РЕШЕНИЕ
Гр.София,08.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№
17018 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв ГПК.
Срещу постановеното решение № 393723 от 25.04.2018 г. по гр.д.№ 75156 по
описа за 2016 г. на СРС, ГО, 125 състав, са подадени въззивни жалби от:
1-Д.Р.Т., ответник пред СРС, в частта, в която е бил
уважен срещу него, установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК и е
признато право на собственост в полза на ищците-К.Г.Я. и Л.Б. на по ½ идеална част от реална
част от поземлен имот с идентификатор 04234.6983.1892, която реална част е
заснета в КККР, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011 г. на ИД на АГКК
като самостоятелен имот с идентификатор 04234.6983.3499 и която част е с площ
от 160 кв.м., на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, както
следва: по отношение на К.Г.Я. за периода от 05.10.2005 г.- 05.10.2010 и по
отношение на Л.Б. за периода от 27.10.2008 г. до 27.10.2013 г.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
така постановеното от първоинстанционния съд, решение. Счита, че не са налице
предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС, защото ищците не могли да докажат в хода на
процеса, че са установили фактическа власт върху имота с намерение за своене,
което да е явно, спокойно, както и да е демонстрирано по несъмнен начин спрямо
ответника. От показанията на свидетелката Ц.се установило, че ищците са
граждани на Р Австрия, където преимуществено пребивават. Неправилно СРС се бил
позовал на издаденото разрешение за строеж в полза на К.Б. и нейния съпруг,
също австрийски гражданин, този документ не можел да е правно годно основание
да направи някого фактически владелец. Освен това издаденото на 24.07.1995 г.
разрешение за строеж на парцел № 1892 и трасирането на границите на имота на
29.06.1996 г. загубвало правното си действие, защото строеж не бил реалзиран-
такъв не бил започнал, нито бил завършен груб строеж. Свидетелката Ц.сочела, че
ищцата и съпруга й се била отказали от строежа. Нямало как да тече придобивна
давност, защото реституционната процедура по отношение на имот № 3499 не била
приключена. СРС не бил коментирал и презумпцията на чл.69 ЗС и затова достигнал
до грешния извод, че по отношение на ищците е изтекла кратката погасителна
давност по чл.70 ЗС над имот № 3499. Позовава се на ТР № 10/2012 г. СРС не бил
обсъдил обстойно показанията на свидетеля Р.Д.Т., от които се установило, че
той заедно с брат си Б.Д.Т. е упражнявал фактическата власт върху имота си като
е опитал да коси имота, да поддържа, засадил бил в него две дървета, едното от
които разположено именно в имот № 3499. Впоследствие се разпредил с него в
полза на негов колега, който искал да го свои. Преминаването на собствеността
било в рамките на две години- от 2005 г. до 2007 г.
Решението се обжалва и в частта за
разноските. Излагат се доводи, че данъчната оценка на спорния имот възлиза на 4
657,50 лв., а искът по чл.54, ал.2 ЗКИР бил неоценяем. Затова минималният
размер на адв.възнаграждение по двата иска възлизал на 900 лв./600 лв.+ 300
лв./или по 450 лв.за всяка една от ищците. Според въззивника не се касаело до
дело с фактическа и правна сложност, нито със събиране на много доказателства;
проведени били само 4 публични съдебни заседания.
Иска се решението да бъде отменено в
обжалваните му части. Претендират се разноски пред настоящата инстанция.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор от ищците /пред СРС/- К.Г.Я. и Л.Б.,
в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното от СРС, решение в тази му част. Ищците били добросъвестни
владелци по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС. Имотът с пл.№ 1892 бил придобит по време
на СИО от ищцата К.Б. чрез покупко-продажба. Впоследствие бившият й съпруг
дарил своята ½ идеална част на другата ищца – Л.Б.. Така двете ищци
имали равни квоти от съсобствеността на имота- по ½ идеална част. К.Б.
била установила фактическа власт върху имота още при придобиването му през 1992
г., а Л.Б. – през 2008 г. като преди това владелец на имота бил баща й- С.Б.и
чието владение ищцата Л.Б. била присъединила. В полза на К.Б. било издадено
разрешение за строеж на 24.07.1995 г., а през 1996 г. било извършено трасиране
на място; през 2006 г. били извършени действия по измерване и заснемането му
във връзка с урегулирането му. Ищите посещавали имота регулярно всяка година
като организирали почистването и косенето му. Чрез брокер минимум 2 пъти в
месеца се извършвали огледи във връзка с намиране на потенциални купувачи. Нищо
в начина на стопанисване на имота не се било променило след реституирането на
частта с площ от 160 кв.м. в полза на ответника Д.Т.. Считат, че това, че
пребивават в по-голямата част от периода в чужбина, не означава, че не владеят
имота. Сочат, че владението ми не било прекъсвано. Ответникът не владеел
спорната част и затова презумпцията на чл.69 ЗС била необорена. Правилно било
прието от съда, че при нанасянето на спорната част с площ от 160 кв.м. е била
допусната грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри като същата
била нанесена в имота на ответника, а не в този с № 1892 на ищците. СРС не бил
допуснал сочените от въззивника нарушения при обсъждането на събраните по
делото доказателства. Решението било постановено в съответствие с материалния
закон и при съобразяване със задължителната съдебна практика на ВКС.
Претендират се разноски.
2-насрещна въззивна
жалба, подадена от ищците /пред СРС/- К.Г.Я. и Л.Б.. Решението се обжалва в
частта, в която е отхвърлен, предявеният от тях основен иск – че са собственици на по ½ идеална част
от имот № 3499 /идентификатор 04234.6983.3499/ с площ от 160 кв.м. по
кадастралната карта /КК/ на район „Панчарево“, с.Бистрица, гр.София. Този имот
попадал в границите на собствения им имот с идентификатор 04234.6983.1892,
който имот били придобили чрез валидни правни сделки- ищцата К.Я. по силата на
покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 190 от 20.11.1992 г., а ищцата Л.Б.-
по силата на дарение, изповядано с нот.акт № 110 от 27.10.2008 г.
Въззивната жалба е
подадена като евентуална в случай, че въззивната инстанция приеме за
основателна, подадената от ответника /пред СРС/ въззивна жалба.
Излагат се доводи за неправилност на съдебното решение в частта, в която
е прието, че в полза на праводателя на ответника е проведена валидна
реституционна процедура по ЗСПЗЗ. Този извод на СРС не кореспондирал със
събраните по делото доказателства- писмени и експертни. Към момента на влизане
в сила на решението на ОСЗГ – 05.10.2005 г. имотът не представлявал нива, а
попадал в границите на урбанизираната територия. Затова приложима била
процедурата по чл.11, ал.1 ППЗСПЗЗ. Позовава се на съдебна практика на ВКС. Тъй
като решението на ОСЗГ не било породило своето конститутивно действие, то и
последвалите сделки също нямали вещно-транслативен ефект-продадена била нива
при положение, че се касае до имот в урбанизираната територия, както и било
налице противоречие с чл.200, ал.1 ЗУТ, защото се касаело до реално обособена
част от поземлен имот. Не били налице предпоставките на чл.19 ЗУТ и затова
сделката била нищожна на основание чл.26, ал.1,изр.1 ЗЗД.
Постъпил е отговор от Д.Р.Т.,
ответник пред СРС, по насрещната въззивна жалба, в която се излага становище за
нейната неоснователност и правилност на така постановеното от СРС, решение в
тази му част. Сочи, че в производството пред СРС от ищците изобщо не се спорело
по проведената реституционна процедура в полза на праводателя на ответника.
Ищците не се били възползвали от възможността по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. Позовава се
и на ТР № 9/2012 г. от 07.11.2012 г. на ОСГК на ВКС относно земите в терени по
пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Косвеният съдебен контрол по чл.17, ал.2, предл.2 ГПК
бил ограничен. В случая била проведена надлежна реституционна процедура,
решението на ОСЗГ породило своето конститутивно действие и ответникът Д.Р.Т.
бил легитимен собственик на имот с № 028047,м.“Падинето“, с площ от 0,551 дка.
По допустимостта на въззивните жалби:
За обжалваното решение въззивникът Д.Р.Т. е
бил уведомен на 22.05.2018 г., обстоятелство, което се установява от
съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е подадена на 06.06.2018 г.
При съобразяване с чл.329, ал.1 ЗСВ и чл.60,
ал.1,т.5 ГПК и тогавашната редакция на чл.61 ГПК, същата е в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявените срещу
въззивника /ответник/ искове по чл.124, ал.1 ГПК са уважени, затова съдът
счита, че въззивната жалба е допустима.
За обжалваното решение въззивницата Л.Б. е
била уведомена на 11.06.2018 г., обстоятелство, което се установява от
съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка. По отношение на въззивницата К.Б.
липсват данни да е била уведомена за така постановеното решение. Въззивниците
са получили препис от въззивната жалба на Д.Р.Т. на 06.08.2018 г. и в срока по
чл.263, ал.2 ГПК са подали освен отговор по въззивната жалба, така и насрещна
въззивна жалба.
Въззивната жалба е подадена на 14.09.2018 г. /по
пощата/.
При съобразяване с чл.329, ал.1 ЗСВ и чл.60,
ал.1,т.5 ГПК и тогавашната редакция на чл.61 ГПК, същата е в срока по чл. 259,
ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявените от въззивниците
/ищци пред СРС/ срещу въззиваемия /ответник/ главни искове по чл.124, ал.1 ГПК не
са уважени, затова съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните
жалби:
Съдът е сезиран с установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК
и чл.54, ал.2 ЗКИР.
Ищците твърдят, че са собственици
на по ½ идеална част от имот № 3499 /идентификатор 04234.6983.3499/ с
площ от 160 кв.м. по кадастралната карта /КК/ на район „Панчарево“, с.Бистрица,
гр.София. Този имот попадал в границите на собствения им имот с идентификатор 04234.6983.1892,
който имот били придобили чрез валидни правни сделки- ищцата К.Я. по силата на
покупко-продажба, изповядана с нот.акт № 190 от 20.11.1992 г., а ищцата Л.Б.-
по силата на дарение, изповядано с нот.акт № 110 от 27.10.2008 г. Като
евентуален е предявен иска по чл.124, ал.1 ГПК за признаването им като
собственици въз основа на давностто владение.
На основание чл.54, ал.2 ЗКИР е поискано от ищците, съдът да приеме спрямо Д.Р.Т., за установено, че към
момента на нанасянето на поземлен имот с идентификатор 04234.6983.1892 и на
поземлен имот с идентификатор 04234.6983.3499 в КККР, одобрено със заповед №
РД-18-51/03.11.2011 г.на АГКК, ищците били собственици на поземлен имот с идентификатор 04234.6983.3499
с площ от 160 кв.м., който попадал в поземлен имот с идентификатор
04234.6983.1892, както и че била налице грешка при нанасянето на имотите,
изразяваща се в заснемането на част от имота им като част от друг самостоятелен
имот.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС
е приел, че ищците се легитимират с титул за собственост за спорните 160 кв.м.
– покупко – продажба за К.Б. и дарение за Л.Б., а ответникът – покупко
продажба, въз основа на реституционното решение на ОСЗ от 2005г., с което в
стари възстановими реални граници на наследниците на Д. С. Т. се възстановява
право на собственост в съществуващи / възстановими/ стари реални граници върху
нива от 0,551 дка, 10 категория, в местността „Падинето“, имот № 028047 по
картата на землището, при съседи: имоти № : 002710 местен път на общината,
028060 ливада на общината, 028084 нива на П.С.С., № 028016 нива на наследници
на С.Г.и № 028015 нива на наследници на Ц.Д.. Налице била идентичност на реалната част, за която ищците
имат документ за собственост и за която и ответникът има документ за
собственост.
По главното основание за предявяване на иска - покупко продажба и дарение, СРС е приел, че към датата на покупко –
продажбата, спорните 160 кв.м. били заявени през м.01.1992 г. за възстановяване
на наследниците на Д. С.Т.. Действието на решението на ОСЗ било конститутивно,
ако са изпълнени предпоставките за реституция и ако фактическия състав бил завършен.
Праводателят на ответника се легитимирал с положително решение на ОСЗ, с което
спорната реална част от имот 1892 се възстановявала в стари реални граници,
което обосновавало невъзможността на праводателя на ищците да прехвърли с
договор за покупко – продажба реалната част от имот 1892, тъй като за него имало
висящо производство по възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ. Това било
така, защото отнетото право на собственост
по силата на колективизацията не се губело при предоставянето му за
кооперативно ползване на ТКЗС, а за да се индивидуализирал имота и неговите
собственици било необходимо завършване на фактическия състав на процедурата по
възстановяване на имота по ЗСПЗЗ.
По
довода на ищците, че процедурата по възстановяване на имота в стари реални
граници не е спазена, тъй като имотът попадал в урбанизирана територия, СРС е
посочил, че урбанизираните територии включват територията на населени места и
селищни образувания, определена с общ устройствен план - § 5, т. 6 ДР ЗУТ, Закон
за административно териториалното устройство на РБ - чл. 3. ал. 4 (Предишна ал.
3, изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) и чл. 22, ал. 1. От заключението на СТЕ се установило, че по
действащ ОУП на София, към датата на постановяване на решението на ОСЗ от 2005г.,
имот № 028047 попадал във вилна устройствена зона, като за имот пл.№ 1892,
вещото лице сочело, че от образуването му имотът се намира извън регулацията на
селото, в непоследствена близост до урегулирана територия по РП от 1961 г.,
действащ и към момента. От това следвал извода, че възраженията в обратния
смисъл на ищцовата страна са неоснователни. Дали имотът е „земеделски” по
смисъла на ЗСПЗЗ било от значение към датата на отнемането му, а не към датата
на възстановяването му, в този смисъл било Решение № 183 / 1.11.2016 г.
по гр. д. № 702 / 2016 г., I г.о. като последното било относимо към начина на
самото възстановяване и дали същото ще се осъществи в стари, съществуващи/
възстановими/ реални граници, с план за земеразделяне с план на новообразуваните
имоти или по друг начин. Според СРС не била налице предвидената в чл.10,ал.7
ЗСПЗЗ, пречка за реституция, доколкото към 01.03.1991г. нямало данни за законно
построена сграда в него, а мероприятието, което отреждало част от имота за
улица /през 2006г., след постановяване на рестиционното решение/, включително и
не било реализирано, според изложеното от вещото лице в о.с.з. След като липсвали
данни регулацията да е приложена, не била налице пречка от изброените за
реституция по ЗСПЗЗ.
По довода на ищцовата страна, че решението на ОСЗ
е нищожно, а фактическият състав - незавършен, защото скицата не отговаряла на изискуемото
съдържание на чл.13,ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ, СРС е изложил следните мотиви: за имоти в
урбанизирани територии се издавала скица от техническата служба на общината по
чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ, която индивидуализирала имота още в хода на
административната процедура и същата административна процедура приключвала с
издаване на решението на ОСЗ, което означавало, че скицата в конкретния случай
не завършвала фактическия състав на възстановяването, а това го правело самото
решение на ОСЗ. В случая от преписката
било видно, че скица по чл.13,ал.5 ППЗСПЗЗ е издадена.
СРС е приел, че материалните разпоредби, послужили за
издаването на решениието на ОСЗ са спазени, защото не бил налице нито един
елемент, който да го прави незаконосъобразно или нищожно: 1. липса на форма; 2.
нарушение на административно-производствените правила. 3. постановено от
некомпетентен орган. 4. несъответствие с
целите на закона; и 5. материална незаконосъобразност. Затова и довода на
ищците за нищожност, респективно -незаконосъобразност на решението на ОСЗ бил неоснователен.
Изложеното обуславяло и неоснователност на твърденията за нищожност на
договорите за покупко – продажба от 2005г. и 2007г., тъй като същите имали за предмет
годен обект.
Доводът на ищцовата страна, че се прехвърля
реална част също бил неоснователен. С оглед съдържанието на нотариалния акт от
2005 г., прехвърлял се целият възстановен имот, поради което и разпоредбата на
чл.200 ЗУТ била неприложима.
Изложеното обуслявало неоснователност на иска на
главното основание, тъй като ответникът се легитимирал като собственик въз
основа договор за покупко – продажба, придобил имота от собственик по
реституционното решение, а макар правото на собственост по ЗСПЗЗ да се
възстановявало занапред, собственикът му не го бил губил при колективизацията,
а решението на ОСЗ само индивидуализирало обекта на собственост и неговите
носители към датата на постановяването му. Така било съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 26 / 13.02.2012
г. по гр. д. № 706 / 2011 г., II г.о.
По евентуалното основание СРС е приел, че предварително следва да се разгледа въпросът от кой момент започва да тече давностният
срок, за имоти подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за които има
подадена заявление в сроковете по закона. Към датата на влизане в сила на
решението на ОСЗ, била приета разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ, създадена с
параграф 1, ал. 3 от ПЗР на ЗОСОИ (oбн., ДВ, бр. 107 от 1997 г.), според която
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се
възстановява по ЗВСОНИ (както и по ЗСПЗЗ или ЗАВОИ), не се зачита и започва да
тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила. С Решение № 11/15.03.2016
г. по гр.д. № 3119/2015 г., II г.о. в
производство по чл.290 ГПК се отговаряло на въпроса, основал допускане до
касационното обжалване „тече ли придобивна давност в полза на
упражняващия фактическа власт върху земеделски недвижим имот от 22.11.1997 г. по силата на чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ (ДВ, бр. 107/1997 г.), за който имот не е приключила земеделската
реституция с окончателен акт на административния орган-Общинска служба”Земеделие
и гори” и отговорът бил следният: В хипотезата,
при която решението на административния орган за възстановяване на
собствеността влиза в сила след приемането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, давностният
срок за придобиване на имота започва да тече именно от момента на влизане в
сила на решението за възстановяване на собствеността. От този момент правото на
собственост можело да бъде защитавано от собственика, чрез предприемане на
съответни действия спрямо трети лица, упражняващи владение върху имота. В тази
връзка, с разпоредбата на член 5, ал. 2 ЗВСОНИ се предвиждало изтеклата
придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по
ЗСПЗЗ, да не се зачита и започвала да тече от деня на влизането й в сила, но
когато към този момент не е завършен фактическия състав на земеделската
реституция относно имота, началният момент от който може да тече придобивна
давност било възстановяването на собствеността. При това положение по отношение
на ответника, респективно неговия праводател по реституционното решение,
началният момент на придобивна давност започвал да тече от влизане в сила на
решението на ОСЗ – 05.10.2005 г., каквато констатация за влизане в сила била извършена
от административния орган. От тази дата ищците можели да установят давностно
владение, защото от тази дата възстановеният собственик или неговите наследници
можели да защитят претенциите на несобствениците по отношение на собствения му
имот, респективно от влизане в сила на реституционното решение, приключващо
административната процедура, върху имота можело да се установи фактическа
власт, годна да се трансформира в собственост с изтичане на законовоопределения
срок.
Към датата на влизане в сила на решението –
05.10.2005г., била в сила разпоредбата на чл.200 ЗУТ, съгласно която реално
определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните
образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако
са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19-ал.1. Правилото на
ал.1 не се прилагало в случаите, когато частта от поземления имот се
присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част
отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот-ал.2.
Тази разпоредба въвеждала няколко правила: придавала значението на годен обект
на право на собственост на реално определени части от поземлени имоти в
границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на
изискванията за минимални размери по чл. 19 и не попадат сред изключенията,
предвидени в ал. 2 на чл. 200 ЗУТ. Нормата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ уреждала
хипотеза, в която реална част от поземления имот се присъединява към съседен
имот, а останалата реална част можела да се урегулира самостоятелно според
изискванията на чл. 19 ЗУТ. В случая от заключението на СТЕ, към влизане в сила
на решението на ОСЗ, се установявало, че имот 028047 /възстановен на
праводателя на ответника по делото/ попадал във вилна устройствена зона. За гр.София бил приет ОУП, следователно и
имотът се намирал в урбанизирана територия, същият бил с площ 550 кв.м.
Реалната част от имота, върху която ищците твърдели да са установили давностно
владение, била с площ от 160 кв.м.
Остатъкът отговарял на изискването на чл.19,ал.1,т.1 ЗУТ, тъй като бил повече
от 300 кв.м., а лицето – повече от 14
метра / по данни на свидетеля Ц., страната била 35 метра/. Следователно не било
налице ограничението на чл.200,ал.2 ЗУТ и реалната част можела да се придобие
от ищците по давност.
Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно било владението,
което е установено на правно основание, което е годно да направи владелеца
собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се
преценявала към момента на възникване на правното основание като СРС е дал за пример
сключен договор за продажба с несобственик; в този случай добросъвестността се
предценявала от датата на сключване на този договор, както и се предполага до
доказване на противното. Към датата на сключване на договора за покупко –
продажба от 1992г., както и към датата на дарението от 2007 г./в същност
дарението е от 2008 г./, нямало доказателства, оборващи презумпцията, че
приобретателят по договора за покупко – продажба, респективно – надареният, не
знаят, че праводателите им не са собственици. Ищците притежавали т.нар. „юридическо
основание” , въз основа на което основавали владението си върху имота – договор
за покупко – продажба и дарение, и двете в необходимата форма, годни да ги
направят собственици, ако праводателят им бил собственик. От тук следвал
извода, че на 05.10.2005 г. К.Б. и на 27.10.2008 г. Л.Б. установявали
добросъвестно владение върху имота. Този извод следвал от разпоредбата на чл.69
ЗС, който въвеждал оборимата презумпция, че който държи, владее, а който
владее, владее за себе си. От показанията на свидетелката Ц.се установило, че
ищцата К.Б. и нейния съпруг, след закупуване на имота били установили
фактическа власт върху него. Не били ангажирани никакви доказателства, че К.Б.
е установила държане, а не владение, следователно презумпцията на чл.69 ЗС не била
оборена. Обратно, ответникът, следвало да установи по делото, че е
трансформирал владението в държане, преди изтичане на давностния срок,
предвиден в закона, включително чрез заявяване на претенциите си спрямо
владеещите имота несобственици. Този извод на съда произтичал от
обстоятелството, че по давност, правото на собственост се придобивало на
оригинерно основание, въз основа на юридическо събитие – изтичане на
предвидения в закона срок, като позоваването на изтеклата давност било от
значение единствено за въпроса от кога да се зачетат последиците, които законът
свързва с изтичане на срока, така буквално било прието в ТР № 4/17.12.2012г. на
ОСГК на ВКС по т.д.№4/2012г. Не било част от фактическия състав на придобиване
на правото на собственост изявлението на неговия носител, с което се позовавал
на изтеклата давност. Фактическият състав включвал следните елементи: изтичане
на предвиден в закона срок, упражняване на непрекъснато владение през него и
субективен елемент – отношението на владелеца към упражняването на фактическата
власт / за който била налице презумпция/. По делото се установило, че с
придобиването на правото на собственост ищцата К.Б. била започнала да упражнява
фактическа власт върху имота, включително се била снабдила с разрешение за
строеж на мястото, което със съпруга си искали да застроят и поне два пъти
годишно го посещавала, извършвайки поддръжка на имота чрез трето лице. От разпоредбата на чл.69 ЗС следвала оборимата и
необорена по делото презумпция, че който упражнява фактическа власт,
осъществява владение. Изложеното обуславяло извод, че към 05.10.2010 г., ищцата
К.Б., а към 27.10.2013 г. и ищцата Л.Б., с изтичане на 5 – годишен давностен
срок, ще придобият правото на собственост върху имота, в случай, че владението
им не е прекъснато от страна на ответника или неговите праводатели. За твърдението на ответника за прекъсване на добросъвестното владение бил
разпитан като свидетел неговия баща, Райчо Т., който в показанията си сочел за
извършвани действия по стопанисване на имота, но до срещата му с ищцата Б. /три
години преди разпита му, тоест през 2015г./, не сочел да е извършвал каквито и
да е действия, целящи прекъсването на давностния срок и манифестиращи по
отношение на ищците, че ответникът Д.Т. или неговия праводател К.Н. е
собственик на реалната част, респективно, отблъскващи осъществяваната от ищците
фактическа власт. Същевременно от показанията на свидетеля Т., било видно, че ответникът
и неговият праводател – колега на свидетеля, са знаели, че друго лице има
претенции, че е собственик на имота. По думите на свидетеля Т., който заедно с
брат си бил прехвърлил имота на К.Н., в годината на издаване на нотариалния
акт, свидетелят бил уведомен от приобретателя Н., че друго лице е вписано като
собственик на имота, което К.Н. установил, когато отишъл с документите за имота
в СОФГЕО. Ищците към исковата молба били представили скица – копие от неодобрения
кадастрален план на местността, издадена от СОФГЕО още през 1995 г., в която
като собственик била посочена К.Б., а видно от скиците от КП, като собственик
на имот с идентификатор по последни цифри 3499, били вписани както ответникът,
така и ищцата К.Б.. Следователно, още към 2005 г., годината на прехвърляне на
възстановения имот от наследниците на възстановения собственик - на К.Н., праводателите на ответника знаели,
че друго лице, различно от наследниците на възстановения собственик, счита този
имот за свой. По делото нямало никакви доказателства, включително гласни, че
ответникът или неговите праводатели са отблъснали установеното през 2005 г.,
респективно през 2008 г. владение, поради което и следвало да се приеме, че с
изтичане на 5 – годишен давностен срок, ищците са придобили правото на
собственост върху спорните 160 кв.м. при квоти от по ½ ид.ч, заснети в
КККР като самостоятелен имот.
Изложеното водело и до основателност и на
обусловения иск за допускане на грешка в кадастралната основа, при заснемането
на този имот като самостоятелен имот, а не като част от имот с идентификатор и
последни цифри 1892.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес. С
оглед съдържащите се данни в административната преписка на л.14 и следв. от
делото /пред СРС/ по повод подаденото на 16.07.2014 г. заявление от Д.Р.Т. за
обединяване на поземлени имоти с идентификатор 04234.6983.3499, 04234.6983.3498
и 04234.6983.47, налице е правен интерес от предявяване на установителните
искове.
По доводите във въззивната жалба, подадена от Д.Р.Т.:
Спорно по делото е
изтекла ли е в полза на ищците придобивна давност:
Обективният елемент на владението - упражняването
на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент
определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл.
69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова,
за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт
чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във
връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при
наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт
по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по
попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото от
закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните
последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на
законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.
Правилно СРС е приел, че за да започне да тече срок на придобивна давност е
необходимо имотът да е бил възстановен на бившите собственици с влязло в сила решение на ОСЗ. До постановяване на позитивното
решение имотът не е индивидуализиран и намерението на ползувателя да владее не
е насочено към точно определен обект и конкретното лице което е негов
собственик.
В случая решението за възстановяване на
собствеността по реда на ЗСПЗЗ е влязло в сила на 05.10.2005 г.
Установява се от заключението на допуснатата,
изслушана и приета пред СРС, съдебно-техническа експертиза, че през 2011 г. в
КК на землището на с.Бистрица имот с идентификатор 04234.6983.3499 с площ от
160 кв.м. е записан и на името на ищцата /пред СРС/ К.Б..
От разпита на свидетеля Т., баща на ответника Д.Р.Т.
се установява, че ищцата К.Б. е демонстрирала пред него правата си на собственик.
При това положение ирелевантен е довода на
въззивника във връзка с това дали е продължен срока на валидност на издаденото
разрешение за строеж.
За да е основание
за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.
От показанията на свидетелката Ц., разпитана на
страната на ищците, се установява, че независимо че К.Б. и Л.Б. живея
преимущесвена извън страната, не са изоставили имота си- грижата по поддръжката
му е възложена на съсед, а самата Ц.редовно го посещава, тъй като й е възложено
да намери потенциални купувачи за продажбата, която вероятно във връзка с
проблемите по собствеността не може да се осъществи.
Прекъсването на давността в хипотезата на чл.79 ЗС се изразява в извършване на
действие по отстраняване на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен
ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, вкл. и
от друг сънаследник самостоятелно или наред с първоначалния владелец, т.е. във фактическо
въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред.
Не са налице, обаче, фактически действия от
страна на ответника Т., които да прекъсват давността или да отнемат владението.
Според чл. 116 ЗЗД, приложим съответно към
института на придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността се прекъсва
с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или
на искане за почване на помирително производство и с предприемане на действия
за принудително изпълнение. Други действия, вън от ограничително посочените, не
могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. Така например
различните покани - устни, писмени, нотариални; фактическите смущения на
владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на
владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната
давност /чл. 81 ЗС/.
Следва да добавим, че от
разпита на свидетеля Р.Д.Т., разпитан на страната на ответника Т., се
установява, че проблемите със собствеността на спорните 160 кв.м. са му станали
достояние още във връзка със сделката по покупко-продажба, сключена с Калин
Благоев Н.. Последната е изповядана с нот.акт № 192 от 16.12.2005 г./л.49 по
делото пред СРС/ и както самият свидетел признава, това е наложило да бъде
върната покупната цена на купувача. Впоследствие – на 07.11.2007 г. с нот.акт №
115 от същата дата, Калин Благоев Н. е прехвърлил чрез покупко-продажба
възстановеният като нива имот с № 028047 на Д.Р.Т., ответник пред СРС и
въззивник пред настоящата инстанция, и син на свидетеля Т..
Правната теория приема, че едно владение е спокойно, когато не е
установено с насилие. Освен да не е установено с насилие, то не следва и да се
поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с
насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като
своя. Въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението
е смутено чрез извършване на определени действия, но във всички случаи тези
действия следва да сочат на противопоставяне от страна на невладеещия
собственик за продължителен период от време на поведението на владеещия
несобственик по отношение на владения имот. Това, че спокойно е владението,
което не е установено с насилие, както и че предявяването на извънсъдебни
претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност, е прието и
в съдебната практика /напр. р. № 262 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г.
на ВКС, І-во г. о./.
Добросъвестен е този владелец, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да
знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е
била опорочена - чл. 70, ал. 1 от Закона за собствеността.
Ищците са установили владение върху процесния
имот въз основа на правни сделки, съответно К.Б. на основание договор за
покупко-продажба, а Л.Б.- на основание дарение. При липса на оборване на
презумпцията по чл.70 ЗС, владението им е добросъвестно. Правилно СРС е приел,
че тази преценка се прави към момента на възникване на правното основание,
съответно 1992 г. за първата ищца и 2008 г. за втората. Нещо повече, от
ответника дори не се твърди, че ищците са знаели за проблемите със
собствеността към тези два релеванти за спора моменти. Следва да добавим и
това, че ищцата Л.Б. се е позовала и на присъединяване на владението, сторено
от нейния баща и праводател, придобил собствеността на имота през 1992 г. в
хипотезата на СИО с ищцата К.Б..
Действително, свидетелят Т., баща на ответника,
сочи за действия по поддръжка на спорния имот. Свидетелят говори, че е засадил
две дървета 2-3 години след смъртта на баща си. Видно от представеното по
делото /пред СРС/ удостоверение за наследници от 26.04.2016 г./л.76/ Д. С.Т.,
баща на свидетеля и дядо на ответника, е починал на 05.01.1994 г., т.е.
дърветата са засадени през 1997 г. До срещата му с ищцата К.Б. три години преди
разпита му, т.е. през 2015 г., липсват данни същият да е извършвал действия,
целящи прекъсване на давностния срок в полза на ищците, респ. манифестиране на
поведение на собственик от страна на ответника Т.. Нещо повече, досежно ищцата Л.Б.
изобщо липсва твърдение ответника да се е срещал с нея.
При това положение следва да приемем, че
владението на въззиваемите, ищци пред СРС, е било необозпокоявано.
Първоинстанционният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест между страните, допуснал е и събрал релевантни за
изясняване на спора от фактическа и правна страна доказателства и
доказателствени средства; последните са подложени на обстоен и съвкупен анализ.
Неоснователни са доводи на въззивника Т. за допуснати нарушения на материалния
и процесуален закон. Неоснователен е довода, че СРС не е обсъдил разпоредбата
на чл.69 ЗС. Точно обратното, именно въз основа на тази разпоредба съдът е
направил решаващите си изводи.
Обжалваното решение е съобразено и с редакцията
на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, обн.Дв, бр.107/97 г./.
Не е допуснато соченото от
въззивника нарушение на ТР № 10/2012 г., прието от ОСГК на ВКС на 05.12.2012
г., постановено във връзка с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, защото с него също е приета възможност за
придобиване на имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ с кратката придобивна
давност, т.е.с изтичането на 5-годишен срок.
Действително, с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ
се въвежда самостоятелна и специална хипотеза на прекъсване на давността,
съществуваща наред с общите хипотези за прекъсване на давността, уредени в чл.
116 от ЗЗД, към която разпоредба препраща чл. 84 от ЗС.
Настъпването на юридическия факт с който се
прекъсва давността, обаче, не изключва фактическото господство върху вещта,
нито пък намерението на владелеца да я свои по-нататък. В конкретния случай се установи добросъвестно владение и то в
момента на възникването на юридическото основание. Доказа се, че още при извършването на правната сделка от всяка една от
ищците, е съществувало убеждението на владелец, че придобиват вещта, тъй като праводателят им е бил собственик.
Първоинстанционният съд се е позовал и на задължителната
съдебна практика на ВКС и е достигнал до правилни крайни изводи. Поради
съвпадане на същите, така постановеното решение в обжалваната му част ще следва
да бъде потвърдено.
Тъй като насрещната
въззивна жалба е подадена при условията на евентуалност и като съобрази изхода
по въззивната жалба на Д.Р.Т., настоящата инстанция не се произнася.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С обжалваното решение СРС е присъдил в полза на всяка една от ищците
разноски в размер на по 886,88 лв. Видно от мотивите СРС е констатирал, че
всяка една от тях е заплатила адв.възнаграждение като минималният размер е
определен на 900 лв., т.е. толкова колкото и самият въззивник твърди, че следва
да е. Прието е, обаче, че се касае до дело с фактическа и правна сложност,
приема се и от настоящата инстанция с оглед многобройните доводи и възражения
на страните по спора.
Независимо, че двете ищци са били
представлявани от един адвокат по арг. от чл.78, ал.1 ГПК всяка една има право
на разноски за един адвокат.
Следва да се има предвид и, че в сумата, присъдена за разноски в полза на
ищците се включва освен адв.възнаграждение, така и заплатена държавна такса,
както и разноски за вещо лице.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора разноски на
въззивника не се следват.
Въззиваемите
претендират разноски и такива са сторени в размер на
1 325 лв., от които за адв.възнаграждение в размер на 1200 лв. Видно от
договора за правна защита и съдействие, всяка една от въззиваемите е заплатила
адв.възнаграждение в размер на по 600 лв., т.е. толкова колкото е минималния
размер за водене на вещни дела. Представено е и банково извлечение за реалното
извършване на разхода.
При това положение възражението по
чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно.
Държавната такса е заплатена само от
въззиваемата К.Б. и същата е в размер на 130 лв., но тъй като се претендира
сумата в размер на 125 лв., съдът водим от диспозитивното начало присъжда
толкова, колкото се претендира.
Или в полза на въззиваемата К.Б. се
следват разноски в размер на 725 лв., а в полза на Л.Б.- 600 лв.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 393723 от 25.04.2018 г. по гр.д.№ 75156 по описа за 2016 г. на
СРС, ГО, 125 състав, в частта, в която е бил уважен, предявеният срещу Д.Р.Т.,
ЕГН **********, установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК и е
признато право на собственост в полза на ищците-К.Г.Я., родена на *** г., с
постоянен адрес в Австрия, ********************* и Л.Б., родена на *** г.,
същият адрес, на по ½ идеална част от реална част от поземлен имот с
идентификатор 04234.6983.1892, която реална част е заснета в КККР, одобрени със
заповед № РД-18-51/03.11.2011 г. на ИД на АГКК като самостоятелен имот с
идентификатор 04234.6983.3499 и която част е с площ от 160 кв.м., на основание
изтекла в тяхна полза придобивна давност, както следва: по отношение на К.Г.Я.
за периода от 05.10.2005 г.- 05.10.2010 и по отношение на Л.Б. за периода от
27.10.2008 г. до 27.10.2013 г.
ОСЪЖДА Д.Р.Т., ЕГН **********, съдебен адрес: ***-адв.В.З., да заплати на К.Г.Я., родена на ***
г., с постоянен адрес в Австрия, *********************, съдебен адрес:***-адв. Р.Н.,
сумата в размер на 725 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Д.Р.Т., ЕГН **********, съдебен адрес: ***-адв.В.З.,
да заплати на Л.Б., родена на *** г., с постоянен адрес в Австрия, *********************,
съдебен адрес:***-адв. Р.Н., сумата в размер на 600 лв.- разноски пред въззивната
съдебна инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: