О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр.Сливен,
03.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Сливенският окръжен съд, гражданско
отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от мл.с.Алексиева
въззивно ч.гр.д.№210 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе съобрази
следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба, подадена от „Профи кредит
България“ ЕООД, гр. София чрез пълномощника юриск. И. против Разпореждане от 05.02.2020г.
на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№ 387/2020г. по описа на съда, в
частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на молителя „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И.А.Г. за следните суми: сумата от
65,20лв., представляваща договорна лихва по договор за паричен заем; сумата от 330,33лв.,
представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги и
сумата от 30лв. за разходи за събиране на вземането и за съответната част от
претендираните разноски, полагащи се за разликата от уважения до пълния претендиран размер.
Жалбоподателят
твърди, че разпореждането в обжалваната му част е неправилно и
незаконосъобразно. Счита, че заповедният съд не разполага с правомощия на този
етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права. Това не било изключено от въведеното с измененията ДВ
бр.100/2019г. правомощие за преценка основава ли се искането на неравноправна
клауза или обоснована вероятност за това. Съдът в случая не е направил задълбочен анализ на
разпоредбите на чл.143 от ЗЗП, тъй като същите не намират приложение към
процесния договор за потребителски кредит. Съдът не отчел и разпоредбата на
чл.145, ал.2 от ЗЗП. Излага подробни аргументи относно липсата на
неравноправност в клаузите относно пакета от допълнителни услуги. По отношение
на отхвърленото заявление за договорното възнаграждение посочва, че уговорения
ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави.
Лихвеният процент е уговорен при прилагане принципа на свобода на договаряне. Посочената
от заповедния съд съдебна практика била преодоляна с измененията в ЗПК от
2014г. В чл.19, ал.4 от ЗПК е въведено ограничение за максималния размер на ГЛП
– петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, до който
размер е ограничен ГПР. ГЛП е уговорен между страните в индивидуалния договор,
който е фиксиран за целия срок на договора, както и ГПР е в законовите граници.
По отношение на таксите по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането
посочва, че не са такси по управление на кредита по чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Ограничението за начисляване на допълнителни такси и разноски не важало при
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя. В този случай кредиторът имал
право да предприеме допълнителни действия по събиране на просроченото вземане.
Тези такси са разходите на кредитора по изпращане на писма, смс-и,
ангажиране на служители за телефонни разговори с длъжника във връзка с
недобросъвестното поведение на последния. Тези такси се начислявали по Тарифа,
съгласно постигнато за това съгласие между страните.
С оглед изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му
част и да постанови издаване на заповед за изпълнение относно всички негови
вземания. Претендира присъждане на разноските, направени в настоящото
производство.
След
преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от фактическа
страна:
Сливенският
районен съд е бил сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, подадено от „Профи кредит България“
ЕООД, гр. София против И.А.Г. за заплащане на следните суми: главница в размер
на 300 лв. по Договор за потребителски кредит №***** от 17.07.2018г., ведно със
законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението; договорно
възнаграждение в размер на 65,20 лв. за периода 10.09.2018г. – 10.07.2019г.; неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 330,33 лв.,
дължимо до 10.07.2019г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв., начислени на 25.09.2018г. и 5,33 лв. лихва за
забава за периода 11.09.2018г. – дата на изпадане на длъжника в забава до 10.07.2019г.
Към
заявлението са приложени договор за потребителски кредит №***** от 17.07.2018г.;
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги; общи условия към
договора за кредит; погасителен план и стандартен европейки формуляр.
С
атакуваното Разпореждане от 05.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№387/2020 г. Сливенски
районен съд е разпоредил издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника И.А.Г.
за следните суми: 300 лв. главница по Договор за потребителски кредит от 17.07.2018
г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението; 5,33
лв. - мораторна лихва и разноски по съразмерност в
размер на 31,33 лв.
С Разпореждането е отхвърлено
искането за издаване на заповед за изпълнение в частта относно договорната
лихва в размер на 65,20 лв.; сумата от 330,33 лв. – неплатено възнаграждение за
закупен допълнителен пакет услуги и сумата от 30лв. за разходи за събиране на
вземането. В мотивите си заповедния съд е приел, че искането по отношение на
тези вземания се основават на неравноправни клаузи.
Въз основа на така
приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:
Съдът
намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от лице, имащо правен интерес
от обжалването и в законоустановения срок.
Разгледана
по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно
измененията в ГПК, ДВ бр.100/2019г., е предвидена задължителна проверка от
страна на заповедния съд в производството по издаване на заповед за изпълнение
относно наличие на неравноправни клаузи, респ. обоснована вероятност от такива
в договорите, сключени с потребител. Такъв е и процесния договор за заем,
сключен с длъжника И.А.Г., имащ качеството потребител. В случая са приложими
правилата на ЗЗП и ЗПК. При наличие на такава и ако искането е основава именно
на неравноправна клауза, респ. е налице вероятност за това, съдът отхвърля
изцяло или частично искането, съгласно разпоредбата
на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.
По
отношение на първата сума от 65,20 лв. – възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит, въззивният съд не споделя извода на
заповедния съд за неравноправност на клаузата, на която се основава искането по
чл.410 от ГПК в тази му част. Тъй като възнаградителната
лихва не може да бъде неравноправна
клауза поради характера на възнаграждение за предоставена стока и/или
услуга, то съгласно чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП тя е изключена от обхвата на неравноправните клаузи в един потребителски
договор. Същата може да противоречи на добрите нрави, като нееквивалентна престация и това да влече нейната нищожност, но не и поради
неравноправност.
Уговореният
с процесния договор за потребителски кредит ГЛП е 41,17%, 0,11% на ден, при ГПР
49,91%. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям
от законната лихва. В случая, съдът намира, че уговорената възнаградителна
лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на
срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора,
както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период на
договора е съответен на насрещната престация на
кредитора. Уговореният ГЛП, съотнесен към ГПР, който
не надхвърля законовия максимален такъв /чл.19, ал.4 от ЗПК/, според въззивния
състав, е в рамките на законоводопустимите предели и
не се явява неравноправна клауза, поне не при проверка на договора в рамките на
заповедното производство и преценката за неравноправност, респ. вероятна такава
в това производство, без естествено да се изключва последваща
преценка в едно евентуално исково производство.
В
рамките обаче на проверката в заповедното производство, въззивният състав не
споделя извода на СлРС за неравноправност на договорната
клауза относно възнаградителната лихва, претендирана със заявлението по чл.410 от ГПК, поради което
разпореждането на СлРС в тази му част относно
отхвърляне на искането за сумата от 65,20 лв. – договорна лихва по договора за
потребителски кредит следва да се отмени и делото да се върне на районния съд
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на заявителя
против длъжника за посочената сума.
По
отношение на искането за останалите две отхвърлени суми, въззивният съд споделя
напълно изводите на районния съд относно неравноправност на клаузите, на които
тези искания се отнасят.
Договореният
допълнителен пакет услуги „Бонус” се явяват неравноправни клаузи по следните
съображения:
Възнаграждението,
което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от
допълнителни услуги в размер на 330,33лв. – на практика повече отколкото самия
предоставен потребителски кредит /300 лв./, се явява прекомерно и не отговаря
на изискванията на закона. Съотношението с искания кредит дава основание за
извод, че е налице противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на участниците в облигационната връзка и
основния правен принцип за защита на всеки признат от правото интерес. Така
определената сума по допълнителния пакет, следва да се приема, че реално
оскъпява кредита чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни, чиято цена
не е включена в определения в договора ГПР. Съответно води до значително и
драстично увеличение на тежестта на изплащане на задължението по договора за
кредит.
Действително,
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на установените в обществото
морални норми, етични възгледи и правила за поведение. Накърняване на добрите
нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и
общоприетия морал, сделката или договорът или тяхна отделна клауза, се явяват
несъвместими с тях. В тази връзка уговорката /клаузите/ в процесния договор за
потребителски кредит и подписаното между страните споразумение, по силата на
които ответникът - клиент дължи на кредитора възнаграждение за предоставянето,
респективно възможността за предоставянето на допълнителни услуги от избрания
пакет Бонус, т.е. дължи възнаграждение дори и в хипотеза на непредоставена
насрещна еквивалентна на възнаграждението престация
от кредитора по договора, се явяват несъвместими с оглед на този размер на цена
на допълнителна услуга с установените в обществото норми на поведение и
общоприетия морал и с принципа на справедливост и равнопоставеност
на участниците в облигационната връзка. Като такива те са нищожни като неравноправни
и не могат да породят правно действие между страните по договора.
От друга страна,
дадените възможности в процесния пакет, определено не могат да се приемат, че
зависят само от волята на потребителя. Напротив, последният е зависим от волята
на кредитора. Така, както са отразени допълнителните услуги в пет точки,
определено не дават основание да се счита, че те са конкретни, а напротив.
Заплащането на възнаграждението от потребителя е предварително, т.е. то е
дължимо само за „възможността за предоставянето" на изброените по-горе
услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните Договор. Уговорки за намаляване или неплащане на цената им в случай на
неизползването им няма. В случая не е ползвана нито една от уговорените
възможни допълнителни услуги. Принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава.
Констатира се, че
нито една от тези услуги няма стойностно измерение, от което да се установява
нейната тежест и да бъде съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на
тези възможности. Съответно нито една от възможностите, визирани по
допълнителното споразумение, не е обвързана количествено и стойностно или във
времето с вноските по допълнителния пакет, дължими от клиента ежемесечно.
Всички тези данни дават основание да се приеме, че клаузите касаещи
допълнителния пакет услуги действително са в противоречие с разпоредбите на
чл.10а, ал.2-4 от ЗПК. Този пакет услуги следва да се приеме, че противоречи и
с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Основанието за това се извежда, че с
начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по
кредита и с които разходи се надхвърлят ограниченията на закона за максимален
размер на ГПР. Тези клаузи, регламентиращи заплащането на цената на услугата по
т.нар. „Допълнителен пакет услуги“ са неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП. Посочената разпоредбата дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава
неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
След като заемополучателя плаща цена за
получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то това води до
неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя и оттам
следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т.3 от ЗПК.
Не може да се
игнорира и факта, че допълнителните клаузи на практика представляват въвеждане
на задължение на едната страна по договора да плати /и то предварително/ за
нещо, което страната има по силата на самия закон - правото на страните да
променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една или
повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност на същите.
Следователно,
налице е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП в договора за
потребителски кредит.
По
отношение на искането за неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30лв., въззивният съд споделя изводите на заповедния съд.
Според
твърденията на заявителя вземането за такса и разходи за извънсъдебно събиране
е възникнало под условие за настъпил падеж на главните задължения. Съгласно чл.
33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи
на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още
едно обезщетение за забава.
Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия
фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на
задължението. За да се търси
възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност на задължението
за възстановяване на разходи следва, че не е ясно и претендирането му в този вид отново
противоречи на принципите на
добросъвестност и равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение.
Освен
това, изброените едва в жалбата дейности - изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по
естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във
връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката
"допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както
самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК
услуги. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, то са такива по управление на кредита. Поради това
претендирането им от потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2
от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия за управление на кредита.
С оглед изложеното,
като е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на
сумата от 330,33лв. – неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет
услуги и сумата от 30лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането, поради основаването им на неравноправни клаузи, районният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди
в тази му част.
С оглед частичната основателност
на жалбата, на жалбоподателя следва да се присъдят по съразмерност разноски,
направени в настоящото производство в размер на 10 лв.
Ръководен
от изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОТМЕНЯ Разпореждане от 05.02.2020г., постановено
по ч.гр.д. №387/2020г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е
отхвърлено искането на „Профи кредит България“ ЕООД,
гр.София за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против Коста
Илиев Кънев за сумата от 65,20 лв., представляваща неплатено договорно
възнаграждение за периода от 10.09.2018 г. до 10.07.2019 г., като неправилно и
незаконосъобразно.
ВРЪЩА делото на Сливенски районен съд за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в
полза на заявителя „Профи кредит България“ ЕООД,
гр.София против длъжника И.А.Г. за сумата от 65,20 лв., представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 10.09.2018 г. до 10.07.2019 г.
по договор за потребителски кредит №***** от 17.07.2018 г., ведно със
съразмерна част от разноските.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 05.02.2020г.
на Сливенски районен съд, постановено по ч.гр.д.№387/2020г. по описа на съда, в
частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против Коста Илиев Кънев за сумата от 330,33
лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет
услуги и сумата от 30лв. за разходи за събиране на вземането, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
И.А.Г.
с ЕГН ********** *** да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В сумата от 10 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски по съразмерност.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.