№ 1856
гр. София, 08.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110151594 по описа за 2022 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от М. Д. П. против „[********-
], с която е предявен осъдителен иск за сумата от 10 лв., представляваща част от общо
дължимата сума от 200,00 лв., представляваща недължимо заплатени суми по договор
за паричен заем № 3332344/27.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда - 23.09.2022 г. до окончателно заплащане на
задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 27.09.2018 г. сключил с ответника
„[********-] договор за паричен заем № 3332344 за сумата от 400,00 лева. Твърди, че
се задължил по договора да върне заетата сума на седмични вноски, при ГПР 41,78 % и
ГЛП в размер на 35 %. Посочва, че съгласно чл.4 от договора за предоставяне на
кредит се задължил да обезпечи кредита чрез гарант – две физически лица,
поръчители, които следвало да отговорят на определени условия или банкова гаранция
в полза на дружеството. Поради непредоставяне на исканото обезпечение и съгласно
условията на договора, на ищеца била начислена неустойка в размер на 200,00 лв.,
която да заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Ищцата твърди,
че погасила изцяло задълженията си по договора за кредит преди завеждане на
исковата молба в съда. Счита обаче, че клаузата на чл.4 от процесният договор е
неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения, да заплати
1
необосновано висока неустойка, както и че не е индивидуално уговорена. Твърди се
още, че е налице заобикаляне на закона с посочената неустойка за непредоставяне на
обезпечение на основание чл.33, ал.1 ЗПК, както и че същата противоречи на добрите
нрави – излиза извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция и води до оскъпяване на кредита. По изложените в исковата молба доводи и
съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявения иск. Претендира и
направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява
становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Излага доводи, че
ищецът не доказва наличие на облигационно правоотношение с ответното дружество,
но оспорва доводите за нищожност на сочения в исковата молба договор. Поддържа, че
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението. В случай, че заемополучателят добросъвестно е изпълнил
договорното си задължение и е представил гаранция, то кредиторът щял да събере
вземането си и нямаше да търпи вреди. Излагат се доводи, че дори да се приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави изначално нищожна, а следва да се
намали нейния размер. По изложените в отговора доводи и съображение, ответникът
моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените по производството
разноски.
С определение, обективирано в протокол от проведеното на 31.01.2023 г.
открито съдебно заседание, съдът е допуснал на основание чл.214, ал.1 ГПК изменение
на размер на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен на сумата от 201,84
лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спора, а и от представения по делото заверен препис от
договор за паричен заем № 3332344/27.09.2018 г. безспорно се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 400,00 лева, която е следвало да
бъде върната на 4 месечни вноски – всяко от 108,47 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент – 40 % и годишен процент на разходите – 46,72 %. В клаузата на чл.4
от договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок
от сключване на договора да представи обезпечение от две физически лица –
поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за
платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със срок на
действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В
клаузата на чл.4, ал.2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това
задължение в размер на сумата от 201,84 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски, към които се добавя сумата от 50,46 лева.
2
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка в счетоводството на „[********-] и
предоставените документи, вещото лице е установило, че за погасяване на
задълженията по Договор за паричен заем № 3332344, ищцата е изплатила на
ответника сума в общ размер на на 635,72 лв. С тази сума са погасени задължения,
както следва: 400,00 – главница, 33,88 лева – лихва и 201,84 лева – неустойка. За да
даде отговор на задачата за изчисляване на ГПР, вещото лице е предложило два
варианта – 1/ при изчисляването на ГПР да се включи неустойката и 2/ при
изчисляване на ГПР да се спазят изискванията на Приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК,
като не се включва неустойка. При първия вариант е посочило, че ГПР би бил в размер
на 935,00 процента, а при втория вариант ГПР би бил в размер на 46,72 процента.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
От изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между страните
е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне на паричен заем в
размер на 400,00 лева. Не се спори също, че заемодателят – настоящ ответник е
небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възлага в тежест на ищеца
в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя
едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, които да отговарят на
посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер
на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на
3
задълженията по договора. Прочитът на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената
клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер (400,00 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури две лица-поръчители, които да отговарят на посочените многобройни
изисквания, или банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка”
към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този
начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В подкрепа на тези изводи е и
обстоятелството, че самият кредитор, в чл.4, ал.2 от договора, изначално разсрочва
вземането за „неустойка”. Предходното обуславя извод, че кредиторът очаква, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по
никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в
никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя
да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване
на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
4
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със
затруднения.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в
този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се
обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение
на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона.
5
По гореизложените съображения, настоящият съд приема неустоечната клауза за
недействителна, поради което същата не поражда права и задължения за страните. Ето
защо, посочената в заключението на вещото лице сума в размер на 201,84 лева -
неустойка, заплатена от ищцата за погасяване на задължения по процесния договор, е
недължимо платена - престирана при начална липса на основание.
С оглед предходното, предявеният осъдителен иск е основателен и доказан в
предявения след допуснатото изменение размер от 201,84 лева. Върху сумата се дължи
и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.09.2022 г.
до окончателното изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В обективирания в молба от 23.01.2023 г. списък на разноските по чл.80 ГПК
ищцата претендира такива за платена държавна такса, адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице. Видно от договора за правна защита и съдействие е, че
уговореното и заплатено възнаграждение е в размер под минималния, поради което
възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно. С оглед предходното,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от общо
480,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД „[********-], ЕИК [********-],
със седалище и адрес на управление: [********-] да заплати на М. Д. П., ЕГН
********** сумата от 201,84 лева, представляваща недължимо платена сума по
договор за паричен заем № 3332344/27.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда - 23.09.2022 г. до окончателно
заплащане на задължението
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „[********-], ЕИК [********-], със
седалище и адрес на управление: [********-] да заплати на М. Д. П., ЕГН **********
сумата от общо 480,00 лева, представляваща направени разноски по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6