№ 909
гр. Стара Загора, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20225530101460 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове и
кумулативно с осъдителен иск както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски
микрокредит от ***** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК, 2/ в евентуалност, че са нищожни следните клаузи – 1/§ 7 от
Договор за потребителски микрокредит от ***** г., съгласно който се дължи
неустойка в размер на 553,80 лв. от кредитополучателя и § 1 от Договора за
потребителски микрокредит от ***** г., съгласно който се дължи
възнаградителна лихва в размер от 41,16% върху главницата и 3/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 500,00 лв.
представляваща сбор от договорна лихва и неустойка за неизпълнение на
задължение предвидена в § 7 от договор за потребителски микрокредит от
1
***** г. След извършен частичен отказ от иска предмет на делото остана
сумата от 101,00 лв. сбор от 26,17 лв. договорна лихва и 74,83 лв., неустойка
за неизпълнение на задължение.
Ищецът П. К. П. твърди, че между него и „София Комерс Кредит Груп“
АД, бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние на
***** г. Договорът бил сключен при условията на закона за електронния
документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на
този договор, ответникът предоставял заемни средства в размер на 700,00 лв.
на ищеца за срок от 12 месеца. Съгласно § 1 от договора, годишният лихвен
процент на заема бил от 41,16%, а годишният процент на разходите бил
49,89%. Страните се съгласили ответникът да изплати уговорената заемна
сума на кредитополучателя чрез системата за разплащане на Изипей.
Ищецът сочи, че действително приложеният в кредитното
правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в
погасителния план към договора и с вписания от Кредитодателя годишен
процент на разходите от 49,89%. Това било така, защото съгласно договора се
дължала „неустойка” по смисъла на § 7 в случай, че ищецът не предостави в
тридневен срок от подписване на договора поръчител или банкова гаранция.
Ответникът, залагайки като клауза § 7 в договора за потребителски кредит
всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Със самата
уговорка ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало нищожност на разпоредбата на § 7 от договора, тъй като по
смисъла на чл. 11 ЗПК във връзка с чл. 19 ГПК във връзка с чл. 22 ЗПК
липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит водела до нищожност на договора. Ищецът следвало
съгласно § 6 и следващите от договора за потребителски кредит, да
предостави в срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде
извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и
след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за
поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен
случай се дължала неустойка в размер на 553,80 лв., която неустойка се
дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в
погасителния план.
2
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход
по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2
от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита,
че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК и неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и
от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легална дефиниция на
нелоялната търговска практика.
Трябва да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да
посочи поръчител, отговарящ на тези условия вдигало лихвеният процент на
кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала
прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази
„неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид
неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК
договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал
само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 41,16% не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
„неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на
разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите
му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в § 1 от
договора в действителния му размер, в нарушение на изискванията на чл. 5 и
чл. 11, т. 10 от ЗПК.
В случай, че договорът бил действителен в условията на евентуалност
прави възражение, че размера на договорната лихва противоречала на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Страните уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 41,16 % годишно. Като съгласно чл. 10,
ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от
3
Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на
договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи
на повелителните норми на Закона и на добрите нрави. Според приетото в
трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен
съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение -
надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на
Министерски съвет /съответно ПМС/. Знаейки, че посоченият по-горе
критерий не може да бъде възприет за абсолютен, противоречието на добрите
нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай – в случая
съотношението между уговорения размер на възнаградителна лихва наред с
останалите условия и характеристики на договора, а именно: обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава върху цялата просрочена сума,
включително и върху възнаградителната лихва /§ 5/, при липса на поръчител,
неустойката в размер на 553,80 лв.
Също в условията на евентуалност прави възражение за нищожност на
клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на
чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се
постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън
присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №
1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Последната се равнявала на 3/4 от размер на
целия предоставен заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не
обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за
обезпечение на задължението по договора за кредит.
Ищецът изяснява още, че е заплатил всички дължими суми по договора
за потребителски кредит – главница в размер на 700,00 лв., частично
договорна лихва и частично неустойка, като претендира заплащането на
сумата от 500,00 лв.
Моли съда да признае за установено, че договор за потребителски
микрокредит от ***** г., сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и
П. К. П. е изцяло недействителен, в евентуалност, че са нищожни следните
клаузи – 1/§ 7 от Договор за потребителски микрокредит от ***** г., съгласно
който се дължи неустойка в размер на 553,80 лв. от кредитополучателя и 2/ §
4
1 от Договора за потребителски микрокредит от ***** г., съгласно който се
дължи възнаградителна лихва в размер от 41,16% върху главницата.
Претендира и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500,00
лв. недължимо платени суми. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, в която заема становище за неоснователност на
исковете.
Неоснователни били твърденията, че индивидуално договорената
между страните неустойка представлявала добавка към възнаградителната
договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът бил предоставен при
фиксирана годишна лихва в размер на 41,16 % на година. Неустойката,
договорена между страните в §7 от процесния договор, нямала характера на
договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено задължение и
договорната лихва били плащания, които имат различен характер. Докато
договорната лихва представлявала „цената“, която потребителят заплаща за
използването на предоставената в заем сума и се изчислява като процент от
същата сума, неустойката представлявала задължение за заплащане на
обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в
конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от
обезпеченията, изброени в § 6 от процесния договор за кредит. По аргумент
от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв тип плащания
и същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Именно поради
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, били неоснователни и твърденията, в
размера на ГПР е трябвало да бъде начислена и сумата за неустойка в размер
на 553,80 лв., а оттам и абсурдните твърдения, че невключването на сумата за
неустойка към ГПР, било основание за прогласяване на договора за
недействителен.
Дори да се приемело, че уговорената клауза за неустойка била
нищожна, то по никакъв начин не влечало нищожност на целия договор,
каквито абсурдни твърдения се излагали в исковата молба /арг. чл. 26, ал. 4
ЗЗД/. Освен това, според правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП нищожността на
клаузи в потребителските договори не води до нищожност на целия договор,
ако той можел да се прилага и без тези клаузи. Ето защо, в случай че клаузата
за неустойка бъдела прогласена за нищожна, единствената последица би
5
била, че договорът ще се прилага без клаузата на § 7 и от дължимата от
потребителя сума ще се приспадне уговорената сума за неустойка в размер на
553,80 лв.
На следващо място, лишени от всякаква логика и аргументация били
доводите, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, „Годишният
процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. “ ,,,
Годишният процент на разходите е дефиниран в чл. 19, ал. 1 ЗПК, според
която: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.“
Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“
били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. “
От системното тълкуване на горецитираните разпоредби следвал
изводът, че Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си и
възнаградителната лихва като разход, наред с останалите такси, комисионни,
възнаграждения и др. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК въвеждала
максимален предел на ГПР, който не можел да надвишава 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута,
определена с постановление на Министерския съвет. Т.е. при актуалния
размер на законната лихва от 10 % на година, максималният ГПР по кредита,
6
включващ и възнаградителната лихва, не може да надвишава 50 %, като
нарушаването на въпросната забрана е скрепено със санкция. Съгласно чл. 19,
ал. 5 от ЗПК, „Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. “ По аргумент за противното от цитираната разпоредба
на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит, които не надвишават
определения по ал. 4 размер на ГПР по кредита, не се смятат за нищожни.
Видно от §1 от процесния Договор за кредит, ГПР, изчислен по начина,
посочен в Приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК бил в размер на 49,89 %, което
е в рамките на законодопустимия размер, според ЗПК.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, но се
представлява от пълномощник. Заявява, че поддържа исковата молба и няма
възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му
присъди направените разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се
представлява.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключен договор за потребителски
микрокредит от дата ***** г. с предоставена заемна сума от 700,00 лв., с
договорна лихва 165,68 лв. и в него е включена клауза за евентуално
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер 553,80 лв. и
заемната сума от 700,00 лв. е била предоставена на ищеца /така и договор за
потребителски микрокредит от дата ***** г., л. 6-7 от делото и платежно
нареждане, л. 44 от делото/.
Съгласно представения по делото договор потребителски микрокредит
от дата ***** г. /л. 6-7 от делото/, сключен между „София Комерс Кредит
Груп“ АД и ищеца П. К. П., страните са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 700,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 49,89%, и начин на
7
връщане: 12 месечни вноски, всяка от които по 118,29 лв., с краен срок на
погасяване – 31.12.2021 г. В пар. 18 от договора са посочени падежите на
отделните вноски и размерите на главницата, договорната лихва и
неустойката ако такава се дължи.
В пар. 7 от договора, който препраща към пар. 6 от същия договор е
уредено задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора е
следвало да предостави обезпечение за изпълнение на задължението си –
поръчители отговарящи на определени изисквания или предоставяне на
банкова гаранция, като е уговорено при неизпълнение на това задължение той
да дължи неустойка в размер на 553,80 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/, т.е. съобразно пар. 6 от Договора, в тридневен срок от
сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1/ поръчителство на едно физическо лице, което да
представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на
трудовото възнаграждение над 1800 лв. или 2/ две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря кумулативно на следните изисквания:
да получава месечен трудов доход в нетен размер от 950 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е кредитополучател по друг договор за
паричен заем, сключен с кредитора, да няма незаплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции; 3/ банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на
територията на Р. България, която банкова гаранция следва да съдържа
неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят
не заплати в срок, което и да е свое парично задължение по Договора за
потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на кредитора
всички дължими от потребителя сума след първо писмено изискване,
отправено от кредитора до банката гарант. При неизпълнение в срок на
посоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора
неустойка в размер от 553, 80 лв., която кредиторът е разсрочил в пар. 7 от
Договора, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя
сума в размер от 80, 58 лв.
По делото са представени и общите условия на ответника и Стандартен
европейски формуляр /л. 8-14 и л. 37-43 от делото/.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
8
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се
установява, че размерът на предоставения кредит е 700,00 лв. като сумата е
била реално получена от ищеца /безспорно между страните обстоятелство/.
Извършените плащания от ищеца са в размер на 801,00 лв. на дата 03.02.2021
г., от които 1/ главница – 700,00 лв., 2/ договорна лихва в размер на 26,17 лв.
и 3/ неустойка в размер на 74,83 лв. С това плащане /една вноска/ кредитът
е бил погасен предсрочно и е бил осчетоводен при ответника като
погасен. В определянето на ГПР била включена единствено договорната
лихва /тогава ГПР е 49,89%/, но не и процесната неустойка. При прибавяне
на неустойката ГПР щял да бъде 111,51 %. В о.с.з. вещото лице изясни
причините за неоказване на съдействие посредством начина си на
комуникация с ответното дружество и информацията получена от
процесуалния представител на ответника.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„София Комерс Кредит Груп“ АД представлява финансова институции
по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „София Комерс Кредит Груп“ АД и
ищецът са били в договорни правоотношения възникнали от договор за
потребителски микрокредит от дата ***** г. и заемната сума е била
предоставено на ищеца. Представеният по делото договор за кредит,
установява възникналото заемно правоотношение между кредитора „София
Комерс Кредит Груп“ АД и кредитополучателя– ищец, по силата на което
ищецът е получил сумата в размер на 700,00 лева и се е задължил да я върне,
заедно с договорна лихва. Представеният по делото договор установява всяка
погасителна вноска какво вземане включва и в какъв размер /л. 6-7 от делото/.
По делото се установи още, че кредитът е бил погасен от ищеца чрез плащане
предсрочно на дата 03.02.2021 г. /така заключение на в.л./.
1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал.
1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски микрокредит от дата *****
9
г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „София Комерс Кредит Груп“ АД и
кредитополучателя – ищец, предоставяне на заемната сума в размер на 700,00
лв., следва по иска за недействителност да се прецени дали този договор е
действителен.
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр.
58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът
трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за
предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което
не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или
друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон
10
като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн.,
ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009
г., в сила от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средство за комуникация – едно или повече. Дефиниция на
понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е
всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а
на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и
това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на
доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора.
11
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи, т.е. тази недействителност има характер на
изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не
и връщане на лихвата и другите разходи. Обстоятелствата изложени от
ищеца са за нищожност на договора поради неговото противоречие със
закона - чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това ищецът има
качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на
потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в
размер на 700 лева в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о. /, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и
определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В
12
този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката
за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора.
В настоящия случай, твърденията в исковата молба за
недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11,
т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
свързани с клаузите на пар. и пар. 7 от Договора. Разпоредбата на пар. 6 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: един или двама поръчители- физически лица /които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания в
зависимост от това дали са осигурени едно или две лица- поръчители/ или
банкова гаранция за всички дължими по договора суми. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора /което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка в пар. 7 от договора/.
Изискванията, които клаузата на пар. 6 от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер /700,00 лв. –
под една минимална работна заплата/. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички суми по
договора /за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане/ или едно/ две лица - поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.
нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият
13
кредитор, в пар. 7 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка
при липса на обезпечение“ като при формирането на анюитетната вноска
добавя сумата от 46,15 лв. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка,
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,89 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат
и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе посочено,
предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в пар. 7 от
договора „неустойка“, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако „неустойката“ бъде включена в ГПР,
14
размерът му нараства със 111,51%. В случая, акцентът се поставя не само
върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното
му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
/като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в пар. 1 от договора като обща
сума за заплащане от потребителя е посочена 865,68 лв. В тази величина
обаче, не е включена дължимата по пар. 7 от договора „неустойка“ в
размер от 553,80 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР, сумата за заплащане, посочена в пар. 1 от
договора и действително дължимата величина в края на заемния период.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в
страната постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски
съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение №
974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г.,
решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
15
1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки
окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г. решение № 553/03.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че
уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка
предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към
месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на кредита.
Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено
плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но
в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
16
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит,
но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното
задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за
неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава, да се
допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът
на които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като
при уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да
заплаща вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид
при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на
което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който
съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит,
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на
кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно
17
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая
според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение №
110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по
поставения въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно
обезпечителна, обезщетителна и санкционна по отношение на задължението,
във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит
разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния
процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя: В този
случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по
отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение
кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на
договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска
кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи
кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е
значителна по размер, като по този начин увеличава дължимата погасителна
вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на
практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По
същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така
наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да
обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно
непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова
гаранция или поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не
произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно.
18
Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални
затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат
да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за
кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще
получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от
който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично
и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на
договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер,
сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се
оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението по чл.
8 да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да
обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата
от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата
договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за
потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и
заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на
потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по договора. Включена
по този начин в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по
същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по
естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане
и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
19
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително както поддържа ответникът в отговора на исковата
молба, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на
потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а
не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би
означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни
законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за
неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е
налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да
даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като
дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в
резултат на което последният е различен от посочения в договора такъв от
49,89% и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г.
решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен съд
по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г.
20
на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение №
341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в
които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в
договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в
договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/,
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. Налага се извода, че с клаузата на чл. 6 от договора е уредено
допълнително възнаграждение за заемодателя в размер на 1200 лева, което
съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при
21
установяване на ГПР по кредита. По делото е безспорно, че посочената сума
не е била включена в ГПР.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било
изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това
означава, че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която
всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще
повлече нищожност на целия договор. В същото време значителното
оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка
/без тя да има функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключеният договор се явява изцяло нищожен. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по пар. 6 и 7 от договора. Месечният размер на
вноската е определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както
и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне
на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР от 49,89 %, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката
по пар. 6 и 7 от договора като несъмнен разход, действителният ГПР би бил
значително завишен /около 111,51%/. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал.
1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че
22
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл.
10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена поради некоректност на
данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни,
величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани
в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. №
151/2022 г., III г.о./. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло горецитираните решение №
2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г.,
решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г. решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г.,
решение № 110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. №
64/2022 г. Настоящият съд констатира, че в нарушение на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са
посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
23
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. Не е ясно дали
уговорената в договора неустойка е включена в ГПР, а и както ответникът
признава същата не е включена /това се установява и от заключението на
съдебно-икономическата експертиза/. Съгласно съдебно-икономическата
експертиза при изчисляване на годишния процент на разходите не са
включени плащанията за неустойка. В тази връзка, според настоящия съдебен
състав, въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради
което е следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договора. На практика,
касае се за реален ГПР по договора два пъти по-голям от посочения от
кредитора. Това означава, че е нарушен и чл. 19, ал. 4 ЗПК, който предвижда,
че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
т. е. по висок от около 50%. Съответно, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни /така
изцяло решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1038/2021 г./. Тази неустойка е част от плащанията по Договора за
заем и тогава годишния процент на разходите ще възлиза не на 40,08%, а ще
бъде 111,51%, както е изчислило вещото лице. На практика, касае се за
реален ГПР по договора по-голям от посочения от кредитора. Законодателят е
предвидил императивно едно задължително съдържание на договора за
потребителския кредит, което следва да е налице в самия него, съответно и да
касае конкретния договор с конкретния потребител на тази услуга. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
24
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение №
24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение
№ 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./.
Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е
транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския
кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на
кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми
и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на
свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се
изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в
противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на
кредита – 700,00 лв., невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. При това положение
следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на
годишния процент на разходите по кредита, поради което не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК води до неговата недействителност. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на
разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и евентуално в
непредставените Общи условия и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, т. 10 ЗПК, поради което процесният договор следва да се
счете за недействителен съгласно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
Предвид изложеното, договорът към момента на подписването от страна
на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл. 11 от
25
Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните
констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесният
договор е недействителен, защото при сключването му не са спазени
горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10, ЗПК /чл. 22
ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр.
решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
2/ По предявените евентуални искове с правно основание по чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 24, ал. 2 ЗЗД по евентуалния иск за
нищожност на клаузата за договорна лихва и по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 92, ал. 1 ЗЗД по евентуалния иск за нищожност на
клаузата за неустойка чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да
бъде прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва и
неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение.
Поради това настоящият съд единствено ще посочи следното: 1/ по
отношение на договорната лихва настоящият съд намира, че от
доказателствата по делото се установи, че в процесния договор за паричен
заем от ***** г., за отпуснат на ищеца заем от 700,00 лева и срок на
погасяване 12 месеца е договорена възнаградителна лихва в полза на
кредитора в размер на 49,89 % от стойността на заема, лихвения процент на
ден не е посочен. Лихвата по договора е възнаградителна за ползване на
дадената парична сума. Договорената между страните годишна лихва в
размер 49,89 % надхвърля значително размера на законната такава, при
определения от БНБ основен лихвен процент за 2017 г. и 10 пункта надбавка,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 49,89 %, също
обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор
26
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва
в размер на 49,89% годишно, което е близо до 50%, противоречи на добрите
нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен
лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/
многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва.
По делото не се установява, не се и твърди наличие на обстоятелства, които
да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от
неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер неколкократно над законната значително
надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки
не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. В тези
случаи се дължи само законната лихва. Уговореният ГПР по договора
надвишава над 4 пъти размера на най-високата законна лихва, действала за
периода на договора, както и уговореният годишен лихвен процент от 49,89%
надвишава над 4 пъти този размер на законната лихва /така изцяло решение №
260175/27.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1012/2021 г.,
решение № 260166/22.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1034/2021 г. решение № 260027/21.01.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1581/2020 г., решение № 260143 от 8.04.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1602/2020 г., решение № 503/06.11.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1364/2019 г., както и решение №
899/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1157/2019 г., решение
№ 896/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в. гр. д. № 1185/2019 г./.
Неоснователно е позоваването в отговора на исковата молба на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като правило приложимо във всички случаи,
тъй като напр. в определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022
г., III г.о. ясно се сочи, че в своята практика ВКС е приемал, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва /така решение №
906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., II г.о.; решение №
27
378/18.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II г.о.; решение №
1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5093/2007 г., II г.о.; определение
901/10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о./. Действително е
налице разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /нова, ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./, съгласно която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Въпреки това, на първо място, от
установената съдебна практика не може да бъде изведено обвързващо
тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания за лихви, приложимо
за всички случаи, т. е тълкуване което да породи и необходимост същото да
бъде изоставено поради изменение на законодателството, или обществените
отношения. Именно съдът следи служебно за нищожността на правни сделки
при решаване на правния спор в обсега на потребителката защита. Засилената
роля на съда да следи за нищожност на договорите, едно от основанията за
което е и противоречието на договора с добрите нрави, е доразвита
законодателно с приемането на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ и в
практиката на ВКС с приемането на ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно
дело № 1 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което е очертан обсега на
служебната преценка, включително при договори накърняващи добрите
нрави, като самостоятелно основание за недействителност. На следващо
място, приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК,
не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на
съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания
за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на
законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази
преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона
праг на годишния процент на разходите. Когато законодателят,
ръководейки се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага
и съда, въведе норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване
влече нищожност поради противоречие със закона, което именно правно
положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата
защита и санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за
съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в
сила на имеративна норма, посочила законодателно максималния праг на
28
търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния
процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече
нищожност съгласно чл. 22 ЗПК.
2/ по отношение на неустойката - добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с
пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед
правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата
на търговеца и на потребителя /така решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о., определение № 1346 от 27.06.2018 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1320/2018 г./. Тази несъразмерност е значителна,
когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на
страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в
несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по
договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители или
банкова гаранция, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде
свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна,
това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие
за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга
- изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Характерът на информацията е свързан и с получаване на информация от
различни държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост,
кредитна история свързана със справка от БНБ/, като срока /тридневен/ за
събирането на тази информация не отчита сроковете по АПК за отговор на
отправени евентуални запитвания, които са с доста по-голяма
продължителност. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е
свързано със затруднения – в тази връзка следва да се подчертае, че да се
вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е
заемател или поръчител по друг кредит с кредитора „София Комерс Кредит
Груп“ АД, който разполага с тази информация, се намира в сериозно
противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация
заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който
предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения
29
за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на
тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок
за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който
да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде
предпоставка за начисляване на неустойката. Съдът намира, че дори само
поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна
поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този
смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/. Отделно от това
настоящият съд намира, че главното задължение на заемателя по договора за
заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се обаче
въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при
неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на заемателя и
адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от
неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за
заем. Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални
затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да настъпят
едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с допълнителна
гаранция за събиране на вземането. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере
вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това
число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително производство.
Съдът намира, че уговорената парична неустойка, няма как да улесни
събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да
обезпечи разходите по принудителното събиране, т.к. те са дължими на
кредитора както в исковото така и в изпълнителното производство. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на
извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона. В случай, че кредиторът е искал да обезпечи по-добре
задължението си е следвало да отпусне заема едва след намирането на
поръчители или предоставяне на банкова гаранция /още повече, че става
въпрос за кратък тридневен срок за намирането им/. Отделно от дотук
30
изложеното настоящият съд намира, че в случая уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчители,
излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението на тази
функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението /пълното
или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и
качеството/ чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора
от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се
проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между
страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от
неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от
непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля
обезщетителната й функция. Неустойката в случая е свързана единствено с
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител. Предвид акцесорния характер на това задължение,
неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а
единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв
механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск
да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е
противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът
разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако
оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/,
вместо да сключи договора за потребителски кредит. В глава четвърта от ЗПК
е уредено и задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
31
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем, според която се дължи
неустойка в размер на 2018,36 лева при неизпълнение на задължението по чл.
4, ал. 1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната
сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря
на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди /няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Отделно от това
следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения /когато
същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл.
71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че
нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при
32
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение
е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
В настоящия случай уговорената неустойката не е за неизпълнение на
същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително
задължение за обезпечаване на изпълнението. Така уговорена, тази
неустойка би се дължала дори и ако длъжникът изпълни основното си
задължение по договора да върне на уговорения падеж заетата сума. Тази
уговорка очевидно излиза извън рамките на присъщата на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и се превръща в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора /така определение №
330/09.04.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1184/2020
г./.
Отделно от това посредством клаузата за гарантиране на задълженията
по договора за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за
предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя на
икономически по-слабата страна, като по този начин увеличава финансовото
бреме за потребителя. По този начин пряко се нарушава разпоредбата на чл.
16 ЗПК, съгласно която доставчика на финансовата услуга има задължение да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за потребителски кредит. Така предоставената възможност на
потребителя за избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на
задълженията си е привидна и представлява злоупотреба с лошото му
финансово състояние, тъй като потребителят очевидно има нужда от
средствата, за които кандидатства пред доставчика на финансова услуга.
Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на достъпна за
потребителя информация относно предварително одобрените от „София
33
Комерс Кредит Груп“ АД юридически лица, с които дружеството би
сключило договор за поръчителство и предвиждането на поръчителство от
две физически лица или банкова гаранция като други допустими методи на
обезпечаване е индиция за осъществявана върху потребителя скрита
икономическа принуда да се сключи договор именно с посочен от кредитора
поръчител. В тази връзка ако потребителят несъмнено отговаря на
изискванията на произволно избрана от него финансова институция по чл. 3,
ал. 1 т. 1 ЗКИ, извършваща гаранционни сделки, или на изискванията на
банка за издаване на банкова гаранция или има възможността да обезпечи
изпълнението на задълженията си чрез поръчителство на две физически лица,
които имат доходи към средните за страната и чиста кредитна история, то той
ще отговаря и на изискванията на банковите институции за получаване на
кредит от самите тях, при ноторно известния факт, че лихвите по
предоставяните от банките потребителски кредити са значително по-ниски от
лихвите на небанковите финансови институции, в частност от 49,89 % в
конкретния случай, съгласно процесния договор за кредит /така определение
№ 260388/23.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1165/2021 г./.
Следва да се посочи, че разглежданата клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечения под формата на
поръчителство или банкова гаранция е била многократно разглеждана и
прогласявана за нищожна в практиката на Старозагорски окръжен съд, както
гражданско, така и търговско отделение обективирана напр. в определение
№ 44/09.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1407/2018 г.,
определение № 260350/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 1130/2021 г., определение № 554/12.07.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1282/2019 г., определение № 750/11.06.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1168/2019 г., определение №
80/16.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. № 1409/2018 г. ,
определение № 596/09.05.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.т.д. №
1167/2019 г. , определение № 47/10.01.2019 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.т.д. № 1410/2018 г., определение № 76/16.01.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.т.д. № 1406/2018 г. и мн. др.
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
34
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 101,00 лв. /след частичния отказ от иска, вж. протокол от о.с.з. от
11.10.2022 г./:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за паричен заем се
явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само
на чистата стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница.
Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на ответника само
непогасената главница по договора. Но за да се определи тя, следва всички
плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи. В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ
плащания от ищеца са в размер на 801,00 лв., което надхвърля със 101,00 лв.
главницата от 700,00 лв. /от заплатената сума следва да бъде извадена
дължимата главница в размер на 1000,00 лв./ или остават надплатени 101,00
лв. Тази остана и претенцията на ищеца /вж. молба, л. 75 от делото и съдебен
протокол от 11.10.2022 г.
Следователно осъдителният иск за заплащане на сумата от 101,00
лв. представляваща сбор от 26,17 лв. договорна лихва и 74,83 лв.,
неустойка за неизпълнение на задължение, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба е основателен.
Следва да се посочи, че заплатената такса от 05,00 лв. за издаване на
удостоверение няма да бъде присъждана, тъй като от една страна не е
въведена по основание и претенция в исковата молба и от друга страна не е
35
въведена по размер след изменението на иска, тъй като 101,00 лв. е сборът от
26,17 лв. договорна лихва и 74,83 лв., неустойка за неизпълнение на
задължение, а именно сумата от 101,00 лв. остана да претендира ищеца след
частичния отказ от иска.
По разноските:
1/ по отношение на адвокатското възнаграждение - при този изход на
спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищецът /на
ответника бяха вече присъдени разноски в размер на 96,00 лв. с
определението /към момента на постановяване на съдебното решение вече е
влязло в сила/, с което частично се прекрати производството поради частичен
отказ от иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – вж. протокол от
о.с.з. от 11.10.2022 г./. Същият е претендирал присъждането на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. по иска с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен
иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за
потребителски микрокредит от ***** г. и 300,00 лв. по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 101,00 лв.
представляваща сбор от 26,17 лв. договорна лихва и 74,83 лв., неустойка за
неизпълнение на задължение.
Преди всичко следва да се посочи, че неточно адв. М. се позовава на чл.
7, ал. 6 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения досежно иска за нищожност на договора и претендира сума
от 600,00 лв., тъй като посочената разпоредба е приложима единствено по
дела относно вещни права върху недвижими имоти – достатъчно е да се
посочат напр. определение № 123/20.09.2018 г. на ВКС по гр.д. № 4904/2017
г., II г.о., определение № 430/31.05.2018 г. на Хасковски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 349/2018 г., определение № 237/30.03.2017 г. на Кърджалийски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 48/2017 г. и др.
С оглед цената на исковете за нищожност /865,68 лв./ и връщане на
недължимо платено /101,00 лв./ следва на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лв. по иска за нищожност на договора за кредит /уважен изцяло/ и
36
съразмерно върху уважената част от 101,00 лв. /при предявен първоначален
размер от 500,00 лв./, а именно 60,60 лв., което следва да бъде присъдено на
адв. М. М. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство на ищцата по делото или общо 360,60 лв.
Следва да се посочи, че дори в представените от адв. М. две съдебни
решения на Пловдивски районен съд адвокатското възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗА е определено по описания начин, както и в
цитираните от настоящия съд въззивни съдебни актове на Софийски
градски съд и Пловдивски окръжен съд.
По отношение на адвокатското възнаграждение от общо 360,60 лв.
следва да се посочи, че правилото, че на присъждане подлежат само
действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно –
изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи.
Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или
на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно
решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да
заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в
наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на
искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена
правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна
помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно
правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 15
от делото/, в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една
страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи
изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че
ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което обстоятелство
не е било оспорено от ответника.
37
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да
бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора само за един
адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма – поради
което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на
процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора.
Размерът на възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна
помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в
рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ.
от нейния процесуален представител, размер на адвокатското
възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда
/което съответно изключва и възможност за злоупотреба с право/.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумите за
внесената държавна такса в размер на 60,10 лв. /50,00 лв. по иска за
нищожност на договора и 10,10 лв. съразмерно на уважения осъдителен иск
за връщане на недължимо платено/ и в размер на 120,00 лв. възнаграждение за
вещо лице /тъй като експертизата бе допусната във връзка с двата иска – за
нищожност на договора и връщане на недължимо платеното следва по първия
иск ответникът да възстанови на ищеца сумата от 100,00 лв. – половината от
възнаграждението на вещото лице и сумата от 20,00 лв. съразмерно на
уважената част от иска за връщане на недължимо платено/.
В обобщение – ответникът следва да възстанови на ищеца разноски в
общ размер на 540,70 лв. от които адвокатско възнаграждение 360,60 лв.,
възнаграждение за вещо лице 120,00 лв. и държавна такса 60,10 лв. Както се
посочи с протоколно определение от 11.10.2022 г. ищецът бе вече осъден да
заплати на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 96,00 лв.
съразмерно на частта от иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, от
която ищецът извърши отказ от иска.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
38
прогласяване недействителността на договор за потребителски микрокредит
от ***** г., като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19,
ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски микрокредит
от ***** г., сключен между П. К. П., ЕГН: ********** и постоянен адрес:
**************** и „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев“ ул. „Васил Калчев“
бл. 58, ателие 6.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „София Комерс Кредит
Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Изгрев“ ул. „Васил Калчев“ бл. 58, ателие 6 да заплати на П. К. П., ЕГН:
********** и постоянен адрес: **************** сума в общ размер на
101,00 лв. /сто и един лева/ представляваща сбор от заплатени без основание
суми по договор за потребителски микрокредит от ***** г. от 26,17 лв.
договорна лихва, 74,83 лв. неустойка за неизпълнение на задължение
предвидена в чл. 6.2 от договор за паричен заем № 405520/11.03.2020 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
/07.12.2021 г./.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „София Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Изгрев“ ул. „Васил Калчев“ бл. 58, ателие 6, да заплати на П. К. П., ЕГН:
********** и постоянен адрес: ****************, сумата от общо 540,70 лв.
/петстотин и четиридесет лева и седемдесет стотинки/ разноски за
производството - адвокатско възнаграждение 360,60 лв., възнаграждение за
вещо лице 120,00 лв. и държавна такса 60,10 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
39
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
40