Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1
гр.Русе,
18.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на седми януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 536
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.46, ал.5 от ЗОС.
Образувано е по жалба на Г.О.Г. *** против
заповед №
РД-01-2446/14.09.2020 г. на кмета на Община Русе, с която е прекратено наемното
правоотношение с него и неговите пълнолетни сестри И.О.Г. и И.О.Г. за общински жилищен
имот с адрес гр.Русе, ул.“***“ № 43, актуван с акт за частна общинска собственост № 7212/31.03.2014 г. В жалбата се излагат подробни съображения
за незаконосъобразност на оспорения административен акт като издаден при
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в
противоречие на материалния закон и неговата цел. Поддържа се, че
уведомителното писмо за започналото административно производство не му било
редовно връчено, поради което той бил лишен от възможността пълноценно да
участва в производството. Твърди, че неплащането на дължимата наемна цена за
месеците май 2020 г. – август 2020 г. включително и неподаването на заявление
за продължаване на настаняването в общинското жилище преди изтичане на срока на
настаняването се дължат на отсъствието му от страната в посочения период, което
отсъствие продължило до 13.09.2020 г. Твърди, че на 14.09.2020 г., незабавно
след завръщането си в страната, заплатил дължимата наемна цена и ТБО като
предприел действия и по подаване на заявление за продължаване на срока на
настаняването с вх. №
Н-504/19.10.2020 г. Заявява, че в имота живеят и две малолетни деца – синът му И.
Г.О., роден на *** г., и неговият племенник С.И. О., роден на *** г., син на
настанената в имота негова сестра И.О.Г., чиито интереси също биха били
неблагоприятно засегнати от разпореденото прекратяване на настаняването. Моли съда да
постанови решение, с което обжалваният административен акт да бъде отменен. Предоставя
решаването на въпроса за отговорността за разноските на съда като изразява
становище, че за завеждане на делото вина има ответника.
Ответникът по жалбата – кметът на Община Русе, чрез
процесуалния си представител, е представил писмена защита, в която изразява
подробно становище за нейната неоснователност. Поддържа, че са налице прекратителните
основания, посочени в оспорената заповед. Заявява, че срокът на настаняване на
домакинството на жалбоподателя е изтекъл на 12.08.2020 г., а заявлението за
неговото продължаване е подадено след изтичането му – на 19.10.2020 г.
Възразява, че изтичането на срока има прекратително действие по отношение на
наемното правоотношение и то няма как да бъде продължено по подадено след
изтичането му заявление. Твърди, че задължението за неплатената наемна цена е
било погасено едва на 14.09.2020 г., поради което към датата на издаване на
оспорената заповед основанието по чл.46, ал.1, т.1 от ЗОС за прекратяване на
настаняването е било налице. Сочи, че от
защитата по чл.8,
§ 1 от ЕКПЧ могат да се ползват само наематели, които спазват законовите и
произтичащите от договора за наем задължения, включително това за заплащане на
дължимия наем и консумативни разноски в срок.
Поддържа, че в административното производство не са допуснати твърдените
процесуални нарушения. Предвид отсъствието на адресата и членовете на неговото
домакинство уведомлението за започналото административно производство било
връчено по реда на чл.18а, ал.9 от АПК – чрез залепването му на входната врата
на общинското жилище.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Заповедта е издадена от компетентен материално и
териториално орган – от кмета на Община Русе, който разполага с правомощието да
прекрати наемното правоотношение съгласно чл.46, ал.2, изр.първо от ЗОС чл.31,
ал.2, изр.първо от Наредба № 6 по отношение на имот, частна общинска
собственост на Община Русе.
Оспореният
акт е издаден в писмена форма и има изискуемото от закона съдържание съгласно чл.46,
ал.2, изр.второ от ЗОС, респ. чл.31, ал.2, изр.второ от Наредба № 6 за
условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и
разпореждане с жилища – общинска собственост (Наредба № 6) – в него са посочени
основанието за прекратяване на наемното правоотношение и срокът за опразване на
жилището, който е определен на две седмици.
Заповедта
съдържа изложение на фактическите и правните основания за издаването й – чл.59,
ал.2, т.4 от АПК. В същата са посочени две прекратителни основания – по чл.46,
ал.1, т.1 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.1 от Наредба № 6 (неплащане на наемната
цена или на консумативните разноски за повече от три месеца) и чл.46, ал.1, т.6
от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.5 от Наредба № 6 (изтичане на срока за
настаняване). В мотивите на оспорения административен акт са изложени
фактически обстоятелства, които се субсумират под посочените законови
разпоредби, съставляващи неговите правни основания.
При
издаването на оспорения административен акт не са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила. За започналото административно производство било изпратено
уведомление № 184/31.08.2020 г. до жалбоподателя. Видно от изготвения протокол
от служители на ОП „Управление на общинските имоти“ от 31.08.2020 г., тъй като последният
и членовете на домакинството му не били открити в жилището, за да им бъде
връчено уведомлението, същото било залепено на входната врата на общинския имот,
на адрес гр.Русе, ул.“***“
№ 43. От показанията на св.И. В.(сестра на жалбоподателя, настанена в имота) се
установява, че към посочената дата нейният брат бил със семейството си в
Германия. По тази причина и поради установената невъзможност той или лице,
което е съгласно да получи съобщението да бъдат намерени на адреса,
административният орган правилно и в съответствие с чл.18а, ал.9 вр.чл.26, ал.2
от АПК е извършил връчването на уведомлението чрез залепването му на входната
врата на жилището като същото се счита връчено с изтичането на едноседмичния
срок за неговото получаване от канцеларията на административния орган, т.е. на
08.09.2020 г.
Макар
и съобразена с процесуалните правила заповедта е издадена в противоречие на
материалния закон и не съответства на неговата цел.
Последната
настанителна заповед № РД-01-1809/22.07.2015 г. на кмета на Община Русе, по
силата на която жалбоподателят и неговите две пълнолетни сестри били настанени в
общинското жилище, му била връчена на 28.07.2015 г. Тъй като самата
настанителна заповед подлежи на обжалване в 14-дневен срок, същата влязла в
сила с изтичане на този срок, считано от 12.08.2015 г. Следователно определеният
с нея петгодишен срок на настаняване е изтекъл на 12.08.2020 г.
По
делото няма спор, че за периода от месец май 2020 г. до месец август 2020 г.
включително жалбоподателят и домакинството му не са заплащали дължимия наем и
такса битови отпадъци, която сума възлиза в общ размер на 171 лева. От
показанията на св.В. и приложената бордна карта, издадена му от авиопревозвача Ryanair се установява, че в този период
жалбоподателят и неговото домакинство са отсъствали от страната като са се
намирали в Германия, откъдето последният се завърнал на 13.09.2020 г. Вярно е,
че само по себе си това обстоятелство не съставлява основание за неизпълнение
на посоченото парично задължение, но същото било изпълнено още на следващия ден
– на 14.09.2020 г., когато същият, с квитанция за наем № 012896/14.09.2020 г.,
заплатил сумата от 154,12 лева – дължим наем за общинското жилище за месеците
от май до август 2020 г. включително и 16,88 лева – ТБО за същия период, или
сумата от общо 171 лева. В съдебно заседание от 22.10.2020 г. жалбоподателят,
чрез процесуалния си представител, е представил и квитанция за наем №
014489/13.10.2020 г., от която е видно, че са заплатени и дължимата наемна цена
и ТБО и за следващите два месеца – месец септември и месец октомври 2020 г. в
общ размер на 85,50 лева.
Квитанция
за наем № 012896/14.09.2020 г. съставлява ново писмено доказателство от
значение за делото, което действително не е било налично към датата на издаване
на оспорената заповед, но което, по силата на чл.142, ал.2 от АПК, следва да
бъде съобразено при решаване на делото (в този смисъл решение
№ 12935 от 25.10.2018
г. на ВАС по адм. д.
№ 4466/2018 г., II о.).
Предвид погасяването на задължението за наемната цена и ТБО след издаване на
оспорения акт, но още преди депозиране на жалбата до съда, следва да се приеме,
че не е налице основанието по чл.46, ал.1, т.1 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.1
от Наредба № 6, за прекратяване на настаняването.
От
друга страна прекратителното основание по чл.46, ал.1, т.6 от ЗОС, съответно
чл.31, ал.1, т.5 от Наредба № 6, формално е налице. Според чл.46, ал.4 от ЗОС
при изтичане на срока на настаняване наемното правоотношение може да бъде
продължено, ако наемателят отговаря на условията за настаняване под наем в
общинско жилище. Срокът на настаняването е изтекъл на 12.08.2020 г., а
жалбоподателят е подал заявление за неговото продължаване едва на 19.10.2020
г., с вх. № Н-504 от същата дата. Изразът „може“ в текста на чл.46, ал.4 от ЗОС
не предполага вземане на решение за прекратяване на наемното правоотношение от
органа по настаняването в условията на оперативна самостоятелност (вж. решение
№ 633 от 16.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10553/2016 г., III о.). Този израз
обозначава предвидената в закона възможност за продължаване на наемното
правоотношение, а не дискреционното право на органа да вземе решение дали да го
продължи или не. Смисълът на разпоредбата е да уреди кога наемното
правоотношение следва да бъде продължено, а именно ако наемателят отговаря на
условията за настаняване в общинско жилище. За да бъде обаче продължено то,
както основателно сочи ответникът по жалбата, трябва правоотношението все още
да не е било прекратено с изтичане на срока на настаняването. За тази цел е
необходимо и волеизявление от настаненото лице, направено преди изтичането на
срока, което да заяви, че желае настаняването му да бъде продължено. В случая
такова заявление е подадено, но повече от два месеца след изтичане на посочения
срок и повече от месец след завръщане на жалбоподателя в страната.
Формалното
наличие на основанието по чл.46, ал.1, т.6 от ЗОС, респ. чл.31, ал.1, т.5 от
Наредба № 6, не означава, че заповедта съответства на материалния закон. Както
се установява в хода на съдебното производство, в жилището освен жалбоподателя,
неговата съпруга Д. З. Г. и пълнолетната му сестра И.О.Г., понастоящем живеят и
две малолетни деца – синът
на жалбоподателя И. Г.О., роден на *** г., и неговият племенник С.И. О., роден
на *** г., син на сестра му И. Г..
Както приема
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) [1],
гаранциите по Конвенцията изискват намесата в правото на неприкосновеност на
жилището на жалбоподателя да се основава не само на националния закон, но и да
бъде пропорционална съгласно § 2 на член 8 от ЕКПЧ и в съответствие с преследваната
легитимна цел, като се имат предвид конкретните обстоятелства на делото. За да
бъде в съгласие с чл.8 от ЕКПЧ, която конвенция, съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, е
част от вътрешното право и има примат пред нормите на вътрешното
законодателство, които й противоречат, е необходимо оспореният административен
акт да е съобразен с конкретните фактически обстоятелства, отнасящи се до
обитателите на жилището, чиито легитимни интереси трябва да бъдат защитени [2].
В
случая административният орган не е отчел интереса на живеещите в общинското
жилище две малолетни деца, макар това да се дължи на обстоятелството, че не е
разполагал с информация за тях към датата на издаване на оспорената заповед.
При извършване на преценка за баланса между накърнените интереси
на жалбоподателя и останалите членове от неговото домакинство, от една страна,
и тези, които се защитават чрез оспорения административен акт, от друга, съдът
намира, че от особено значение е да се гарантира най-добрия интерес на живущите
в имота малолетни деца. Действително те не попадат сред лицата, настанени в
общинското жилище с издадената настанителна заповед № РД-01-1809/22.07.2015 г. на кмета
на Община Русе, но, както приема в своята практика ЕСПЧ [3],
защитата, предвидена в член 8 от Конвенцията, не се
ограничава до законното или разрешено обитаване на една сграда според
вътрешното законодателство. Поради това съдът намира, че правото на
неприкосновеност на жилището се разпростира и спрямо съпругата на жалбоподателя
и двете малолетни деца, които го обитават, за които липсва издадена
настанителна заповед. Жилищната нужда за конкретното жилище не следва да се
преценява по отношение на И.О.Г., тъй като същата вече е била настанена в друго
общинско жилище заедно със своето семейство – със заповед №
РД-01-1207/25.05.2017 г. на кмета на Община Русе. Това обстоятелство, само по
себе си, не води до извод за законосъобразност на оспорения акт по отношение на
посоченото лице, а следва да бъде съобразен от органа по настаняването при
произнасянето по депозираното от жалбоподателя заявление вх. № Н-504/
19.10.2020 г. като то е изрично посочено в т.4.6 от приложената от последния
декларация.
На следващо място, служебно задължение както на съда, така и на
административните органи, е да следят за най-добрия интерес на децата по
смисъла на § 1, т.5 от ДР на ЗЗДт във всяко разглеждано от тях производство
(вж.и съображенията в определение №
13236 от 31.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13091/2018 г., II о. и др.) и то,
както беше посочено, без оглед на това дали децата се намират в жилището,
представляващо техен дом, на законно основание. Безспорно би противоречало на
интереса на двете малолетни деца същите, в разгара на пандемията от коронавирус
и през зимния сезон, заедно с най-близките си роднини, да останат без дом,
който изход се явява логичния предвид ниските доходи на жалбоподателя (в декларацията,
представена с заявление вх.
№ Н-504/19.10.2020 г., жалбоподателят е декларирал месечни доходи в размер на
600 лева от извършване на строителни услуги – шпакловка и боядисване) и обективната невъзможност с тях той да покрива пазарен
наем за друго жилище.
Следва да се отбележи, че по делото не са представени и доказателства
за картотекираните лица, респ. лицата, включени в проектосписъка на подлежащите
на настаняване и тяхното семейно и материално положение, респ. здравословно
състояние, доколкото те са известни на органа по настаняването, за да може
съдът да ги подложи на преценка като ги съпостави с тези на жалбоподателя и
членовете на неговото домакинство, включително живеещите в жилището лица извън
кръга на настанените. В
§ 95 от своето решение от 6 декември 2011 г. по делото Гладишева срещу Русия (посочено в бележките под линия по-горе) ЕСПЧ
придава тежест и на факта, че предполагаемите бенефициенти в списъка на
чакащите настаняване лица не са достатъчно индивидуализирани, за да може
отнасящите се лично до тях обстоятелства да бъдат балансирани спрямо тези на
жалбоподателката.
Следователно, предвид
безспорната жилищна нужда на жалбоподателя и лицата от неговото домакинство и
невъзможността тя да бъде задоволена с реализираните от тях доходи, оспореният
административен акт се явява несъответен и на целта на закона, която може да
бъде извлечена и от чл.42, ал.1, т.1 от ЗОС – в общинските жилища да бъдат
настанени именно граждани с установени жилищни нужди, т.е. такива, които с
реализираните от тях доходи не могат да ги задоволят чрез закупуването на
жилище или чрез наемане на такова на свободния пазар. По
изложените съображения жалбата се явява основателна и като такава тя следва да
бъде уважена като оспорената заповед бъде отменена.
От доказателствата
по делото става ясно, че органът по настаняването е бил в обективна
невъзможност да съобрази в хода на административното производство което и да е
от обстоятелствата, станали причина за отмяната на оспорения акт, тъй като едва
след неговото издаване жалбоподателят е заплатил дължимата наемна цена и ТБО и
е депозирал заявление за продължаване на срока на настаняването като в
декларацията към него посочил, че в жилището живеят и две малолетни деца. По
изложените съображения и по арг. от чл.78, ал.2 от ГПК вр.чл.144 от АПК (същата
логика законодателят е заложил и в други закони – вж. напр. чл.161, ал.3 от ДОПК), направените от жалбоподателя деловодни разноски следва да останат за
негова сметка като в негова тежест следва да бъде възложено, на основание
чл.78, ал.8 от ГПК вр.чл.144 от АПК и чл.24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, и претендираното от ответника по жалбата юрисконсултско
възнаграждение, което, предвид липсата на правна и фактическа сложност на
делото, съдът определя в размер на 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от
13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, юрисконсултското възнаграждение
се присъжда в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира
представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза
на Община Русе съгласно чл.136,
ал.3 от Конституцията на Република България и чл.14 от ЗМСМА.
Така мотивиран и на основание
чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по
жалба на Г.О.Г., с ЕГН **********,***, заповед
№
РД-01-2446/14.09.2020 г. на кмета на Община Русе, с която е прекратено наемното
правоотношение с жалбоподателя и неговите пълнолетни сестри И.О.Г. и И.О.Г. за
общински жилищен имот с адрес гр.Русе, ул.“***“ № 43, актуван с акт за частна
общинска собственост № 7212/31.03.2014 г.
ОСЪЖДА Г.О.Г., с ЕГН **********,***,
представлявана от кмета П.П. М., сумата от 100
лева – юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
Влязло
в сила на 18.01.2021 г. Сверил:
СЧ, съд. деловодител
[1] Решение на ЕСПЧ от
15 януари 2009 г. по делото Ćosić v. Croatia, жалба № 28261/06, § 21.
[2] Решения на ЕСПЧ от
21 юни 2011 г. по делото Orlić v. Croatia, жалба № 48833/07, § 64; от 6 декември 2011 г. по
делото Gladysheva v. Russia, жалба №
7097/10, §§ 94-95; от 2 декември 2010 г. по делото Kryvitska and Kryvitskyy
v. Ukraine, жалба № 30856/03, § 50; от
13 септември 2016 г. по делото Andrey Medvedev v. Russia, жалба № 75737/13, § 55.
[3] Решения на ЕСПЧ от
13 май 2008 г. по делото McCann v. the United Kingdom, жалба № 19009/04, § 46; от 29 май 2012 г. по делото
Bjedov v. Croatia, жалба №
42150/09, § 58 и от 21 април 2016 г. по делото Иванова и Черкезов срещу България, жалба № 46577/15, § 49.