РЕШЕНИЕ
№ 1341
гр. Бургас, 09.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря МИЛЕНА ХР. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20212120102774 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Д. Г. Г. против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с която е предявен иск за обявяване на нищожност на договор за
паричен заем № ***/08.09.2020 г. на две основания, а в условията на евентуалност искове за
обявяване на нищожни на клаузи от същия договор.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от
ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД.
В съдебно заседание представител на ищцата не се явява. В писмено становище
преди заседанието, в което е даден ход на съдебните прения, процесуалният й представител
съда да уважи претенциите, като присъди на страната сторените по делото разноски.
В съдебно заседание процесуален представител на ответника не се явява. Преди
съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, депозира писмена молба, с
която моли съда да отхвърли исковете и да присъди на страната сторените по делото
разноски.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На 08.09.2020 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател, и
Д. Г. Г., в качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем № *** (за краткост
Договора), по силата на който дружеството предоставя на физическото лице заем в размер
на 300 лева, а Г. се задължава да върне същата на заемодателя при следните условия: размер
на всяка погасителна вноска – 20 лева; срок на заема в седмици – 16; брой погасителни
вноски – 16 седмични, като датата на първата вноска е 18.09.2020 г., а всяка следваща е
дължима на седмия ден, след падежа на предишната; датата на последната вноска –
01.01.2021 г.; фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40 %, приложим на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. Размерът в лева на договорната лихва се равнява на
разликата между общо дължима сума, посочена в т.6 (320 лева), и заемната сума (300 лева)
1
или в случая 20 лева. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от Договора – 0,11.
Общата дължима сума от 320 лева се състои от размера на заеманата сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на Договора и е изчислена към момента на неговото
сключване. Годишен процент на разходите по заема е 46,26 %. При изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка
от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от
задълженията по Договора, както и други разходи, освен посочените в Договора.
Полагайки подписа си под Договора, ищцата признава, че предварително й е връчен
стандартен европейски формуляр (СЕФ), посочващ индивидуалните условия по бъдещия
паричен заем.
Според чл.4, ал.1 от Договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на Договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на няколко,
изчерпателно посочени условия; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата от
320 лева, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
Договора; одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни
сделки.
По делото не се установи между ищцата и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да е
сключен договор за предоставяне на поръчителство във връзка с Договора. Договор за
предоставяне на поръчителство между ищцата и друго дружество не е представен от Г.,
нито се твърди да съществува.
По доказателствата:
Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени доказателства.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Предявен е установителен иск по чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 от ЗЗД, вр. чл.22 от
ЗПК. Предявените в условията на евентуалност искове са с правно основание чл.26, ал.4 от
ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК.
Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. В този смисъл процесният договор за кредит попада под уредбата на ЗПК.
Съгласно чл. 10 от ЗПК този вид договор се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра
– по един за всяка от страните по договора.
Според чл.11 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
изчерпателно изброени клаузи, сред които са: т.9 – лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т.10 – годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Според пар.2 от ДР на ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от
22 май 2008 г.), и на Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г. за
изменение на част II на Приложение I към Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
2
и на Съвета, в която са предвидени допълнителни допускания за изчисляването на годишния
процент на разходите (ОВ, L 296/35 от 15 ноември 2011 г.). Според Решение по дело С-42/15
от 09.11.16 г. на съда на ЕС в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните
дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски – в
случая това условие е спазено. Според същото решение в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Държавата членка не трябва да предвижда
такова изискване в националната си правна уредба. ЗПК не съдържа изискване в Договора
да се посочва размерът на уговорената възнаградителна лихва за кредитора като сума, но
въпреки това е посочена – като разлика между общо дължима сума 320 лева и заемната сума
300 лева или в случая 20 лева.
Според разпоредбата на пар.1, т.4 от ДР на ЗПК „лихвен процент по кредита“ е
лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага
на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Ето защо ясно е, че лихвеният процент
по Договора от 40 % е на годишна основа и представлява възнаграждение за кредитора. В
случая той е уговорен като постоянен, а не като променлив, поради което е достатъчно да
бъде посочен размерът му, което е сторено в Договора. Не намира приложение и
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9а от ЗПК
Понятието „погасителен план“ по смисъла на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК не е
равнозначно на погасителен план – неразделна част от Договора при неговото сключване
със съдържание, изискуемо съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, а е форма на едностранно
изявление на кредитора – извлечение по сметка, дължимо от него по искане на
кредитополучателя по време на изпълнението на договора, т. е. след неговото сключване.
Погасителният план е част от Договора и съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е законовото
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК при договори за кредит с фиксиран лихвен процент.
При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на
възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към
момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и
разбираемост. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава
изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и на длъжника.
Тъй като в Договора размерът на ГПР е посочен като процент по ясен и
недвусмислен начин и не надвишава предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален такъв,
потребителят може да прецени обхвата на своето задължение. Не може да се изведе извод за
недължимост на договорната лихва поради противоречие с добрите нрави, тъй като от
значение е обстоятелството дали е надвишен размерът на ГПР и стойността му е над 50 %,
което в настоящия случай не се установява. В този смисъл, становището, че клауза, с която е
договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, е неприложимо по договори за потребителски
кредити (аргумент и от определение № 260398 от 18.02.2021 г. на ОС – Бургас по в. ч. гр. д.
№ 109/2021 г.).
На следващо място, с подписването на Договора ищцата признава, че й е връчен
СЕФ. От друга страна, чл.22 от ЗПК не обявява договора за кредит за недействителен при
нарушение на разпоредбите на чл.5, ал.1 и ал.2 от ЗПК, чието систематично място е в
раздел І-ви „Общи изисквания“ от глава ІІ-ра „Предоставяне на преддоговорна
информация“.
Клаузата, предвиждаща лихвен процент на ден при отказ от Договора в размер на
0,11, също не е нищожна поради противоречие със закона или като накърняваща добрите
нрави.
3
С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът указа на ищцата, че не сочи
доказателства, че е постигната договореност между страните тя да плати допълнителна сума
от 128 лева на основание чл.4 от Договора. Съдът указа също така, че е в тежест на ищцата
да представи договор за поръчителство. Както вече се посочи, по делото не се доказа ищцата
да е сключила договор за поръчителство с одобрено от заемодателя дружество.
„Коментирането“ от ответника в отговора на исковата молба на такъв договор, не означава,
че такъв реално съществува – „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД уведоми съда, че
договор между него и Г. за обезпечаване чрез поръчителство на нейни задължения по
Договора не е подписван.
От покана за доброволно изпълнение, адресирана до ищцата и приета като
доказателство по делото, не може да се изведе извод, че тя дължи сума в размер на 448 лева
по Договора, тъй като на основание чл.10, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони
или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения
договор за потребителски кредит. Извън горното, не поканата е основание за дължимост на
конкретна сума, а правоотношението, от което тя произтича.
Предвид изложеното главните и евентуалните искове, с изключение на евентуалният
иск за нищожност на разпоредбата на чл.4 от Договора, следва да бъдат отхвърлени.
Цитираната клауза от Договора е неравноправна, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и накърнява добрите нрави. Това е така, защото първата от трите
възможности за предоставяне на обезпечение на практика е неосъществима в предоставения
3-дневен срок (да бъдат осигурени две физически лица, отговарящи на конкретни условия,
за доказването на които се изискват документи от различни институции), а втората
възможност обезсмисля въобще необходимостта от сключване на Договора (ако длъжникът
разполага със сумата от 320 лева, не би се обвързал с договор за кредит). В този смисъл,
първите две възможности за избор на обезпечение съществуват само формално, като
неминуемо водят до третата възможност, която е в най-голям интерес за кредитора. Тя обаче
ограничава свободата на договаряне на длъжника – поръчителят трябва да е задължително
юридическо лице (дружество), и то одобрено от заемодателя, при това такова дружество,
което предоставя гаранционни сделки, т.е. му се дължи възнаграждение, което ще е за
сметка на длъжника.
Ето защо този евентуален иск следва да бъде уважен. Тъй като клаузата е обявена за
нищожна поради противоречие с добрите нрави, съдът не следва да се произнася по
искането същата клауза да бъде обявена за нищожна поради нарушение на чл.11, т.9 и т.10
от ЗПК.
По въпроса за разноските:
Ищцата не е направила разноски в производството, тъй като е освободена с
определение на съда от заплащане на държавни такси и разноски по делото. Тя е защитавана
в процеса от адвокат, който й предоставя безплатна правна помощ.
По искането на адв. М. за присъждане на адвокатско възнаграждение:
Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено
лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно
решение по спора за представлявания съдът осъжда насрещната страна да заплати на
адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. За целта на общо основание адвокатът трябва да е
направил искане да му се присъди възнаграждение, което не е обусловено от това, дали са
били присъдени разноски в полза на неговия доверител. По делото такова искане е
отправено.
Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има право на възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв, когато по отношение на представляваната от него страна са налице общите
предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е благоприятно за нея, без да е нужно
4
непременно да са й присъдени разноски с решението, още повече, че в редица случаи това
ще е обективно невъзможно.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие (л.9 от
делото), адв. М. е оказал безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА. Тъй като един от евентуалните искове е уважен, то на адв. М. се дължи възнаграждение
в размер на 300 лева на основание чл.7, ал.2, т.1, от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, което е в тежест на ответника.
Ответникът е защитаван от юрисконсулт, като на основание чл.78, ал.8 от ГПК съдът
определя за справедливо юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на
основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ. С оглед отхвърлената
част исковете страната има право на юрисконслутско възнаграждение в размер на 75 лева.
Тъй като ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, на основание чл.78,
ал.6 от ГПК ответното дружеството следва да заплати държавна такса в полза на съда за
уважения евентуален иск в размер на 50 лева.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Г. Г., ЕГН – **********, против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК – *********, установителен иск за прогласяване на договор за
паричен заем № ***/08.09.2020 г. за нищожен поради противоречие с добрите нрави и
поради нарушение на разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Г. Г., ЕГН – **********, против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК – *********, евентуални искове за прогласяване за нищожни
поради противоречие с добрите нрави и поради нарушение на разпоредбите на чл.11, т.9 и
т.10 от ЗПК на следните клаузи от договор за паричен заем № ***/08.09.2020 г.: чл.2 от
договора, регламентиращ уговорена възнаградителна лихва при годишен процент на
разходите 46,26, годишен лихвен процент 40, дневен лихвен процент 0,11, при срок на
кредита от 16 седмици, и заплащането на допълнителна сума по чл.4 от договора в размер
на 128 лева.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за нищожна поради
нарушение на добрите нрави разпоредбата на чл.4 от договор за паричен заем №
***/08.09.2020 г., сключен между Д. Г. Г., ЕГН – **********, и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК – *********.
ОСЪЖДА Д. Г. Г., ЕГН – **********, да заплати на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, ЕИК – *********, сумата от 75 (седемдесет и пет) лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК – *********, да заплати на адвокат М. В. М., ЕГН –
**********, сумата от 300 (триста) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата Д. Г. Г., ЕГН – **********, в настоящото
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
– *********, да заплати по сметка на Районен съд – Бургас сумата от 50 (петдесет) лева,
представляваща дължима държавна такса за уважения евентуален иск.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: ______(П)__________
Вярно с оригинала! ММ
5
6