно също, че по отношение на процесния обект е издадено разрешение за строеж № 403 от 03.12.2002 г., както и разрешение за ползване № 574-ПК-874 от 17.05.2003 г.  относно строеж – „абонатна станция и външно топлозахранване на жилищна сграда“, находащ се в урегулиран поземлен имот, представляващ парцел Х-46, кв. 2 по плана на гр. София, м. „Драгалевска спирка“, Район „Лозенец“ – Столична община, с административен адрес гр. София, бул. Н. Й.********. Установява се от представените по делото писмени доказателства и от заключението на изготвената пред СРС съдебно-техническа експертиза, че изпълнението на строежа е съгласно изискванията, съоръжението е изградено в съответствие с техническите правила и норми, въведено е в експлоатация на 17.05.2003 г. и е предадено във владение на ответното дружество, което е открило абонатни номера за заплащане на доставяната топлинна енергия и ползва процесното съображение.

От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, заключението по която съдът приема за компетентно изготвено и поради това кредитира, се установява, че цената за ползване на съораженията за исковия период, обхващащ времето от 20.10.2012 г. до 20.10.2017 г., възлиза общо на сумата от 9 802,74 лева без ДДС.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова претенция, която, по убеждение на настоящата инстанция, съдът правилно е квалифицирал като иск по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ за присъждане  на сумата от 1250,00 лева, впоследствие увеличена на 9 802,74, представляваща обезщетение за ползването на процесните съображения за присъединяване към топлопреносната мрежа за периода 20.10.2012 г. до 20.10.2017 г. Това е така, тъй като съгласно чл. 137, ал. 1 от ЗЕ, при присъединяването на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са собственост на същото, но ал. 2 допуска изграждането на тези съоръжения да се извърши и от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. В този случай законът определя, че то следва да заплаща цена за ползването му, като собствеността следва да бъде прехвърлена в срок до три години, а отношенията се уреждат в договора за присъединяване – чл. 137, ал. 3 от ЗЕ и чл. 33, ал. 1 НТопл. Цитираните разпоредби санкционират разместването на имуществени блага и неоснователното обогатяване, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Поради изложените аргументи за основателността на исковата претенция ищецът следва да докаже следните обстоятелства: 1/ че е изградил топлопреносното съоръжение и е негов собственик; 2/ че същото се ползва от ответното дружество и по този начин то се обогатява; 3/ обедняване в правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния период; 4/ връзката между собственото си обедняване и обогатяването на насрещната страна. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже наличието на  правно основание за разместването на благата. Противно на твърдението на жалбоподателя, възникването и реализирането на правото на обезщетение не е обусловено от отправянето на покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване равностойността на неоснователното обогатяване, поради което наличието или липсата на покана са ирелевантни за основателността на предявения иск.

По делото несъмнено се установяват обстоятелствата, че ищцовото дружество е изградило топлопреносните съоръжения и е техен собственик. В тази връзка неоснователен е доводът на жалбоподателя, че „Б.I.“ ООД не се е легитимирало като собственик на съоръженията. Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите, когато са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. Според дадената в § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването /НТ/ легална дефиниция на понятието „сградна инсталация“, това е съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии. Съгласно чл. 140, ал. 3 от ЗЕ сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. Абонатната станция и присъединителният тръбопровод следователно не попадат в обхвата на режима на етажната собственост. Обща част е помещението в сградата, в което са разположени съоръженията, които по смисъла на § 1, т. 1 от ЗЕ представляват „абонатна станция“, но не и самата абонатна станция. При това положение, при липса на данни за прехвърляне на процесните съоръжения, включая абонатната станция, на етажните собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата, възражението на топлопреносното предприятие, за което е нормативно предвидено задължение за изкупуването им, се явява неоснователно.

По отношение на обогатяването на въззивника – ответник и обедняването на въззиваемия – ищец, съдът намира следното:

Неоснователно е възражението на ответното дружество, че получаването на обезщетение за ползване на съоръжението от страна на ищцовото дружество би довело до неоснователното му обогатяване и до потъпкване на принципа, съгласно който никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, което според ответника се изразява в непредставяне на необходимите документи за изкупуване на съоръжението в по-кратки срокове, поставяйки го в обективна невъзможност да придобие собствеността съобразно договореното. Твърдяното неправомерно поведение от страна на ищеца не се доказва, напротив – по делото се установи, че той е изпълнил точно задълженията си по сключения между страните договор, което е признато от представител на ответника с подписването на становище в тази насока. Освен това, както вече беше посочено, по делото е безспорно установено, че изграждането на процесната инсталация отговаря на изискванията и проектните книжа, каквато констатация се съдържа и в неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза. Това опровергава поддържаното от жалбоподателя становище, че ищецът не е изпълнил задълженията си да представи необходими документи по повод окончателното уреждане на отношенията между страните посредством договор за покупко-продажба на съоръжението.

На следващо място, задължението за заплащане на цената за ползване на съоръжението от страна на ответника е нормативно предвидено, а именно – в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ. По тази причина неоснователен се явява доводът на последния, че съгласно предварителен договор за присъединяване същият има право да ползва съоръжението, поради което не дължи заплащане на обезщетение, доколкото от предвиждането на това право в договора не следва, че същото е безвъзмездно. Нещо повече, предвид обстоятелството, че процесните съоръжения е следвало да бъдат изградени от „Т.С.“ ЕАД, съгласно чл. 137, ал. 1 от ЗЕ, а са изградени от ищеца, то Топлофикационното дружество си е спестило разходи и е избегнало намаляване на имуществото си. С построяване на топлопровода и абонатната станция от въззиваемото дружество, същото се е обеднило от вложените средства. Реално обогатяването настъпва именно за „Т.С.“ ЕАД, което ползва изградения от другиго технически ресурс, заобикаляйки по този начин необходимостта да вложи собствени средства за създаването му. Поради това и изградилото съоръженията лице следва да бъде обезщетено за това ползване със заплащане на съответно обезщетение, каквото задължение се предвижда в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ. В тази връзка не се установява по делото наличието на твърдяното от ответника нарушение на правни принципи и злоупотреба с права.  

Размерът на обогатяването на въззивника, респективно обедняването на въззиваемата страна, се съизмерява с цената за ползване на съораженията за процесния период, изчислена от вещото лице на сумата от 9 802,74  без ДДС.

На последно място, неоснователно е и релевираното от ответната страна възражение за погасяване на вземането по давност. В случая, претендираното от ищеца вземане не притежава характеристиките на периодично плащане, изведени в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, и доколкото същото произтича от неоснователно обогатяване, същото се погасява по давност с изтичане на пет години. Процесното вземане обхваща период от 20.10.2012 г. до 20.10.2017 г., като исковата молба, прекъсваща давността на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, е депозирана на 20.10.2017 г. Следователно, давността за процесното вземане не е изтекла дори за част от релевирания период.

По изложените съображения, настоящата инстанция приема, че решението на Софийския районен съд е правилно и като такова то следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него жалба – оставена без уважение.

По разноските пред въззивната инстанция:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала присъждането на такива е и представила доказателства за извършването им. Направеното от въззивното дружество възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно с оглед липсата на фактическа и правна сложност на настоящото дело и извършените от процесуалния представител на въззиваемия действия в производството пред СГС, ограничили се до подаването на отговор на въззивната жалба. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение съобразно предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, възлизащ на сумата от 820,14 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2534 от 05.01.2019 г., постановено по гр. дело № 74783/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 158-ми състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „Б.I.“ ООД, ЕИК ********, със  седалище и адрес на управление:***-48, сумата от 820,14 лева разноски пред въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                               2.