Решение по дело №23445/2024 на Софийски районен съд

Номер на акта: 18660
Дата: 16 октомври 2024 г.
Съдия: Светлозар Димитров Димитров
Дело: 20241110123445
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 22 април 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 18660
гр. София, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110123445 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на М. А. Ч. срещу /фирма/.
Ищецът твърди, че на 04.07.2023г. с ответника сключили договор за
потребителски микрокредит от разстояние, по силата на който ответникът се задължил
да предостави сумата от 1200лв. за срок от 15 месеца, при ГЛП от 51%, ГПР от 64,69%
и обща дължима сума от 2785,35лв. В пар. 7 от договора било предвидено, че ако
ищецът не предостави в срок от 3 дни едно от изброените в пар. 6 обезпечения, дължи
неустойка от 1138,05лв., платима на 15 вноски, всяка от 75,87лв.
Ищецът твърди, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл.
22 ЗПК, тъй като бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – лихвеният процент бил посочен
само формално, без да са описани условията му за прилагане. Не било ясно дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив. Не било посочено какъв е общият
дължим размер на възнаградителната лихва, което ограничавало правата на
потребителя. Изтъква, че е нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсвала
методика на формиране на ГПР. Самият ГПР пък бил в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Евентуално твърди, че клаузата за неустойка е нищожна и на самостоятелно
основание, тъй като се явява неравноправна и влиза в противоречие с добрите нрави.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че сключеният между страните договор за паричен заем е
нищожен, а в условията на евентуалност, че е нищожна клаузата на пар. 7 от него.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
който признава, че клаузата за неустойка е нищожна и съответно евентуалният иск
основателен. Оспорва обаче твърдението договорът за кредит да е недействителен,
като счита, че са спазени всички законови изисквания и се съдържат всички нужни
реквизити. Счита, че неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, а нейната
нищожност не влече нищожност на целия договор.
С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявения главен иск.
1
В срока за отговор на исковата молба, ответникът е предявил и насрещни
искове, които са приети за съвместно разглеждане в настоящото производство. Твърди,
че кредитополучателят е платил по договора 389лв., с които са погасени 89,50лв.
главница и 299,50лв. договорна лихва, като остават дължими 1110,50лв. главница и
104,87лв. договорна лихва. Прави изявление за обявяване на предсрочна изискуемост
на вземанията по договора поради просрочие в плащанията. Евентуално, ако се
приеме, че договорът е недействителен, иска да се присъди сумата от 811,00лв.,
представляваща остатък от главницата.
Съобразно изложеното, моли за осъждане на ищеца да му заплати сумата от
1110,50лв., представляваща незаплатена главница по договора за кредит и 104,87лв.,
представляваща незаплатена договорна лихва по него, а евентуално сумата от
811,00лв., представляваща остатъка от чистата стойност, ведно със законната лихва от
подаването на насрещната искова молба до окончателното плащане.
Ответникът по насрещните искове е подал отговор на исковата молба в
законоустановения срок, с който ги оспорва и счита, че се дължи само чистата
стойност, като не е дал повод за завеждане на иска и не следва да отговаря за
разноските.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК, евентуален установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и насрещни осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства,
че на 04.07.2023г. между страните е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние, съгласно който ответникът предоставя на ищеца сумата от 1200лв. за срок
от 15 месеца, при фиксирана годишна лихва от 51% и годишен процент на разходите
от 64,79%. Общата дължима сума възлиза на 1647,30лв. В пар. 6 е предвидено, че
потребителят се задължава в тридневен срок от сключване на договора да предостави
едно от следните обезпечения: 1/ поръчителство на едно физическо лице, което да има
нетен доход от 90% от размера на отпуснатия кредит, но не по-малко от 1.5 минимални
работни заплати; 2/ поръчителство на две физически лица, които да получават нетен
доход от трудово възнаграждение надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия
кредит, но не по-малко от 1.5 минимални работни заплати. В пар. 7 от договора е
уговорено, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита
съгласие за предоставяне на горното обезпечение, ако същият не го направи в
предоставения срок, за кредитора настъпват вреди от намаляване кредитоспособността
на потребителя, свързани с предприемане на нарочни мерки за регулиране на
финансовия риск, и поради това потребителят дължи неустойка в размер от 1138,05лв.,
платима на 15 равни месечни вноски, всяка от по 75,87лв. на падежа на погасителните
вноски по пар. 3. Изготвен е погасителен план, в който е предвиден падежът на всяка
вноска и нейният размер от 185,69лв. месечно, включваща и размера на неустойката.
При горните факти, съдът намира следното от правна страна:
Процесният договор за кредит има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а
кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират
императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
2
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
64,79%, който противно на твърденията на ищеца, не надхвърля максимално
допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК - пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съгласно ПМС, годишният размер на законната лихва за
просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година, плюс 10 процентни пункта. От 01.07.2023г. ОЛП, определен от БНБ, е 3,12.
Като се добавят 10 процентни пункта става 13,12, а умножени по пет е равно на 65,60.
Ето защо, записаният ГПР не надхвърля максимално допустимия според ЗПК. Този
размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по
кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната
дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка, която е почти равна по размер на отпуснатия кредит,
несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва
да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на
кредитора. Тя е част от съдържанието на договора, в който е инкорпориран
погасителен план, включващ и плащането на неустойката на падежите на месечните
вноски. Тази сума попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която
изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички
такси и разходи, свързани с договора за кредит. Стойността й, която е изначално
начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, трябва да
бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на
възнаградителната лихва. При включването на тази сума в ГПР, което е абсолютно
необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са
необходими специални знания, че ГПР надвишава значително максимално допустимия
по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
3
България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Отделно от това, в договора липсва каквото
и да било разяснение как е формиран ГПР – същият е посочен само като числово
изражение, без описване на компонентите, които го изграждат, и тяхната тежест.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело
№ C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав,
включването на клауза за неустойка при неизпълнение на несъществени задължения,
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело №
C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.
4
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
нищожност на договора за потребителски кредит за основателен. Предвид уважаване
на главния иск, не е настъпило вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск за нищожност на самата клауза за неустойка.
По насрещните искове:
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит
за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК поради нарушение на предвидените в нормата
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не
дължи лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
По делото не е спорно, че ищецът е платил в изпълнение на процесния договор
сумата от 389лв. Главницата по договора, която е чистата му стойност, възлиза на
1200лв. От това следва, че е налице остатък от главницата в размер на 811лв., като
падежът на последната вноска е настъпил на 04.10.2024г. Потребителят не твърди и
доказва да е погасил тази сума чрез плащане или по друг начин, поради което
предявеният насрещен иск следва да бъде уважен за този размер. Както бе посочено,
законна лихва за забава не следва да бъде присъждана върху главницата с оглед
нормата на чл. 23 ЗПК. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение №
129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на
разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО,
посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските
кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето защо, в полза на
кредитора не следва да се присъжда на основание чл. 86 ЗЗД законната лихва върху
чистата стойност на главницата, считано от подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на разноски имат и двете страни,
като ищецът по първоначалния иск е доказал такива в размер на 111,41лв. за държавна
такса и се претендира адв. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. от
процесуалния му представител, което съдът определя на 480лв. с ДДС.
На ищеца по насрещния иск следва да се присъдят разноски от 50лв. за платена
държавна такса, като възражението на ответника, че не бил дал повод за завеждане на
иска, е неоснователно, след като падежът на вземането е настъпил и същият не го е
платил доброволно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Ч., ЕГН: **********,
5
с адрес: /населено място/, срещу /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният
между страните договор за потребителски микрокредит от разстояние от 04.07.2023г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на М. А. Ч., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 111,41лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на адв. М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес: /населено
място/, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 480,00лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за извършено безплатно процесуално представителство на
ищеца.
ОСЪЖДА М. А. Ч., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/, да заплати на
/фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление: /населено място/, на
основание чл. 23 ЗПК сумата от 811,00лв., представляваща остатъчната незаплатена
чиста стойност по сключения между страните договор за потребителски микрокредит
от разстояние от 04.07.2023г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50,00лв.
– разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6