№ 94
гр. Велико Търново, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500143 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 260138/ 26.11.2021 г. по Гр. дело № 766/ 2018 г. по описа на ОС –
Русе съдът е осъдил Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
превозвачи“ да заплати на Е. П. Д. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на майка й В. А. К., починала в резултат
на ПТП, причинено от Р. Б., в гр. Русе на 09.11.2017 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 28.09.2018 г. до окончателното изплащане и сумата 169.25
лв. – обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, като е отхвърлил иска за
неимуществени вреди за горницата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от
200 000 лв. със законната лихва от 28.09.2018 г. до окончателното изплащане и за
имуществеите вреди за горницата над 169.25 лв. до пълния предявен размер от 338.50
лв. със законната лихва от 11.11.2017 г. до окончателното изплащане, както и иска за
лихва върху сумата 169.25 лв. от 11.11.2017 г. до 19.06.2018 г. С решението е
отхвърлен изцяло искът на М. С. М. за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на майка му В. А. К. със законната лихва от
28.09.2018 г. до окончателното изплащане.
Срещу това решение са подадени въззивни жалби от двете страни.
Жалбоподателите Е. П. Д. и М. С. М. обжалват решението в частта, с която
1
исковите им претенции за неимуществени вреди да отхвърлени за първата за горницата
над 50 000 лв. до 80 000 лв. и за втория – до размер на сумата 50 000 лв. Неправилно
съдът приел, че отношенията на жалбоподателя М. с майка му не се отличавали с
дълбока привързаност, типична за отношенията родител – дете, поради което той не
бил претърпял неимуществени вреди от загубата на майка си. Ангажираните гласни
доказателства налагали тъкмо обратния извод. Излагат оплаквания срещу приетото от
съда наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата при ПТП
тяхна майка, изразяващо се в предприемане на пресичане на пътното платно на
необозначено като пешеходна пътека място, в тъмната част на денонощието, с тъмни
дрехи, при възможност да възприеме приближаващите се автомобили и да ги пропусне.
Изводът на съда в тази насока, обусловил редуцирането на определения на ищцата Д.
размер обезщетение, бил хипотетичен и несъобразен с доказателствата по делото.
Считат, че дори и пострадалата да е допринесла за вредите, то приетият принос от 50 %
е завишен, тъй като съдебната практика изключва приносът на пешеходец да е равен
на този на водача, комуто законът вменява задължения за специални познания и
умения при управление на ППС. Молят решението в обжалваните му части да бъде
отменено и да се уважат заявените искови претенции. Претендират разноски за двете
инстанции.
Жалбоподателят Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
превозвачи“ обжалва решението в частта, с която съдът е уважил исковата претенция
на Е. П. Д. за присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди.
Намира за неправилен извода на съда за противопоравно поведение на водача на лекия
автомобил, изразяващо се в допуснато от него нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП. По
делото липсвали обективни данни, че той е нарушил правилата за движение, в
причинна връзка с което е настъпил вредоносният резултат. Било установено, че той се
е движил със скорост, по-ниска от разрешената за пътния участък, и не е имал
възможност да възприеме пешеходката като опасност, нито е могъл да предположи, че
пешеходец ще предприеме пресичане на пътното платно, преминавайки
последователно през мантинела и между движещи се автомобили. За него тя се явявала
непредвидимо препятствие. Счита за доказано по категоричен начин, че вина за ПТП
носи пострадалата, която сама се поставила в опасност, защото тя имала видимост не
по-малко от 200 м и можела да възприеме наличните автомобили и освен това е могла
да използва находящия се само на 32,5 м преди мястото на удара подлез. При
формиране на извод за вината съдът следвало да отчете поредността, съставомерността
и тежестта на нарушенията на всеки от участниците и да прецени кое от двете
противоправни поведения е първопричина за настъпване на ПТП. Излага, че дори и да
се приеме, че водачът е допуснал нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП, то нарушенията на
пешеходката са много по-тежки и са непосредствената причина за ПТП. Моли
решението на ОС – Русе да бъде отменено в обжалваната част и съдът да отхвърли иска
2
на Д.. Претендира разноски за двете инстанции.
Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“ е
подало отговор на въззивната жалба на насрещна страна със заето становище за
нейната неоснователност. Счита за правилен и обоснован със събраните по делото
доказателства извода на съда, че ищецът М. не е материално легитимиран да получи
обезщетение, защото поради доказана липса на нормално присъщите отношения между
дете и родител, той не е претърпял неимуществени вреди от смъртта на майка си. Не
можело търпенето на болки и страдания да се презюмирана само с оглед родствената
връзка. Поддържа изложеното във въззивната си жалба, че водачът на МПС не е
действал противоправно и виновно, но при приемане на обратното правилен бил
изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Моли
въззивните жалби да бъдат оставени без уважение.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. Решението в частите, с които искът на Е. П. Д. за
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до
пълния претендиран размер от 200 000 лв. и искът на М. С. М. за обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния претендиран
размер от 200 000 лв. е влязло в сила като необжалвано в тези му части. В изпълнение
на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка
относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните
части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност
– постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбите, намира следното:
Чрез събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателства и съдебни експертизи ОС – Русе е възприел фактическа обстановка,
която напълно се споделя от настоящия съд и е ненужно тя да бъде детайлно
преповтаряна, още повече, че страните не спорят по нея. Релевантните за спора
обстоятелства са следните: На 09.11.2017 г. около 17.30 ч. в гр. Русе при ПТП с
управляван от св. Р. Б. лек автомобил Опел Вектра на наследодателката на ищците –
тяхната майка В. А. К. на 71 г. – са причинени несъвместими с живота увреждания и тя
е починала на място. На 28.06.2018 г. ищците са отправили претенции за изплащане на
застрахователно обезщетение до Сдружение „Национално бюро на българските
автомобилни превозвачи“, тъй като автомобилът е бил с обичайно местопребиваване
3
Кралство Швеция. Претенциите им не са уважени. Механизмът на ПТП е изяснен от
показанията на водача св. Р. Б. и заключението на вещото лице по приетата
първоначална и допълнителни съдебно-автотехнически експертизи. Кръстева като
пешеходка, облечена в тъмни дрехи, е предприела пресичане на източното двулентово
платно на бул. България в посока към Дунав мост, непосредствено до налична
автобусна спирка. Участъкът от пътя е прав и равен, пътната настилка е била суха,
видимостта в тъмната част на денонощието е била около и над 200 м за пешеходката, а
за водачите – в границите на осветената от автомобилните фарове зона. В близост
липсват пешеходни пътеки, но непосредствено до спирката, на 32.5 м от мястото на
пресичане, се намира пешеходен подлез, който не е осветен и е очевидно
неизползваем, тъй като съгласно описанието на вещото лице и приложените към
заключението му снимки по стълбите му има поникнали дървета и много боклуци. И
спирката, и подлеза са обозначени със съответните пътни знаци и наличието им е било
известно на водача, което се изяснява от показанията му. В момента на предприемане
на пресичането по дясната лента на платното е приближавал лек автомобил Пежо, а по
лявата лента след него се е движил управляваният от Б. автомобил Опел Вектра. Двата
автомобила са се движили със скорост от около 60 км/ч при разрешена за пътния
участък от 70 км/ч. В основната експертиза е прието, че разстоянието между двата
автомобила е било 5 м – 10 м, при което л.а. Пежо е ограничавал видимостта надясно за
водача на л.а. Опел Вектра и като начало на възникване на опасността е приет
моментът на излизане на пешеходката от коридора на л.а. Пежо и навлизане във
видимата за водача на л.а. Опел Вектра зона – в коридора на този л.а. При тази
ситуация експертът е заключил, че последният е отстоял на 46.7 м от удара и не е имал
техническа възможност да спре до мястото му, защото при избраната скорост опасната
му зона за спиране е била 52.5 м. В допълнителната експертиза вещото лице е
анализирало възможността за предотвратяване на ПТП при възприемане на
пешеходката от водача на л.а. Опел Вектра в дясна пътна лента в рамките на осветената
от фаровете на л.а. Пежо зона от около 40-50 м. Посочило е, че кинетичният анализ на
движението на МПС и пешеходката налага извод за отстояние между предните части
на двата автомобила около 46.7 м, а не както твърди водачът Б. 5 м – 10 м. В тази
ситуация то е дало заключение, че същият е могъл да възприеме обекти в дясната лента
на платното от разстояние около 78.5 м, т.е. при опасна зона за спиране 52.5 м. той е
могъл да спре преди мястото на удара.
Съдът е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл.511
ал.3 вр. ал.1 т.2 КЗ вр. чл.45 ЗЗД – за ангажиране отговорността на Сдружение
„Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“ за вреди, причинени в Р
България от водач на ПТП, застрахован в държава-членка на ЕС, чийто застраховател е
извън територията на страната. Спорните по делото въпроси са налице ли е
противоправно виновно поведение на водача на лекия автомобил, с който е
4
реализирано процесното ПТП, налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалата и ако да – в какъв обем и материално легитимиран ли е ищецът М. да
получи застрахователно обезщетение.
ВТАС споделя изцяло извода на първоинстанционния съд за осъществяване на
фактическия състав, обуславящ отговорността на Бюрото, и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите му. От фактическия състав е спорно само наличието на
деликтно поведение от водача Р. Б., като се възразява, че за него пешеходката се явява
непредвидимо препятствие. По делото е установено по категоричен начин, че водачът
е имал техническа възможност да възприеме пешеходката като опасност от разстояние,
което е по-голямо от опасната му зона за спиране при избраната от него скорост на
движение. Съдът кредитира допълнителното заключение на вещото лице, а не
основната му експертиза, която е базирана изцяло на показанията на св. Б., че се е
движил на разстояние около 5 м – 10 м след л.а. Пежо, заради които вещото лице е
приело, че видимостта му е била ограничена от този л.а. Въз основа на обективните
данни и математически изчисления експертът е установил, че отстоянието е било
много по-голямо, при което л.а. Пежо не е ограничавал в толкова голяма степен
видимостта на водача Б. вдясно, а той е имал такава и в неговата лента за движение в
резултат от осветяването, осигурено от фаровете му. Освен това Б. е бил наясно, че в
този участък има автобусна спирка, поради което, независимо от указаното с пътен
знак наличие на пешеходен подлез, той би следвало да шофира с повишено внимание,
още повече, че е била тъмната част на денонощието, пътното платно не е било осветено
от улично осветление и пред него се е движил и друг автомобил, който е ограничавал
видимостта му вдясно към края на платното. Съдът счита, че той е допуснал
нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП, като е управлявал автомобила си със скорост,
несъобразена с конкретната пътна обстановка, която не му е позволила да спре при
възникнала опасност. Съгласно разясненията, дадени в т.6 на ТР № 28/28.11.1984 г. по
н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС и доразвити в последващата практика на ВКС,
начален момент на възникване на опасността не е когато водачът субективно я е
възприел, а когато обективно е било възможно възприемането й, като от този момент за
него се поражда задължението да предприеме мерки за безопасност включително чрез
намаляване на скоростта и спиране. Опасността за движението може да съществува
стабилно – например препятствие на пътното платно или да възникне при определени
обстоятелства или като закономерно проявление на конкретно поведение – например
когато пешеходец се насочи към платното за движение и с поведението си явно и
очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него, при предприета от друг
участник в движението маневра, при извършвани от работници ремонтни дейности в
обхвата на пътя и пр. В казуса водачът е имал техническа възможност да възприеме
пешеходката при местонахождението й в дясната лента за движение, а не едва когато
тя вече е навлязла в неговата лента, при което за него опасността е възникнала именно
5
в предходния момент и при адекватна реакция той е могъл да предотврати сблъсъка. С
оглед установяване на противоправно виновно поведение на застрахования водач,
налице са всички елементи от фактическия състав за реализиране на функционално
обусловената от отговорността на деликвента отговорност на застрахователя – в случая
на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“ – за
репариране на причинените вреди.
Съдът в настоящия му състав изцяло споделя формирания от ОС извод за
неоснователност на предявения от М. С. М. иск и на основание чл.272 ГПК препраща
към изложените в тази насока мотиви. Правото на застрахователно обезщетение не е
обусловено от съществуващата между пострадалия и претендиращия го родствена
връзка, защото наличието на такава не презюмира настъпването на неимуществени
вреди. Право да получат обезщетение имат само лицата, които са имали дълбока и
трайна емоционална връзка с пострадалото лице, поради която смъртта му е засегнала
изключително сериозно нематериалната им сфера, причинявайки им значими болки и
страдания. От показанията на св. Д. М.а, които съдът изцяло кредитира предвид това,
че тя е дъщеря на ищеца, живяла е с него в едно домакинство и има трайни във
времето и непосредствени впечатления, се установява, че баща й и баба й не са били
близки, не са поддържали отношенията, обичайни за родствената връзка майка – дете,
общували по телефона – „чували се“ предимно по празниците. Свидетелката, която е
20-годишна, излага, че тя никога не е виждала баба си лично, нито е разговаряла с нея,
баща й не обичал да говори за нея, а майка й я предупреждавала да не го разпитва за
детството му, за миналото му и роднините му, защото тази тема не му била приятна,
поради което тя не знаела нищо за баба си. Като много малка я била виждала на
показана й от баща й малка паспортна снимка, но не си спомня как е изглеждала. От
баща си знаела, че има сестра, но името й научила едва когато баба й починала.
Свидетелката не знае дали баща й ходил на погребението на майка си, не знае дали той
по някакъв начин е отбелязал това нещастно събитие. Св. П. Д. – първа братовчедка на
ищците – посочва, че е знаела, че има братовчед – ищеца, но никога не го била
виждала и самата ищца останала много изненадана да научи, че има брат. Така
събраните гласни доказателства не подкрепят, а напротив, опровергават твърденията
на ищеца, че вследствие смъртта на майка му той е претърпял неимуществени вреди.
Факт е, че тя не присъствала в неговия и на семейството му живот, а е била
категорично изключена от него, като някой, който изобщо не съществува. Каквито и да
са били причините за това, липсва основание да се приеме, че със смъртта й той търпи
загуба на близък човек и съответно преживява страданията, които понасят най-
близките при такъв трагичен инцидент. Предвид изложеното М. не е материално
легитимиран да получи застрахователно обезщетение и жалбата му срещу
първоинстанционното решение е неоснователна, защото исковата му претенция
правилно е оставена без уважение. Решението на ОС – Русе следва да бъде потвърдено
6
и в тази му част.
По отношение на ищцата Е. П. Д. съдът споделя изводите на ОС, че на същата са
причинени неимуществени вреди от смъртта на майка й, с която се установява чрез
събраните доказателства, че са имали близките емоционални отношения, обичайни за
родствената връзка дете – майка. Претърпените вреди и размерът на определеното от
съда обезщетение – 100 000 лв. – не се спорят нито от ищцата, нито от Бюрото.
Оплакването на ищцата е свързано единствено с приетия от съда обем на
съпричиняване на вредоносния резултат, който е обусловил редуциране на
определения размер на дължимото обезщетение. Бюрото също не е възразило срещу
размера във въззивната си жалба, а в отговора си на въззивната жалба на ищцата е
заело становище само досежно обема на съпричиняване, излагайки съображения, че
приетият такъв от 50 % отговаря на действителния. Съдът намира за неоснователно
оплакването на Д., че съдът хипотетично приел наличието на съпричиняване и не
споделя тезата й за липса на принос. От изяснената по делото фактическа обстановка
категорично се установява, че пострадалата пешеходка е релевирала поведение, с което
обективно е способствала за настъпването на вредоносния резултат, като е създала
условия за неблагоприятните последици, т.е. действията й се намират в пряка
причинно-следствена връзка с причинена й смърт. Доказано е, че в тъмната част на
денонощието тя е предприела пресичане на недобре осветено двулентово платно за
движение, облечена в тъмни дрехи, които я правят трудно забележима за участващите
в движението ППС, без да се съобрази с интензивността на движението, което е
възприела при отлична видимост от над 200 м. Според ТР № 2/ 2016 г. на ОСНК на
ВКС законът дава право на пешеходците да пресичат платното за движение и извън
определените за целта места – чл.113 ал.2 ЗДвП, но това тяхно право не е абсолютно и
на него не съответства задължение на водачите на пътни превозни средства да ги
пропуснат. Дори на регламентираните места правото на пешеходеца не е безусловно и
е налице съпричиняване, ако той не се е съобразил с ограниченията на чл.113 ал.1 т.1,
2 и 4 и чл.114 ЗДвП, вкл. с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с
тяхната скорост на движение, като е въведена и забрана внезапно да навлиза или да
пресича платното за движение при ограничена видимост. В случая на мястото няма
пешеходна пътека и доколкото наличният подлез е бил неизползваем, това е налагало
пострадалата да бъде още по-внимателна в преценката си за безопасно пресичане, а
вместо това тя е предприела пресичане пред две МПС, движещи се в непосредствена
близост едно спрямо друго и то в две различни ленти. Неправилната й преценка на
пътната обстановка в нарушение на чл.113 ал.2 ЗДвП е довела до смъртта й, която не
би настъпила, ако тя беше изчакала двата автомобила да отминат. Поради установения
механизъм на ПТП ВТАС счита, че приносът й е не по-малък от 50 %, независимо че е
по-уязвим участник в движението. За този размер съдът отчита и обстоятелството, че
застрахованият водач не е имал основание да очаква пресичане на платното от
7
пешеходци поради сигнализацията за пешеходен подлез, за който той не е знаел, че не
функционира.
Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора на страните не се дължат разноски,
направени във връзка със собствените им въззивни жалби, приети за неоснователни. На
Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“ следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за защита срещу жалбите на
насрещните страни. Направеното възражение, че договореното такова е прекомерно, е
неоснователно, защото посочените размери са минималните съгласно чл.7 ал.2 т.4 от
Наредба № 1. Е. П. Д. следва да бъде осъдена да заплати на Сдружението адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 1 716 лв. с начислен ДДС, а М. С. М. – в размер на
сумата 2 436 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260138/ 26.11.2021 г. по Гр. дело № 766/ 2018 г.
по описа на ОС – Русе.
ОСЪЖДА Е. П. Д. с ЕГН ********** от гр. Пловдив, ********, да заплати на
Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“, ЕИК
*********, сумата 1 716 /хиляда седемстотин и шестнадесет/ лв. – направени
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА М. С. М. с ЕГН ********** от гр. Свищов, ***********, да заплати
на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни превозвачи“, ЕИК
*********, сумата 2 436 /две хиляди четиристотин тридесет и шест/ лв. – направени
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8