№ 3315
гр. София, 25.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ХРИСТИНА Н. КОЕМДЖИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110124053 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Н. Г. А. срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 1018,88 лева, представляваща платена без основание разлика
между чистата стойност на кредита и платеното по договор за паричен заем № 2607214 от
26.07.2016г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба до
окончателно изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 26.07.2016 г. ищцата е сключила договор за паричен
заем № 2607214 с „Изи асет мениджмънт“ АД, като страните се уговорили отпуснатият заем
да е в размер на 1 000 лева, вид на погасителната вноска – двуседмична, срок на заема 48
седмици и брой на погасителни вноски 24, при ГЛП 35 %, ГПР 41,73 %, като общата сума,
която следвало да се върне възлизала на 1 176,96 лв. В чл. 4 от Договора било уговорено, че
страните се съгласяват, заемът да бъде обезпечен с поръчители или банкова гаранция, като
поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на същия да е минимум
1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител, да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови или
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР една година назад да е
със статус не по-лош от „редовен“. Съгласно ал.2 на същия член, при непредоставяне на
обезпечението, се дължала неустойка в размер на 841,92 лв., платима разсрочено заедно с
погасителните вноски. Твърди, че първата вноска по договора е с падеж 09.08.2016 г., а
последната 27.06.2017 г., като общият платен размер възлизал на 2 018,88 лв. Излага, че има
качеството потребител. Твърди, че договорът за кредит е недействителен и сочи, че клаузата
1
предвиждаща предоставяне на обезпечение на практика е неизпълнима. Поддържа, че
начислената поради непредоставено обезпечение неустойка не е включена в размер на ГПР,
с което сочи, че е заобиколено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага, че посочването на
ГПР, който не е действително прилаганият представлява заблуждаваща търговска практика.
Сочи също и че в договора не е посочено кои точно разходи формират ГПР. С оглед
изложеното счита, че целият договор е недействителен и излага, че съгласно чл. 23 ЗПК
дължи само чистата стойност. Във връзка с последното твърди, че е надплатила сумата от 1
018,88 лв. и претендира нейното връщане. Аргументира и че не е изтекла давността досежно
процесната претенция, доколкото не е знаела за неравноправния характер на клаузите в
договора. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът релевира възражение за изтекла
погасителна давност и развива съображения в тази насока. Аргументира, че договорът за
кредит е действителен и сключен при спазване на всички законови изисквания. Моли съда
да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Ищецът е взел становище по отговора на исковата молба, входирано на 06.07.2023 г., в
което е изложил, че поддържа изложеното в исковата молба и отново е развил съображения
в насока, че давността за процесното вземане не е изтекла.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника. С оглед релевираното
възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца, е да докаже и наличието на
факти при настъпването на които законът предвижда спиране и/или прекъсване на
давността.
В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно
правоотношение по договор за заем, размера и изискуемостта на вземанията по него, в това
число и наличието на валидни клаузи, от които произтича процесното вземане, че са
индивидуално уговорени, респ. че е налице основание за получаването на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между страните е сключен договор за кредит, част от съдържанието на
който договор е неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват и от приетия по
делото препис от сключения между страните Договор за паричен заем № 2607214 от
26.07.2016г. Съгласно него страните са се уговорили а отпускане на потребителски кредит в
размер на 1000 лева със срок от 48 седмици с краен срок на погасяване 27.06.2017г., при
2
фиксиран лихвен процент от 35 % годишно и годишен процент на разходите от 41,73 %. В
чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000
лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, страните се уговарят, че при неизпълнение на
задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната
алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 841,92 лева. Неустойката се
заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера
на вноските, посочен в чл. 2, т. 2 се добавя сума в размер на 35,08 лева.
Съдът, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи намира, че при сключване на
процесния договор не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената
в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент
плюс 10 пункта/, което към 2016г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ
разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
3
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема,
макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен
и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за плащане на
неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от значение за
интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 84% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
4
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 41,73 % годишно, а не
428,74 %, какъвто е определеният от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза ГПР
при включване на неустойката. При това положение посоченият в договора годишен
процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От приетото и неоспорено експертно заключение по ССчЕ,
което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че общият
размер на платените от ищеца суми по договора е 1937,21 лева, от които 1000 лева погасяват
изцяло отпуснатата главница, а с остатъка от 937,21 лева е погасена неустойката и
дължимата възнаградителна лихва. Ето защо предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява доказан до размера от 937,21 лева, а за разликата
до пълния претендиран размер от 1018,88 лева искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
На последно място, по релевираното от ответника възнаграждение за изтекла
погасителна давност съдът намира следното.
Както е прието с т. 7 от ППВС № 1/1979г., в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
погасителната давност за вземането за връщане на недължимо платеното е петгодишна и
започва да тече от момента на имущественото разместване – от датата на плащането.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с Решение на Съда (четвърти
състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19, член 6, параграф 1 и
член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на нищожност
на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок, при условие, че
началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска
връщане. Както е уточнено в пар. 87 и сл. от мотивите на решението, следва да се приеме, че
давностен срок от пет години, приложим към иска относно реституционните последици от
установяването на нищожност на неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може
да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени с Директива 93/13, като това следва да се провери от запитващата
юрисдикция. Следва да се провери още, дали началната дата на срока не прави
5
упражняването на тези права невъзможно или прекомерно трудно.
Тези указания са доразвити с Решение на Съда (първи състав) от 10 юни 2021 година по
съединени дела С-776/19 и С-782/19, според което петгодишен давностен срок, който тече
от датата на приемане на офертата за кредит не отговаря на изискванията на
Директивата. В пар. 42 от мотивите на решението отново е прието, че ако е предварително
установен и известен, петгодишен давностен срок като разглеждания по главното
производство, противопоставен на иска, предявен от потребител с оглед на връщането на
недължимо платени суми въз на основа на неравноправни клаузи по смисъла на Директива
93/13, не би трябвало да прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на
правата, предоставени с Директива 93/13. Всъщност срок с такава продължителност по
принцип е практически достатъчен, за да позволи на потребителя да подготви и упражни
правото на ефективна защита пред съд, така че да предяви правата си, които черпи от тази
директива, по-специално под формата на претенции с реституционен характер, основани на
неравноправността на дадена договорна клауза. Обаче в пар. 47 от мотивите на решението е
прието, че давностен срок, който започва да тече от датата на приемане на офертата за
кредит, няма как да осигури ефективна защита на същия потребител, защото има опасност
този срок да изтече още преди потребителят да може да узнае за неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в разглеждания договор. Подобен срок прави прекомерно трудно
упражняването на правата, които този потребител черпи от Директива 93/13, и следователно
нарушава принципа на ефективност.
Видно от гореизложеното, практиката на СЕС задължава националната юрисдикция да
провери дали продължителността и началната дата на давностния срок позволяват на
потребителя да узнае за нищожността с оглед упражняване на неговите реституционни
права, а не задължават съда да приеме, че давността започва да тече от датата, на която
потребителят фактически е узнал, както твърди ищецът. Последното би било приложимо
само в случай, че уреденият в националното законодателство давностен срок бъде преценен
като нарушаващ принципа на ефективност.
Настоящият състав, обаче, не намира причина да приеме, че петгодишният давностен
срок, течащ от датата на плащането /а не от датата на сключване на договора/, може да
бъде преценен като препятстващ или ограничаващ правата на потребителя. С оглед всички
обстоятелства по сключването и изпълнението на договорите за потребителски кредит,
обичайния срок на действие на този вид договори /между 3 месеца и 5 години/, наличието
на изрична правна уредба на основанията за нищожност в действащия ЗПК от 2010г. и
формираната по нея съдебна практика, както и свободния достъп на потребителите до
адвокатска защита /включително безплатна, какъвто е настоящият случай/, следва да се
приеме, че давностният срок от 5 години считано от датата на съответното плащане,
предоставя на потребителя достатъчно дълъг период от време да извърши необходимите му
фактически действия /включително правни консултации/, за да узнае за нищожността, да
прецени своето поведение и да предприеме съответните правни действия за връщане на
платеното.
6
В настоящия случай от приетото експертно заключение по ССчЕ се установява, че
последното плащане, извършено от ищеца по процесния договор, датира от 17.11.2016г.,
считано от която дата петгодишният давностен срок е изтекъл на 24.01.2022г., като се вземе
предвид спирането на давностния срок по силата на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП. Следователно,
след като най-новото процесно вземане е погасено по давност преди датата на исковата
молба /05.05.2023г./, то това е вярно по отношение на всички платени по договора суми. Ето
защо вземането за сумата от 937,21 лева е погасено по давност и предявеният осъдителен
иск следва да бъде отхвърлен изцяло /в тази му част-като погасен по давност, а за разликата
до 1018,88 лева – като неоснователен/.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ответникът. Същият не е
сторил разноски, а претендира юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът
определи на 100 лева на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП. Извършеното от ищеца позоваване на
Решение на Съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-
259/19, е неоснователно. С него съдът е приел, че възлагането на разноски в тежест на
потребителя при частично уважаване на иска му за връщане на недължимо платеното,
създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното
от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния
характер на договорни клаузи. Не е идентична, обаче, хипотезата, при която искът на
потребителя е отхвърлен изцяло, защото упражняването на правата на потребителя не може
да бъде препятствано от норма, ангажираща неговата отговорност за разноски при
установена от съда пълна липса на такива права. Без значение е дали искът е отхвърлен
изцяло като неоснователен или като погасен по давност, тъй като и в двата случая
материалноправната легитимация на ищеца е изначално отречена, а не се касае за
неправилна преценка на потребителя относно цената на иска.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: общ. Столична, с.
Казичене, ул. „Никола Петков“ № 17, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1018,88 лева,
представляваща платена без основание разлика между чистата стойност на кредита и
платеното по Договор за паричен заем № 2607214 от 26.07.2016г., ведно със законната лихва
считано от 05.05.2023г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА Н. Г. А. да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, на основание чл. 78, ал.
3 вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по
делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
7
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8