Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 19.02.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6357 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.07.2018 год., постановено по гр.дело №79499/2015
год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, поправено с решение от 19.03.2019 год., са
отхвърлени като неоснователни предявените от И.П.А., В.Х.Т., В.Д.С., Д.А.В., П.К.А.,
В.Б.П., И.А.В., С.С.Ш., Н. Е.Х., Р.В.Т., П.С.И.и А.А.– етажни собственици на жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.“*******, срещу И.В.К. искове с
правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ вр. с чл. 265,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 280 лв., представляваща направени разходи за ремонт на
покрива и сумата от 9 720 лв. – част от вземане с цял размер от
85 000 лв., представляващо стойността на разходите, необходими за
отстраняване на недостатъци на общите части на сградата, в т.ч. за извършването
на цялостен ремонт и подмяна на покривната конструкция, така както е била
предвидена в одобрените проекти, включително цялостна подмяна на ондулина с керемиди, ремонт на повредените еркери, тавани и
стени и ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 050 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците – етажните
собственици на процесната сграда. Жалбоподателите поддържат,
че определение на СРС от 24.06.2016 год. бил изготвен доклад
по чл. 146 ГПК. СРС бил очертал страните, като приел, че ищци по делото са
етажните собственици на процесната сграда, като
същевременно счел исковете за
недопустими, без да изложи мотиви за това. Впоследствие със същия съдебен акт
счел исковете за допустими, доколкото те могат да бъдат предявени от управителя
на ЕС, тъй като е било взето решение от Общото събрание за предявяването им. По
делото липсвало протоколно определение за обявяване на доклада за окончателен, като
навсякъде в последващите съдебни актове като ищци по
делото били посочени етажните собственици. В диспозитива
на решението обаче били отхвърлени исковете на конкретно посочени с три имена
физически лица и всяко от тях било осъдено да заплати на ответника 2 050 лв. разноски по делото. По този начин било
извършено грубо нарушение на служебното начало. В исковата молба ясно
било посочено, че ищец по делото е етажната собственост, а ответник Л.К.– строител. С разпореждане от
11.01.2016 год. СРС бил указал на ищеца да бъдат посочени трите имена, ЕГН и
адресите на етажните собственици. Това разпореждане било незаконосъобразно, но
въпреки това било изпълнено от ищеца. Според трайната съдебна практика и
предвид разпоредбите на чл. 23 ал. З и 4 ЗУЕС, отделният собственик в ЕС не бил легитимиран да води
самостоятелен иск за защита на общите части, съобразно собствената си идеална
част от общите части на сградата, нито бил процесуално активно легитимиран да
претендира обезщетение по чл. 163 ал. З
ЗУТ вр. с чл. 21 от Наредба № 2/2003 год. от
общото гаранционно обезщетение, съответстващо на неговата идеална част от
общите части на сградата, нито има право да получи такова. Такова право имала
етажната собственост като съвкупност от собствениците, представлявана по силата
на закона от Управителния съвет или управител. Ако не било създадено
сдружение на етажните собственици по чл. 25 ЗУЕС /както в случая/, етажната собственост не е персонифицирана. Независимо
от това, съгласно чл. 41 вр. с чл. 23 т. 5 ЗУЕС,
етажните собственици се представлявали от председателя на Управителния съвет,
респ. от управителя, или от упълномощено от него лице. С решение на общото
събрание на Етажната собственост И.А.била упълномощена като управител да представлява етажната
собственост пред съда, като заведе от нейно име иск за ангажиране на гаранционната
отговорност на ответника за некачествено изпълнени строително-монтажни работи
/СМР/ в общите части на сградата, включително с правото да упълномощи адвокат
за представителство по делото. Това процесуално представителство било изрично
предвидено в закона с цел да улесни процедурата по движение на делата, за да не
бъде призоваван всеки един етажен собственик поотделно. Освен това в хода на първоинстанционното производство не била оспорена активната процесуална легитимация на
Етажната собственост. Следователно при
липсата на формулирано искане от физическите лица, посочени в диспозитива на решението, СРС се бил произнесъл по непредявени
искове и излязъл извън пределите на търсената от ищеца защита, поради което обжалваното
решение било процесуално недопустимо. На следващо място сочат, че претенциите
се основавали на гаранционната отговорност на ответника. По своята същност
гаранционният срок бил период от време, в течение на който се гарантирало
наличието на установени качества и свойства на вещта и през който период
гарантът носел материална отговорност за недостатъци и повреди. Докато при
отговорността по ЗЗД изпълнителят се ангажирал с явни и скрити недостатъци на
вещта, съществували по време на предаването на изработеното, при гаранционната
отговорност освен тези недостатъци се покривали и тези, които дори не са
съществували към този момент, а са се появили с течение на ползването на вещта
през гаранционния срок, в резултат на некачествено изпълнение на CMP и/или
влагането на некачествени материали, детайли и продукти. Гаранционната
отговорност действала винаги, предвид императивните разпоредби на ЗУТ и
подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа на него, и без да се търси
установяването на виновно поведение на строителя. Тя съществувала поради
обстоятелството, че строителството като цяло било обществено значима дейност.
Участниците в строителството следвало да реализират продукт, който да може да
функционира нормално и да бъде ползван от множество хора. Претенцията за
реализиране на гаранционната отговорност на строителя била на разположение на
всеки, който търпи вреди от некачественото строителство. Следователно
материално легитимиран да търси отговорност от строителя по този ред бил
собственикът на имота, който можело да не е в договорни отношения с изпълнителя
на строежа, а да е последващ купувач на обект от една
от страните по сделката за изработка, включително искът по чл. 163 ал. З ЗУТ
можел да бъде упражнен в гарантираните от чл. 173 ЗУТ срокове тогава, когато
строежът бил снабден с разрешение за ползване. В случая исковете по чл. 163 ал.
З ЗУТ за ангажиране на гаранционната отговорност на ответника били предявени от
етажната собственост, тъй като некачествено изпълнените СМР се отнасяли до общи
части на сградата, а именно: покривна конструкция, повреди в общите части на
сграда – покрив, тавани, стени, еркери /виж чл. 38, ал. 1 ЗС/. Ясно било, че правото
върху общите части на сградата като покрив, външни стени, тавани, еркери и др.,
не било на отделния собственик, а принадлежало общо на всички собственици. За
пасивната легитимация на ответника било без значение дали дефектите, появили се
в гаранционния срок, се дължат на виновни действия на строителя, архитекта,
проектанта или друг участник в строителството. Самият закон бил определил
гаранционната отговорност да се носи от строителя и тя да е обективна и безвиновна. Строителят носел имуществена отговорност за
причинените щети и пропуснатите ползи от свои виновни действия и бездействия.
От представените по делото писмени доказателства било видно, че процесната сграда била построена от ответника, който се
явявал строител по смисъла на чл. 161 ал. 1 вр. с чл.
163а, ал. 5 ЗУТ. Качеството „ строител” по смисъла на чл. 163, ал. З ЗУТ не било
изключено за лице, явяващо се едновременно възложител /инвеститор/ на строежа.
Успешното провеждане на иска не било пряко обусловена и от другите формални
предпоставки на чл. 163 ал. 1 ЗУТ, като наличие на писмен договор с възложителя
в инвестиционния процес, сключен при действието на този закон. Достатъчно било
да са налице доказателства – актове на държавно приемане или санкция във връзка
с осъщественото строителство, издадени по реда на отменения ЗТСУ, ППЗТСУ и ЗУТ,
за да се установи кой е строителят на обекта. В този смисъл ответникът като строител
на процесната сграда бил пасивно легитимиран да носи
гаранционната отговорност по чл. 163 ал. З ЗУТ във вр.чл.
20 от Наредба № 2/2003 год. за всички дефекти, появили се в гаранционните
срокове, независимо дали се дължат на негови виновни действия или на други
участници в строителството. Ответникът бил оспори исковете с твърдението, че не
е страна по материалното правоотношение, тъй като не е подписвал в качеството
„строител” нито един от представените с исковата молба документи и
по-конкретно: договор от 03.05.2006 год., протокол за определяне на строителна
линия и ниво от 28.05.2005 год., заповедна книга №109 от 05.05.2005
год., актове за приемане на конструкцията /обр.14/ от
11.05.2006 год., актове за приемане на извършените СМР по нива е елементи на
строителната конструкция /обр.7/, становище от инж.Л.Б.К.с
предложение за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. С
определение на СРС от 23.11.2016 год. било открито производство за оспорване на
авторството им и било допуснато изслушване на съдебно-почеркова
експертиза, като доказателствената тежест била
възложена на ответника, доколкото се касаело за официални документи. На Заключението
било изготвено на 03.04.2017 год., като в същото се съдържал извод, че
подписите в документите – обект на експертизата не са на ответницата. Поради
това ищците поискали да бъдат изслушани свидетели за установяване на
обстоятелството кой е строител на сградата. От показанията на свидетелите В.П.и
Ш.се установявало, че строител на сградата е С.Н./възложител по договора за
строителство/. Това ново обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК станало
известно на страните след разпита на свидетелите, като показанията им създали
съмненията, че строителят на сградата вероятно е трето лице. В съвкупност със
заключението по съдебно-почерковата експертиза тези съмнения
се засилили, поради което ищците поискали да бъдат изслушани като свидетели С.Н.и
Е.Н./възложители на строежа/ за установяване действителния строител на сградата,
но въпреки че първоначално тези гласни доказателства били допуснати,
впоследствие с определение от 03.04.2017 год. първоинстанционният
съд оставил без уважение искането. Собствениците в Етажната собственост не били
страна по договора за строителство от
03.05.2006 год., поради което не била налице забрана по чл. 164, ал. 1 ГПК за
установяване на привидно съглашение. Освен това нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК
допускала свидетелски показания, когато страната се домогвала да докаже, че
изразеното в документа съгласие е привидно. Тъй
като ищците се явявали трети лица, то не било необходимо по делото да има
писмени доказателства, изходящи от тях, които правят вероятно твърдението им,
че съгласието е привидно, като в случая без значение била стойността на
сградата. Искането за изслушване на свидетели
за установяване на факта кой е строител на процесния
имот било във връзка с установяване наличието на процесуалната предпоставка –
надлежна страна, която съдът служебно бил длъжен да провери по време на целия
процес. С оглед заключението на вещото лице, че подписите под изброените
по-горе строителни книжа и частни документи, не са на Л.К., СРС прие
оспорването на автентичността за доказано и изключил тези документи от доказателствения материал, респ. отрекъл наличието на
материално правоотношение между страните. Освен това СРС продължил да разглежда делото при наличие на разкрити в
хода престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК и не уважил
искането за спиране на производството по делото. След обявяване на
делото за решаване, но преди постановяване на решението, ответницата починала,
като с определение от 14.05.2018 год. на нейно място бил конституиран нейният
наследник. Ищците направили искане по чл. 51, ал.1, пр.1 ЗН да бъде призован
наследникът и да отговори приема ли наследството или не, но СРС го отхвърлил с
предположението, че след като ответникът не се е отказал от иска и проявява
процесуална активност, самото му участие в делото следва да се счита за
фактическо действие по приемане на наследството. На следващо място поддържат,
че първоинстанционният съд бил отхвърлели исковете,
поради това, че по делото не е установено правоотношение между страните. В
исковата молба обаче нямало твърдения, че между страните е налице материално правоотношение по договор
за строителство. Напротив, твърдяло се, че ответницата е страна по договор
за строителство от 03.05.2005 год., че е поела задължение да извърши
строителство на процесната жилищна сграда, въз основа
на издадено разрешение за строеж № 194 от 29.04.2005 год. Въпреки че ищците не
били страна по договор за строителство, между
страните били възникнало облигационни отношение по смисъла на чл. 163, ал. З ЗУТ, което не бе изследвано и установено от СРС. Искът по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за обезщетение при недостатъци в резултат на некачествени строителни работи
бил на разположение на лицето, което търпяло вреди от виновните действия или
бездействия на строителя, т.е. искът бил
на разположение на крайния купувач на обекта включително и можел да бъде
упражнен в гарантираните от чл. 173 на ЗУТ срокове тогава, когато строежът бил
снабден с разрешение за ползване при действието на този закон, независимо че
строителството било договаряно или осъществено преди приемането му. Следователно
наличието или липсата на писмен договор между страните или между ответницата,
като строител и възложителя на строежа, не
било материална предпоставка за уважаване, съответно отхвърляне на иска. За
да се ангажира гаранционната отговорност на ответника било ирелевантно
дали е сключил договор за строителство с етажните собственици или с друго лице
и дали въобще има договор. Неправилно СРС бил приел, че ответницата въобще не е страна по материално
правоотношение, като игнорирал данните за договорните отношения между
трети лица /С.Н.и Е.Н./ като възложители и ответницата като строител, при
наличието на множество официални документи /които не били обсъдени/, които
установявали качеството й в инвестиционния процес. Ответницата била изпълнител
на строеж на жилищната сграда, в който била привличала изпълнители на
строителните работи, архитекти, инженери, доставчици на материали и т.н. Този
извод се налагал и от факта, че при узаконяването на сградата с удостоверение
№198 от 12.12.2006 год. на гл.архитект на СО-район
„Витоша”, възложителят на строителството Е.Н.била представила искане за
регистриране на строеж от пета категория, ведно със строителните книжа и
документи, в които ответницата била
посочена като извършител на строежа на цялата сграда и които същата била подписала.
По делото не били събрани безспорни доказателства, че самата ответница
не е била физическия извършител на строителството. Видно било от заключението
на вещото лице по допусната съдебно-техническа експертиза, че покривната конструкция не е била изпълнена в
съответствие с одобрените инвестиционни проекти в част
„Архитектурна” на строителните книжа. Отметка за това се съдържала в констативния
акт /обр. 15/ от 02.11.2006 год. за установяване
годността на строежа. В актовете, изготвени по време на строителството липсвал акт
обр. 7 за приемане на покривната конструкция и акт обр.12 за строителните работи, подлежащи на закриване. Към
строителните книжа не били открити сертификати за вложения дървен материал и за
облицовката /ондулин/ на покрива, както и писмено
съгласие на проектанта за промени в покривната конструкция, каквито реално били
направени. Според вещото лице описаните некачествени видове работи били съществували, с
изключение на опадалата мазилка, но не били отразени в приемателния протокол акт
обр.15. Опадалата мазилка се дължала на некачествено
изпълнение на покрива, което било позволило стичане на вода по фасадите и било
възможно да е възникнало след приемане на сградата. Опадалата мазилка можела да
се дължи и на некачественото й изпълнение. Вещото лице било констатирало, че недостатъците в изпълнението на покрива, различно от това по проекта, били
довели до нарушения на сградата, опадала мазилка, течове, конденз
по наклонените стени на апартаментите на последния етаж. Същото било и
становището на вещото лице инж. Павлов /неоспорено от ответника/. В съдебното
заседание, проведено на 29.05.2017 год. вещото лице било посочила, че е налице конструктивно
изменение на покрива – покривът бил с
нормален наклон и изведнъж се променял с рязък наклон и по стръмните стени имало
течове. Според него в отклонение на съществуващия проект, покривната
конструкция била променена, така че да носи ондулин,
вместо предвидените керемиди. За да се възстанови предвиденото по план
положение била необходима промяна на конструкцията – разкъртване на греди,
поставяне на нови 200 м. греди, изграждането й наново, поставяне на керемиди,
като тази промяна била съществена и за нея бил необходим екзекутив
/разрешение/. Смяната на покривнотв покритие с керемиди /както било по проект/, била
обусловена от предварителна промяна в покривната конструкция, така че
последната да може да издържи новото покривно покритие /капаци, летви,
асфалтово покритие и керемиди/. Вещото лице било категорично, че течовете са
предизвикани от некачествен монтаж на ондулина и ще
бъдат избегнати с подмяната на покривната конструкция, така че да издържи
натоварването от керемиди. Възражението на ответника, че правото по чл. 163,
ал.З ЗУТ е погасено по давност, тъй като е изтекъл предвидения 5-годишен срок
за възстановяване на хидроизолации било неоснователно. В случая, строителят бил изпълнил
некачествено покривната конструкция, в отклонение на приетия и одобрен проект. Вместо
дървен, скатен, покрит с керемиди, покривът бил
изграден така, че на носи по-леката тежест на ондулина.
Конструктивното изменение на покрива вероятно било свързано с по-ниски разходи
на строителя. В актовете, изготвени по
време на строителството липсвал акт обр.7 за приемане
на покривната конструкция и акт обр.12 за
строителните работи, подлежащи на закриване. Към строителните книжа не били
открити сертификати за вложения дървен материал и за облицовката /ондулин/ на покрива, както и писмено съгласие на проектанта
за промени в покривната конструкция, каквито реално били направени. В този
смисъл минималният гаранционен срок
за отстраняване на вреди бил винаги 10 години – чл. 20, ал. 4, т. 1 от Наредба
№ 2/2003 год., тъй като тези вреди били по покривната конструкция. Вследствие
на некачественото строителство на покривната конструкция, изпълнено в
отклонение от одобрените проекти и без сертификати за качество на вложения
материал, се били появили течове. При валежи и топене на снега се стичала вода
през покрива /през ондулиновите платна, които според
вещото лице прозирали/, която се просмуквала и навлизала в апартаментите на
последния етаж – факт, който бил установен и от свидетелите, и от вещото лице.
В резултат била нарушена целостта на вътрешните общи части на сградата – тавани
и стени, констатирано било от вещото лице ронене и падане на мазилката, което било
наложило повредите на покрива да бъдат отстранени от собствениците. По делото
били представени ордери от 19.12.2015 год. /неоспорени от ответника/, с които се
установявало, че за ремонт на покрива собствениците са заплатили 530 лв. Вещото
лице било изчислило, че за цялостния ремонт на покривната конструкция и
причинените от течовете щети са необходими 16 363 лв., а за отстраняване на
дефектите в покритието над наклонените стени на апартаментите в подпокривното пространство – общо 900 лв. Ето защо молят
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата И.В.К. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено. Поддържа, че Етажната собственост не била самостоятелен
правен субект по българското право и няма как тя да бъде страна по делото, нито да бъде представлявана като
субект. В случая била приложима нормата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС, според
която управителят представлявал
етажните собственици, а не етажната собственост. В този смисъл правилно СРС бил
оставил искова молба без движение, за да бъдат конкретизирани трите
имена, ЕГН и адреси на етажните собственици. Това разпореждане било изпълнено
от ищците. С доклада по делото било прието, че няма пречка исковете да се
предявят от управителя на Етажната собственост за етажните собственици, доколкото има решение на ОС за завеждане
на иска. В пълно съответствие с този свой извод СРС бил посочил в обжалваното
решение, че отхвърля исковете на етажните собственици,
посочени поименно и с ЕГН. Отделен бил въпросът, че за да бъде напълно
редовна и допустима исковата молба тя трябвало да отговаря на още някои
изисквания. Тъй като в случая били предявени обективно и субективно съединени
искове следвало бъде внесена
конкретизация за размера на претенцията на всеки от ищците – етажни собственици.
За всеки от тях претенцията съответствала на неговия дял от общите
части, тъй като исковете се отнасяли за твърдени дефекти именно в общите части на сградата – етажна
собственост – чл. 40, ал. 1 ЗС. Не било възможно длъжник да бъде етажната
собственост, още по-малко Общото събрание на етажните собственици поради
липсата на правосубектност. Въпреки приетото от СРС, въззивната жалба била подадена от Етажната собственост и
следвало да бъде оставена без движение. На следващо място сочи, че оплакванията
във въззивната жалба, свързани с допусни от първоинстанционния съд процесуални нарушения, не се
отразявали по никакъв начин на крайния резултат. Разпоредбата на чл. 163, ал. 3 ЗУТ установявала правилото, че строителят носи имуществена отговорност за
причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия или бездействия. Т.е., уредената там
отговорност не била обективна и безвиновна. Отделно
от това СРС бил отхвърлил исковете не поради недоказаната от ищеца вина на
строителя за възникването на причинените вреди, а поради извършеното по делото категорично доказване, че ответникът не е
строителят на процесната сграда. По делото било
категорично установено, че договорът от 03.05.2006 год. не е подписан от
ответницата, че е неистински и на това основание бил изключен от
доказателствата по делото. Жалбоподателите сочели, позовавайки се на събраните
гласни доказателства, че строителят на
сградата вероятно е трето лице и че през целия период на строителството
на процесната сграда са били съставяни документи с
невярно съдържание и че строителят на
сградата не е този, който привидно се сочи за такъв. В този контекст не
ставала ясно какво всъщност жалбоподателите твърдели относно качеството на
ответницата като строител, както и какво се целяло с поисканите за сетен път
свидетелски показания, които следвало да установят кой е действителният
строител на сградата. По делото били проведени 7 или 8 съдебни заседания, като
искането за разпит на свидетелите Сашо и Елена Наумови било несвоевременно
направено. За ищците била напълно възможно да спазят сроковете по чл. 143, ал. 2 и 3 ГПК, като наред с исканията за
свидетели, установяващи твърдените течове и състоянието на покрива, в първото открито
заседание можело да поискат разпита и на посочените свидетели. Освен това тези
свидетели имали качеството на възложители по договора за строителство и ищците
били наясно с възможността да установят твърдените обстоятелства
посредством разпита на тези свидетели още преди първото открито заседание по
делото, но вместо това направили доказателственото искане в петото поредно открито
заседание. Твърденията, че Сашо и Елена Наумови са договаряли с ответницата
и че тя е строител на сградата не били такива за нови обстоятелства, които ищците
не са могли да узнаят или посочат своевременно, нито били нововъзникнали
обстоятелства. Напротив, това били твърдения, изложени още в исковата молба.
Освен това за обстоятелството дали първоначалната ответница е била строител на процесната сграда, вече
били разпитани свидетели и то такива, които бяха доведени от ищците, които били
установили, че тя не е била строител на сградата. Заключението на вещото лице
по съдебно-почерковата експертиза категорично
установявало, че никой от приложените към исковата молба документи не е
подписан от ответницата, поради което те били изключени от делото. За
сравнителен материал били използвани експерименталните образци с подписи,
положени от ответницата в присъствието на вещото лице. Ответницата никога не била подписвала приложените
към исковата молба документи, не ги била виждала и съответно не разполагала
нито с оригинали, нито с официално заверени копия от тях. В този смисъл
обоснован бил изводът на СРС, че тези документи не са били подписани
ответницата. Ако желанието на ищците за спиране на делото било сериозно, те
можели да сезират прокуратурата и при нейна преценка за наличието на данни за
престъпление и образуване на съдебно дело, да поискат спиране на настоящото
производство. Ответникът по жалбата счита също така, че представените от него пълномощно
и договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство по
настоящото дело съставлявали действие, което несъмнено предполагало намерението
му да приеме наследството по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН. Според изложеното в
исковата молба на 03.05.2005 год. бил сключен договор за строителство, по силата на който ответницата поемала
задължение да извърши строителство на жилищна сграда. Т.е. твърди се, че
ответницата е имала качество на
строител или това което обосновавало гаранционната отговорност било именно
договорът за строителство, а не друг документ или твърдени фактически действия
в хода на строителния процес. Недопустимо било въззивния
съд да обсъжда наведените за първи път във въззивната
жалба твърдения, че претендираното качество
„строител“ на ответницата всъщност не било основано на представения договор, а
на други фактически отношения. Дори и тези твърдения да били разгледани то за
тяхното опровергаване били налице доказателства и то посредством изслушаните по
делото, доведени от ищците свидетели, които установявали обстоятелството, че строител на процесната
сграда е не ответницата, а конкретно друго лице. Въпреки заключението на вещото
лице, жалбоподателите се опитвали да обосноват довод, че некачественото
прикрепване на ондулина по покрива всъщност било
дефект по строителната конструкция на сградата, поради което погасителната
давност била 10 години. За предявените гаранционни претенции приложение намирали
гаранционните срокове, установени в разпоредбите на чл. 20 от Наредбата. В
случая били приложими минималните гаранционни срокове, установени в чл. 20, ал.
4 от Наредбата. Според ал. 3 на същия член, гаранционните срокове започват да
текат от деня на въвеждането на строителния обект в експлоатация /издаване на
разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация/. Видно било
от представеното удостоверение №198/12.12.2006 год.
за въвеждане в експлоатация, че процесната жилищна
сграда била въведена в експлоатация на същата дата – 12.12.2006
год. В чл. 20, ал. 4 от Наредбата били предвидени различни минимални
гаранционни срокове на изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти. Предвид обстоятелството, че в настоящия случай гаранционните
срокове започвали да текат от 12.12.2006 год., към
датата на подаване на исковата молба не бил изтекъл единствено 10-годишният
срок, уреден в чл. 20, ал. 4, т. 1 от Наредбата. Този срок обаче, се отнасял
„... за всички видове новоизпълнени строителни конструкции на сгради и
съоръжения, включително и за земната основа под тях“. Т.е., в разглеждания случай
уредените гаранционни срокове покривали претендираните от ищците страна скрити дефекти, само ако те
се отнасяли за новоизпълнени строителни конструкции
на сградата, т. е., ако дефектите били конструктивни. В този смисъл било от
значение дали в частност се касаело за евентуални скрити дефекти в строителната конструкции на сградата, или в други
нейни части – нарушена хидроизолация, покритие от керемиди и др. под. Само ако било доказано наличието на скрит
дефект по носещата покривна конструкция, свързан с материалите, от които тези
конструкции били изпълнени или с начина, по който те са били свързани (напр.
пукнатини, провисвания, деформации и т. и.), бил налице дефект, който се
покривал от 10-годишния гаранционен срок по чл. 20, ал. 4, т. 1 от Наредбата и исковете
биха били предявени преди изтичането на този срок. В исковата молба липсвали
твърдения, че течовете се дължат на материалите или на изпълнението на
конструкцията на покрива. В нея нямало и категорична позиция за това на какво
конкретно се дължали твърдените течове. В уточняваща молба от 24.10.2016 год. било
посочено, че касае за „... стичане на вода през покрива /през ондулиновите платна/ и това, че след дъждовете през лятото
на 2015 год. били откъснати от покривната конструкция 5-6 платна ондулин, с около 18 пирона и дължина около 10 см. всеки и
парче от изолацията на втората капандура, находяща се
в дясно от централния вход“. Дори и това да било вярно, то представлявало явен, а не скрит дефект по смисъла на чл.
264, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и в този случай,
възложителите следвало да направят възражения в тази посока при приемането на
сградата, което е станало е подписването на Акт-образец 15 на 02.11.2006 год. В
този акт било констатирано, че „покривът на жилищната сграда е четирискатен, дървен, покрит с ондулин“,
като в него се съдържали изявления от възложителите, проектантите и строителя, че
„Строежът е изпълнен съгласно одобрените и съгласувани инвестиционни проекти,
изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, условията на
договора за строителство и че наличната строителна документация в достатъчна
степен характеризира изпълненото строителство“. В акта възложителите на строежа
били декларирали, че „Няма недостатъци, които следва да се отстранят“.
Следователно, възражението на ищците за отклонение на строителството от
инвестиционните проекти в частта на покривното покритие е преклудирано.
Освен това възложителите на строителството се били съгласили и приели
изпълнението на покрива с покритие от „ондулин“.
Според заключението по съдебно-техническата експертиза течовете в сградата не
се дължали на скрити дефекти в строителната конструкции на сградата. Това
следвало и от дефиницията за „строителна
конструкция“, дадена в т. 2 на § 1 от ДР на Наредба № 3/21.07.2004 г. за
основните положения за проектиране на конструкциите на строежите и
взаимодействията върху тях и това било „... съвкупност от взаимносвързани
конструктивни елементи, предназначена да носи натоварвания и да осигурява
подходяща коравина на строежа.“ Според т. 3 на същия § 1, „конструктивен
елемент" бил физически разграничима част на
конструкция /колона, греда, плоча, пилот/, а според т. 4, „конструктивна
система" били носещите елементи на сграда или строително съоръжение и
начинът, по който те функционират съвместно. Следователно в уредбата на
10-годишния гаранционен срок по чл. 20, ал. 4, т. 1 от Наредбата законодателят
е имал предвид той да покрива скритите дефекти, които се отнасят за носещите
елементи на сградата — колони, греди, плочи и начинът, по който те функционират
съвместно, за да носят натоварвания и да осигуряват необходимата коравина на
строежа. Според трайната съдебна практика конструктивната част от покрива била
онази част, която представлявала „скелета“ на покрива и била предназначена да
носи натоварването на намиращите се върху нея покрития от керемиди /битумни,
керамични, метални, полимерни – т. нар. „ондулин“ и
т. н./, заедно с необходимите капаци, улуци и др. принадлежности; топлоизолации
и хидроизолации; дъсчени обшивки и т.н. Конструкцията на покрива можела да бъде
изпълнена от различни материали /напр. метални, стоманобетонни, дървени и др.
под. греди и колони/. Само в случай, че било доказано наличието на скрит дефект
по носещата покривна конструкция, свързан с материалите, от които тези
конструкции били изпълнени или с начина, по който те били свързани /напр.
пукнатини, провисвания, деформации и т.н./, бил налице дефект, който се покривал
от 10-годишния гаранционен срок по чл. 20, ал. 4, т. 1 от Наредбата. Всички
останали дефекти, свързани с нарушена хидроизолация, покритие от керемиди и др.
под., каквито били описани в настоящата искова молба и в уточняващата молба, не
влизали в обхвата на този най-дълъг, уреден от закона, гаранционен срок. В
случая в акт-образец 15 от 02.11.2006 год. за установяване годността за
приемане на строежа, в част „Конструктивна“, относно покрива било посочено
само, че „Покривната конструкция е дървена“. Това било потвърждение, че към
датата на подписването на акта, самите участници в строителството на процесната сграда споделяли разбирането, че конструкцията
на покрива представлявала именно съвкупността от дървени греди, които носели
тежестта на намиращите се върху тях покрития и в нея не влизали покритията от
керемиди, хидроизолации, топлоизолации и т.н. Това разбиране се подкрепяло и от
заключението на вещото лице, според което покривът се състоял от дървена носеща
конструкция и покривно покритие. Експертът бил посочил, че при огледа на място
на сградата било установено наличието на „дървена покривна конструкция“, като
по конструкцията не били установиха увреждания, провисвания и деформации, което
означавало, че тя изпълнява предназначението си“. Във връзка с въпроса за вида
и размера на некачествено извършените СМР, вещото лице било описало, че те са „...
недобро укрепване и уплътняване на ондулиновите
платна, опадала мазилка, некачествена дървена /картонена/ врата и некачествен
парапет“. В това описание на некачествените СМР обаче, експертът не посочвал
недостатъци в конструкцията на покрива, а напротив, по отношение на нея той бил
казал, че „тя изпълнява предназначението си“. Той бил посочил, че „разместването
и отделянето на платната на ондулиновото покритие не било
дефект на строителната конструкция. В случая нямало дефект на покривната
дървена конструкция, а на покривното ондулиново
покритие.“ В съдебно заседание вещото лице било заявило, че „По конструкцията
няма нарушение, а само в довършителните работи“, както и че „При наличния
покрив няма проблем в конструкцията“. Свидетелят Ш., който притежавал
апартамент в процесната сграда и който бил направил
организацията по извършените в сградата частични ремонти, бил казал, че според
него проблемът с покрива бил със заковаването на изолацията върху покрива,
което водело до повдигане на част от листовете на изолацията. Следователно към
датата на подаване на исковата молба гаранционните срокове за отстраняване на
действителните дефекти отдавна били изтекли. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Срещу решението на СРС по горепосоченото дело от 19.03.2019 год.,
постановено по реда на чл. 247 ГПК, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците –
етажните собственици на процесната сграда, в която са
изложени оплаквания, идентични с тези в жалбата срещу основното първоинстанционно решение.
Ответникът по жалбата И.В.К. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено, тъй като са налице всички предпоставки за допускане на поправка на
очевидна фактическа грешка.
По
отношение на въззивната жалба срещу основното
решение:
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Възражението на жалбоподателите за недопустимост на обжалваното решение
се явява неоснователно, поради следните съображения:
Етажната собственост не е процесуално легитимирана да води искове от
името на етажните собственици, тъй като не е правен субект. По искове на
собствениците в етажната собственост, предявени от или срещу тях във връзка с
общите части, както и по исковете, предявени срещу собственик, ползвател или
обитател, който не изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по
ЗУЕС, те по силата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС /нова – ДВ, бр. 57 от 2011 год./, се
представляват от управителя, избран по реда на чл. 19, ал. 4 ЗУЕС или от лица
по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, с които е сключен договор, включващ възлагането на
правомощието да представляват етажните собственици в съда. Във всички случаи,
надлежни страни по материалното правоотношение са етажните собственици, а
представляващите ги – по чл. 19, ал. 4 или ал. 8 ЗУЕС, действат от тяхно име и
за тяхна сметка. Ако управителят не може да осъществява процесуално
представителство, защото се касае за спор, извън категорията на посочените в
закона – както е в частност, тъй като предявените искове са за реализиране на
гаранционната отговорност на строител, тогава съдът дава срок да се посочат
трите имена, адресите и ЕГН на етажните собственици, от чието име е подадена
исковата молба, съответно те да я приподпишат или
заявят, че я поддържат /както именно е процедирал и СРС/. И това е така, тъй
като се касае за материални права, а не за процесуално представителство или
процесуална легитимация – виж Определение № 508 от 16.07.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2791/2015 г., IV
г. о., ГК и Определение № 201 от 19.03.2019 г. на ВКС по ч.
т. д. № 264/2019 г., ІІ т. о., ТК. Следователно като е конституирал в процеса
отделните етажни собственици първоинстанционният съд
не е допуснал нарушение нито на служебното начало в гражданския процес, нито на
диспозитивното начало.
Решението е и правилно
като краен резултат. Във връзка с доводите във
въззивната жалба
е необходимо да се добави и следното:
По
отношение на фактическата обстановка:
Установено
е, че на 29.04.2005 год. на Е.Г.Н.и С.А.Н.било издадено разрешение за строеж
№194 за изграждането на жилищна сграда в парцел Х-495 от кв.20 по плана на гр.София,
ж.к.“*****“.
На
02.11.2006 год. бил издаден акт – образец 15 за установяване годността на
приемане на строежа на процесната сграда – в него
като строител е посочен ЕТ „ВИЛ – Л.К.“. Същата била въведена в
експлоатация на 12.12.2006
год., за което бил издадено удостоверение №198 от 12.12.2006
год.
Не се
спори, че в процесната сграда има 13 самостоятелни
апартамента /12 от които са собственост на ищците/, мазета и ателие.
По делото
са представени протокол за определяне на строителна линия и ниво на строежа от
28.05.2005 год., заповедна книга №109 от 05.05.2005
год., акт за приемане на конструкцията от 11.05.2006 год., актове за приемане
на извършените СМР по нива и елементи на строителната конструкция от 20.05.2005
год., от 07.06.2005 год., от 14.06.2005 год., от 26.07.2005 год., от 15.09.2005
год., от 14.11.2005 год., от 03.02.2006 год., становище за съответствие на
строежа с наличните одобрени проекти и разрешение за строеж, в които като
технически ръководител и/или строител фигурират имената на първоначалната
ответница Л.Б.К., респ. ЕТ „ВИЛ – Л.К.“. Представен е и договор от 03.05.2005
год., в който е отразено, че е сключен между С.А.Н.и Е.Г.Н., като възложители и
Л.Б.К., действаща като ЕТ „ВИЛ – Л.К.“, като изпълнител, с предмет
строителството на жилищна сграда в УПИ Х-495 от кв.20 по плана на гр.София,
ж.к.“*****“, съгласно разрешение за строеж №194 от 29.04.2005 год.
Във връзка
с оспорването на истинността /автентичността/ на горепосочените документи, в
които е положен подпис от името на първоначалната ответница Л.К., е било
открито производство по реда на чл. 193 ГПК и е било допуснато изслушването на съдебно-почеркова експертиза в първоинстанционното
производство, както и на повторна съдебно-почеркова
експертиза във въззивното производство. От заключенията
на вещите лица, които не си противоречат помежду си и които при преценката им
по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране като обективно и компетентно
дадени, се установява, че подписите от името на Л.К., са копия на подписи
/имитация/, които не са положени от нея. Следователно обосновано първоинстанционният съд е приел, че оспорените документи са
неистински и ги е изключил от доказателствата по делото – чл. 194, ал. 2 ГПК.
Установено
е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че според представените
технически книжа покривът на процесната сграда е
следвало да бъде изпълнен с дървена покривна конструкция, топлоизолация стирудур, дървени ребра, дървена обшивка, асфалтова мушама
и керемиди, а в съставения акт – образец 15 за установяване на годността за
приемане на строежа било отразено, че покривът на сградата е четирискатен, дървен, покрит с ондулин,
което било различно предвиденото по архитектурния проект. Установено е при
извършения оглед на място от вещото лице, че няма дефекти по тавана и стените
на стълбищната клетка от течове и конденз;
в три броя апартаменти и таванска стая имало следи от течове и влага по
наклонените стени, което говорело за недобра хидро- и
топлоизолация на тези места; през ондулиновото
покритие прозирала светлина, което говорело за недостатъчно закрепване и
уплътнение; вместо топлоизолация от стирудур била
направена топлоизолация от перлитобетон, което също
било отклонение от проекта. Също така на място била установена дървената
покривна конструкция с дървени ферми /попове и ребра/, столице
и обшивка, които в по-голямата си част били „скрити“ и не подлежали на пряка
констатация и измерване. Налице били известни отклонения от проекта, но по
конструкцията нямало увреждания, провисвания и деформации, което означавало, че
тя изпълнява предназначението си. Тези некачествени видове работи били
съществували, но не били отразени в акт – образец 15, с изключение на опадалата
мазилка. Последната се дължала на некачественото изпълнение на покрива, което
позволявало стичане на вода по фасадата и било възможно да е възникнало след
приемане на сградата. На това се дължали и течовете и конденза
по наклонените стени на апартаментите на последния етаж. Опадането
на мазилката можело да се дължи и на некачествено изпълнение. Вещото лице е
направило оценка на ремонтните работи по цени към датата на изготвяне на
заключението, необходими за отстраняване на недостатъците по покрива, мазилката
по фасадите, тавани и стени. При разпита си в откритото съдебно заседание,
проведено в първоинстанционното производство на
29.05.2017 год., вещото лице е заявило, че по конструкцията на сградата няма
нарушения /при наличен покрив нямало проблем с конструкцията/ и че такива за
налице в довършителните работи – некачествено покритие, мазилка. Ондулиновият покрив бил допустим, както и керемидения
/нямало разлика в качеството при добро изпълнение/. Течовете в случая се
дължали на некачественото монтиране на ондулина.
Нямало следи от течове в общите части; такива имало само в три от апартаментите
– по стръмните стени. Дървената конструкция на покрива била конструкция на
сградата, а покривното покритие не било част от строителната конструкция – в
случая това били улуци, ондулин, ламарини, капаци.
Цената на керемидите и ондулина била една и съща, но
изработката на керемидения покрив била по-скъпа, заради мушамата и летвите,
които били подложка на керемидите.
Не се
спори, че ищците са извършили ремонт на покрива – ондулин,
за което направили разходи в общ размер на 530 лв. – видно и от разходен касов
ордер от 19.12.2015 год. за сумата от 250 лв. и разходен касов ордер от
19.12.2015 год. за сумата от 280 лв.
По
отношение на правните изводи:
Строителният
процес представлява съвкупност от дейности, извършени в определена
последователност, фази и етапи през продължителен период от време, с участието
на различни лица, част от които трябва да имат специална професионална
подготовка. Съгласно чл. 160, ал. 1 ЗУТ участници в процеса на строителството
са възложителят, строителят, проектантът, консултантът, физическото лице,
упражняващо технически контрол за част „Конструктивна“, техническият
ръководител и доставчикът на машини, съоръжения и технологично оборудване. По
смисъла на чл. 163, ал. 1 ЗУТ строителят е физическо или юридическо лице,
включващо в състава си физически лица, притежаващи необходимата техническа
правоспособност, което по писмен договор с възложителя изпълнява строежа в
съответствие с издадените строителни книжа /виж и дефиницията на понятието
„изпълнител на монтажни работи“, съдържаща се в допълнителната разпоредба на §
1, ал. 1, т. 3 от Наредба № 3 от 31.07.2003 год. за съставяне на актове и
протоколи по време на строителство/.
Съгласно разпоредбата
на чл. 137, ал. 3 ЗУТ, строежите се изпълняват в съответствие с предвижданията
на подробния устройствен план и съгласувани и
одобрени инвестиционни проекти при условията и по реда на ЗУТ. Изискванията към
строежите да установени в чл. 169 ЗУТ.
За
осигуряване на нормалното функциониране и ползване на завършените строителни
обекти и отстраняване на скритите дефекти след приемането им и въвеждане в
експлоатация /ползване/ с наредба на министъра на регионалното развитие и
благоустройството се определят минимални гаранционни срокове за изпълнени
строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти – чл. 160, ал. 3 ЗУТ. В разпоредбата на чл. 160, ал. 4 ЗУТ е предвидено, че гаранционните
срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни
обекти се определят с договора между възложителя и изпълнителя за съответния
строителен обект, като те не могат да бъдат по-малки от минималните срокове,
определени с наредбата по ал. 3. Посочените правни норми са възпроизведени в
разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и 2 от Наредба № 2 от 31.07.2003 год. за
въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти /издадена на основание чл. 177, ал. 2 и чл. 160, ал. 3 ЗУТ/.
Различните минимални гаранционни срокове в зависимост от вида на изпълнените
строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти са регламентирани
в чл. 20, ал. 4 от посочената наредба.
Отговорността
по чл. 163, ал. 3 ЗУТ е самостоятелна и различна от договорната отговорност за
недостатъци по ЗЗД. Тя не е пряко обусловена от наличието на писмен договор с
възложител в инвестиционния процес. Искът по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за ангажиране
на гаранционната отговорност на строителя е на разположение на крайния купувач,
каквито са собствениците на обекти в процесната
сграда – етажна собственост. Той може да бъде упражнен в гарантираните от закона
гаранционни срокове, тогава, когато строежът е снабден с разрешение за
ползване.
Пасивната
легитимация, свързана с качеството „строител“ подлежи на установяване с всички доказателствени средства, в която насока имат значение
констатациите по актовете за държавно приемане или санкция във връзка с
осъществяването строителство, издадени по реда на ЗТСУ /отм./, ППЗТСУ /отм./ и
ЗУТ и съответната по време на действието им подзаконова уредба. Професионалният
ценз на строителя и притежаването на техническа правоспособност в лицето на
ответника не е необходима законова предпоставка за реализирането на
отговорността по чл. 163, ал. 3 ЗУТ – в този смисъл Решение № 579 от 12.01.2011
год. на ВКС по гр. д. № 1932/2009 год., ІІІ г. о, ГК, Решение № 390 от
19.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 174/2011 год., ІV г. о., ГК.
Спорните
между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с това дали първоначалната ответница е пасивно
легитимирана да отговаря по предявените искове, както и дали е погасено
задължението за отстраняване на недостатъци с изтичането на гаранционния срок,
в т.ч. кой е приложимият в случая минимален гаранционен срок.
Макар
ищците да установяват проявлението на твърдените недостатъци, настоящият
съдебен състав намира, че не са налице основания за ангажиране на гаранционната
отговорност на ответника. Този извод следва от съвкупната преценка на събраните
и ценени доказателства по делото, които категорично изключват качеството на
строител /изпълнител на строеж/ на Л.К.. Следва да се посочи също така, че изявленията
пред съд на лице, което към този момент има качеството на страна в
производството, е обяснение на страната, дадено по реда на чл. 176 ГПК.
Следователно изявленията на ищците С.С.Ш.и В.Б.П.
/които СРС е разпитал в качеството на псвидетели/
представляват обяснения на страна по смисъла на чл. 175 ГПК. Обясненията
представляват твърдения на страната, които с оглед разпоредбата на чл. 154, ал.
1 ГПК подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства.
Обясненията на страната биха могли да бъдат доказателствено
средство, но само ако съдържат признание на неизгодни за нея факти – както е и
в частност, доколкото посочените ищци сочат като строител на процесната сграда трето за спора лице, т.е. техните
обяснения имат доказателствена стойност, доколкото
при преценката им с оглед останалите обстоятелства по делото въззивният съд приема, че отговарят на истината /виж
например Решение № 161 от 01.07.2016 год. на ВКС по гр.дело №6232/2015 год.,
ІІІ г. о., ГК/.
А
доколкото е несъмнено установено по делото, че подписите в договора за
строителство и в строителните книжа не са положени от първоначалната ответница,
което означава и че същата не е била участник в строителния процес, то без
значение за предмета на спора по настоящото дело е кой е действителният
строител на сградата /в този смисъл и във връзка с молбата на ищците по чл. 253 ГПК от 08.01.2020 год., няма основания за ревизиране на становището на въззивния съд, обективирано в протоколното
определение от 19.11.2019 год., с което е отказано събирането на гласни
доказателства за установяване на обстоятелствата, посочени във въззивната жалба на ищците – т. 1 от раздел „Доказателствени искания“/.
Само за
пълнота настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи и следното:
Както вече
бе посочено по-горе гаранционната отговорност се поема с цел гарантиране
качествено изпълнение – наличието на определени качества и свойства на
изработеното – през определен период от време. Гаранционните срокове по чл.
160, ал. 3 – 5 ЗУТ вр. с чл. 20 от Наредба № 2 от
31.07.2003 год. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и
минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи,
съоръжения и строителни обекти са типичен пример на преклузивни
срокове с характерните им белези, отличаващи ги от давностните
срокове /установени са с нормативен акт, административен акт или с договор;
започват да текат от момента на възникване на субективното право, а не от
пораждане на правото на иск; не предпоставят поначало
нарушение на субективното право; текат по отношение на всички; не могат да
бъдат спирани или прекъсвани; прилагат се служебно; водят до прекратяване на
субективното право; след изтичането им е недопустим отказ от тях и превръщат
изпълнението в недължимо платено/. Релевантно за отговорността по чл. 163, ал.
3 ЗУТ е проявлението на недостатъците и предявяването на иска в рамките на
гаранционния срок, а не уведомяването на строителя за съществуването им, тъй
като правното действие на преклузивния срок настъпва
автоматично с изтичането на срока и се състои в прекратяване на субективното
право и на съответстващото му правно задължение.
Съгласно приложимата
в частност разпоредба на чл. 20, ал. 4, т. 4 вр. с
ал. 2 от посочената наредба, минималният гаранционен срок за всички видове
строителни и довършителни работи е петгодишен и започва да тече от деня на
въвеждане на обекта в експлоатация съгласно
чл. 160, ал. 5 ЗУТ и чл. 20 ал. 3 от наредбата – в частност от 12.12.2006 год. Този срок безспорно е изтекъл по отношение на
довършителните работи в процесната сграда преди
подаване на исковата молба на 18.12.2015 год. С изтичането му е прекратено
субективното притезателно право на ищците да
претендират от строителя заплащането на стойността на разходите за поправянето
на недостатъците.
Според чл.
20, ал. 4, т. 1 вр. с ал. 2 от посочената наредба, за
всички видове новоизпълнени строителни конструкции на
сгради и съоръжения, включително и за земната основа под тях – гаранционният
срок е десет години. Тази хипотеза е неприложима в разглеждания случай, тъй
като по делото не е установено, че причината за появата на недостатъци в сградата,
установени от вещото лице, изготвило заключението по съдебно-техническата
експертиза, при направен оглед на място, са дефекти в конструкцията на
сградата. В тази връзка следва да бъдат съобразени и дефинициите за
„конструкция /строителна/“ – това е съвкупност от взаимосвързани конструктивни
елементи, предназначена да носи натоварвания и да осигурява подходяща коравина
на строежа, „Конструктивен елемент“ – физически разграничима
част от конструкция /колона, греда, плоча, пилот/ и „конструктивна система“ –
това са носещите елементи на сграда или строително съоръжение и начинът, по
който те функционират съвместно, съдържащи се съответно в § 1, т. 2, 3 и 4 от
ДР на Наредба № 3 от 21.07.2004 год. за основните положения за проектиране на
конструкциите на строежите и за въздействията върху тях /издадена на основание
чл. 169, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 1 ЗУТ/, на които с
основание се позовава ответникът по жалбата.
В този
смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е
приел като краен резултат, че релевираните претенции
са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По въззивната жалба
срещу решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК:
Поправянето
на очевидна фактическа грешка може да стане по почин на съда или на която и да
било от страните без ограничения във времето. За да е налице очевидна
фактическа грешка в решението, която може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК,
следва да се констатира несъответствие между
формираната истинска воля на съда в мотивите на решението и нейното външно
изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представлява например
пропускането да се отрази в решението становището на съда, което личи ясно от
мотивите на постановения акт, погрешно посочване на имената на страните, на
размера на присъдената сума /суми/, погрешни пресмятания на суми и пр.
В
разглеждания случая въззивният съд приема, че е
налице очевидна фактическа грешка, тъй като изразената в мотивите на първоинстанционното решение истинска воля на съда – а
именно, че предявените срещу И.В.К. /конституиран по реда на чл. 227 ГПК на
мястото на починалата в хода на производството първоначална ответница Л.Б.К.–
виж удостоверение за наследници на л. 253 от първоинстанционното
дело/ са неоснователни, не съответства на отразеното в диспозитива,
в който бащиното име на ответника е посочено като Георгиев, поради което
законосъобразно СРС е счел, че са налице предпоставките по чл. 247 ГПК за
извършване на поправка. Допълнителен довод в подкрепа на това разбиране е и
обстоятелството, че в разглеждания случай не се касае до грешка в изводите на
съда, в неговата решаваща дейност, която по правило се отстранява по реда на
обжалването /т.е., допуснатата поправка на така констатираната грешка не
представлява изменяне или отмяна на формираната воля на съда/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС, постановено в производството по чл. 247 ГПК – потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите /ищците/ следва да бъдат осъдени да
заплатят на ответника действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 850 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.07.2018 год., постановено по гр.дело
№79499/2015 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.03.2019
год., постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр.дело №79499/2015 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в.
ОСЪЖДА И.П.А. с ЕГН
**********,
В.Х.Т. с ЕГН **********, В.Д.С. с ЕГН **********, Д.А.В. с
ЕГН **********, П.К.А. с ЕГН **********, В., Б. П. с ЕГН **********, И.А.В. с
ЕГН **********, С.С.Ш. с ЕГН **********, Н. Е.Х. с
ЕГН **********, Р.В.Т. с ЕГН **********, П.С.И.с ЕГН ********** и А.А.с ЕГН **********, всички със съдебен адрес: адв. П.Д.,***, да заплатят на И.В.К. с ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 850 лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на настоящото
решение, делото ДА СЕ ВЪРНЕ на СРС,
ГО, 28 с-в, за произнасяне по искането на ищците по чл. 248 ГПК, обективирано във въззивната им
жалба с вх.№5167977 от 19.10.2018 год.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/