РЕШЕНИЕ
№122
08.06.2020 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Добрич, търговско отделение, в публично съдебно заседание
на двадесет и осми май, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АДРИАНА ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ПАВЛОВ
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Билсер
Мехмедова-Юсуф, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 99 по описа на Окръжен съд
Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 23679/20.11.2019 г. на „***С.А“, клон
България, срещу Решение
№ 1176 от
05.11.2019 г. по гр. дело № 1737/2019 г. на Районен съд Добрич в частта, с
която първостепенният съд е отхвърлил исковете на „***С.А.”, клон България срещу
Й.Т.Г. за установяване на вземането по заповед № 133/31.01.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.01.2019 г. по ч. гр.д.
№ 297/2019 г. на Районен съд Добрич за сумата от 1272, 32 лева – договорна
лихва за периода 05.02.2018г. – 05.07.2020 г., и за установяване на вземането
по същата заповед за сумата от 251, 86 лева – обезщетение за забава за периода
05.03.2018г. – 11.01.2019 г.
Съдебният акт е атакуван с доводи за
неправилност. Твърди се, че чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК следва да се тълкува във
връзка с пар. 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. На тази основа
въззивникът прави извод за приложимост на цитираната разпоредба единствено в
случаите при договорен променлив лихвен процент. При положение, че договорът за
потребителски кредит между страните е сключен при фиксиран лихвен процент, то и
задължението за предоставяне на индекс или референтен лихвен процент, условия и
процедури за промяна на лихвения процент не се отнася до настоящата хипотеза.
Оттук извежда също, че няма задължение за предоставяне на методика, определяща
реда и начина за промяна на лихвения процент, тъй като при фиксираната лихва
размерът ѝ е постоянен. Не е задължен и да предоставя на потребителя
информация за последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Такава информация следва да се съдържа единствено при наличие
на неизплатени суми по кредита при различни лихвени проценти.
Противопоставя се на извода на съда, че
погасителният план не съдържа изискуемите по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК
реквизити. В тази връзка изтъква, че отделно посочване на главница и лихва,
касае ситуация различна от настоящата, в която потребителят погасява предсрочно
главницата по срочен договор за кредит.
Твърди, че изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 20 от ЗПК са изпълнени изцяло и са намерили отражение в чл. 11 от
процесното съглашение.
Прави искане съдебният акт да бъде
отменен в обжалваната част и исковите претенции да бъдат уважени. Претендира и
разноски.
В съдебно заседание не се явява и не се
представлява.
Въззиваемата страна не е подала отговор
в законоустановения срок. Не се явява пред въззивния съд и не се представлява.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
На 23.06.2017 г. между страните е
възникнало облигационно правоотношение, изводимо от договор за потребителски
кредит PLUS – 14961266 (л.
6 и сл.). По силата на съглашението кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сумата от 3000 лева, а последният се е задължил да изплати сума от
5490, 00 лева, на тридесет и шест равни вноски по 152, 50 лева. Годишният
процент на разходите по кредита е 43, 81%, а лихвеният 34, 10%. Изводимо от т.
2, лихвеният процент е уговорен като фиксиран. В договора е отразен и
погасителен план, в който са посочени размерът на вноските и падежните им дати.
От т. 5 се установява, че страните са се уговорили при просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска,
вземането на кредитора да става предсрочно изискуемо в целия му размер, без да
е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост.
Страните не спорят, че заемната сума е
получена от длъжника. Не спорят и, че на 05.02.2017 г. последният е
преустановил плащанията по договора за кредит. Не е спорно също, че до този
момент са били погасени шест месечни вноски.
От погасителния план (л. 36) е видно, че
непогасената част от заема е в размер на 4166, 80 лева, като ответникът не
оспорва размера на вземането.
Последният е бил уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост с покана (л. 38), получена на 20.07.2018 г. (л. 39).
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд Добрич (л. 2 до л. 5 от ч. гр. дело 297/2019 г. по описа на
Районен съд Добрич) на дата 28.01.2019
г., с което е искал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу ответника за
сумата от 4418, 66 лева, дължима по договора за кредит, представляваща сбор от непогасена
главница в размер на 2894, 48 лева; възнаградителна лихва в размер на 1272, 32
лева за периода 05.02.2018 г. – 05.07.2020 г.; обезщетение за забава в размер
на 251, 86 лева за периода 05.03.2018 г. – 11.01.2019 г.
Първостепенният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение № 133/ 31.01.2019 г. (л. 18), с която е
разпоредил на ответника да заплати на „***С.А.”, клон България, претендираните
суми.
Длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК (л. 23) до заповедния съд,
поради което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят е
предявил установителен иск за вземането си.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Пред първоинстанционния съд са предявени
обективно съединени искове с правно основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79,
във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за главницата; по чл.
422 ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за възнаградителната
лихва; и по чл. 86 от ЗЗД за обезщетението за забава.
Решението е обжалвано само в частта, с която са
отхвърлени установителните искове за възнаградителната лихва и за обезщетението
за забава. Произнасянето по установителния иск за главницата не е атакувано,
поради което в тази част съдебният акт е влязъл в сила.
Основният въпрос за изхода на спора, поставен в
първоинстанционното производство, е дали процесният договор за кредит е
действителен. Това заключение се извежда от процесуалните действия на
ответника, който не оспорва твърденията на ищеца относно размера на
претендираните вземания и тяхната изискуемост, а въвежда единствено
правоизключващото възражение за нищожност на процесното съглашение. Цялата му
защита се състои в твърдението, че основанието, от което произтичат вземанията
на ищеца, не е възникнало, поради нарушение на ЗПК.
Съдът е разгледал възражението и е приел, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, на основание чл.
11, ал. 1, т. 9, 10, 11, 12 и т. 20 от ЗПК. Въз основа на този си извод е
приложил последиците на чл. 23 от ЗПК, поради което е уважил само иска за
главницата, а другите два е отхвърлил.
Въззивната инстанция се солидаризира с крайния
извод на първата инстанция за недействителност на договора за потребителски
кредит.
В тази връзка следва да бъде посочено, че приложимостта
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК не може да бъде отречена напълно
по отношение на фиксирания лихвен процент. Това е така, защото независимо дали
лихвения процент е фиксиран или променлив, трябва да бъдат посочени условията
за прилагането му. В настоящия случай е посочен единствено размерът на лихвения
процент – 34, 10 %, но липсва конкретизация върху каква основа се начислява –
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Не става ясно как
е разпределен лихвеният процент във времето – върху цялата главница или
съобразно поетапното ѝ намаляване. Не е посочено и дали фиксираната лихва
е уговорена за целия срок на договора, или само за определен период от него. Ето
защо, настоящият състав счита, че е нарушено императивното правило на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в съглашението не се съдържа информация за
условията на прилагане на лихвения процент.
На тази плоскост следва да бъде разгледан и
въпросът за размера на възнаградителната лихва в контекста на свободата на
договаряне. Нормотворецът не е ограничил размера на договорното възнаграждение,
както го е направил за законната лихва. Следователно, приложим е принципът на
свободно договаряне, установен в чл. 9 от ЗЗД, но при съблюдаване на добрите
нрави и повелителните норми на закона. В съдебната практика е застъпено
становище, че възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, противоречи на добрите нрави. Настоящият състав също възприема това
становище.
От Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения се
извежда, че размерът на законната лихва е равен на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта. На 01.01.2017 г. основният лихвен процент на
БНБ е бил 0.00. Следователно, към момента на сключване на договора за
потребителски кредит законната лихва е била 10%. При възнаградителна лихва от
34, 10% е видно, че същата е по-голяма от трикратния размер на законната лихва.
Оттук се заключава, че договорното възнаграждението противоречи на добрите
нрави. В този смисъл е и съдебната практика на ВКС - Решение № 378 от
18.05.2006 г. по гр.д.№ 315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о.
От изложеното се извежда, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК. Този извод налага да бъдат приложени последиците на чл. 23
от ЗПК, поради което исковете за възнаградителна лихва и обезщетение за забава
следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Поради съвпадане на изводите на двете
инстанции, Решение № 1176 от 05.11.2019 г. по гр. дело №
1737/2019 г. на Районен съд Добрич следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат
заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемият не е направил искане за
присъждане на разноски за разглеждане на делото от въззивната инстанция, поради
което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1176 от 05.11.2019 г. по гр. дело № 1737/2019 г. на Районен съд Добрич в
частта, с която първостепенният съд е отхвърлил исковете на „***С.А.”, клон
България, срещу Й.Т.Г. за установяване на вземането по заповед № 133/31.01.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.01.2019 г. по ч.
гр.д. № 297/2019 г. на Районен съд Добрич за сумата от 1272, 32 лева –
договорна лихва за периода 05.02.2018г. – 05.07.2020 г., и за установяване на вземането
по същата заповед за сумата от 251, 86 лева – обезщетение за забава за периода
05.03.2018г. – 11.01.2019 г.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.