№ 18
гр. Елхово, 13.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЕЛХОВО, II -РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Виолета К. Апостолова
при участието на секретаря М.И.Д.
като разгледа докладваното от Виолета К. Апостолова Гражданско дело №
20212310100261 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от Т.А.В. от гр. ***, чрез
пълномощника й адв. М.М., против „***“ АД и „***, с която са предявени
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22, чл.
11 и чл. 19 от ЗПК.
Ищцата Т.А.В. сочи в исковата си молба, че сключеният между нея и „***“ АД
Договор за паричен заем № ***г. е нищожен, тъй като клаузи от същия противоречат
на добрите нрави и са сключени при неспазване нормите на чл.11, т.9 и 10, вр. с чл.22
от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като договореният фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 35.00% води до нарушаване добрите нрави и се внася
неравноправност между правата и задълженията на потребителите и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Излагат се подробни съображения и се сочи съдебна практика в тази
насока. Твърди се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а в
настоящия случай към договорената между страните такава в размер на 35.00%, следва
да се добави уговорената сума за заплащане за предоставяне на поръчителство в размер
на 479.60 лева, регламентирана в Договор за предоставяне на поръчителство № ***,
поради което същата надхвърля повече от три пъти законната лихва, което
представлява нарушение на добрите нрави и тази уговорка като нищожна не
произвежда правно действие. Твърди се също, че в случая е неприложима нормата на
1
чл.26, ал.4 от ЗЗД, като нищожните клаузи на Договора относно определянето на
процента на възнаградителна лихва не биха могли да се заместят по право от
повелителните норми на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни
размери на цените на кредитите, а и с оглед задължителното тълкуване в редица
преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешение, че
националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните
договорни клаузи. Освен това договорът за потребителски кредит не би могло да бъде
сключен без недействителната му част, тъй като нормативно е уреден като възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит,
което води до нищожност на целия договор. Освен това, съгласно чл. 22 от ЗПК при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Твърди се още, че нищожни като противоречащи на добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл.143, т.9 от ЗПК са клаузите в Договор за паричен заем
№ ***, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 41.88%, а
действителният годишен процент на разходите е в различен от посочения размер, с
което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
ще прави по обслужването на заема. Поради невключване на уговорката за заплащане
на предоставяне на поръчителство, регламентирана в Договор за предоставяне на
поръчителство № ***, договорената възнаградителна лихва не съответства на
действително прилагания от кредитора ГПР в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора,
сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Ищцата твърди, че е нищожна и уговорката за заплащане на възнаграждение на
„*** за поръчителство, тъй като поръчителят е определен от кредитодателя, като по
силата на подписания Договор тя се задължава да заплати на ответното дружество
разсрочено на вноски сумата от 479.60 лева, като добавък към падежната вноска по
кредита. Тази уговорка за заплащане на възнаграждение за предоставено
поръчителство е в противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на
престациите - длъжника по този договор не получава нищо насреща. Тази договорка е
2
в противоречие и с Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, тъй като кредитодателят
е задължен преди сключване на договора да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, а не да кредитира по безотговорен начин и да прехвърля риска от
неизпълнение на своите задължения за предварителна оценка на платежоспособността
върху длъжника чрез увеличаване на размера на задължението му. От друга страна,
едноличен собственик на капитала на „*** е „***“ АД , поради което печалбата на
„*** от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза
на едноличния собственик „***“ АД.
Предвид на изложеното ищцата желае съдът да постанови решение, с което да
приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за паричен заем №
***, сключен между Т.А.В. и „***“ АД, както и нищожността на Договор за
предоставяне на поръчителство № ***, сключен между Т.А.В. и „***, на основание
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради неспазване на
нормите на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, като се прогласи тази
нищожност.
При условията на евентуалност, ако съдът не приеме, че са налице пороци,
обуславящи изцяло нищожността на процесния Договор за паричен заем № ***, се
желае съдът да приеме, че в същия Договор се съдържат нищожни клаузи – чл. 2 от
Договора, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и
поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК
във вр. с чл. 22 от ЗПК, чиято невалидност да бъде прогласена. Желае се и присъждане
на направените в настоящото производство разноски по делото.
В дадения от съда срок на първото дружество – ответник, „***“ АД е
депозирало писмен отговор, в който заявява, че предявените искове са допустими, но
изцяло неоснователни. Излагат се подробни съображения за неоснователността на
твърденията на ищцата за нищожност на двата сключени от нея договори - Договор за
паричен заем № ***г. и Договор за предоставяне на поръчителство № ***г. На първо
място се заявява, че посоченият в Договора за заем лихвен процент не противоречи па
добрите нрави и не внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителя, тъй като той представлява цена на услугата по предоставяне на паричния
заем от финансова институция по чл.3, ал.2 от ЗКИ и възможностите й като такава са
по-ограничени в сравнение с банките. Потребителят на такива услуги – в случая
ищцата, е имала бърз, лесен и необезпечен достъп до паричния ресурс – предмет на
договора, била е уведомена за размера на възнаградителната лихва, който ясно е
записан в Договора и е била съгласна с него. Ответника твърди, че законната лихва за
забава по никакъв начин не ограничава правото на страните да договорят цена на
услуга /ползване на паричен заем/ в различен размер и няма пречка страните да
уговорят договорна лихва над размера на законната такава, като свободата на
3
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Според ответника
нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена
стока, но когато една цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам, при свободно формирана воля, решава
дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави“ не може има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по
настоящия Договор, пазарните нива на лихвата са по - високи от нивата на банковите
кредити.
Ответникът сочи, че липсва нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като
годишния процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС
на РБ - основния лихвен процент на БНБ в сила от 01.01., съответно от 01.07. на
текущата година, плюс 10 процентни пункта /ПМС № 426 от 18.12.2014г./, с оглед на
което няма нарушение на чл.19 от ЗПК, а видно от текста на Договора, в него са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване па годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на което е
спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Възнаграждението по Договора за
поръчителството не е част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото е
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „*** и е уговорено да
възникне само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да
представи едно от другите две обезпечения по договора за заем. Ето защо
неоснователно е твърдението на ищцата в ИМ, че е налице нарушение поради
невключването на възнаграждението за поръчителство в годишния процент на
разходитe по Договор за паричен заем. С подписването на Договора за предоставяне на
поръчителство „*** се е задължило срещу възнаграждение да сключи със Заемодателя
договор за поръчителство, по силата на който да отговаря солидарно с ищцата пред
дружеството-заемодател за изпълнението на всички нейни задължения, възникнали
съгласно Договора за паричен заем. В Договора за предоставяне на поръчителство е
уговорено, че същият влиза в сила само и единствено в случай, че заемателят не
изпълни задълженията по сключения Договор за паричен заем в указания 3 дневен
срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова
гаранция.
Договорът за предоставяне па поръчителство е едно второ, акцесорно
облигационно правоотношение и не би могло дължимата по него такса за
възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на разходите по
Договора за паричен заем.
Този ответник заявява и, че твърдението за недействителност на Договор за
предоставяне на поръчителство № ***, сключен между Т.А.В. и „***, е също
4
неоснователно, като излага подробни съображения и в тази насока. Счита, че не е
налице сключване на Договора в противоречие с добрите нрави, тъй като страните
имат свобода да договорят и да встъпват в договорни връзки, ако желаят, с когото
желаят и след като всеки сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото
по негова воля правоотношение. Сочи се, че насрещните престации по този Договор не
са нееквивалентни, тъй като „*** поема задължение, което изпълнява сключвайки
Рамковия договор за поръчителство, като това дружество, задължавайки се да отговаря
солидарно с цялото си имущество за задълженията па заемателя /за размер на дълга,
който е много над уговореното възнаграждение по Договора/, не получава нещо в
повече от това, което предоставя, а дори напротив. Ищцата от друга страна, срещу
възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни в срок
задълженията към заемодателя, последният ще ангажира отговорността на поръчителя,
като поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, поради
което отговорността на поръчителя може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с
много полученото възнаграждение.
С оглед на изложеното се желае предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани и на ответното дружество да бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Вторият ответник - „***, също е подал отговор на исковата молба в срока по
чл. 131 от ГПК. В същият сочи, че предявените искове са допустими, но изцяло
неоснователни. Излагат се подробни съображения за неоснователността на
твърденията на ищцата за нищожност на двата сключени от нея договори - Договор за
паричен заем № ***г. и Договор за предоставяне на поръчителство № ***г., като
същите се припокриват с изложените аргументи от първия ответник.
И двамата ответници сочат, че дори и съдът да приеме Договорът за заем за
нищожен, то поради непредоставяне на другите две обезпечения от ищцата, Договорът
за поръчителство е породил действие и с оглед изпълнение задължението на „*** да
сключи договора за поръчителство и да отговаря солидарно по него със заемателя
/което обстоятелство не се оспорва/, на дружеството се дължи възнаграждение в пълен
размер.
Ответното дружество „*** желае съдът да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове и да присъди в
тяхна полза направените по делото разноски.
Двете ответни дружества правят възражение за прекомерност на заплатено
адв.възнаграждение, ако такова се претендира от ищцата в по-голям размер от
предвидения в Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адв. възнаграждения.
В съдебно заседание не се явяват ищцата и нейният проц.представител адв. М.,
5
но последният е представил писмено становище, с което заявява, че поддържа изцяло
предявените искове и отново изразява подробни съображения за основателност на
същите. Желае се присъждане на направените по делото разноски, за които е
представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответните дружества - „***“ АД и „*** не изпращат представители в съдебно
заседание, но с подадена от всеки от тях молба се заявява, че поддържат подадените
отговори на исковата молба и желаят исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани. Претендират се направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, че ищцата Т.В. и „***“ АД са сключили на
21.12.2020г. Договор за паричен заем № ***, съгласно който дружеството като
заемодател е предоставило на ищцата заемната сума от 600.00 лева, със срок на
погасяване на заема 10 месеца, при годишен процент на разходите /ГПР/ - 41.88%,
фиксиран годишен лихвен процент 35.00%, лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора 0.10%. Общата дължима сума по кредита е посочена в размер на
700.40 лева. В чл. 4 от Договора за заем е предвидено, че потребителят следва да
предостави в срок до 3 дни, считано от дата на сключване на договора, едно от
следните обезпечения - две физически лица поръчители, които да отговарят на
определени условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-
поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
Във връзка със сключеният Договора за заем, на същата дата – 21.12.2020г. и
под същия номер *** е сключен и Договор за предоставяне на поръчителство между
ищцата Т.В. и ответника „***, с който дружеството се е задължило да сключи с „***“
АД договор за поръчителство, по силата на който да отговаря солидарно с ищцата за
изпълнението на всички нейни задължения, възникнало по Договор за заем, срещу
възнаграждение от 479.69 лева. Уговорено е в чл. 2, че договорът влиза в сила при
непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем. В чл.3, ал.2 и ал.3
е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „***“ АД .
Представен е общ погасителен план, в който са посочени размерите на
вноските по договора за заем и по договора за предоставяне на поръчителство, които
имат едни и същи дати на изискуемост.
Във връзка с твърдението на ищцата, че при включване на възнаграждението
по Договора за поръчителство в разходите, които ищцата прави по повод сключения
Договор за заем, то ГПР би бил различен от посочения в договора, съдът по искане на
ищцата назначи съдебно счетоводна експертиза.
От заключението на в.л. С.Д., което не е оспорено от страните и се възприема
изцяло от съда като обективно и компетентно изготвено, се установява, че размерът на
6
посоченият в чл. 2, т.6 от Договор за паричен заем № *** фиксиран ГЛП, считано от
сключването на Договора до завеждането на исковата молба е 100.40 лева, т.е.
уговореният размер на възнаградителната лихва съответства на вноските, посочени в
погасителния план, както и че единственият разход, който е включен при определяне
на посочения в Договора ГПР – 41.88 %, е възнаградителната лихва. Експерта сочи, че
ако в годишния процент на разходите се включи сумата 479.60 лева -
възнаграждението за предоставено поръчителство, то ГПР би бил в размер на
416.2855%, което е увеличение с 374.41 % в сравнение с посочения в Договора.
От така изложената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Въз основа на твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата
молба, като изходи от петитума на същата, съдът квалифицира предявените от ищцата
искове по следния начин: главен иск - по чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД – за
прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № *** от 21.12.2020г., сключен
между Т.А.В. и „***“ АД поради противоречие със закона - чл.11, т.9 и 10, във вр. с чл.
22 от ЗПК и накърняване на добрите нрави и главен иск по иск по чл.26, ал.1, предл.1 и
3 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на
поръчителство № ***, сключен между Т.А.В. и „***, на основание противоречие със
закона - чл.11, т.9 и 10, във вр. с чл. 22 от ЗПК и накърняване на добрите нрави. При
условията на евентуалност, ако съдът не приеме, че са налице пороци, обуславящи
изцяло нищожността на процесния Договор за паричен заем № ***, се желае да се
приеме, че разпоредбата на чл.2 от същия Договор е нищожна клауза поради
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави като се прогласи
невалидността на чл. 2 от Договора.
На първо място, съдът намира, че предявените искове са процесуално
допустими, тъй като са предявени от и срещу легитимирани страни и ищцата има
правен интерес от установяване недействителност на сключените от нея договори,
респ. клаузи от договор за заем..
По основателността на исковите претенции с твърдение нищожност на
сключените от ищцата два договора съдът намира следното:
В процесният Договор за паричен заем № ***г. съгласно изисквания на чл.11,
ал.1, т.9 и 10 от ЗПК, са посочени годишният лихвен процент по кредита - 35% и
условията за прилагането му, както и годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. Методика за изчисляване изисква разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9а, но
относно референтния лихвен процент. В случая е договорена фиксирана лихва, а не
референтна и изискването за посочената методика е неприложимо.
Относно размера на договорната лихва е от значение да се има предвид, че няма
7
нормативно ограничение при договарянето на размера й. Вярно е, че съдебната
практика в редица решения на съдилищата приема, че ако договорната лихва
надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие. В
настоящия случай е видно, че надвишението не е значително, а и следва да се зачита
свободата на договаряне между страните. Ищцата е била уведомена за размера на
възнаградителната лихва, който ясно е записан в Договора, и се е съгласила с него.
Няма основание тук да се счете, че е налице противоречие със закона, неравноправие и
нарушаване на добрите нрави, при положение, че както по-горе бе споменато, няма
предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова
има обаче за годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения
се определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В разглеждания
казус годишният процент на разходите е определен малко над максималната
допустима стойност, съгласно законовите разпоредби. Основния спорен въпрос в
настоящото производство е дали възнаграждението за поръчителство, уговорено в
сключеният същият ден от ищцата Договор за предоставяне на поръчителство, следва
да се включи при изчисляването на ГПР по договора за заем.
С оглед дадената дефиниция в чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство е
установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за
отпускането на заема. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, следва да се включат в ГПР.
Съдът не възприема възражението на всеки от двамата ответници, че
възнаграждението за поръчителство и неговата дължимост не е част от договора за
заем и не е била известна към момента на сключването на договора величина. В
Договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение,
като една от предвидените три възможности е с избрано от заемодателя - ответника
„***“ АД дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Ищцата се е
8
възползвала от тази алтернативна възможност и е сключила договор за предоставяне на
поръчителство с втория ответник. Двата договора са сключени чрез едно и също лице
/М.К./, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един общ
погасителен план – такъв по договора за заем и е уговорено плащане само в полза на
„***“ АД. Освен това заемодателят „***“ АД и поръчителят „*** имат качеството на
свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на „*** е „***“ АД. При тези данни,
заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към
момента на сключването на договора за заем.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и
поставена като изискване за предоставянето на заема – в чл. 4 от Договора, съдът
приема, че това допълнително плащане се отнася до разход за заемополучателя по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК, кредиторът не е
включил в договорения ГПР от 41.88% разходите, които следва да извърши ищецът за
заплащане на възнаграждение на фирмата – поръчител, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът
на възнаграждението и срока на заема - 10 месеца. Ето защо посоченият в договора за
заем годишен процент на разходите от 41.88% не отговаря на действителния такъв. От
заключението на в.л. С.Д. се установи, че ако в годишния процент на разходите се
включи сумата 479.60 лева - възнаграждение за предоставеното поръчителство, то ГПР
би бил в размер на 416.2855%, което е увеличение с 374.41 % в сравнение с посочения
в договора.
Посочването в Договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4, във вр. с чл. 68д, ал. 1 и 2
Закона за защита на потребителите. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал.4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. На ищцата не е било разяснено по ясен и
9
разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на
договора какъв е размера на всички разходи, които тя следва да заплати, нито тази
информация произтича по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради
незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не е могла да разбере
обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получената в заем сума
от 600.00 лева. Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като
няма данни да е уведомил предварително ищцата за всички суми, които тя следва да
заплати във връзка с договора за заем. Макар в самия Договор за заем да е посочено,
че същият е сключен на основание стандартен европейски формуляр, предоставен
предварително на заемателя и посочващ индивидуалните условия по бъдещия паричен
заем и предложение за сключване на договор за паричен заем и съдът по искане на
ищцата да задължи ответното дружество - заемодател да предостави всички налични
документи, свързани със сключения между него и Т.А.В. Договор за паричен заем №
***г. и го предупреди за последиците от непредставянето им, това дружество не
представи соченият стандартен европейски формуляр, за който се твърди, че посочва
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем за кредит. Предвид на това съдът
счита, че дружеството-заемодател заблуждаващо е посочил ГПР 41.88% с общ размер
на всички плащания 700.40 лева. Видно обаче от приложените доказателства и от
заключението на изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза, когато към
общите разходи по процесния заем освен договорната лихва се включи и уговореното
възнаграждение на дружеството - поръчител в размер на 479.60 лева, платимо на 10
месечни вноски по 47.96 лева, общият размер на всички плащания е 1180.00 лева.
По отношение твърдението, че договора противоречи и на добрите нрави
съдът приема следното:
Съгласно приетото в правната теория и съдебната практика, добрите нрави са
морални норми, които по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД придобиват правно значение
и нарушението им се приравнява на последиците от нарушаване на закона. Особеност
на добрите нрави е, че те са критерии и норми за поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Само при констатирано обективно
противоречие между договора и правната норма, която изразява и по този начин
защитава добрите нрави, може да се стигне до нищожност на сделката. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушават
правни принципи, каквито са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Въпросът дали поведението на конкретния правен
субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки
отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
10
конкретното дело.
В случая страните са уговорили в чл.4 от Договора за заем ищцата да
предостави едно от три изброени обезпечения в срок от 3 дни от сключването на
договора. Съгласно чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК, в съдържанието на ДПК се включват и
обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до
претърпяването на вреди за заемателя, който съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК
преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с
договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на
обезпечение. В конкретния случай заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или
необезпечен с исканите обезпечения, но пък едновременно с подписването на договора
за заем е сключен и договора за предоставяне на поръчителство, по който е уговорено
съответното възнаграждение, което следва да се заплати директно на заемодателя. Така
договорената сума за възнаграждение за поръчителя, както се посочи и по-горе, води
до скрито оскъпяване на кредита и се явява сигурна печалба за кредитора, доколкото се
констатира, че въведените изисквания в договора за първите два вида обезпечение,
респективно изискванията, на които поръчителите следва да отговарят, както и
тридневния срок за предоставяне на обезпечението, ще бъде свързано със значителни
затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от
кредитора като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е
обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като
за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок
информация, за да знае дали това лице е подходящо и отговаря на условията по чл.4,
т.1 от Договора. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на
лицето-поръчител и данните за това има ли сключени други кредити и поръчителствал
ли е за други лица. С тази информация заемателят би могъл да се снабди много по-
трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им -само 3 дни, води до
извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни по своя воля. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора
предпоставка за предоставяне от длъжника на третото по вид обезпечение -
сключването на договор за предоставяне на поръчителство с дружество, одобрено от
заемодателя. Съдът намира, че поради тези особености на договора, тази клауза на чл.
11
4 от Договора за паричен заем е уговорена по начин, който е несъвместим с добрите
нрави и противоречи на принципа на справедливост и равнопоставеност на страните,
като поставя в неравностойно положение по-слабата страна в облигационната връзка,
поради което и се явява нищожна.
Предвид на изложеното съдът приема, че процесният договор за паричен заем е
недействителен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК поради противоречието му със закона и добрите нрави.
Относно недействителността на Договора за предоставяне на поръчителство:
Съгласно чл. 138 от ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава
спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение,
като този договор трябва да бъде извършен в писмена форма и поръчителство може да
съществува само за действително задължение.
Законодателят е уредил договора за поръчителство като съглашение между
кредитора и третото, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че
кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично
обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно
основание. В правната теория основанието на една сделка се схваща като типичната и
непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена
облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката.
Типичната и непосредствена цел на сключеният между страните по Договора за
предоставяне на поръчителство от 21.12.2020г. е да бъдат обезпечени вземанията на
заемодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява
целта на договора за поръчителство и същият е лишен от своето основание.
Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо
кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Съдебната практика е константна,
че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно
нееквивалентни. По процесния Договор, сключен между длъжника и „***, ищцата не
получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на
справедливост е още по-драстично. Принципът е, че преди сключването на договор за
кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя. Със сключеният договор за предоставяне на обезпечение на длъжника се
вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му
нараства, а възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да
изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на
потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което
задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно.
12
Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството -
поръчител, заемодателят „***“ АД е договарял в полза на поръчителя по смисъла на
чл.22 от ЗЗД, а както се посочи по-горе, от вътрешните отношения между „***“АД и
ищцата следва, че ако тя беше изразила воля да сключи договор за поръчителство, тя
не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя.
Съгласно чл.1 от процесния Договор № ***г., потребителят е възложил, а
поръчителят се задължил да сключи с „***“ АД договор за поръчителство, по силата
на който да отговаря солидарно за всички задължения, възникнали по договора за
паричен заем, както и за последици от неизпълнението. Този договор е акцесорен, като
единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него
задължение за предоставяне на поръчителство. Предвид недействителността на
договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на
поръчителство. Възраженията на ответника във връзка с относителна му
самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните
уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от
осигуряването на обезпечение чрез поръчителство.
С оглед всичко изложено, съдът приема, че предявените два главни иска по
чл.26, ал.1 от ЗЗД срещу всяко от двете търговски дружества са основателни и следва
да се уважат.
Предвид уважаването на предявения от ищцата главен иск по чл. 26, ал.1 от
ЗЗД по отношение на Договора за паричен заем, съдът не дължи произнасяне по
втория, предявен в условията на евентуалност иск да бъде прогласена като нищожна
клауза тази по чл.2 от същия Договор поради противоречие със закона и с добрите
нрави.
При този изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ищцата има право
на разноски. Посочените такива в списък съобразно разпоредбата на чл.80 от ГПК,
ищцата е определила в общ размер на 600.00 лева, от които 300.00 лева,
представляващи дължимо адвокатско възнаграждение по първия предявен иск и 300.00
лева – адв. възнаграждение по втория предявен главен иск. Видно от ДПЗС ищцата е
представлявана от адв.М.М. с адрес в гр. ***, като процесуалното представителство е
осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено
лице. Цената на двата иска е съответно 700.40 лева и 479.60лв. Съгласно чл.2, ал.2 от
НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се
адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1
минималното възнаграждение при цена на иска до 1000лв. е 300лв. В случая за всеки
от двата уважени иска се дължи адв. възнаграждение в минималния посочен размер от
300.00 лева. Предвид на това искането в тази част за присъждане на адв.
възнаграждение следва да се уважи като направеното от ответните дружества
13
възражения за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение е неоснователно
и не следва да се уважава, тъй като това претендирано адв. възнаграждение е в
предвиденият от закона минимален размер.
Всеки от ответниците е претендирал заплащане на разноски в размер на по
360.00 лева за юриск. възнаграждение, но предвид изхода от делото, такива разноски
не им се дължат.
Тъй като ищцата бе освободена с определение на съда от заплащане на такси и
разноски по делото, то двамата ответници следва да бъдат осъдени да заплатят
дължимата по делото държавна такса в размер на 100.00 лева за двата иска и
направените по делото разноски за вещо лице – 214.50 лева в приход на бюджета на
съдебната власт по сметка на ЕРС.
Воден от горното, Елховският районен съд
РЕШИ:
УВАЖАВА предявеният от Т.А.В. с ЕГН – **********, от гр. ***, ул. „***,
чрез пълномощника й адв. М.М., със съдебен адрес в гр. ***, бул. „***, против „***“
АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано заедно и
поотделно от Г. Т. Т. и А.В.М., иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.
22, чл. 11 и чл. 19 от ЗПК като ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН поради
противоречие със закона и добрите нрави сключения между тях Договор за паричен
заем № ***г.
УВАЖАВА предявеният от Т.А.В. с ЕГН – **********, от гр. ***, ул. „***,
чрез пълномощника й адв. М.М., със съдебен адрес в гр. ***, бул. „***, против „***,
ЕИК: ***, гр. ***, представлявано от управител П.Б.Д., иск с правно основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, чл. 11 и чл. 19 от ЗПК като ПРОГЛАСЯВА ЗА
НИЩОЖЕН поради противоречие със закона и добрите нрави сключения между тях
Договор за предоставяне на поръчителство № ***г.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответника „***“ АД, ЕИК: ***, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат М.М. с ЕГН **********, в качеството му на процесуален
представител на ищцата Т.А.В. с ЕГН – **********, сума в размер на 300.00 лева
/триста лева/ на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, представляващи адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответника „***, ЕИК: ***, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат М.М. с ЕГН **********, в качеството му на процесуален
представител на ищцата Т.А.В. с ЕГН – **********, сума в размер на 300.00 лева
/триста лева/ на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, представляващи адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство .
14
НЕ УВАЖАВА направените от всяко от ответните две дружества „***, ЕИК:
*** и „***“ АД, ЕИК: ***, искане по чл. 78, ал.5 от ГПК за присъждане на по-нисък
размер на адв. възнаграждение, поради прекомерност на претендираното спрямо всеки
от ответниците такова, както и искането за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.6 от ГПК ответниците „***“ АД, ЕИК: ***,
и„***, ЕИК: ***, ДА ЗАПЛАТЯТ в приход на бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд Елхово разноски по делото както следва: 100.00 лева дължима
държавна такса и 214.50 лева – за възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Ямболски окръжен съд
чрез Елховският районен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Елхово: _______________________
15