Р Е Ш Е Н И Е
№ 260 058/20.10.2020 година град Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Апелативен съд – Варна търговско отделение
на двадесет и
трети септември година 2020
в открито
заседание в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :В.Аракелян ЧЛЕНОВЕ
:М.Недева
Н.Дамянова
при секретаря
Д.Чипева
като разгледа
докладваното от съдия М.Недева в.т.д. № 89 по описа на Варненския апелативен
съд за 2020г., за да се произнесе, взе пред вид следното :
Производството по делото е по реда на чл. 258
ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба
от „Атанасов груп“ ЕООД, ЕИК *********, гр. Добрич против решение № 93/18.06.2019г. на Добричкия окръжен съд, постановено по т.д. № 197/2017г., с което дружеството е осъдено да заплати на
ищеца „БИОГЕСТ ЕНЕРГИ УНД ВАСЕРТЕХНИК" ГМБХ (ООД), регистрирано в Австрия - per. № 291587, сумата от 17 503,19 евро, претендирана
възнаградителна лихва в размер на
10 % върху неплатените в срок
суми по договор за заем от 12.03.2014г.
Въззивникът намира обжалваното решение за неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, излагайки подробни съображения за това. С
определение от 27.03.2019г. АС Варна е отменил решение № 216/06.12.2018г. на
ДОС по делото в частта, имаща характер на определение и е върнал делото за
продължаване на съдопроизводствените действия, като е указал на съда да
разгледа спора по същество и да даде отговор на въпроса – дали и в какъв размер
съществува заявеното материално право, черпещо своето основание от договора от
26.06.2014г. При решаването на този въпрос според въззивника следва да бъдат
съобразени съществуващите между страните правоотношения преди договора от
26.06.2014г., обективирани в договори и фактури, приложени по делото, както и
същността на договора от 26.06.2014г., който не съставлява трети договор между
страните, тъй като не преурежда отношенията между тях, не новира правата и
задълженията им. С второто съглашение от 26.06.2014г., обективирано в същия
документ, страните са уговорили удължаване на срока за връщане на заема до
07.09.2014г., т.е. – удължили са го с три месеца, поради което според
въззивника постигнатото съглашение следва да е неразделна част от Договора за
заем, а не друг договор. Доколкото договорът за заем е подчинен на австрийското
законодателство и е договорено отнасяне на споровете по него пред Виенски съд,
жалбоподателят счита, че предявеният иск за заплащане на лихви по този договор
не е подчинен на българските съдилища. Искът е и необоснован, тъй като в
договора от 26.06.2014г. възложителят се
е съгласил да плати кредит от 03.12.2014г., но такъв кредит като правопораждащ
юридически факт между страните не съществува. Дори и да е налице грешка в
датировката, съобразно с датата на договора за заем от 12.03.2014г., стъпвайки
на тезата на ищеца, че вземането му произхожда единствено от договора от
26.06.2014г., тази клауза на договора се явява нищожна, поради което и не
поражда задължение за плащане на претендираната възнаградителна лихва, т.е. –
липсва основание за плащане.
Въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение,
като потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Съдът, за да се произнесе по
съществото на въззива, прие за установено следното :
Предявеният
иск е с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД.
Ищецът „БИОГЕСТ ЕНЕРГИ УНД ВАСЕРТЕХНИК" ГМБХ (ООД),
регистрирано в Австрия претендира от ответника
„Атанасов груп“ ЕООД, гр.Добрич заплащане на сумата от 17 503,19 евро,
представляваща възнаградителна лихва в размер на 10 % върху неплатените суми
по договор за заем от 12.03.2014 г., дължима на основание сключен между
страните договор от 26.06.2014г.
От събраните по делото доказателства се установява от
фактическа страна, че търговските отношения между страните по спора са започнали с подписването на Договор BG-2012-01-052
за доставка и изпълнение от 09.08.2012 г., с предмет изграждане на биогазова
инсталация, с обща цена по договора 1 841 000 евро, платима съгласно условията
на договора. Съгласно Приложение № 8 към същия от 30.08.2013г. е договорена и
доставката на вторичен газопровод за природен газ /втора газ линия/ срещу
заплащане на сумата от 16 293 евро, за което е издадена и процесната
фактура АR14/02/АТ/002. Въз основа на сключен договор за заем от
12.03.2014г. ответникът като заемател е получил от ищеца като заемодател сума в размер на 56 737,73 евро за
финансиране на проекта по основния договор, със задължение да я върне до
31.05.2014г. Страните не спорят, че тази сума не е част от претенцията по
настоящия спор, както и по това, че договорът за заем е под юрисдикцията на
австрийското право. Не е спорно и това, че ищецът е изпълнил задълженията си за
доставка по двата договора, за което са подписани съответните приемо-предавателни
протоколи. Ответникът обаче е изпълнил неточно своите задължения, поради което
на 26.06.2014г. е подписан процесният договор, по силата на който същият се е
задължил да заплати на ищеца следните суми : 1. неплатените фактури на стойност
373 741,52 евро плюс лихва, не по-късно от 10.08.2014г.; 2. заема от 12.03.2014г.
на стойност 56 737,73евро плюс лихва не по-късно от 07.09.2014г. и 3.
начислена лихва в размер на 10 % за ползване на отсрочката за плащането.
Последната представлява възнаградителна лихва върху неплатените фактури,
описани в Приложение № 1. За тази лихва всеки месец били издавани фактури.
Следователно предмет на настоящото
въззивно производство е възнаградителната лихва в размер на 10 % върху неплатените
суми по договора за заем от 12.03.2014г.
С
нотариална покана от 15.03.2016 г. ищецът е поканил ответника да заплати лихвата върху неплатените суми, като
за целта е даден седмодневен срок –
л.42. В отговора на поканата от 25.03.2016г. – л.43, ответникът признава, че
между дружествата има изрична уговорка за дължимост на лихви по междуфирмения
заем.
Според
заключението на ССчЕ размерът на начислената
възнаградителна лихва върху сумите по просрочените фактури по договора за заем
е в размер на 17 503,19 евро.
Горната фактическа установеност налага следните правни
изводи :
Между страните по спора е възникнало валидно облигационно
отношение въз основа на договора за заем от 12.03.2014г., по силата на който
австрийското дружество е предоставило на «Атанасов груп» ЕООД, гр.Добрич сумата
от 56 737,73евро със срок на погасяване 31.05.2014г. Съгласно пар.5
страните са подчинили този договор на австрийското законодателство, като са
приели, че мястото за съдебин спорове ще е Виена. Сумата по този договор не е
предмат на настоящото производство.
Поради неизпълнение на задълженията на заемодателя в т.3
на договора от 26.06.2014г. срокът за издължаване е удължен до 07.09.2014г.,
т.е. – с три месеца, като за ползването на тази отсрочка е уговорена цена –
заплащането на лихва в размер на 3 % върху неплатените в срок суми.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
липсва правопораждащ юридически факт за възникване на задължението на ответника
за плащане на процесната възнаградителна лихва, а именно – кредит от
03.12.2014г., поради което клаузата по т.3 на договора от 26.06.2014г. е
нищожна. Самият въззивник настоява съдът
всестранно да обсъди сложилите се между страните многобройни търговски
отношения и да ги цени в тяхната съвкупност и единство. Изпълнявайки това свое
задължение, съдът констатира, че между страните по спора действително е
възникнало заемно правоотношение от 12.03.2014г. с предмет – заемната сума от
56 737,73евро. Действително в договора от 26.06.2014г. вместо вярната дата
12.03.2014г. е изписана 03.12.2014г., но това се преценява като техническа
грешка, тъй като възникването на заемното правоотношение не се оспорва от
ответника, даже се признава в отговора на нотариалната покана, а освен това
размерът на заемната сума по договора от 26.06.2014г. съвпада с този по
договора за заем от 12.03.2014г.
Неоснователно е и оплакването, че т.3 от договора от
26.06.2014г. е част от договора за заем от 12.03.2014г. и като така също е
подчинен на австрийското законодателство, поради което предявеният иск за
заплащане на лихви по този договор не е подсъден на българските съдилища. Този
въпрос е изяснен в определението на Варненския апелативен съд по в.ч.т.д. №
141/2019г., където е прието, че „ищецът никога не е твърдял, че сумата от 17 503.19 евро, като
част от общия размер от 44 437.92 евр,о се претендира въз основа на договора за заем, като изрично е
заявил че основава претенцията си именно на договора от 26.06.2014 г.» В
договора от 26.06.2014г. «страните не са избрали чуждо приложимо право или
чуждестранен съд, който да разгледа спора им, поради което с оглед характера на
престацията и регистрацията на ответника, компетентността за разглеждане на
спора е на съда по седалището на ответника». Така изложените мотиви напълно се
споделят и от настоящия състав.
По изложените съображения
предавената искова претенция е основателна и следва да бъде уважена.
Поради изцяло съвпадение на
фактическите констатиции и правни изводи на двете инстанции обжалваното решение
се потвърждава като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора на
въззиваемата страна се присъждат направените от нея разноски за водене на
делото в настоящата инстанция в размер на 2 731,40лв съгласно направеното
искане и представените към него доказателства.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 93/18.06.2019г. на Добричкия окръжен
съд, постановено по т.д. №
197/2017г.
ОСЪЖДА „Атанасов груп“ ЕООД, ЕИК *********, гр. Добрич, ж.к. Дружба 1, Бензиностанция Атанасов груп,
представлявано от управителя Атанас Генчев Атанасов да заплати на „БИОГЕСТ ЕНЕРГИ УНД
ВАСЕРТЕХНИК" ГМБХ (ООД), регистрирано в Австрия - per. № 291587 сумата от
2 731,40лв – разноски за водене на делото в настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: