Р Е Ш Е Н И Е № 260154
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ, 27.05.2021 г .
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито
заседание от
четиринадесети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА ЧОЛАКОВА
при участието на секретаря Катя
Митева, като разгледа докладваното от съдия Радка Чолакова, възз.търг.дело №168 описа на
ПАС за 2021 г.,
намери следното:
Производство по чл. 258 и следв.
от ГПК.
Образувано е по повод въззивна
жалба от ЗК Л.И.АД против постановеното
решение №90 от 07.08.2020 г. по т.д.№217/2019 г. по описа на Окръжен съд Хасково
в частта му, с която е уважен искът на В.И.Д. за разликата над 5 000 лв.
до 40 000 лв., ведно със законната лихва, начиная от 08.04.2016 г.
до окончателното изплащане.
Жалбоподателят е останал недоволен
от така постановеното решение, като го счита за незаконосъобразно, постановено
в противоречие на материалния и процесуалния закон, както и необосновано, тъй
като мотивите не кореспондират с доказаното за настъпили правнозначими факти.
Счита и, че е в противоречие с относимата тълкувателна практика. Изложил е подробни
съображения, че присъденото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди
е завишено, поради недоказаност на нанесените морални вреди, че е над
нормативно определения лимит по пар.96 от ПЗР на КЗ, в сила от 07.12.2018 г.,
че е прекомерно. В случая не са възникнали
особени житейски обстоятелства, по причина на които пострадалия и ищцата
да са имали особена връзка по- между си, различна от обичайната между баба и
внук. Към датата на ПТП ищцата е нямала материално - правна легитимация за
предявяване на исковата претенция, а към момента на предявяване на претенцията е определен лимит на застрахователното
обезщетение под условие на установяване на особени обстоятелства
по смисъла на Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК
на ВКС.
Моли да се отмени решението в
обжалваната му част - за разликата над 5 000 лв. до 40 000 лв., като
се отхвърли предявения иск в тази част. Претендира разноските, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу въззивната жалба е постъпил отговор от В.
И. Д., чрез процесуалния и представител адвокат Р.М., в който се счита същата
за неоснователна, тъй като не са налице изложените от жалбоподателя оплаквания.
Моли се да се остави без
уважение, като се потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноските.
Моли се и за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на
основание чл.38 от ЗАдв.
Съдът, след като се запозна с акта, предмет на
обжалване, наведените оплаквания, както и
след преценка на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
Решението е връчено на
жалбоподателя на 04.09.2020 г. Въззивната жалба срещу него
е подадена по пощата на 18.09.2020 г. в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден съдебен акт.
С
решението по т.д.№217/2019 на Окръжен съд Хасково е осъдена ЗК Л.И.АД да заплати на В.И.Д. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на нейния внук П. И. Д. на 08.04.2016 г., причинена вследствие на ПТП от същата дата, с делинквент Ж.О. Р., управлявал л. а. марка „А.“, модел „**“, рег. № * **** **, застрахован
по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва за забава от
08.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, на основание
чл.226,
ал. 1 от КЗ/отм./, като е отхвърлен искът за разликата
над уважените 40 000 лв. до претендираните 50 000 лв.
Предмет на въззивно обжалване е уважителната
част на решението за разликата над 5 000 лв. до 40 000 лв. Съгласно посоченото във въззивната жалба, спорните
факти и обстоятелства се свеждат до това активно материално правно легитимирана
ли е ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния
внук, т.е. налице ли е изключителност в отношенията им, изразяваща се в трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия, вследствие която да е търпяла
продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени, и до неправилно приложение на материалния
закон - чл. 52 ЗЗД и пар.96 от ПЗР на КЗ, при
определяне дължимия размер на обезщетението на увредения.
Ищцата
е бабата на починалия при ПТП на 08.04.2016 г. П. И. Д..
Твърди,
че изключително тежко понася неговата загуба. Починалият бил израснал
в нейно присъствие, тя помагала в отглеждането му от малък. Имали силно
изградена връзка по-между си, обичали се, подкрепяли се, живеели заедно в разбирателство.
Внук и бил опора и радост. Обичал да прекарва свободното си време при нея.
Обгрижвал я и и помагал с каквото може. Имали общи занимания. Търсел вниманието
и нейната подкрепа. Тя била за него авторитет и силна опора.
След
смъртта му ритъмът и на живот е изцяло подчинен на скръбта от голямата загуба.
Преживява я тежко, често плаче, станала
мрачна, затворена в себе си, трудно влиза в контакт с хора извън семейството.
Ще скърби до края на живота си, болката и няма да отшуми. Моралните и страдания
са огромни и неописуеми и ще я съпътстват през целия и живот.
Ответникът
оспорва исковата молба и изложените твърдения в нея в представения отговор. В
съответствие с оплакванията му във въззивната жалба досежно активната материално-правна
легитимация на ищцата и размерът на застрахователното обезщетение, следва да се
вземат предвид възраженията му в тази връзка. Възразява, че липсва трайна и
дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия, като счита, че не са
налице предпоставките на Тълкувателно решение №1/2016 на ВКС, ОСНГТК.
Претендираният размер на обезщетение не отговаря на пар.96,ал.3 от Закон за
изменение и допълнение на КЗ, /обн.ДВ, бр.101 от 07.12.2018 г/, както и на
справедливостта.
При преценяване на така поставените въпроси
за активната материално – правна легитимация на ищщата и фактическият състав на
чл.52 от ЗЗД следва да се вземат предвид събраните свидетелски показания. От показанията на свидетеля А. М. В. се
установява, че той познавал много добре ищцата и нейния внук, които били много
привързани по-между си. Първоначално живеели заедно, но после неговото семейство се преместило на 10-15
минути от нея, но запазили връзката по-между си. На практика ищцата го отгледала, а внук и и помагал - грижил се за дървата, за домакинството, за
почистването, защото нямало друг мъж. Дядо му бил починал. Баща му също, а той
бил единствен син на ищцата. Когато започнал работа в С., всяка седмица се
прибирал в Д., изключително често ходел при баба си и постоянно оставал да нощува при нея. Баба му говорела
за него с голямо чувство. Плетяла му
пуловери, шалчета, терлици. Готвела му, каквото иска. След катастрофата
свидетелят трябвало да и съобщи за
трагедията. Тя онемяла, приседнала и заплакала. Изключително тежко приела
събитието, страдала, живеела с неговите снимки и некролози. Вече не общувала и
не контактувала с хора. Вглъбила се е в този инцидент и трудно ще го приживее.
Разпитана като свидетел е и майката на починалия при ПТП – Г. П. Д.. От
показанията и се установява, че първоначално всички живеели заедно, след 4-5 години семейството и се преместило в друг
апартамент, но през цялото време сверъква и – ищцата и помагала в отглеждането
на децата, но винаги вниманието и било върху по-малкото дете П.. Обичали се,
имали изключително близки отношения. П. често
ходел при нея и оставал да спи. За няколко години починали съпругът на
ищцата и нейният син, бащата на П.,
който бил единствено дете. След смъртта на бащата на П. се засилили много
отношенията им. Всички грижи легнали върху П., като на него му било
приятно за това. След катастрофата ищцата била сломена, неадекватна и не можела
да повярва какво се е случило. Още преживява тази болка, сънува внук си
постоянно, гледа си непрекъснато всички
възпоменания.
Така събраните свидетелски
показания са непротиворечиви и непосредствени, поради което следва да бъдат
кредитирани. От тях се установяват отношенията между ищцата и нейния внук. Те
имали изключително близки отношения, обичали се много. Ищцата участвала в
отглеждането му, а когато починали съпругът и и после единственият и син, за
нея се грижил внук и П.. Особено силни
станали отношенията им след смъртта на единствения и син, който починал от рак. Установява се, че трудно приела смъртта на внук и П..
Променила се, вглъбила се. Живеела със снимки и некролози. Непрекъснато сънувала
внука си. Не може да приживее смъртта му.
В чл.52 от ЗЗД се урежда възмездяването на неимуществените
вреди – по справедливост. В разпоредбата не са посочени лицата, имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди, но съгласно задължителната съдебна практика
– Тълкувателно решение №1/2016 г. на
ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
в резултат на смърт са всички лица, които са създали изключителна трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивната част е разяснено, че възможността
на обезщетяване на други лица, извън най- близкия семеен и родствен кръг, се
допуска по изключение, само в случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаване на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди.
В случая се установява особено близка
привъзраност между починалия и ищцата - негова баба, която съответства на
традиционните семейни отношения в българското общество и е в резултат на тъжни
житейски обстоятелства – смъртта на единствения син на ищцата и баща на
починалия, което е основание за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди от смърт. Налице е изключението в посоченото тълкувателно решение, което е
задължително съгласно чл.130 от ЗСВ от приемането му. Установяват се и
понесените болки и страдания от ищцата в резултат на смъртта на внук и.
В чл.52 от ЗЗД се урежда възмездяването на
неимуществените вреди – по справедливост, но винаги с преценка на конкретни
обективно съществуващи обстоятелства.
Когато се претендират в резултат на деликт, при който е причинена смърт, следва
да се отчетат конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта, като
вида на увреждането, интензитета му, в каква степен тези обстоятелства са се възприели от ищцата и как са се
отразили върху психиката и емоциите и. Следва да се имат предвид родствените
отношения между починалия и ищцата, близостта между тях, чувствата в резултат
на смъртта и след това, отражението върху психиката и начина на живот. От
значение са и нормативно определените лимити на застрахователните обезщетения,
социално икономическите и обществени условия в страната, както и всички
обстоятелства, имащи значение в конкретния случай.
Преценявайки
всички посочени обстоятелства спрямо установените отношения между ищцата и нейния
внук, общуването между тях, привързаността им, грижите, които взаимно си
полагали, отражението на смъртта върху ищцата, моралните и страдания, които ще
са до края на живота и, съдът намира, че справедливо
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, се явява сумата от 40 000 лв.
До същия извод е достигнал и
първоинстанционният съд, поради което неговото решение следва да бъде
потвърдено. Не са налице оплакванията във въззивната жалба, вкл. и относно
приложението на пар.96 от ПЗР на КЗ.
Съгласно пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД
на КЗ, в сила от 07.12.2018 г., обезщетението за претърпени неимуществени вреди
на лицата по чл.493а, ал.4, т.е. на други лица, които са имали създадена трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия, се определя в размер на 5000 лв. до влизане в сила на методика по чл.493а, ал.2. Тази разпоредба не следва да намери
приложение, поради противоречие с норми на общностното право. По силата на
пар.7,т.2 от ДР на ЗИД на КЗ, в сила от
16.02.2018 г., КЗ въвежда
изискванията на посочените в разпоредбата директиви, в т.ч. на Директива
2009/103/ЕО относно Гражданска отговорност на автомобилистите при използване на
МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.
Съгласно чл.9,ал.1 от посочената
директива със заглавие“Минимални суми“, без да се засягат всякакви по-високи
гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка
изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по
отношение на следните минимални суми:
а) в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR
за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите;
б) в случай на имуществени вреди—1 000 000 EUR за застрахователно събитие,
независимо от броя на пострадалите.
Ако е необходимо, държавите-членки могат да въведат преходен период, приключващ
най-късно на 11 юни 2012 г., в рамките на който да приведат техните минимални
застрахователни суми в съответствие с размерите, предвидени в първа алинея.
Държавите-членки, които въвеждат такъв преходен период, информират Комисията за
това и посочват продължителността на преходния период.
Въпреки това, най-късно до 11 декември 2009 г. държавите-членки увеличават
размера на гаранциите, така че те да достигнат най-малко половината от размера,
предвиден в първа алинея.
Въведеният с параграф 96, ал. 1
от ПЗР на ЗИД на КЗ лимит на максималното обезщетение, което може да
се получи при застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите противоречи
на чл.9,ал.1 от директивата, тъй като е
значително по-нисък от минималния размер на застрахователната сума и от
предварително уговорените между страните застрахователни лимити. Като
противоречаща на европейското законодателство, тази норма не следва да се
прилага от съда, а приложение следва да намери общностното право.
С решение на Съда на Европейския
съюз от 24.10.2013 г. по дело С277/12,
постановено по преюдициално запитване, е прието, че "държавите-членки
трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване правото на
Съюза и че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при
произшествия при използване на моторни превозни средства, не могат да лишат
посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие". Постановено е в
решението, че "чл. 3, пар. 1 от
Директива 72/166 и чл. 1 и
2 от Втора
директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка Гражданска
отговорност при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението
за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила
при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е
по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от
Втора директива 84/5". Посочената директива е кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО. Решението по преюдициалното
запитване е задължително на основание чл.633 от ГПК.
Пар.96, ал. 1 от
ПЗР на ЗИД на КЗ не съответства на
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от
Директива 2009/103/ЕО, поради което определеният максимален размер на обезщетение в него не следва да се
прилага.
Следва да се отбележи, че
посочената директива е транспонирана в националния закон – КЗ от 2005 г./отм./,
в сила от 11.06.2012 г. до 31.12.2015 г.
Съгласно чл.266 от КЗ/отм./, задължителната застраховка Гражданска отговорност
се сключва за следните минимални
застрахователни суми:
1.за неимуществени и имуществени
вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 2 000 000 лв. за
всяко събитие при едно пострадало лице, 10 000 000 лв.- при две или
повече пострадали лица,
2.за вреди на имущество-
2 000 000 лв. за всяко събитие.
Транспонирана е и в действащия КЗ. В чл.492 е посочен
размерът на минималната застрахователна сума/лимит на отговорност/, както
следва :1.за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт – 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от
броя на пострадалите лица, 2.за вреди на имущество (вещи) – 2 100 000 лв. за
всяко събитие, независимо от броя на увредените лица.
С оглед на гореизложеното, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските - пълномощникът на ответниците е поискал
заплащане на адвокатско възнаграждение
по силата на чл.38,ал.2 от ЗАдв. Приложени са списък по чл.80 от ГПК,
пълномощни и договори за правна помощ пред въззивната инстанция, от които се
установява, че е уговорено безплатно възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2
от ЗАдв. Съгласно чл.7,ал.2, т.4 от
Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, следва да се присъди адвокатско възнаграждение – 1
580 лв., а с включен ДДС – 1 896 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА постановеното решение №90 от 07.08.2020 г. по
т.д.№217/2019 г. по описа на Окръжен съд Хасково в частта му, с която е уважен
искът на В.И.Д. срещу ЗК Л.И.АД за разликата над 5 000 лв.
до 40 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, настъпили
от смъртта на нейния внук П. И. Д. на 08.04.2016 г., причинена вследствие на ПТП от същата дата, с делинквент Ж.О. Р., управлявал л. а. марка „А.“, модел „**“, рег. № * **** **, застрахован
по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва за забава от
08.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, на основание
чл.226,
ал. 1 от КЗ/отм./.
ОСЪЖДА ЗК Л.И.АД да заплати на адвокат Р.М.
адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 от ЗАдв. в размер на 1 896 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: