№ 133
гр. Момчилград, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОМЧИЛГРАД, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Сунай Юс. Осман
при участието на секретаря Анита Кр. Дочева
като разгледа докладваното от Сунай Юс. Осман Гражданско дело №
20235150100037 по описа за 2023 година
Производството е по чл.26 ал.1 от ЗЗД и по чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от М. М. С., ЕГН- **********, чрез адв.
М. М. от АК- Пловдив против: „*******“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр.******, ул.„Лозарска“ № 12, с която са
предявени обективно и субективно съединени иска, а именно; Установителен
иск по чл.26 ал.1 от ЗЗД с цена на иска 476,28 лева, и Осъдителния иск по
чл.55 ал.1 от ЗЗД с цена на иска 442,67 лева /изм.на осн.чл.214 от ГПК, чрез
увеличаване размера от 50 лева/.
Твърди се, че между страните бил сключен Договор за кредит №
765761/ 20.07.2020г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата
в размер на 1 000 лева, при годишен процент на разходите /ГПР/
47,664 %, и сума за връщане- 1 119,72 лева. Съгл. чл.8 от Договор за
паричен заем № 765761 от 20.07.2020г., ищцата трябвало да заплати
неустойка в размер на 476,28 лева. Твърди, че е погасила сумата по
договора сключен с „ *******“ ООД и е заплатила по него сумата от 1000
лева главница, 119,72 лева лихва и 50 лева неустойка. Намира, че
уговорената клауза за неустойка в чл.8 от Договора е нищожна на основание
1
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.с чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК. вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК, тъй като накърнявала
добрите нрави, противоречала на добрите нрави и била неравноправна по
смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП. Предвидената клауза е била и неравноправна
по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането
на неустойка, която е била необосновано висока. Освен това клаузата се счита
и за нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, съгласно който
неравноправните клаузи са нищожни, освен ако не са установени
индивидуално. Заобикаляли се разпоредбите на чл.19 ал.4 от ЗПК. Ето защо
счита,че на посочените основания следва неустойката да се прогласи, като
нищожна. Моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл.8 от Договор за
паричен заем № 765761 от 20.07.2020г., сключен между ищцата и „ *******“
ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 476,28 лева, е
нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр.с чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от
ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.
На основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, моли съда да осъди „*******“
ООД, да заплати на ищцата, сумата в размер на 442,67 лева /с изм. По реда на
чл.214 от ГПК/, недължимо платена по недействителната клауза за неустойка
по Договор за паричен заем № 765761 от 20.07.2020г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на сумата.Претендира разноски.
Ищцовата страна е представила доказателства, които съдът е допуснал
и приел с определение № 87 от 02.03.2023г., а именно: Пълномощно; Договор
за паричен заем № 765761 от 20.07.2020г. погасителен план.
Ответникът в срока по чл.131 от ГПК е представил писмен отговор,
чрез адв. Н. Ш.. Намира, че исковата молба в цялост е неоснователна и
недоказана. Развиват се доводи за неоснователност на исковата молба. Не се
оспорва, че е сключен между страните договор. Сочи се, че на заемодателката
е бил предоставен екземпляр от стандартен европейски формуляр в който са
се съдържали съответните предоговрни информации, касаещи паричната сума
за заем и договора за заем. Същата се била запознала с договора за заем.
Същата била направила съответни плащания по посочената схема в общ
размер на 1548,44лв., като кредитът е бил предсрочно погасен. Ето защо
поради предсрочното погасяване на кредита е била направена отстъпка на
2
земателката от сумата за неустойка по чл.8 от Договора за заем, като
плащането за неустойка е била за сумата в размер на 442,67лева. Развиват
доводи, че твърденията на ищцата са неоснователни и недоказани за
нищожност на клаузата, като същите са посочени подробно. Ето защо искат
отхвърлянето на исковата молба в цялост, като са развити достатъчно и
подробни доводи за неоснователност на исковата молба и по двата предявени
иска.Претендират се разноски. Представени са писмени доказателства, а
именно- пълномощно, договор за паричен заем №765761 към искане
№139024; погасителен план;общи условия;молба за заем от 20.07.2020г.;
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит.;разходен касов ордер от 20.07.2020г.
В съдебно заседание ищцата не се явява, като от процесуален
представител е постъпило писмено становище, с което иска да се уважи
изцяло исковата молба, по изложените доводи. Претендира разноски по
предствен списък по реда на чл.80 от ГПК.
Ответната страна не са представлява, като от процесуален представител
е постъпило писмено становище, в което се поддържа отговорът и се иска
отхвърляне на исковата претенция изцяло, и се претендират разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от
фактическа и правна страна, следното:
По делото е безспорно установено, че между страните е бил подписан
Договор за паричен заем № 765761 от 20.07.2020г. по който предоставената
сума е усвоена, както и, че в чл.8 от Договора е уговорена неустойка. Съдът
приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите
писмени доказателства. От приетия като писмено доказателство по делото –
Договор за паричен заем, горният се установява, че сключен договора между
страните по делото, по който „*******“ ООД, в качеството на заемодател, е
предоставило на ищцата, в качеството й на заемател, сумата от 1 000 лева,
която е следвало да бъде върната в срок от 6 месеца /20.10.2021г./, с
плащането на 6 месечни погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент
от 3,330 %,, а ГПР е 47.664 %,, като е посочена обща сума за плащане:
1 119,72 лева. В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант /и отговарящ/и на условията на
3
чл.10 ал.2 т.1 от Общите условия към договора за заем и с още едно
обезпечение, по избор на Заемателя. Според чл.10 ал.2 т.1 от Общите условия,
страните имат право за обезпечаване изпълнението на договора за заем да
уговорят в самия договор, учредяването на някое от следните обезпечения:
гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на следните
условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева,
съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки
или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
на БНБ.
С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с
подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за
уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл.6, в
тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в чл.10 ал.2 т.1 и т.4 от Общите условия към
договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на
476,28 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен
план към настоящия договор за заем- и представен като доказателство по
делото.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и ответното
дружество- „*******“ ООД е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума- в
тази насока са представили писмени доказателства. Ответното дружество е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11
4
ал.1 т. 7-12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
контекста на дадената дефиниция в чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,664 %, а възнаградителната
лихва– 3,33 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като
сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Налице е и друго
нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47,664 % и общата сума
на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още
при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се
плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.
Това се потвърждава и представените писмени доказателств- погасителен
план и справка за извършени плащания, които не са неоспорени от страните,
5
и с които се установява, че в годишния процент на разходите по процесния
Договор, като разход на заемодателя е включена само договорна лихва, но не
и процентът, с който се оскъпява кредита с постигната договорка за
заплащане на неустойка.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия
срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора,
на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице –
поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са
нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и
изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита,
като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил
длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно- риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на
чл.11 т.10 от ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно-
посочването на по- нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
Съдът намира, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице
6
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно–
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и
служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като- естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора за заем, като при
неизпълнение са предвидили неустойка в размер, посочен по-горе. Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя
за неустойката. Както се посочи, доколкото процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение, само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава
принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението. Доколкото противоречията между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно
7
разпоредбата на чл.26 ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка, уговорен в договора.
Ето защо искът за прогласяване на недействителността на тази клауза
следва да се уважи, като основателен и доказан.
Следователно, в конкретния случай, ищецът не дължи на ответника,
сумата от 442,67 лева, представляваща задължение на ищеца за
неустойка по Договора за паричен заем. От приетите по делото писмени
доказателства, в т.ч. представена справка от ответното дружество, неоспорена
от страните, се установява, че ищецът в периода от 20.08.2020г. до
30.11.2020г., е заплатил на ответника сумата в общ размер на 442,67 лева, с
която е погасена неустойка. Липсва основание за получаването й, поради
което и предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването,
като последица.
По отговорността за разноските: Искане за присъждане на разноски е
направено и от двете страни и при този изход на спора право на разноски се
пораждат само за ищцата. По делото ищцата доказа разноски в размер на 100
лева, платена държавна такса, които ще й се присъдят изцяло, т.к. са уважени
двата иска.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл.38 ал.1 т.1 ЗАдв. Съгласно чл.38 ал.2 от ЗАдв., на адвоката се определя
възнаграждение в размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В чл. чл.7 ал.2 т.1 от
Наредбата е предвидено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес възнагражденията са в съответните
размени, като при интерес до 1000 лева /какъвто е настоящият случай/ този
размер е 400 лева.
Предвид на изложеното съдът определя адвокатско възнаграждение за
адв.М. В. М. от АК- Пловдив в размер на 400 лева /с оглед на интереса,
заявен с исковата молба и предмет на настоящото производство/. Не са
налице условията за присъждане на ДДС към тази сума, т.к. в ЗАдв., респ. и
самата Наредба по чл.38 ал.2 от ЗАдв. не предвижда това. Съобразно това
8
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от
100 лева- разноски по делото, а на адв.М.М.- сумата от 400 лева,
представляващо адвокатско възнаграждение.
Съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.78 ал.2 от ГПК,
т.к. предвиденото възнаграждение е в рамките на минимално определените по
Наредба по чл.38 ал.2 от ЗАдв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните; М.
М. С., ЕГН- **********, и „*******“ ООД, ЕИК-********, със
седалище и адрес на управление- гр.******, ул.“Лозарска“ №12, че клаузата
на чл.8 от Договор за паричен заем № 765761 от 20.07.2020г., предвиждаща
заплащане на неустойка, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и
неравноправност.
ОСЪЖДА „*******“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.******, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на М. М. С., ЕГН-
**********, сумата от 442,67 лева, получена без основание за погасяване
на неустойка по чл.8 от Договор за паричен заем № 765761 от 20.07.2020г.,
ведно със законната лихва върху посочената по-горе сума от датата на
депозиране на исковата молба в съда. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „*******“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.******, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на М. М. С., ЕГН-
**********, сумата от 100 лева- разноски по делото.
ОСЪЖДА „*******“ ООД, ЕИК ********, да заплати на ДА
ЗАПЛАТИ на адв.М. В. М. от АК- Пловдив, сумата в размер на 400 лева-
адвокатско възнаграждение, за оказана безплатна правна помощ на М. М. С. с
ЕГН- **********.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Кърджалийския
окръжен съд в двуседмичен срок.
Съдия при Районен съд – Момчилград: _______________________
9