№ 62
гр. гр. Добрич, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на втори февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Десислава Б. Н.а
Галина Д. Жечева
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20213200500634 по описа за 2021 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от „Изи Финанс“ ЕООД-гр.София срещу решение
№260075/05.08.2021 г. по гр.д.№448/2020 г. на Каварненския районен съд,с
което въззивникът е осъден да заплати на С. М. К. от с.Б.,общ.К.,*** на
основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД сумата от 460 лв,представляваща сбор
от платени без основание недължими вноски за неустойка за непредставяне
на обезпечение,ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на исковата молба-09.11.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането,както и сторени съдебно-деловодни разноски.Според въззивника
първоинстанционното решение е недопустимо,тъй като районният съд не дал
правилна правна квалификация на иска и уважил осъдителния иск по чл.55
ал.1 предл.1 от ЗЗД при липса на диспозитив за прогласяване
недействителност на процесния договор за кредит.Съдът приложил
последиците на недействителността,без такава да е била поискана и
прогласена.Решението било и неправилно поради допуснати множество
съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон-
1
неприлагане на разпоредбата на чл.213 от ГПК и несъединяване на
настоящото дело с друго дело между същите страни за идентично
искане;приемане наличието на сключен договор за кредит между страните
при липса на доказателства в тази насока,доколкото договорът бил сключен в
електронна форма и оригинален договор на хартиен носител с положени от
страните подписи не съществувал;неприлагане на разпоредбата на чл.76 ал.1
от ЗЗД при преценката какви плащания са извършени от ищеца по
договора.Настоява се за обезсилване на атакуваното решение и връщане на
делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд или за отмяната му и
отхвърляне на иска.Претендират се от въззивника сторените от него разноски
в първата и въззивната инстанция.
В писмен отговор въззиваемият С. М. К. изразява становище за
неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на обжалваното
решение,както и за присъждане на сторените от него разноски в настоящата
инстанция.Изложени са доводи,че съдът прилага разпоредбата на чл.213 от
ГПК по свое усмотрение,а не задължително.Сочи се,че неправилна правна
квалификация и липсата на диспозитив за прогласяване нищожност на
договора за кредит не обуславят недопустимост на първоинстанционното
решение.Оборват се и доводите на въззивника за неправилно приложение на
материалния закон.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Добричкият окръжен съд
установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на
17.08.2021 г.,а жалбата е подадена чрез куриерска служба на 23.08.2021 г. при
изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 31.08.2021 г./.Жалбата е
процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно
легитимирано лице-страна в производството по делото-с правен интерес от
атакуване на неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по
същество,същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по
предявения допустим осъдителен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от
2
ЗЗД.По същество е правилно и следва да бъде потвърдено при следните
съображения:
Гр.д.№448/2020 г. на КРС е образувано по повод искова молба вх.
№260820/09.11.2020 г.,с която е предявен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1
от ЗЗД от С. М. К. от с.Б.,общ.К.,обл.Добрич срещу „Изи Финанс“ ЕООД-
гр.София за осъждане на ответника да заплати /върне/ на ищеца сума в размер
на 460 лв,представляваща недължимо /без основание/ платена от ищеца на
ответника неустойка за непредставяне на обезпечение по сключен между
страните договор за предоставяне на кредит №292277/02.04.2020 г. поради
нищожност на клаузата на чл.3 ал.2 от цитирания договор,ведно със
законната лихва върху горната сума,считано от датата на предявяване на
иска,до окончателното й изплащане.
Изложено е в исковата молба,че между ищеца К. в качеството на
кредитополучател и ответното дружество в качеството на кредитор бил
сключен на 02.04.2020 г. цитираният по-горе договор за предоставяне на
кредит,по силата на който ищецът получил от дружеството сума в размер на
3 000 лв срещу задължението да я върне на кредитора при определените
между страните условия.Общата сума,която ищецът следвало да върне на
ответника съобразно погасителен план,била в размер на 4 237,56 лв при
условие,че ищецът представи обезпечение по чл.3 ал.1 от договора в
петдневен срок от сключването му,а в случай на непредставяне на горното
обезпечение следвало да върне сума в размер на 5 617,56 лв също по уговорен
погасителен план.Дългът се уголемявал при непредставяне на обезпечение
поради уговорената в чл.3 ал.2 от договора дължимост в тази хипотеза на
неустойка,възлизаща на общ размер от 1 380 лв,платима на вноски от по 230
лв с първите шест погасителни вноски по кредита.Ищецът към датата на
подаване на исковата молба вече бил заплатил на ответника първите две
вноски по кредита с падеж 02.05.2020 г. и 01.06.2020 г.,включващи и две
вноски от по 230 лв /общо 460 лв/ от горната неустойка.Сумата от 460 лв се
явявала недължимо платена при първоначална липса на основание поради
нищожността на клаузата на чл.3 ал.2 от процесния договор.Клаузата
противоречала на добрите нрави,тъй като нарушавала принципите на
добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски
правоотношения,целящи да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.Горната клауза
3
създавала несъответствие в правата и задълженията на страните по процесния
договор и водела до неравноправно третиране на икономически по-слабата
страна.В случая кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена
облага от кредитополучателя,без обаче да престира от негова страна,респ. без
да е извършил допълнителни разходи по заема.Клаузата на чл.3 ал.2 от
договора прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция по чл.16 ал.1 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника на
самия длъжник и водела до увеличаване размера на дълга.Чрез нея се
вменявало на длъжника задължение да осигури обезпечение след отпускане
на кредита вместо кредиторът предварително преди сключване на договора да
изпълни задължението си по закон да проучи кредитоспособността му.Така за
длъжника,ако не осигури обезпечение,възниквала опасност от
свръхзадлъжнялост.Задължението за неустойка възниквало въз основа на
задължение,което не било свързано пряко с претърпени от кредитора
вреди,т.е. целта на неустойката излизала извън присъщите й
обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции.На следващо място с
нея се постигало заобикаляне на закона,доколкото с разпоредбата на чл.33
ал.1 от ЗПК се предвиждало,че длъжникът при забава дължал само
обезщетение в размер на законната лихва,а с процесната клауза се добавяло
още едно нерегламентирано обезщетение за неизпълнението на едно
акцесорно задължение /даване на обезпечение/,от което пряко не произтичали
вреди.Косвената вреда от неизпълнението на това задължение било
несъбирането на вземанията.Така се стигало до кумулиране на неустойка за
забава,компенсаторна неустойка и претенция за реално изпълнение,което
било недопустимо.Освен това процесната неустойка следвало да бъде
включена в процента на разходите на годишна база по кредита,но това не
било сторено от кредитора,за да се заобиколи разпоредбата на чл.19 ал.4 от
ЗПК,според която максимално допустимият процент на разходите следва да е
в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените
задължения,а според чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор,надвишаващи
определените по ал.4 разходи,се считали за нищожни.Ако процесната
неустойка се добавела в размера на разходите,то същият щял да надвиши
размера по чл.19 ал.4 от ЗПК.Именно поради това клаузата на чл.3 ал.2 от
договора била нищожна като противоречаща на закона и заобикаляща го.
4
В отговора на исковата молба ответникът „Изи Финанс“ ЕООД-гр.София
изразява становище за недопустимост на предявения иск поради липса на
правен интерес от същия.Ищецът доброволно бил платил преди и след
подаване на исковата молба вноски по кредита,без да се възползва от правото
си по чл.76 от ЗЗД да посочи кои задължения погасява.С плащането и на
процесната неустойка същият бил признал всички вземания на
кредитора,поради което нямал правен интерес да води дело за доброволно
внесени от него суми по неоспорени от същия вземания.Била налице предвид
горното и злоупотреба с право.Искът бил неоснователен.Задължителна
предпоставка за уважаване на иска било установяването и прогласяването на
нищожността на клаузата за неустойка,а такова искане в петитума на
исковата молба нямало.Съдът не можел служебно да се произнесе по
нищожността.Подробно са изложени съображения,че клаузата за неустойка
не противоречи на добрите нрави.Разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК в случая
според ответника не намирала приложение,защото процесната неустойка
нямала характер на обезщетение за забава.Дължала се за договорно
неизпълнение,а не за забавено такова.Неустойката не била елемент от
формулата на годишния процент на разходите /ГПР/ и липсвало основание за
включването й в него.
Следва да се подчертае,че наличието на правен интерес от предявяване
на осъдителен иск не е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимостта на иска от категорията на положителните.Наличието на правен
интерес е предпоставка единствено за допустимост на установителните
искове по чл.124 ал.1 от ГПК.При осъдителните искове правният интерес е
въпрос по същество на спора и по основателността на иска,тъй като касае
съществуването на материалното право,което се защитава.В този смисъл
възражението на ответното дружество за липса на правен интерес не се
отразява на допустимостта на предявения осъдителен иск за парично
притезание.Въпреки това следва да се подчертае,че за ищеца е налице такъв
правен интерес въпреки осъщественото от него доброволно плащане на
сумата от 460 лв неустойка по процесния договор.Именно твърдяното
недължимо плащане е основанието на иска,като недължимостта не е
обвързана с факта на доброволност или не на осъщественото от ищеца
плащане,а зависи от основателността на наведените от ищеца доводи за
нищожност /изначална недействителност/ на клаузата за неустойка по
5
договора,респ. от установяване липсата на материални предпоставки за
извършеното плащане.Доброволното плащане на недължимо парично
задължение не преклудира правото на платилия длъжник във всеки момент да
оспори съществуването на вземането на кредитора.Оспорването на вземането
по съдебен ред не представлява злоупотреба с право,а защита на правата на
длъжника чрез законоустановени способи.Длъжникът разполага с два способа
за защита:ако не е платил оспореното вземане,може да предяви срещу
кредитора отрицателен установителен иск за недължимост на вземането,а,ако
е платил,може да се защити чрез осъдителен иск срещу кредитора за връщане
на недължимо платеното.В случая е налице втората хипотеза.
Неправилно е становището на ответното дружество-въззивник,че
уважаването на осъдителния иск на плоскостта на неоснователно обогатяване
е обусловено от постановено решение на съда за прогласяване нищожност на
клаузата за неустойка или на целия договор за кредит.Достатъчно е
позоваването на ищеца на такава нищожност в обстоятелствената част на
исковата молба,респ. констатирането на такава нищожност от съда в
мотивите на съдебния акт,за да се уважи осъдителният иск.Изричен
диспозитив за прогласяване на нищожността не е необходим.Защитата на
длъжника срещу нищожна клауза от процесния договор е допустима чрез два
способа-чрез изричен самостоятелен отрицателен установителен иск за
несъществуване на правоотношението,когато се цели формиране на сила на
пресъдено нещо между страните по въпроса за действителността на
конкретната клауза/договор,или чрез възражение,по което съдът се произнася
само в мотивите на решението си.Според правната теория нищожната
сделка/клауза от сделка е изначално недействителна,без да има нужда от
изрично прогласяване на нейната недействителност от съда с решението
му,като е достатъчно за спора само констатирането на тази недействителност
в мотивите на решението по довод на някоя от страните или служебно по
почин на съда.
Неоснователно е възражението на дружеството-въззивник в жалбата му
срещу първоинстанционното решение,че районният съд дал неправилна
правна квалификация на иска.Напротив правната квалификация е
правилна,доколкото в случая ищецът се позовава на недължимост на сума на
кредитора поради изначална недействителност /нищожност/ на клауза за
6
неустойка,която хипотеза попада във фактическия състав на чл.55 ал.1
предл.1 от ЗЗД /получаване на нещо без основание-при първоначална липса
на основание,каквато е налице при нищожно правно основание/.Следва да се
подчертае,че неправилната правна квалификация не обосновава
недопустимост на съдебно решение,дори и да е допусната такава от съда,ако
съдът е разгледал наведените от ищеца основания на иска,но е допуснал само
неправилното им подвеждане към правната норма.В този случай е разгледан
предявеният иск и решението е допустимо като постановено именно по
предявения иск,но е налице само погрешното му квалифициране по конкретна
правна норма.При такава хипотеза се касае за неправилност на
решението,която може да бъде поправена от въззивния съд.
Предвид изложеното по-горе относно допустимостта на предявения иск и
правната квалификация на иска въззивният съд намира атакуваното
първоинстанционно решение за допустимо.
Следва да се посочи,че напълно ирелевантен за правилността на
първоинстанционното решение е доводът на въззивника за нарушаване от
първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.213 от ГПК поради отказ на
съда да съедини настоящото дело за общо разглеждане с друго висящо дело
между същите страни по искове,касаещи същия договор за кредит.Съдът
според цитираната разпоредба може да съедини такива дела в едно
производство и да издаде общо решение по тях,но не е длъжен да го
стори,като преценката е винаги конкретна според обстоятелствата.От
значение е и на какъв етап на развитие е всяко от производствата и дали
съединяването им ще постигне съблюдаване принципа на процесуална
икономия.Несъединяването на делата въпреки наличието на предпоставките
по чл.213 от ГПК не се отразява по никакъв начин на правилността на
решението по настоящото дело,защото по всяко от делата се събират
доказателства,съдът е длъжен да ги обсъди и да се произнесе по доводите и
възраженията на страните,респ. да приложи правилно материалния закон.
Доводът във въззивната жалба,че първоинстанционният съд приел
наличието на сключен между страните договор за кредит при липса на
доказателства за това,е на първо място преклудиран и не подлежи на
разглеждане,защото се навежда за първи път с жалбата срещу решението на
КРС.В отговора на исковата молба ответникът по делото „Изи Финанс“
7
ЕООД-гр.София не е оспорил съществуването на соченото облигационно
правоотношение между страните,като дори се е позовал на съществуването
му при оспорване основателността на предявения иск и обосноваване
възникването на процесното вземане за неустойка в своя полза.Този довод е
наведен и при липса на правен интерес у въззивника за позоваването на
такова твърдение,защото липсата на валиден договор между страните
обслужва тезата на ищеца по делото С.К. и е равнозначно на оспорване от
страна на кредитора на собствените му вземания по процесния договор,което
е правен абсурд.
Касае се очевидно в случая за договор за кредит,сключен на 02.04.2020 г.
между ищеца К. в качеството на кредитополучател и ответника по делото
„Изи Финанс“ ЕООД-гр.София в качеството на кредитор,сключен в
електронна форма по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /обн.ДВ,бр.105/22.12.2006 г.,в сила от 01.01.2007 г./.Изследване
спазването на разпоредбите на цитирания закон при сключване на договора
не е необходимо,доколкото самият ищец се е позовал на съществуването на
такова правоотношение,а ответникът-кредитор не е оспорил надлежното му
сключване своевременно с отговора на исковата молба,за каквото оспорване
всъщност същият и няма правен интерес.При горното поведение на страните
следва да се приеме за безспорно установена обвързаността им по посочения
договор.
По силата на процесния договор,възпроизведен на хартиен носител и
приложен на листи 12-16 от делото на КРС,ищецът К. е получил от ответното
дружество кредит в размер на 3 000 лв срещу задължението да върне горната
сума на кредитора при определените между страните условия.Общата
сума,която ищецът следва да върне на ответника съобразно погасителен
план,е в размер на 4 237,56 лв при условие,че ищецът представи обезпечение
по чл.3 ал.1 от договора в петдневен срок от сключването му,а в случай на
непредставяне на горното обезпечение следва да върне сума в размер на
5 617,56 лв също по уговорен погасителен план.Дългът се уголемява при
непредставяне на обезпечение поради уговорената в чл.3 ал.2 от договора
дължимост в тази хипотеза на неустойка,възлизаща на общ размер от 1 380
лв,платима на вноски от по 230 лв с първите шест погасителни вноски по
кредита.Съгласно клаузата на чл.3 ал.1 от договора за обезпечаване на
вземанията по кредита потребителят се задължава в срок до пет дни от
8
сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения:банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл.2 ал.1 т.4
от договора /4 237,56 лв/ със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора или две физически лица-
поръчители,които да отговарят на редица изисквания /да имат нетен
осигурителен доход над 1 000 лв,да работят по трудов договор без определен
срок,да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем с
дружеството-кредитор,да нямат неплатени осигуровки за последните две
години,да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или,ако имат,кредитната им история да е със статус не по-лош от 401
„Редовен“/.Според клаузата на чл.3 ал.2 от договора неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение поражда за кредитора правото
да получи от длъжника обезщетение за вреди под формата на неустойка в
размер на 1 380 лв,която се начислява от деня,следващ неизпълнението на
задължението по чл.3 ал.1,като сумата се заплаща на определен с
погасителния план брой вноски /в случая с първите шест вноски по договора
в размер на по 230 лв на вноска/.
Вторият и третият довод на ищеца К. за нищожност на клаузата на чл.3
ал.2 от процесния договор са неоснователни.Неустойката за неосигурено
обезпечение по чл.3 ал.2 от договора не е разход за потребителя,който се
включва в ГПР по кредита,както следва от изричното правило на чл.19 ал.3
т.1 от ЗПК,и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГПР според
изискванията на чл.19 ал.1 и ал.2 от ЗПК.Твърдението на ищеца за грешно
изчислен ГПР само поради невключване на неустойката е
неоснователно.Посоченият в договора ГПР от 48,3 % не надхвърля
максималния праг по чл.19 ал.4 от ЗПК- петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения.Уговорката не е нищожна на основание
чл.19 ал.5 от ЗПК.По смисъла на уговореното неустойката се дължи за
неосигурено обезпечение,а не за забава при връщането на някоя от вноските
по кредита.Тя не съставлява мораторна лихва,както счита въззиваемият-
ищец.Следователно уговарянето й не е извършено при заобикаляне на закона-
чл.33 ал.1 от ЗПК-и тя не е нищожна на основание чл.21 ал.1 от ЗПК.
Налице е обаче първото визирано основание за преценяване на клаузата
на чл.3 ал.2 от договора като нищожна.Уговорката за неустойка,дължима от
9
потребителя за неосигурено обезпечение по отпуснат кредит,не съответства
на предвиденото в чл.16 ал.1 от ЗПК (по въвеждане на изискването по чл.8 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.
относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102
ЕИО на Съвета) преддоговорно задължение на кредитора да извърши
проверка на кредитоспособността на потребителя с цел да бъде предпазен от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност.По силата на тази уговорка
кредиторът си гарантира реалното получаване на значителна по размер
парична сума заедно с вноските по издължаване на кредита.Това е
така,защото съществува голяма вероятност потребителят,който не разполага с
парични средства и поради това иска отпускане на кредит,да не е в състояние
да осигури банковата гаранция по чл.3 ал.1 т.1 от договора не само в срока по
чл.3 ал.1 от договора от 5 дни,но и за целия срок за издължаване на
кредита.Също толкова голяма е и вероятността кредитополучателят да не
може за пет дни да осигури две физически лица-поръчители,отговарящи на
множеството изисквания,изброени по-горе.Въведеното изискване за
предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри,които предвид броя им и краткия срок,в който следва
да се предоставят,на практика правят задължението неизпълнимо.Условието
за предоставяне на банкова гаранция в размер,равен на сбора от чистата
заемна сума за връщане и възнаградителните лихви за целия период на
договора,е напълно неизпълнимо и е очевидно в противоречие на интересите
на кредитополучателя,защото,ако последният разполагаше с горната сума,то
той не би имал интерес от сключване на договора за кредит.Поръчителството
също следва да е подсигурено преди сключване на договора,защото изисква
време да се намерят две лица,които да отговарят на многобройните
изисквания.Не е налице законова пречка да се предоставя обезпечение по
вече поето задължение,но в конкретния случай обстоятелството,че
предоставянето на обезпечението не е въведено като условие за предоставяне
на заема,дава основание да се счита,че заемодателят няма интерес от
обезпечението,а от получаване на размера на неустойката,която всъщност се
явява скрита печалба-скрито възнаграждение,определено в абсолютен
размер,а не като лихви.Освен горното според чл.16 ал.1 от ЗПК оценката на
кредитоспособността на потребителя се прави преди сключване на договора
10
за кредит.Основните функции на неустойката са
обезпечителна,обезщетителна и санкционна.Уговарянето на неустойка при
непредставяне на обезпечение не може да има обезпечителна функция,тъй
като кредиторът би могъл да гарантира интересите си,като не отпусне кредита
при непредставено предварително обезпечение.Лишавайки се сам от
обезпечението,отпускайки кредит без такова,кредиторът няма основание да
търси обезщетение за евентуални вреди от невъзможността да събере
принудително вземанията си.Задължението по чл.3 ал.2 от договора е
наречено условно неустойка,но в действителност то представлява добавена
печалба за заемодателя,водеща до скрито оскъпяване на кредита,като излиза
извън присъщите й функции.
Горното сочи,че целта на неустойката не е обезщетяването на кредитора
и санкционирането на длъжника,а неоснователно обогатяване на първия.Това
действие на неустойката надхвърля присъщите й функции и по разясненията
в ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС налага да се приеме,че е уговорена при
накърняване на добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3
от ЗЗД.Изводът в обжалваното първоинстанционно решение в горния смисъл
е обоснован и в съответствие с материалния закон.Въззиваемият-ищец по
делото К. има право да получи обратно платеното от него по нищожната
клауза на чл.3 ал.2 от договора.От заключението на вещото лице Г. Н. по
допусната от районния съд допълнителна съдебно-счетоводна експертиза
става ясно,че ищецът К. е извършил плащанията на първите две вноски по
погасителния план,а именно на 02.06.2020 г. е заплатил първа вноска в размер
на 455 лв /вместо дължимата по погасителния план от 454 лв/ и на 13.07.2020
г. втора вноска в размер на 460 лв /вместо дължимата от 449,88 лв/,т.е. дори е
надплатил.Не е било необходимо същият изрично да заявява по смисъла на
чл.76 ал.1 изр.1 от ЗЗД кое задължение погасява с горните вноски при
положение,че между страните предварително е уговорено по процесния
договор кога и на какви вноски подлежи връщането на заема и заплащането
на останалите акцесорни задължения за договорни лихви и
неустойка.Очевидно е,че ищецът се ръководи при плащането от
предварително уговорения погасителен план,като първите две вноски
включват съответната уговорена част от главница,договорна лихва и
неустойка за недадено обезпечение.Безспорно с първите две вноски са
платени две суми от по 230 лв от уговорената неустойка-общо 460 лв,която
11
сума по изложените по-горе съображения е недължимо платена и подлежи на
връщане от кредитора на длъжника.Искът е основателен и подлежи на
уважаване.Първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено,вкл. в частта на присъдените в полза на ищеца по делото на
основание чл.78 ал.1 от ГПК съдебно-деловодни разноски,сторени от него в
първата инстанция.
При този изход от спора право на разноски за настоящата инстанция има
само ищецът по делото и въззиваем С.К.,който изрично е претендирал
присъждането на такива.Ответникът по делото и въззивник „Изи Финанс“
ЕООД няма право на разноски нито за първата,нито за въззивната инстанция
поради уважаване на иска срещу него,респ. разноски не следва да му се
присъждат.Въззиваемият К. не е сторил в настоящата инстанция
разноски,поради което такива не следва да се присъждат и в негова
полза.Според представения по делото договор за правна помощ от 10.12.2021
г. /на лист 50 от делото на ДОС/ обаче между К. като доверител и
представляващия го адв.П.Й. Н. като довереник е уговорена безплатна правна
помощ за въззивното производство по смисъла на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.Така се
претендира от адвоката присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ал.2 от ЗА.Съобразно цената на иска /460 лв/ минималното
адвокатско възнаграждение за една инстанция се равнява по правилото на
чл.7 ал.2 т.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. на 300 лв.Именно сума от 300 лв
следва да се присъди за настоящата инстанция на представляващия ищеца и
въззиваем К. адвокат,доколкото делото не се отличава със значителна правна
и фактическа сложност,а и въззивното производство е приключило в едно
открито съдебно заседание.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260075/05.08.2021 г.,вписано под
№82,т.І,стр.223/06.08.2021 г. в публичния регистър по чл.235 ал.5 от ГПК,по
гр.д.№448/2020 г. на Каварненския районен съд,с което „Изи Финанс“ ЕООД-
гр.София,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.София,***,*** е осъдено да заплати на С. М. К. с ЕГН ********** от
с.Б.,общ.К.,*** на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД сумата от 460
12
лв,представляваща недължимо /без основание/ платена на две вноски от по
230 лв на дати 02.06.2020 г. и 13.07.2020 г. от ищеца С. М. К. на ответника
„Изи Финанс“ ЕООД-гр.София неустойка за непредставяне на обезпечение по
сключен между страните договор за предоставяне на кредит
№292277/02.04.2020 г. поради нищожност на клаузата на чл.3 ал.2 от
цитирания договор,ведно със законната лихва върху горната сума,считано от
датата на предявяване на иска 09.11.2020 г.,до окончателното й
изплащане,както и сумата от 300 лв адвокатско възнаграждение и сумата от
150 лв разноски по делото,от които 50 лв държавна такса и 100 лв депозит по
допълнителна ССЕ.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД-гр.София,ЕИК *********,със седалище
и адрес на управление гр.София,***,*** да заплати на адв.П.Й. Н. от
Адвокатска колегия-гр.В.,с рег.№***,адрес:гр.В.,*** на основание чл.38 ал.2
от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 300 лв /триста лева/.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13