РЕШЕНИЕ
№ 368
22.10..2019г. град
Перник
Пернишкият окръжен съд в открито съдебно заседание на 24.09.2019г., в следния
състав:
Председател
: Милена Даскалова
Членове : Методи Величков
Димитър
Ковачев
като разгледа докладваното от съдия Ковачев въззивно
гражданско дело № 512 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ЕООД чрез срещу Решение № 54 от 08.05.2019г., постановено по гр. д. № 873/2018г.
по описа на Радомирски районен съд, в частта с която е отхвърлен за сумата от
723,88 лева, предявения от жалбоподателя установителен иск по чл. 415 от ГПК с
предмет вземания по договор за потребителски кредит, сключен от жалбоподателя и
К.Г..
В частта за уважаване на иска за главница в размер на
634,85 лева и в частта за отхвърляне на иска за сумата от 377,98 лева (представляваща
разликата между пълния размер на иска от 1736,71 лв. и сборът от уважения
размер и размера на обжалваната част 1736,71 – (634.85+723,88) ) решението като
необжалвано е влязло в сила.
С жалбата моли решението да бъде отменено в отхвърлителната
част до заявения с жалбата размер и искът да бъдат уважени.
Изложени са множество оплаквания срещу изводите на
съда за наличие на неравноправни клаузи в договора и нищожност. Посочва, че
няма нарушение на добрите нрави във връзка с договорената лихва, защото закона
допуска нейния размер да е пет пъти законната лихва и в случая е спазено това
изискване. Счита, че не е нищожно и споразумението за допълнителен пакет
услуги. Неговото сключване било по избор на кредитоискателя и не било
задължително и си гарантирал определени права, които били в негова полза.
Възнаграждението за допълнителните услуги не било цена на тези услуги, а било
дължимо за възможността те да се ползват. Това споразумение било договор за
услуга. Позовава се на чл. 9 ЗЗД. Оспорва се извода за липса на надлежно
обявяване на предсрочната изискуемост. Счита за неприложима тълкувателната
практика на ВКС по закона за кредитните институции по отношение небанковите
финансови институции.
Няма отговор на жалбата.
ПОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо,
а като краен резултат за правилно в обжалваната част. Съображенията затова са
следните:
Действително ЗПК в чл. 19 допуска размера на
договорната лихва да е до 5 пъти размера на законната лихва за забава (доколкото
е възможно освен възнаградителна лихва да не се дължат други суми, които да се
включват в ГПР), а в конкретния случай годишния лихвен процент е 41,17 % и
неправилно РРС е приел, че този размер противоречи на добрите нрави. Щом закона
допуска такъв размер няма как да е в противоречие с добрите нрави. Практиката
на ВКС на която се позовал РРС в решението си
не е относима към случая. Два от актовете на ВКС, посочени в обжалваното
решение не се отнасят за възнаградителни лихви, а в третия акт не е посочено че
процентен размер на възнаградителна лихва, надхвърлящ три пъти размера на
законната е нищожен. Освен това тези актове са постановени преди приемането на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно законодателната уредба в областта на
потребителския кредит е друга.
По отношение на сумата за „пакет допълнителни услуги“
ПОС споделя изводите на РРС за нищожност на уговорките в договора предвиждащи
нейното заплащане.
Касае се за скрити такси, които ако се включат в ГПР
би се стигнало до надхвърляне на законоустановения по чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимум и затова са били отделени в допълнително споразумение. То обаче е за
услуги пряко свързани с договора за кредит –приоритетно негово сключване и
предоставяне на сумата, разсрочване, намаляване на размер на вноски и прочие.
Тоест със споразумението се цели заобикаляне на закона-основание за нищожност.
Освен това от договора за потребителски кредит е видно, че като съставна част е включен и съответен избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, за който ответникът дължи заплащане на възнаграждение в
размер на 525,12 лева Следователно в случая се касае за уговорки по
сключения договор за потребителски кредит, доколкото същите са инкорпорирани в него – в частта „Параметри" и
месечната погасителната вноска включва освен главница и лихва и парична сума по този допълнителен пакет услуги, чиято регламентация се съдържа в общите условия към договора.
В тази връзка, въззивният съд намира за
неоснователни доводите на въззивника, че споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги не е пряко свързано с договора за кредит. Освен това твърденията на ищцовото дружество по отношение
на това дали подписаното от ответницата споразумение за
допълнителния пакет е част от договора за кредит са противоречиви, доколкото във въззивната жалба се твърди, че
възнаграждението по този допълнителен пакет произтича от процесния договор за
кредит, а същевременно се сочи, че предлаганите допълнителни услуги не са пряко
свързани с договора за кредит и не са част от общите разходи по него.
На следващо място въззивният съд намира, че
клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет услуги
противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК,
което обосновава извод за тяхната нищожност. Възнаграждението в размер на 525,12 лева за допълнителния
пакет се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона, като възраженията
на въззивното дружество в този смисъл са
неоснователни. Посоченият извод следва на
първо място от обстоятелството, че процесните
услуги
не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, каквото е
изискването на императивните разпоредби на закона, като не е формирана и цената
за всяка от услугите по отделно. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит, което в
случая не е направено. В противоречие с императивното изискване на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор е
определено общо възнаграждение за плащане за различните видове допълнителни
услуги, като наред с това заплащането на възнаграждението от потребителя е
уговорено да е предварително. Следователно, то е дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените в
споразумението услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действието на сключения между страните договор, която концепция в последна сметка се извежда и от
твърденията на дружеството жалбоподател. Подобно разрешение обаче противоречи на принципа за
добросъвестност и справедливост при договарянето, който изисква потребителят да
заплаща такса за реалното ползване
на определена услуга, а не за хипотетичното ползване на такава, каквато е
тезата на ищеца. По тези съображения
настоящият състав също намира, че е налице неравноправна клауза в договора за
кредит, доколкото потребителят се е
задължил да заплати възнаграждение на кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави,
както правилно е приел и районния съд.
С оглед
възраженията във въззивната жалба на дружеството следва да се отбележи, че действително разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД урежда
принципа на свободата на договаряне. Последният обаче не може да оправдае уговарянето на клаузи, които противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
В тази връзка следва да се вземе предвид,
че според
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК
изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“, представляват
именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме, че същите
попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия
случай обаче посочените в т. 2, 3 и 4 от споразумението допълнителни услуги по
своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора.
Въпреки
констатираното неправилно разбиране на РРС за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва ПОС следва потвърди решението и на друго основание.
Никъде в заявлението по чл. 410 ГПК не е посочена
дължимост, нито на възнаградителна лихва, нито на възнаграждение за
допълнителни услуги. Заявеното основание на претенциите е главница и неустойка
за прекратяване. Като главница е посочена сумата от 1498,45 лева.
Но от исковата молба и приложените доказателства към
нея става ясно, че сумата дадена в заем е 700,00 лева и част от нея е платена
(още в заявлението е посочено плащане от 65,15 лева). Това именно е
главницата-сумата дадена в кредит.
Другите суми от исковата молба и доказателствата става
ясно, че са с различно основание-възнаграждение за ползването на парична
сума-възнаградителна лихва и възнаграждение за предоставяне/евентуално
предоставяне на допълнителни услуги.
Такива основания в заявлението по чл. 410 ГПК не са
релевирани за дължимост на сумата от 1498,45 лева и сумите за възнаградителна
лихва и за допълнителния пакет услуги даже да се приемат за действителни
уговорките, които ги предвиждат не може да бъдат присъдени с установителен, а
само с осъдителен иск, поради изискването за идентичност на основанията на
вземанията в заповедното и в исковото производство по чл. 415 ГПК. Осъдителен
иск няма предявен.
Правилни са изводите на РРС и по отношение на
претендираната неустойка. Съгласно договора и ОУ тя се дължи при прекратяване
на договора. Но и в договор и в самата искова молба се твърди,че освен
неустойката продължават да се дължат всички други суми по договора и
погасителния план към него, тоест цялата непогасена главница, цялата уговорена
възнаградителна лихва, възнаграждението за допълнителния пакет услуги, лихвите
за забава и такси. С едновременната дължимост и на неустойка и на всички други
първоначално предвидени задължения всъщност се стига до излизане на
неустоечната клауза от рамките на присъщите на неустойката функции и тя се
превръща в източник на неоснователно обогатяване, защото се запазва правна
възможност за кредитора да претендира вземането такова каквото би го получил
при нормално развитие на отношенията и отделно да получи неустойка.
Отделен е въпроса, че се твърди кредита да е
предсрочно изискуем и ответника да е в забава, но според чл. 33, ал. 2 от ЗПК
кредитора няма право на друго обезщетение освен законна лихва за забава. Тоест
клаузата за неустойка противоречи на закона.
Видно от изложеното решението в обжалваната
отхвърлителна част за сумата от 723,88 лева е правилно и следва да се потвърди.
При този изход на делото на въззивника не се дължат
разноски. Въззиваемия не е искал такива.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 54 от 08.05.2019г., постановено
по гр. д. № 873/2018г. по описа на Радомирски районен съд, в частта с която е отхвърлен
за сумата от 723,88 лева, предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕЕОД срещу К.Л.Г.
установителен иск по чл. 415 от ГПК, за
суми за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 549/2018г. на
Радомирски районен съд.
В останалите части (уважителна и отхвърлителна)
решението е влязло в сила като необжалвано.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
Председател
: Членове : 1. 2.