№ 125
гр. Пловдив , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300500982 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г. ИВ. Т., подадена чрез
пълномощника му адвокат Т., против Решение № 260148 от 15.01.2021 г.,
постановено по гр. дело № 20489 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на П. Г. Д. сумата от 4000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи в
претърпени болки и страдания за това, че на 28.11.2018 г. в гаража на базата
на „П.А. БГ“ ЕООД Г. ИВ. Т. е причинил на длъжностното лице П. Г. Д. –
началник ремонтно звено транспорт в посоченото дружество, при изпълнение
на службата му, лека телесна повреда –разстройство на здравето, извън
случаите на чл.128 и чл. 129 НК – контузия на носа с кръвотечение, ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от 28.11.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и в частта досежно разноските.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на така постановеното
решение в обжалваната му част. Оспорва се изводът на първоинстанционния
съд за неоснователност на наведеното с отговора на исковата молба
възражение за съпричиняване. Твърди се, че присъденото обезщетение за
неимуществени вреди е прекомерно завишено и не съответства на степента на
причиненото увреждане, периода на възстановяване, както и на претърпените
от ищеца Д. болки и страдания, поради което моли за неговото намаляване до
1000 лв.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от П. Г. Д., подаден чрез пълномощника му адвокат З.. В отговора се изразява
становище за неоснователност на жалбата и се отправя молба за оставянето
без уважение и за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от П.
Г. Д. против Г. ИВ. Т. осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за
заплащане на обезщетение в размер на 5000 лв. за неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени болки и страдания. В исковата молба се твърди,
че с Решение № 1712/26.09.2016 г., постановено по АНД № 5482/2019 г. по
описа на РС – Пловдив, ответникът бил признат за виновен за това, че на
28.11.2018 г. в гаража на базата на „П.А. БГ“ ЕООД е причинил на
длъжностното лице П. Г. Д. – началник ремонтно звено транспорт в
горепосоченото дружество, при изпълнение на службата му, лека телесна
повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл. 129 НК,
като му е причинил контузия на носа с кръвотечение и деянието е извършено
по хулигански подбуди. Със същото решение ответникът бил освободен от
наказателна отговорност и му било наложено административно наказание
глоба в размер на 1000 лв. Ищецът твърди, че вследствие на удара изпитал
невероятно силна болка. Потекла му кръв от носа. След оказана му първа
помощ от колеги той посетил спешен кабинет в УМБАЛ „Свети Георги“,
където му била оказана медицинска помощ. Тъй като здравословното му
състояние не му позволявало да ходи на работа, до 18.12.2018 г. ползвал
отпуск по болнични, като през това време грижи за него полагала съпругата
му. Ищецът твърди още, че се върнал на работа, но тъй като описаната
ситуация се разиграла пред очите на неговите подчинени, се почувствал
унизен. С оглед невъзможността да се възстанови психически и да продължи
да изпълнява служебните си ангажименти, на 27.12.2018 г. поискал да бъде
освободен от длъжност по взаимно съгласие, като със Заповед № 2715 от
същата дата трудовото му правоотношение било прекратено. Ищецът
посочва, че дълго след това не бил в състояние да работи в колектив с други
хора, но предвид необходимостта да издържа семейството си на 11.03.2019 г.
започнал работа като автомонтьор.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Не оспорва, че
с
Решение № 1712/26.09.2019 г., постановено по АНД № 5482/2019 г. по описа
на РС – Пловдив, бил признат за виновен в извършване на гореописаното
деяние, както и че бил освободен от наказателна отговорност с налагане на
2
административно наказание глоба в размер на 1000 лв. Счита, че не са
настъпили сочените в исковата молба неимуществени вреди, които да са в
пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат, както и че
размерът на претендираното обезщетение не е съобразено с принципа на
справедливост и трайно съдебна практика за леки телесни повреди. Намира,
че присъденото в полза на ищеца обезщетение не следва да надвишава сумата
от 1000 лв. Твърди съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като
едновременно с нанесения от него удар, ищецът отвърнал, нанасяйки му
силен удар в областта на главата, поради което определеното обезщетение
следвало да бъде намалено с 50%.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по
делото е доказано осъществяването на всички елементи от фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД за възникване отговорността на ответника. Изложил е
съображенията си защо намира в случая за справедливо обезщетение в размер
на 4000 лв. За неоснователно и недоказано е приел въведеното от ответника
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. В отхвърлителната му
част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно
и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде
проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се
следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми –
т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
По делото в хода на производството пред първата инстанция за
безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че с
влязло в сила Решение № 1712/26.09.2016 г., постановено по АНД №
5482/2019 г. по описа на РС – Пловдив, ответникът е признат за виновен за
това, че на 28.11.2018г. в гаража на базата на „П.А. БГ“ ЕООД е причинил на
длъжностното лице П. Г. Д. – началник ремонтно звено транспорт в
горепосоченото дружество, при изпълнение на службата му, лека телесна
повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл. 129 НК,
като му е причинил контузия на носа с кръвотечение, че незабавно след
инцидента ищецът посещава УМБАЛ „Свети Георги“, където му е оказана
лекарска помощ и е изписан за домашно лечение, като ползва отпуск по
болнични до 18.12.2018 г., че на 27.12.2018 г. същият напуска работа по
взаимно съгласие поради невъзможността да се възстанови психически, както
и че на 11.03.2019 г. започва нова работа.
3
Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието относно това дали е извършено то, неговата противоправност и
виновността на дееца. В практиката на ВКС се приема, че решението по чл.
78а НК е приравнено по значение на влязла в сила присъда по смисъла на чл.
300 ГПК, доколкото с него наказателният съд се произнася по същия кръг
въпроси относно престъпното деяние и дееца, като разликата се състои само
във вида на отговорността - освобождаването от наказателна отговорност и
налагане или неналагане на административно наказание с оглед виновността
на дееца (така Решение № 47 от 23.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 340/2011 г., I
т. о., ТК, Решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., IV г.
о., ГК, Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012
г., ОСГТК). Предвид горното и с оглед наличието на влязло в сила решение на
наказателния съд, с което ответникът по настоящото дело е признат за
виновен в извършването на престъпление, освободен е от наказателна
отговорност и му е наложено административно наказание, настоящият
съдебен състав намира за доказани по делото извършването на деянието –
причинената от ответника лека телесна повреда на ищеца, противоправността
на деянието и вината на ответника. Тези елементи от фактическия състав на
непозволеното увреждане не следва да бъдат изследвани повторно от
гражданския съд, защото са задължителни за него.
Основните спорни въпроси в производството пред въззивната
инстанция се свеждат до обема на понесените от ищеца неимуществени вреди
и до размера на обезщетението, на което той има право, както и до
обстоятелството налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца и ако да, каква е неговата степен.
От приетата по делото медицинска документация и
съдебномедицинската експертиза на вещото лице д-р Н. се установява, че на
ищеца е причинена контузия на главата с оток в окосмената част и контузия в
областта на носа с данни за кървене и съмнение за счупване на носните кости.
Според вещото лице описаните увреждания са в резултат на удари с или
върху твърд тъп предмет. Тяхната продължителност е 10-15 дни, като в
началото болките, особено в областта на носа, са по-силни и постепенно
намаляват до пълното им преминаване и пълно възстановяване. Според
заключението лечение не е провеждано.
За състоянието на ищеца след инцидента говори разпитаната по делото
свидетелка Д.а – негова съпруга, чиито показания съдът цени съобразно
разпоредбата на чл. 172 ГПК. Същата споделя пред съда, че по ищеца имало
видими следи от побой – същият бил подут, със синини и с кръвотечение от
носа. Ищецът посетил спешното отделение на болница „Св. Георги“. След
инцидента не тръгнал веднага на работа, а бил в болнични 10 дни, като през
този период грижи за него полагала свидетелката. Същата свидетелства, че в
4
периода на възстановяване ищецът имал болки в носа, трябвало да стои на
тъмно и на тишина, приемал обезболяващи. Трудно ставал, поради което
прекарвал повече време в легнало положение, и имал затруднения с
дишането. След изтичане на болничния лист ищецът тръгнал на работа, но
след около 10 дни взел решение да напусне, тъй като се чувствал унизен пред
колегите си. Той не започнал веднага нова работа, като около три месеца не
искал да работи. По делото е разпитан и свидетелят Ч. – бивш колега на
ищеца, присъствал на инцидента. Същият заявява в показанията си, че видял
как ответникът с глава нанесъл на ищеца удар в носа, при който последният
политнал. След това той и останалите му колеги се намесили и извели
ответника навън. Ищецът не отвърнал, като според свидетеля предвид силата
на нанесения му удар той нямало как да отвърне. След този случай ищецът
излязъл в болнични, а след като се върнал на работа, не бил същият. Според
свидетеля след инцидента ищецът нямало как да погледне хората, които
повече от 10 години ръководил. От страна на колегите липсвали подигравки,
но имало коментари за това, че ищецът не отвърнал на нанесения му удар.
Така събраните свидетелските показания съдът намира за обективни, дадени в
резултат на преки и непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви
и кореспондиращи с останалите доказателства, поради което ги кредитира
напълно.
Съобразно константната съдебна практика в понятието „неимуществени
вреди“ се включват всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята
цялост негативни емоционални изживявания на увреденото лице, ноторно
намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален
дискомфорт за определен период. При определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди, следва да бъдат отчетени характера и степента на
физическото увреждане, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, отраженията в психиката на увреденото лице и моралните
страдания, икономическата обстановка и др. В конкретния случай при
определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд съобрази
данните от приетото без възражения от страните заключение на
съдебномедицинската експертиза и показанията на разпитаните по делото
свидетели. Съдът отчете обстоятелството, че вследствие причиненото телесно
увреждане е изпитал болки и страдания, които постепенно са затихнали в
хода на възстановителния процес. Болките са били с по-голям интензитет
през първите дни след инцидента. Отчетоха се физическите неудобства, които
ищецът е изпитал – кръвотечение, оток, синини, затруднено дишане. Взеха се
предвид и продължителността на увреждането, както и обстоятелството, че то
не е създало риск за живота на ищеца и не е дало трайно отражение върху
неговото здраве. Същевременно обаче, телесното увреждане е причинило и
негативни последици по отношение на психиката на ищец, които следва да
бъдат отчетени, макар и в действителност същите да нямат траен характер.
Процесното увреждане е причинено при изпълнение на служебните му
5
задължения пред хората, с които работи, което е довело до настъпването на
морални вреди, изразяващи се най-вече в чувство за унижение. От
доказателства по делото се установи, че към датата на инцидента ищецът е
заемал ръководна длъжност. При завръщането си на работа след ползвания
отпуск за временна неработоспособност същият е почувствал, че е изгубил
изградения в течение на времето авторитет пред подчинените и колегите си.
Настоящият състав на съда намира за правилен и съответен на
доказателствата по делото изводът на районния съд за наличието на пряка
причинна връзка между инцидента и взетото от ищеца решение да напусне
работата си. Така, преценявайки в съвкупност посочените фактори, оказали
неблагоприятно отражение върху ищеца, както и обществено-икономическата
обстановка в страната към датата на деликта – 28.11.2018 г., настоящият
състав на съда прие, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение
е справедливо и съответства на характера и тежестта на увреждането на
здравето на ищеца и на приетите в обществото критерии за справедливост
към датата на инцидента и ще репарира настъпилите у ищеца в резултата на
деликта негативни последици.
Изложените във въззивната жалба доводи, че е налице съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищеца и първоинстанционният съд е
следвало да приложи института на „реторсията“, са неоснователни. Съгласно
чл. 51, ал. 2 ЗЗД съпричиняване е налице, когато с поведението си
пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия
или е улеснил настъпването на вредите. Приносът трябва да бъде конкретно
установен. Правните последици от съпричиняването и значението му за
размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като
паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да основава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото
липсват доказателства ищецът да е провокирал ответника с поведението си,
да е посегнал да го удари или да е отвърнал на нанесения му удар. Освен това,
в показанията си свидетелят Ч., който е пряк очевидец на инцидента, е
категоричен, че ищецът не е отвърнал на удара, отправен му от ответника.
Извод в обратната посока не може да бъде направен единствено въз основа на
представената от ответника медицинска документация. По делото не са
събрани доказателства, от които да се направи извод, че посочените в нея
увреждания са причинени от противоправни действия на ищеца.
По така изложените съображения съдът намира подадената въззивна
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение следва
да се потвърди в обжалваната му част.
При този изход на спора в настоящата инстанция жалбоподателят няма
право на разноски. С отговора на въззивната жалба въззиваемият е направил
искане за присъждане на разноски, но тъй като не е представил доказателства
6
за извършването им, такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260148 от 15.01.2021 г., постановено по
гр. дело № 20489 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която Г. ИВ.
Т., ЕГН: **********, е осъден да заплати на П. Г. Д., ЕГН: **********,
сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи в претърпени болки и страдания за това, че на 28.11.2018 г. в
гаража на базата на „П.А. БГ“ ЕООД Г. ИВ. Т. е причинил на длъжностното
лице П. Г. Д. – началник ремонтно звено транспорт в „П.А. БГ“ ЕООД, при
изпълнение на службата му, лека телесна повреда – разстройство на здравето,
извън случаите на чл.128 и чл. 129 НК – контузия на носа с кръвотечение,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 28.11.2018
г. до окончателното изплащане, и сумата от 290 лв. – разноски в
производството пред първата инстанция, както и в частта, с която Г. ИВ. Т.,
ЕГН: **********, е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на РС – Пловдив сумата от 310 лв. – държавна такса и разноски в
производството пред първата инстанция.
В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7