Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 12.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7859 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.04.2019 год., постановено по гр.дело №24116/2018 год. по описа на СРС, ГО,
53 с-в, З. „О.“ АД е осъдено да заплати на Ц.Л.Д. по иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ сумата от 1 528.50 лв.,
представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за претърпени
имуществени вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със
законната лихва върху тази суми, считано от датата на подаване на исковата
молба – 16.04.2018 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 921.14 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника ЗАД „ОЗК-Застароховане“ АД. Жалбоподателят поддържа, че ищцата
не била доказала механизма на процесното пътнотранспортно произшествие /ПТП/.
Твърдяното събитие не представлявало покрит от застраховката риск, тъй като не
било настъпило в резултат на виновно и противоправно поведение на водача на
процесния автобус. Уврежданията били получени и поради поведението на самата
ищца или поне съпричинени в значителна степен от нея, тъй като същата не се
била захванала/държала, така че да си осигури равновесие и да не придвижи
напред от седалката. Отговорността на водача на автобуса по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в
хипотезата на рязко спиране на превозното средство, принципно можела да бъде
ангажирана, но в случая била изключена съгласно чл. 24, ал. 1, пр. 2 ЗДвП и предвид
заключението по съдебната автотехническа експертиза, според което най-вероятна
причина за рязкото спиране на автобуса била предприетата „маневра“ за избягване
на произшествието. При такъв вид маневра вината се явява изключена. Липсвали
доказателства, които да опровергават констатацията на вещото лице и показанията
на свидетелите. Отговорността на третото неизвестно лице, предизвикало тази
маневра на водача на автобуса принципно можела да бъде ангажирана, но само при
установяване на конкретното поведение на третото лице. СРС изолирано бил
кредитирал показанията на свидетеля П.и заключението на вещото лице. Не бил
взел предвид данните за наличието на „джип, който станал причина“ за рязкото
задействане на спирачната уредба и уточнението на вещото лице, че „рязкото
намаляване на скоростта и задействане на спирачната уредба от водача на
автобуса се дължи на друго превозно средство джип, който се намира пред него …“,
както и че неустановеното превозно средство е изпреварило автобуса в нарушение
на чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Следователно не било установено, че водачът на
автобуса бил допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата. Внезапното
аварийно спиране не било осъществено в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, тъй
като автобусът се движел с разрешена скорост и при конкретния механизъм на ПТП
не бил длъжен нито обективно можел да предвиди предварително естеството на
предприетите от неизвестния водач действия по грубо нарушаване на правилата за
движение по пътищата. Водачът на автобуса е бил длъжен да спре /включително и
внезапно/ и в конкретния случай е успял да изпълни това свое задължение, за да
избегне настъпването на ПТП. Водачът на автобуса не бил провокирал, нито бил
способствал настъпването на произшествието. Недоказани били и твърденията на
ищцата за направени разходи за транспорт с линейка на стойност 50 лв., както и
на разходите на стойност 100 лв. съобразно фактурата от 01.12.2017 год. Ищцата
била изписана от болницата на 20.11.2017 год., като не и било указано на
следващия ден да посещава болничното заведение. Конците следвало да бъдат
свалени след 14 дни. Т.е. нямало доказателства, че на 20.11.2017 год. ищцата
била транспортирана до дома й с линейка. А и от заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза не се установявало, че е било необходимо
транспортирането на ищцата с линейка. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата Ц.Л.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че по делото било доказано виновното и противоправно поведение на водача на
автобуса. Твърденията за съпричиняване били недоказани. Всички от сторените от
ищцата разходи били необходими, в т.ч. транспортните и се отнасяли до проведено
лечение и рехабилитация. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно.
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ
дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск
за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който
деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. По този иск ищецът следва
да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическия
състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна
връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност”
между този водач и застрахователя /ответното дружество/. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е по делото, а и се установява от писмените
доказателства, в т.ч. констативен протокол, съставен от дежурен ПТП-О“ПП“-СДВР
/който има характера на официален свидетелстващ документ по чл. 179, ал. 1 ГПК/,
събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпита
на свидетеля Т.М.П.и събраните във въззивното производство гласни доказателства
чрез разпита на свидетеля Б.Б.К., които следва да бъдат кредитирани като ясни,
последователни, безпротиворечиви помежду и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, както и от заключенията на вещите лица по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебна
автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза, които подлежат на
кредитиране /чл. 202 ГПК/, съществуването на договор за застраховка „гражданска
отговорност”, който има за обект автобус по линия 111 – „Мердецес Конекто“ с
рег.№******, като застрахован бил Б.Б.К.,
а застраховател – ответното дружество, както и че в срока на застрахователното
покритие е настъпило процесното ПТП –
на 15.11.2017 год., в гр.София, на връзката, свързваща бул.“Андрей Сахаров“ с
бул.“Александър Малинов“, в посока бул.“Андрей Ляпчев и в района на №38, при
задействането на спирачната уредба от страна на водача на автобуса, ищцата,
която пътувала седнала в автобуса, паднала, в резултат на което й било
причинено следното увреждане – счупване на лявото колянно капаче – закрито,
причинило трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за срок
по-дълъг от 30 дни.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивната
инстанция са свързани с това чия е вината за настъпването на процесното
пътнотранспортно произшествие, в т.ч. наличието на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна ищцата с оглед своевременно направеното от ответника
възражение в срока за писмен отговор на исковата молба – чл. 131 ГПК, което е
поддържано и във въззивната жалба/, дали ищцата е направила всички твърдени разходи
за лечение и дали е налице причинно-следствена връзка между тези имуществени
вреди и причиненото й телесно увреждане.
Въз основа на съвкупната преценка на
събраните в първоинстанционното и въззивното производство гласни доказателства
и заключението по съдебната автотехническа експертиза, настоящият съдебен
състав приема за установено, че процесното произшествие е настъпило при
движението един зад друг на неустановен
автомобил марка „Джип“ и процесния автобус, като при предприемането на маневра
„завой надясно“ от първото от посочените превозни средства, водачът на автобуса
рязко задействал спирачната уредба, за да избегне удар с автомобила.
Така установеният механизъм на
произшествието, дава основание за извода, че действията на водача на автобуса съставляват
граждански деликт. Същият е нарушил правилата за движение по пътищата,
установени в чл. 24, ал. 2 ЗдвП – преди да намали значително скоростта на
движение на управляваното от него превозно средство, водачът е длъжен да се
убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че
няма да затрудни излишно тяхното движение и в чл. 3, т. 2 ППЗДвП – участниците
в движението са длъжни да пазят живота и здравето на хората. Допуснатите от водача
на автобуса нарушения на обсъжданите правила за движение по пътищата са в пряка
причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Друг извод не следва и в хипотеза на
причиняване на вредоносния резултат независимо от две лица – водача на
процесния автобус и водача на неустановеното превозно средство, тъй като тя не
изключва отговорността на застрахования за развитието на причинния процес,
доколкото неговото деяние е необходимо и значимо условие да настъпят вредите
/отделен е въпросът доколкото е достоверно впечатлението на свидетеля К., че водачът
на неустановения автомобил е „щял да се
включи в основния поток“, т.е. на превозните средства, които са се движели в
колона; свидетелят не може и да посочи дали движещото се пред него превозно
средство е подало сигнал със светлинния пътепоказател преди да започне да
осъществява маневрата „завиване надясно“/.
Не е налице и случайно деяние,
доколкото водачът на автобуса е нарушил виновно правилата на чл. 24, ал. 2 ЗДвП
и чл. 3, т. 2 ППЗДвП и като професионалист е имал необходимите знания, умения и
опит да предвиди настъпването на вредоносния резултат от рязкото спиране на
управляваното от него превозно средство, предвид обстоятелството, че в него са
пътували множество пътници.
Деянието не е извършено и при
условията на крайна необходимост, доколкото в резултат на същото е било
причинено телесно увреждане на пътник в автобуса /ищцата/. Съгласно разпоредбата
на чл. 13, ал. 1 НК и тълкуването му, дадено в т. 3 от Тълкувателно решение №
106 от 31.10.1983 год. по н. дело № 90/1982 год., ОСНК водачът не може да се
позовава на крайна необходимост, когато уврежда здравето и живота на хора.
Например, той не може, за да спаси своя живот, този на пътниците или на други
участници в движението, да причини смърт или телесна повреда другиму.
На следващо място настоящият съдебен състав счита, че обосновано въз основа
на ценените писмени доказателства по делото – данъчни фактури /които се явяват
надлежни доказателствени средства, установяващи заплащането на процесните суми/
и заключението по съдебно-медицинска експертиза първоинстанционният съд е приел
за установено, че ищцата е направила разходи за своето лечение и за транспорт в
общ размер на 1 528.50 лв., както следва: на 16.11.2017 год. – за
медицинско изделие /остеосинтезни средства и ортеза/ в размер на 1 280
лв., на 21.11.2017 год. – за медицински консумативи в размер на 98.50 лв., на 21.11.2017
год. – за извършен медицински транспорт с линейка в размер на 50 лв. и на
01.12.2017 год. – за извършен транспорт с линейка за сваляне на конци в размер
на 100 лв.
Неоснователни се явяват оплакванията
във въззивната жалба, тъй като посочените разходи са били необходими, действително
са били направени и намаляването на
имуществото на ищцата с посочената сума е в причинно-следствена връзка с телесното
й увреждане, настъпило в резултат на процесното ПТП. Няма съмнение, че разходите
са били направени от ищцата във връзка с лечебния процес, престой в болнично
лечение и с оглед оперативната интервенция, на която същата е била подложена – кръвно
наместване на счупването и метална фиксация по метода Вебер. А извършването на разходи
за транспорт е свързано с възстановителния процес – ищцата е била изписана от
Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Света Ана“ АД на
20.11.2017 год., като стерилната й превръзка е следвало да бъде сменяна през 3
дни, а конците – свалени на 14-ия следоперативен ден – 29.11.2017 год., т.е. наложително
е било транспортирането й поне два пъти предвид това, че е била трудно подвижна
/вещото лице изрично сочи, че подобни разходи не се поемат от здравната каса, а
при разпита си в съдебно заседание заявява, че болничните линейки могат да се
ангажират само по спешност/, като СГС съобразява и възрастта на пострадалата
/70 год./.
Следователно ищцата се легитимира
като кредитор на претендираното вземане за имуществени вреди.
Възражението на ответника за
съпричиняване се явява неоснователно, поради следните съображения:
Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки
за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма
на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо
е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е
необходимо наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на
съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от Тълкувателно решение №
1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК. В
частност по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че
поведението е ищцата е допринесло за настъпването на вредите, а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника. Напротив, от
разпоредбите, установяващи задълженията на пътниците при осъществяването на
превоз – чл. 135 и 137 ЗДвП и чл. 182 е 184 ППЗДвП, следва, че седналите на
седалките в автобуса пътници нямат задължението да се държат за поставен в
салона детайл за захват, за да си осигурят равновесие.
В този смисъл законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираният пряк по чл. 432, ал. 1 КЗ иск
се явява изцяло основателен, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 400 лв. Своевременно направеното от жалбоподателя
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно, тъй като заплатеният от
ищцата адвокатски хонорар е приблизително равен на минимално предвидения в чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, предвид конкретния материален интерес /337 лв./ и
делото не е с ниска фактическа и правна сложност /във въззивното производство
са били събирани доказателства/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.04.2019 год., постановено по гр.дело №24116/2018
год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в.
ОСЪЖДА З. „О.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ц.Л.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/