РЕШЕНИЕ
№ 117
гр. Б. , 01.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети март, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20211200500079 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от “Л.М.“
ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. Б, ул. Т. А. № *,
представляван от Г.Т. и Н. Н. срещу Решение № 908211/ 20.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 3053/ 2019 г. по описа на РС - Благоевград, с искане
за отмяната му изцяло.
Във въззивната жалба се правят оплаквания, които могат да се
квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт в
противоречие с материалния закон, противоречие с процесуалния закон, както
и за необоснованост.
Наведени са в жалбата оплаквания, че е налице самостоятелно
основание за отхвърляне на предявените искови претенции, тъй като е налице
друг ред за защита от страните. Поддържа се, че по делото не е спорно, че до
31.12.2018 г. ищците и ответника са били обвързани от договори за наем на
процесиите идеални части, а след тази дата договорите са прекратени и нови
не са сключвани, като ответника е продължило ползването на въпросните
идеални части. При изложеното се прави довод, че е налице друго основание
за искова претенция, предвиден в чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, а не реда по чл. 59
1
ЗЗД, поради което съдебният акт, с който този иск е бил уважен се явява
неправилен.
При евентуалност се поддържа, че фактическия състав по чл. 59 от ЗЗД
е осъществен, като съдът неправилно е отхвърлил възражението за
прихващане, релевирано в отговора на исковата молба. Навежда се, че
въззивника не ползва неоснователно собствените на ищците идеални части, а
това право произтича от сключения договор за концесия, като реда за
уреждане на отношенията между ищците и ответника е регламентиран в чл.
16 от Договора, като ал. 4 на цитираната разпоредба предвижда, че срещу
ползването на идеалните части на ищците /в хипотезата, когато не е обособен
самостоятелен обект за тях/ дружеството ще им дължи определено
възнаграждение. Сочи се, че по този ред от страна на „Л.М.“ ООД са
заплащани суми в полза на ищците за цялата 2019 г., което не е спорно по
делото, а и се установява от приетата съдебно-счетоводна експертиза, като
съдът отхвърлил това възражение, като приел, че ищците не са страна по
договора за концесия, поради което и същият не може да ги обвърже и да
уреди отношенията им с ответното дружество.
Поддържа се, че на дневен ред излязло противопоставеното от
въззивника възражение за прихващане. Същото изхожда от тезата, че ако
договорът за концесия е непротивопоставим на ищците и ако същият не може
да се приеме за съглашение, което урежда отношенията им с ответното
дружество, то би се оказало, че всички платени по този договор суми в полза
на ищците, са платени без правно основание. Така след като договорът за
концесия не обвързва ищците, то уреденият в него начин на ползване на
техните идеални части от въззивника, всъщност не би породил правни
последици спрямо тях. Закономерната последица на това е, че ответникът ще
изпадне в ситуация, в която би се оказало, че не е разполагал с правно
основание да ползва процесиите ид. ч. и съответно - платените за тяхното
ползване суми /с основание за плащане „плащане съгласно процент ид. части
от концесионния договор“/ са платени без правно основание. Сочи се, че
вместо да достигне до това заключение, изводимо от логическата
последователност на собствените си разсъждения, обсъждайки платените от
въззивника суми съдът вече е възприел едно съвсем различно виждане - че
плащането им „е ставало на основание посочения договор“. Поради това те не
били неоснователно получени. Поддържа се, че несъвместимо с правилата на
облигационното право е да се приема, че частта, в която договорът предвижда
право на въззивника да ползва тези идеални части не е породила действие, а
частта, в която са предвидени дължимите суми затова ползване е породила
действие.
Навежда се, че правото на въззивника да стопанисва процесната сграда
произтича от сключен договор за концесия, който ищците сами представят
към исковата си молба. Прави се довод, че именно този договор следва да
2
намери приложение в отношенията между страните, като в чл. 16, ал. 4 от
Договора е уредено приложимото в настоящия случай правило - при
непостигане на споразумение по ал. 2, то „Л.М.” ООД се задължава да
заплаща припадащата се част от годишното концесионно плащане на
собствениците, всеки от конто притежава по 0.903% от правото на
собственост. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Договора годишната концесионна такса
е в размер на 274 000,00 лв., като до момента /и за цялата 2019 г./ въззивника
заплаща изцяло припадащата се на ищците част от това концесионно
възнаграждение.
Поддържа се, че всички имуществени права на ищците са
удовлетворени, поради което и не разполагат с иск по чл. 59 от ЗЗД, като се
сочи, че по никакъв начин не се установява наличието на фактическия състав
на чл. 59 от ЗЗД, тъй като не е налице неоснователно ползване на имота, нито
пък е налице неизпълнено задължение за съответното заплащане от страна на
дружеството.
Навежда се, че неправилно съдът отхвърлил възражението за
намаляване на обезщетението на ищците с частта, представляваща ДДС.
Оспорва се довода на съда, че в случая ищците не дължат ДДС, поради което
няма как претенцията им да бъде намалена като се приспадне ДДС, като се
сочи, че на последното по делото открито съдебно заседание вещото лице
инж. Х. Г. пояснил, че е изчислил средния пазарен наем за сходни обекти като
процесния като в изчисленията си е включил дължимия данък добавена
стойност. Прави се довод, че посочената от него стойност на средния месечен
наем от 10 евро/кв. м. е с начислен към нея ДДС. Тъй като обаче /както
правилно посочва съда/ ищците не дължат ДДС /а и обезщетенията не са сред
вземанията, които се облагат с ДДС/, то определената от вещото лице
стойност следва да бъде намалена с начисления ДДС при нейното определяне.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решението във
всички негови части, като съдът постанови друго такова с което, да отхвърли
исковете.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на
сторените при второинстанционната проверка разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна.
Окръжен съд – Благоевград, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени са за разглеждане са искове с правно основание чл. 59, ал. 1
3
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част, но е неправилно.
Безспорно е във въззивното производство, а това се установява въз
основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, че
ищците притежават части от сграда с идентификатор *, находяща се в гр. Б.,
както следва: по наследство ищеца А. Т. К. е собственик на 0,903%,
равняващи се на 53,52/5927 квадратни метра идеални части; по дарение
ищеца В. А. Ш. е собственик на 0,903%, равняващи се на 53,52/5927
квадратни метра идеални части, чрез замяна ищеца Б. П. Б. и Д. С. Б. /съпрузи/
са собственици на 0,903%, равняващи се на 53,52/5927 квадратни метра
идеални части. Не е спорно и това, че посочените по - горе части се ползват
от ответника, включително и към релевантния по делото период – месец
януари 2019 г..
По делото не се спори, че на 12.09.2011 г. в гр. Б. е сключен
концесионен договор между Община Благоевград /концедент/ и „М.“ ООД,
сега „Л.М.“ ООД /концесионер/, който договор е за срок от 25 години и се
отнася за процесната сграда с идентификатор * по КК на Благоевград, с
предмет на договора право на експлоатация, реконструкция, разширяване,
извършване на строително - монтажни работи, рехабилитация и ремонт,
осъществяване на търговска и други стопански дейности в обект: Сграда с
предназначение „сграда за търговия” - частна общинска собственост с
идентификатор * със застроена площ от 871 кв.м. Не е спорно също така, че
до 31.12.2018г. ищците, от една страна, и ответника, от друга, са били
обвързани по силата на договори за наем на процесните идеални части от
имот с идентификатор *, както и че след тази дата нови договори за наем не
са сключвани.
По делото е назначена съдебно - счетоводна експертиза, по която
вещото лице сочи, че месец януари 2019 г. в полза на ищците от страна на
ответното дружество са изплатени чисти суми, както следва: На А. Т. К. -
187.63 лв., съгласно банково извлечение № 40/21.03.2019 г., с основание:
плащане съгласно процент идеални части по концесионен договор. На В. А.
Ш. - 187.63 лв., съгласно банково извлечение № 40/21.03.2019 г., с основание:
плащане съгласно процент идеални части по концесионен договор, На Б. П. Б.
и Д. С. Б. /съпрузи/ - 187.63 лв., съгласно банково извлечение № 40/21.03.2019
г., с основание: плащане съгласно процент идеални части по концесионен
договор. Извън процесния период също са заплащани месечно парични суми
в размер на по 187.63 лв. за всеки от ищците.
4
Също така е назначена и съдебно - техническа и оценителна експертиза,
изготвена от вещото лице Х. И., което сочи, че средният пазарен наем за
месец януари 2019г. на имот с идентификатор * по КК е 10 евро на кв.м.
Конкретно е посочено, че месечният пазарен наем за всеки от ищците А.К.
В.Ш., Б.Б. и Д.Б. /за последните двама общо/ за месец януари 2019 г. е в
размер на по 1047 лв.
Съдът кредитира изцяло заключенията на вещите лица като пълни, ясни,
обосновани, като не възниква каквото и да било съмнение в тяхната
правилност.
Оспорването на ответната страна на експертизата на вещото лице съдът
намира за напълно неоснователно, доколкото самият ответник не е
предоставил на вещото лице необходимите и поискани документи за
изготвяне на експертизата с твърдения за конфиденциалност. Предвид на това
вещото лице Г. е изготвил заключението си за средния месечен наем на база
други сходни обекти, отдавани по наем в близост да процесната сграда.
Предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от
предявяването му, тъй като е налице твърдение за ползване на имот, без
налично договорно основание, което сочи на отговорност за неоснователно
обогатяване. Налице е обогатяване на трето лице, което се е обогатило за
сметка на ищеца, който е обеднял. Това е фактически състав на
неоснователното обогатяване, при който едно лице получава без правно
основание по друг начин - това означава обогатяване посредством действия
на обогатилия се, които представляват вмешателство, посегателство в чужда
правна сфера – ползване на чужд имот, като обогатяването следва от
обстоятелството, че е не плаща наем за ползването, но отдава под наем на
трети лица - т.е. получил е имуществена облага, която може да се оцени в
пари. В този случай обогатяването се дължи на това, че ползва недвижим
имот, без да плаща наем, като отдава имота под наем на трети лица, на друго
лице без правно основание. При тези обстоятелства, на основание чл. 59 от
ЗЗД, възниква правото да се иска онова, с което другото лице се е обогатило,
но до размера на обедняването.
Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание
за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването.
Фактическият състав на тази разпоредба изисква наличието на следния
сложен фактически състав: 1. Ищецът да е обеднял- да е намаляло
имуществото му; 2. обогатяване на друго лице- ответник-наличие на имотно
облагодетелстване 3. генетична връзка между обогатяването и обедняването-
обогатяването и обедняването да са настъпили в резултат на едни и същи
действия или факти; 4. липса на основание - придобиване по друг начин-
обогатяване посредством действия на обогатилия се, които представляват
5
вмешателство, посегателство в чужда правна сфера; 5. да няма друг иск, с
който обеднелият да може да се защити.
По делото е безспорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че ищците са собственици на идеални части от сграда с
идентификатор *, находяща се в Благоевград, както следва: по наследство
ищцата А. Т. К. е собственик на 0,903%, равняващи се на 53,52/5927
квадратни метра идеални части; по дарение ищцата В. А. Ш. е собственик на
0,903%, равняващи се на 53,52/5927 квадратни метра идеални части; чрез
замяна ищците Б. П. Б. и Д. С. Б. /съпрузи/ са собственици на 0,903%,
равняващи се на 53,52/5927 квадратни метра идеални части. По делото не е
спорно, че ответникът “Л.М.” ООД за периода от януари 2019г. до декември
2019 г. е ползвал процесния имот. Няма данни по делото, ползването от
ответника да е на правно основание, след като са изтекли към 31.12.2018 г.
договорите за наем, които са били сключени между страните.
От предствения по делото концесионен договор е видно, че концедентът
предоставя ползването на концесионера право на експлоатация,
реконструкция, разширяване, извършване на строително-монтажни работи,
рехабилитация и ремонт, осъществяване на търговска и друга стопанска
дейности в обект сграда с предназначение “сграда за търговия”- частна
общинска собственост с идентификатор № *.
Правно основание не е представеният по делото договор за концесия.
Същият е сключен не с ищците, а с Община Благоевград. Освен това нормата,
на която се позовава ответникът – разпоредбата на чл. 16, ал. 4 от
концесионния договора, касае заплащане на суми в полза на възстановените
собственици при положение, че не се постигне споразумение за обособяване
на самостоятелни обекти. Такова най-вероятно не е постигнато, затова е
плащана и посочената в платежните бележки сума като процент от
концесионното плащане. Тази клауза представлява договор в полза на трето
лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД. Правната фигура на договора в полза на трето
лице следва винаги да бъде отграничавана от хипотезите, при които се
сключват самостоятелни договори, всеки един от които поражда действие
само ако и другите съглашения са действителни. Правната фигура на
„поемане на изпълнението“ нашият законодател не е уредил изрично. По
силата на такъв договор едно трето, свързано с длъжника лице, може да се
задължи към последния било за да изпълни вместо него, било да поеме наред
с него задължението му към кредитора, т.е. като солидарен длъжник. Касае се
за уреждане на вътрешните отношения между длъжник и третото лице, без
обаче уговорката да е противопоставима на кредитора и следователно
последният не би разполагал с иск срещу третото лице. Ако е налице
заявление на бенефициера към промитента или към стипуланта, че ще се
ползува от облагодетелстващата го клауза, то не може да бъде отменено или
изменено без негово съгласие. В тази връзка ноторно е, че при договора по чл.
6
22 ЗЗД, за да се ползва третото лице от договора, следва то да е поело
изпълнението. В случая, няма наведени твърдения от ответника, че третото
лице по концесионния договор – настоящи ищци, са поели изпълнението на
договора за концесия в хипотезата на чл. 16 от договора, поради което
ищците по делото не са обвързани от тези клаузи, поради което плащанията,
които ответника е извършвал в полза на ищците като обезщетение за
ползването на притежаваните от тях обекти, са направени без основание.
Налице са и последните две предпоставки на иска по чл. 59 ЗЗД –
обогатяване на ответното дружество и обедняване на ищците. След
прекратяване на наемните правоотношения /по тези факти не се спори/
ответникът дължи на собственика обезщетение за ползването на чуждия имот
на основание чл. 59 ЗЗД. Ответникът е ползвал имотите и по този начин е
спестил разходи за себе си /не е плащал наемна цена/, като от своя страна
собствениците са били лишени от правото да ползват частите си, респ. да ги
отдават под наем и по този начин да реализират печалба. Предвид на това
безспорно е налице обогатяване на едната страна за сметка на обедняването
на другите страни. За установяване стойността на обезщетението по делото е
допусната и приета експертиза. Съгласно утвърдената многобройна съдебна
практика на Върховния касационен съд при иск с правна квалификация чл. 59
ЗЗД обогатяването на ползващия имота, съответно обедняването от това за
собственика, е в размер на средномесечния пазарен наем за вещта за
съответния период от време. Вещото лице Х. Г. е посочило, че средният
месечен пазарен наем на цялата сграда е в размер на 10 евро на кв.м. или за
частта притежавана от всеки от ищците / за последните двама общо/ по 1047
лв. Исковете са предявени за посочената сума.
Относно възражението за прихващане, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, прихващането е възможно
когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В
този случай всяко едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно,
може да го прихване срещу задължението си. Затова е необходимо това лице
да направи изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в посочения смисъл, което
да достигне до другата страна в правоотношението. Законът обаче не
обвързва момента, в който прихващането поражда действие, с момента на
извършване на изявлението по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, прихващането има обратно действие като
двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях
от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно е между
страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения.
Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата
нищожност или унищожаемост, да изискуемостта му или до размера му.
Затова по силата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е възможно действието на
прихващането да бъде поставено под условие, а именно спорът да бъде
7
отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено със съдебно решение.
В тези случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се установява
вземането има характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е
направено прихващането и от този момент изявлението за това ще породи
действие. Това действие обаче ще има обратна сила, което е изрично
посочено в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, т. е. прихващането винаги има
обратно действие, независимо от това дали се касае до прихващане с
безспорно вземане или за такова със спорно вземане, което е поставено под
условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Този извод
следва както от граматическото, така и от систематическото тълкуване на
разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД. За да настъпят последиците от
прихващането, вземането на прихващащия трябва да съществува както към
момента, в който то може да се извърши, така и към момента на
извършването на компенсаторното изявление, а когато последното е
поставено под условие и към момента на сбъдване на условието. В случаите,
когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за
прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към
ищеца, съдът ще трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по
него. С това възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй
като вземането на ищеца, до размера на предявеното с възражението
насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При новия в ГПК,
освен правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК, не се съдържат специални правила по
отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради което
приложение намират, тези установени с разпоредбите на чл. 103 – 105 ЗЗД. От
същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от
страните по реда на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, което е насочено към
насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото
производство възражение за прихващане това изявление не се променя от
такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане
последният да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва
проверка за това дали са били налице предпоставките за прихващане,
осъществили ли са се те и към кой момент, като ако намери, че възражението
е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли
иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова произнасянето
на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяването на
последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал. 4 ГПК
решението ще се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на
разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на пресъдено нещо
се установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане,
както към момента на възникване на възможността за извършване на
прихващането, така и към момента на извършване на изявлението за това,
така и последващото му несъществуване поради това, че същото е погасено
предвид осъщественото прихващане. В случаите, когато възражението за
прихващане е направено под условие, а именно, ако съдът приеме за
8
неоснователни останалите възражения на ответника срещу иска, то силата на
пресъдено нещо обхваща съществуването на вземането на ответника към
момента на възникване на възможността за прихващане, така и към момента
на сбъдване на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а именно момента на
приключване на устните състезания, но също така установява и
несъществуването му поради обратното действие на прихващането. В
случаите, когато двете вземания – това на ищеца и на ответника, или едно от
двете е спорно, то трябва да се счита, че прихващането е предявено под
предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД условие, при
сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 ЗЗД последици.
Условието е относимо към самото изявление, а не е искане до съда да
извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното
решение е условие за настъпването на погасителните последици на
прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на условието настъпва от
момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава
ликвидност на вземането /като установено по основание и размер/, като
предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на пресъдено
нещо има само установително действие в отношенията между страните,
поради което от правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК не може да бъде направен
извод, ме прихващането настъпва със съдебното решение. Освен това
правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните
вземания. По отношение на вторите компенсаторният ефект настъпва в
момента по чл. 104, ал. 2 ЗЗД и при липса на посочено в чл. 298, ал. 4 ГПК
изключение не може да се приеме, че тази разпоредба предвижда друг момент
за осъществяване на прихващането по отношение на спорните вземания. За да
се счете, че при спорните вземания прихващането се извършва със съдебното
решение то на същото трябва да бъде придадено конститутивно действие. За
такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая
не е налице, а с оглед на горното същото не може да бъде изведено и по
тълкувателен път от разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК и чл. 104, ал. 1, изр. 2
ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да бъде направен извод
както за това, че решението по възражението за прихващане има
конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от
съдебното решение. Самото решение установява съществуването на
вземането не само към момента на приключване на устните състезания, а и с
обратна сила към момента на възникването му, което означава, че и
ликвидността на същото трябва да се счита за установена към този момент.
Вземането не може да придобие качеството ликвидност /като установено по
основание и размер/ въз основа на съдебното решене, тъй като то само
установява вземането, но не е условие за това вземането да придобие
определено правно качество. Последното означава да се придаде
конститутивно действие на съдебното решение по възражението за
прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение установява
със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането не само към
9
момента на приключването на устните състезания, но и към момента, в който
същото е възникнало. Затова съдебното решение не е предпоставка за
възникването на предвидените в чл. 103, ал. 1 ЗЗД предпоставки за
извършване на прихващането, като от тази разпоредба не следва извод за
това, че решението по възражението за прихващане има конститутивно
действие или за това, че прихващането има действие от съдебното решение. С
оглед на това във всички случаи прихващането поражда действие от
предвидения в чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент. Този извод следва и от това, че
възражението за прихващане в исковия процес не води до спиране на
погасителната давност по отношение на вземането на ответника. Съществува
възможност тази давност да изтече по време на съдебното производство и
това ще направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че
прихващането поражда действие от момента на съдебното решение. Този
извод обаче ще противоречи на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД,
последиците от която не са поставени в зависимост от това дали вземането на
ответника е безспорно или е било предмет на предявено в исковия процес
възражение за прихващане. От изложеното следва, че направеното изявление
за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл.
104, ал. 2 ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява в това, че
двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. Обратното
действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се
счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на
отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците
от това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено
изпълнение, то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е
настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент, от
момента на забавата до момента, в който прихващането е породило действие.
В разглеждания случай ответникът твърди, че е титуляр на вземане
срещу ищците, на кондикционно основание, тъй като е платил суми, без да е
налице основание за това, в размер на 2251.56 лв. за всеки ищец, като е
релевирал условно възражение за прихващане – ако съдът уважи главния иск
на ищците. Ищците както извънсъдебно, така и съдебно не са оспорили
основанието и размера на вземането на ответника – не са оспорили, че са
получили парични суми по банкови сметки, при липса на основание за
плащане, тъй като са изтекли договорите за наем след 01.01.2019 г..
Несъмнено е, че ликвидността и изискуемостта, като предпоставки за
извършването на прихващане, за задължителни само за активното вземане
/това на прихващащия/. Доколкото към момента на компенсаторното
изявление вземането на ответника не е било ликвидно /не е било съдебно
потвърдено или признато от ищеца/, то несъмнено е с оглед посоченото по-
горе, че същото се е нуждаело от съдебно установяване, т. е.
първоинстанционният съд е бил длъжен да осъществи преценка дали ефектът
на прихващането може да бъде зачетен и от кой момент –
10
материалноправното изявление на ответника би породило действие от
установяване на вземането му със съдебното решение, като взаимното
погасяване би се осъществило към момента на изискуемостта на по-късното
вземане. Кога е настъпила ликвидността на двете насрещни вземания /при
уважено възражение за прихващане/ е без правно значение.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че възражението за
прихващане на ответника е основателно, поради следните съображения:
При кондикционната претенция, по аргумент от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, следва
да има предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание. От значение е моментът на получаване на облагата, тъй като
именно към този момент трябва да е липсвало основание. Началната липса на
основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, ще е налице във всички случаи, когато не е налице
валиден юридически факт за получаването на определена имуществена
облага, или въз основа на нищожен акт, или предаването на имуществена
ценност е извършено след прогласяване унищожаемостта на сделката.
Липсата на правно основание е липсата на право за дадено лице да получи
имуществена придобивка в момента, когато то фактически я е получило. В
настоящия случай, не е налице основание на имуществената придобивка на
ищците – получаване на парични суми по банкова сметка, поради което,
вземането по кондикционната претенция на ответника е ликвидно и
изискуемо. За ответното дружество е възникнала имуществена вреда,
възлизаща на сумата в размер на 2 251.56 лв. за всеки ищец, поради което и
същият се легитимира като кредитор на претендираното вземане в посочения
размер срещу всеки ищец, чиято изискуемост е настъпила към датата на
заверяване сметките.
В тази смисъл настоящият съдебен състав приема, че са осъществени
предпоставките, визирани в чл. 103 и 104 ЗЗД, като с оглед изложеното вече
по горе и на основание чл. 104, ал. 2 ЗЗД прихващането е породило действие
към датата на получаване на отговора на исковата молба от ищците – тогава
двете вземания са се срещу поставили и са били годни за компенсация
/дългът на ответното дружество е по-малък от дълга на ищците по размер/.
Задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент,
поради което и няма основание за ангажиране на отговорността на ответника
по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума, представляваща обезщетение за
ползване без основание на идеални части, равняващи се на 53,52 /петдесет и
три цяло и петдесет и две стотни кв.м./ идеални части от СГРАДА с
идентификатор * по КК на Благоевград за периода 01 януари 2019г. - 31
януари 2019 г..
Ето защо решението на РС – Благоевград следва да бъде отменено в
обжалваната му част /в т. ч. и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство/, а
11
исковете – отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищците следва да понесат разноските на жалбоподателя-ответник, за
държавна такса в настоящето производство в размер на 75.00 лв..
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 908211/ 20.10.2020 г., постановено по гражданско
дело № 3053/ 2019 г. на Pайонен съд – Благоевград, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. Т. К., с ЕГН **********, В. А. Ш., с ЕГН
**********, Б. П. Б., с ЕГН **********, и Д. С. Б., с ЕГН **********, против
ответника „Л.М.” ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Т. А.”
№ *, ЕИК *, представлявано от Г. Й. Т. и Н. Т. Н., искове да бъде осъден да
заплати на ищците суми, както следва: на А. Т. К., сумата от 1047.00 лв.,
представляваща паричния еквивалент на обезщетение за ползване без
основание на идеални части, равняващи се на 53,52 /петдесет и три цяло и
петдесет и две стотни кв.м. идеални части от СГРАДА с идентификатор * по
КК на Благоевград за периода 01 януари 2019 г., ВЕДНО със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане; за В. А. Ш., сумата от 1047.00 лв.,
представляваща паричния еквивалент на обезщетение за ползване без
основание на идеални части, равняващи се на 53,52 /петдесет и три цяло и
петдесет и две стотни кв.м. идеални части от СГРАДА с идентификатор * по
КК на Благоевград за периода 01 януари 2019 г., ВЕДНО със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане; за Б. П. Б. и Д. С. Б. сумата от 1047.00 лв.,
представляваща паричния еквивалент на обезщетение за ползване без
основание на идеални части, равняващи се на 53,52 /петдесет и три цяло и
петдесет и две стотни кв.м. идеални части от СГРАДА с идентификатор * по
КК на Благоевград за периода 01 януари 2019 г., ВЕДНО със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, поради прихващане на вземането от 1047.00 лв.
на всеки един ищец с вземането на „Л.М.” ООД, със седалище и адрес на
управление: гр. Б., ул. „Т. А.” № *, ЕИК *, представлявано от Г. Й. Т. и Н. Т.
Н. в размер на 2051.56 лв. спрямо всеки ищец, представляващо всяка една
сума платена по банкова сметка на ищците без основание.
ОСЪЖДА А. Т. К., с ЕГН **********, В. А. Ш., с ЕГН **********, Б.
П. Б., с ЕГН **********, и Д. С. Б., с ЕГН **********, да заплатят на „Л.М.”
12
ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Т. А.” № *, ЕИК *,
представлявано от Г. Й. Т. и Н. Т. Н., сумата в размер на 75.00 (седемдесет и
пет лева), представляваща разноски за държавна такса във въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13