РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Русе, 21.02.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VI - ти състав, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при участието на секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА, като разгледа
докладваното от съдия ДИМИТРОВА административно
дело № 736 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Постъпила е жалба на Д.В.К. *** против Решение № 1040-17-92
от 18.11.2021 г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Русе, с
което е потвърдено Разпореждане № 171-00-738-5 от 07.10.2021 г. на ръководителя
на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане
на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
В жалбата са наведени възражения за
незаконосъобразност на оспорения административен акт поради нарушение на
материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и несъответствие
с целта на закона. Основното възражение касае приложението на Споразумението за
оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от
Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (Споразумението за
оттегляне) и свързаното с него прилагане на европейските регламенти за
координация в областта на социалната сигурност.
Претендира се отмяна на акта, както и
присъждане на направените разноски, съгласно представен списък на разноските
(л. 27 от делото).
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – ст. юрисконсулт И. Карамфилова в депозиран по делото
писмен отговор вх. № 437 от 03.02.2022 г. по описа на съда, както и в
проведеното открито съдебно заседание на 08.02.2022 г. в хода по същество на
делото, поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане
на разноски за процесуално представителство от юрисконсулт.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл.
146 от АПК, Административният съд приема за установено следното:
По
фактите
Със Заявление вх. № 1538 от 30.03.2021
г. по описа на Дирекция „Бюро по труда“ - Русе (л. 33 от преписката)
жалбоподателят Д.В.К. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица
(ПОБ).
По заявлението му в ТП на НОИ – Русе
е образувана преписка № 171-00-738.
В заявлението К. посочва, че от 10.03.2021
г. е прекратено правоотношението му с осигурител във Великобритания, където е
упражнявал трудова дейност в периода 07.10.2020 г. – 09.03.2021 г. Не е
декларирал, че получил парично обезщетение за безработица в друга държава.
Със справка за приети, върнати и
липсващи документи са били приети: заявлението за отпускане на ПОБ, декларация
относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. л. 26 и 27 от преписката), заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава – членка на ЕС
със СЕД U002 и
U004
анкета за Великобритания – форма СА3916, документ за лична банкова сметка ***,
доказващи трудова дейност във Великобритания (л. 32 от преписката).
С Разпореждане № 171-00-738-3 от 21.09.2021
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че това се налага
във връзка със събиране на доказателства за осигурителен стаж, придобит при прилагане
на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност (л.
15 от преписката).
След получаване чрез системата за
електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС
структуриран електронен документ U017, издаден от компетентната институция на Великобритания,
на 06.10.2021 г. е издадено Разпореждане № 171-00-738-4 (л. 12 от преписката),
с което ръководителят на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по заявлението на жалбоподателя за отпускане на
ПОБ с мотива, че е получено становище от Дирекция ЕРМД (л. л. 13 и 14 от
преписката) относно приложимостта на европейските регламенти за координация на
системите за социална сигурност, предвид потвърдените със СЕД U017
от компетентната институция на Великобритания периоди на осигурена и
неосигурена заетост (л. 12 от преписката).
Установените периоди на осигурена и
неосигурена заетост в Обединеното кралство са от 12.06.2019 г. до 12.07.2019
г., от 06.07.2019 г. до 20.11.2020 г., от 07.10.2020 г. до 28.11.2020 г. и от
29.11.2020 г. до 09.03.2021 г., след което няма български осигурителни периоди
(л. л. 19 – 23 от преписката).
Последвало издаване на Разпореждане №
171-00-738-5 от 07.10.2021 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и чл. 54а,
ал. 1 от КСО е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.
54а от КСО на Д.В.К. (л. 10 от преписката).
В мотивите на разпореждането е
посочено, че осигурителните периоди в Обединеното кралство са от 12.06.2019 г.
до 12.07.2019 г., от 06.07.2019 г. до 20.11.2020 г., от 07.10.2020 г. до
28.11.2020 г. и от 29.11.2020 г. до 09.03.2021г., след което няма български
осигурителни периоди.
Според административния орган в
случая не е приложим чл. 30 от Споразумението за оттегляне, тъй като със
завръщането си в България лицето прекъсва трансграничната ситуация, в която се
е намирало към 31.12.2020 г. и положението му не обхваща едновременно
държава-членка и Обединеното кралство.
Чл. 32 от Споразумението за оттегляне
регламентира само сумиране на осигурителни периоди, придобити, преди и след
31.12.2020 г. с цел придобиване на социално осигурителни права, чиято преценка
се извършва при прилагане на националното законодателство.
В случая, тъй като жалбоподателят не
бил упражнявал трудова дейност в България, въз основа на прекратяването на
която да се преценява право на обезщетение за безработица, то няма и български
осигурителни периоди, които да бъдат сумирани с британските периоди за
придобиване на право на обезщетение.
Разпореждането е връчено на
жалбоподателя на 25.10.2021 г., видно от известие за доставяне на л. 11 от
преписката, след което той го оспорил пред директора на ТП на НОИ – Русе (л. л.
4 – 8 от преписката), навеждайки възражение, че по отношение на него намира
приложение именно чл. 30 от Споразумението за оттегляне, а не чл. 32, както е
прието от административния орган, при което следва да бъдат приложени Регламент
№ 883/2004 г. и по-конкретно чл. 65, § 2 от него, тъй като съобразно нормата на
чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 г. за времето на заетостта си във Великобритания,
жалбоподателят е запазил обичайното си пребиваване в България.
Горестоящият орган се е произнесъл по
жалбата на К. с обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-92 от
18.11.2021г., с което е отхвърлил жалбата му (л. л. 1 и 2 от преписката).
Мотивите, с които горестоящият орган
е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато
парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбите на
чл. 30 – чл. 32 от Споразумението за оттегляне.
Прието е, че жалбоподателят попада в
персоналния обхват на нормата на чл. 30 от това споразумение само за времето, в
което е работил във Великобритания и от момента на завръщането си в България е
прекъсната така създадената трансгранична ситуация и по отношение на К. вече не
се прилагат европейските регламенти в сферата на координацията на социалната
сигурност, а само уреденото в чл. 32 от Споразумението за оттегляне изключение.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя на 30.11.2021 г., видно от приложеното по
преписката известие за доставяне (л. 3 от преписката), след което на 09.12.2021
г. К. е подал жалба чрез административния орган до настоящия съд.
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, като се съдържат реквизитите по чл. 59,
ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания.
Административният орган в
съответствие с чл. 35 от АПК е
изяснил в пълен обем фактите и обстоятелствата от значение за случая, по които
факти впрочем не е налице формиран спор между страните.
При анализа им обаче е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона. В тази връзка съдът счита, че спорът е от правен
характер и се свежда до разграничаване на приложното поле на разпоредбите на
чл. 30 и чл. 32 от Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия, както и до определяне на това коя е
компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след
като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Великобритания.
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата
за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).
Персоналният обхват на
регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че настоящият регламент се прилага към
граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че Д.К. е гражданин на Република България, т.е.
на държава-членка на ЕС, както и че за времето на последната си заетост същият
е бил подчинен на законодателството на Великобритания. Тази държава обаче е
била държава членка на ЕС само за част от периода, в който К. е упражнявал
трудова дейност в нея. Друга част от трудовата дейност на лицето е била в
периода на преход към излизане на страната – Великобритания от ЕС, а е налице и
част от периода на заетост, който е след окончателното излизане на страната от
ЕС.
С оглед на това
приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на К.
следва да бъде преценявано в светлината на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия, с което според отразеното в преамбюла на самото споразумение се
цели да се гарантира организирано оттегляне на Обединеното кралство от Съюза и
Евратом и да се осигури реципрочна защита на гражданите на Съюза и гражданите
на Обединеното кралство, както и на съответните членове на техните семейства,
когато те са упражнили правото си на свободно движение преди определената в
настоящото споразумение дата, и да се гарантира, че правата им по настоящото
споразумение могат да бъдат упражнени и се основават на принципа на
недискриминация; като признават също, че правата, произтичащи от периодите на
социално осигуряване, следва да бъдат защитени.
На първо място следва да
се посочи, че персоналният обхват на споразумението, т.е. лицата спрямо които
то намира приложение, е дефиниран в чл. 10 от него и съгласно § 1, букви „а“ и
„в“ без да се засяга дял
III, настоящата част (на споразумението) се прилага за следните лица:
а) граждани на Съюза, които са
упражнили правото си на пребиваване в Обединеното кралство в съответствие с
правото на Съюза преди края на преходния период и продължават да пребивават там
след това;
в) граждани на Съюза, които са упражнили
правото си като погранични работници в Обединеното кралство в съответствие с
правото на Съюза преди края на преходния период и продължават да го упражняват
след това. Тук следва да се отбележи изрично, че споразумението съдържа
определение за понятието „погранични работници“ в чл. 9, буква „б“ („погранични
работници“ означава граждани на Съюза или граждани на Обединеното кралство,
които упражняват икономическа дейност в съответствие с член 45 или 49 от ДФЕС в една или повече държави, в които
не пребивават), което определение се различава от даденото определение на същия
термин в Регламент № 883/2004г. – в чл. 1, б. „е“ („пограничен работник“ е
всяко лице, упражняващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в
една държава-членка и което пребивава в друга държава-членка, в която се
завръща по правило всекидневно или поне веднъж седмично). Видно е, че споразумението
третира като погранични работници, всички граждани на съюза, които работят на
територията на Обединеното кралство, но са запазили пребиваването си в друга
държава членка, независимо дали се завръщат в нея в указаната в регламента
честота.
Дял ІІІ от Споразумението за
оттегляне регламентира правилата за координация на системите за социална
сигурност.
В чл. 30 е дефиниран персоналният
обхват именно на тези правила и съгласно § 1 от тази норма Дял ІІІ от
Споразумението за оттегляне се прилага за следните лица:
а) граждани на Съюза, спрямо които се
прилага законодателството на Обединеното кралство в края на преходния период,
както и членовете на техните семейства и преживелите ги лица; както и за
в) граждани на Съюза, които
пребивават в Обединеното кралство и спрямо които се прилага законодателството
на държава членка в края на преходния период, както и членовете на техните
семейства и преживелите ги лица.
Освен това според чл. 30, § 3 от
Споразумението за оттегляне настоящият дял се прилага и по отношение на лица,
които не попадат или които вече не попадат в обхвата на параграф 1, букви а) —
д) от настоящия член, но които попадат в обхвата на член 10 от настоящото споразумение, както и членовете на техните
семейства и преживелите ги лица.
Изрично също така е предвидено, че
лицата, посочени в параграф 1, попадат в персоналния обхват дотогава, докогато
продължават да се намират без прекъсване в една от ситуациите, посочени в същия
параграф, обхващащи едновременно държава членка и Обединеното кралство (чл. 30,
§ 2 от Споразумението), а лицата, посочени в параграф 3, са обхванати, докато
продължават да имат право на пребиваване в приемащата държава съгласно член 13 от настоящото споразумение или право на работа в държавата на
месторабота съгласно член 24 или 25 от настоящото споразумение (чл. 30, § 4 от Споразумението).
Съгласно чл. 31, § 1 от
Споразумението за оттегляне по отношение на лицата, попадащи в обхвата
настоящия дял, се прилагат правилата и целите, определени в член 48 от ДФЕС, Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета, т.е. прилагат се правилата, действащи до момента на излизане на
Великобритания от ЕС. В тези случая Великобритания се третира като страна
членка на ЕС.
Като особени случаи в чл. 32 от
Споразумението за оттегляне са предвидени хипотези (правила), отнасящи се само
до лица, които не попадат или вече не попадат в обхвата на член 30.
Една от тези хипотези предвижда, че
граждани на Съюза, както и лица без гражданство и бежанци, пребиваващи в
държава членка, и граждани на трети държави, отговарящи на условията на Регламент (ЕО) № 859/2003, по отношение на които преди края на
преходния период се е прилагало законодателството на Обединеното кралство,
както и членовете на техните семейства и преживелите ги лица попадат в обхвата
на настоящия дял за целите на използването и сумирането на периоди на
осигуряване, заетост, самостоятелна заетост или пребиваване, включително права
и задължения, произтичащи от такива периоди, в съответствие с Регламент (ЕО) № 883/2004.
Именно тази последна разпоредба е
дала основание на ответния административен орган да приеме, че по отношение на
жалбоподателя би било налице само право на сумиране на придобитите във
Великобритания осигурителни периоди, в случай че се преценява правото му на
обезщетение за безработица, отпуснато на основание прекратено осигуряване в България,
каквото в случая не е налице.
Съдът намира този извод на ответника
за необоснован и несъответстващ на целта на закона като счита, че прилагането
на нормите на Споразумението за оттегляне е станало при буквалното и
стеснителното им тълкуване.
От данните по делото безспорно се
установява, а това не се и оспорва от административния орган, че за периода на
заетостта си във Великобритания, жалбоподателят попада в обхвата на чл. 30, §
1, б. „а“ от Споразумението за оттегляне, тъй като за този период по отношение
на К., който като гражданин на България е гражданин на Съюза по смисъла на чл.
2, б. „в“ от Споразумението за оттегляне, се прилага законодателството на
Обединеното кралство и този период обхваща момента към края на преходния период
по споразумението (т.е. към 31.12.2020 г.).
Това означава, че именно по силата на
чл. 30, § 1 от Споразумението за оттегляне правата на К., произтичащи от
трудовата му заетост във Великобритания се уреждат от действащите преди
излизането на Великобритания от ЕС европейски регламенти, а именно Регламент №
883/2004 и Регламент № 987/2009.
Това се отнася и за правото му на
обезщетение за безработица, породено от прекратяване именно на тази му заетост.
За него следва да се приложат правилата на Дял ІІІ, Глава шеста „Обезщетения за
безработица“ от Регламент № 883/2004.
Обстоятелството, че правото на
обезщетение за безработица се реализира фактически в момент след приключване на
заетостта, т.е. и след прекъсване на т.н. трансгранична ситуация не води до
извод, че по отношение на жалбоподателя намира приложение единствено хипотезата
на чл. 32, § 1 от Споразумението за оттегляне. Такова тълкуване априори води до
лишаване на лицата, упражнявали трудова дейност във Великобритания от
обезщетение за безработица след завръщането им в държавата на пребиваване. Не
такава обаче е целта на сключеното споразумение, която се извежда от преамбюла
му.
Точно обратното, страните по
споразумението изрично са заявили, че целта е да се запазят всички права на
гражданите на Съюза, придобити от тях във връзка с упражняването на трудовата
им дейност в Обединеното кралство. Именно поради тази причина за тези лица,
които към края на преходния период продължават да пребивават или да упражняват
трудова дейност във Великобритания е предвидено същите да се ползват изцяло от
правата си по действащите преди това европейски регламенти. По отношение на
останалите лица, граждани на Съюза, които към 31.12.2020 г. не са в т.нар.
трансгранична ситуация, пък е предвидено да не загубят придобитите по-рано (по
време на членството на Великобритания в ЕС) права като запазят правото на
сумиране на осигурителни периоди или правата си на придобита професионална
квалификация. В случая жалбоподателят би бил в такава хипотеза при последващо
упражняване на права по българското социално законодателство, за които се
изисква придобит осигурителен стаж (осигурителни периоди).
Не така стои въпроса с разглеждания в
настоящото дело казус, който както се посочи по-горе е свързан с права,
придобити в период, за който намира приложение чл. 30 от Споразумението за
оттегляне, респективно Регламент № 883/2004.
Доводите на ответния административен
орган в обратната посока са формирани при превратно тълкуване на посочената
разпоредба.
Разпоредбата на чл. 11, §
1 от Регламент № 883/2004 определя, че лицата, за които той се прилага, се
подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това
законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент.
Общото правило за
определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на
обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази
разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият
жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага
законодателството на тази държава членка.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че:
a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.
б)
Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били
отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава
обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, § 1 от същия регламент напълно безработно лице, което
отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка
за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници:
а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок;
б)
безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по
заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за
контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството
на тази държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди
регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок
от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта
на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи;
в)
правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която
лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност
на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията,
на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази
държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат
тримесечния срок до максимум шест месеца;
г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване.
Относно
първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява
дейност като наето лице. В конкретния случай това е Великобритания.
За
определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни
съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в
чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
„престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б.
„к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са
уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен
регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в
становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне
на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
конкретния случай очевидно се касае за временно пребиваване на К. във Великобритания
за периода на неговата трудова заетост там, което временно пребиваване
Регламент № 883/2004 дефинира като „престой“, съгласно чл. 1, б. „к“.
Великобритания
следва да се определена именно като „държава на престой“, с оглед данните по
делото, сочещи, че жалбоподателят се е намирал временно в страната по
месторабота и се е завърнал в държавата си на обичайно пребиваване след
приключване на трудовата заетост във Великобритания. По отношение
квалифицирането на последната като държава на престой, приложение следва да
намери цитираната по-горе разпоредба чл.11, § 2 от Регламент № 987/2009 и
обичайното пребиваване на жалбоподателя следва да бъде съобразено с декларираното
и осъществено от него намерение да се завърне в България.
При
тези данни са налице предпоставките за приложение на чл. 65, § 2 и § 5, буква
а) от Регламент (ЕО) 883/2004 и правото на парично обезщетение за безработица
на К. следва да бъде преценявано от компетентната институция на държавата на
пребиваване, а това е НОИ и по-конкретно ТП на НОИ – Русе.
В
обобщение на всичко изложено до тук може да се посочи, че по отношение на Д.К.
в конкретния казус приложение намира разпоредбата на чл. 30 от Споразумението
за оттегляне на Обединеното кралство и Северна Ирландия от Европейския съюз и
Европейската общност за атомна енергия, респективно разпоредбите на Регламент №
883/2004 и Регламент № 987/2009, според
които държавата на пребиваване на К. по време на последната му заетост във
Великобритания е Република България, където същият се е завърнал и обичайно
пребивава.
Според
т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност, ако при отсъствието на каквото
и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Всичко
изложено до тук налага отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ –
Русе, както и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването
за безработица, с който на К. е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица, поради несъответствието им с материалния закон и с целта на
закона.
Административната
преписката следва да бъде върната на длъжностното лице, издало разпореждането
за ново произнасяне по същество, при което относно определяне приложимостта на
чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на
съда, изложени в настоящото решение.
По разноските
При този изход на делото и на
основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно.
В
полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените разноски по делото
в размер на 10 лева – заплатена държавна такса за образуване на дело (л. 11 от
делото).
Адвокат
М.К. е оказала безплатна правна помощ в проведеното производство по адм. дело №
736/2021 г. при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата,
видно от съдържанието на представения по делото договор за правна защита и
съдействие на л. 26 от делото, като по чл. 2, ал. 1 от същия е посочено, че
правната защита по делото се предоставя при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА. Според представения по делото
списък се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 350
лева. Съгласно чл. 38, ал. 2, изр. второ от Закона за адвокатурата определянето
на размера на адвокатското възнаграждение е оставено на преценката на съда с условието,
че не може да бъде в по-нисък размер от предвидения в наредбата
по чл.
36, ал. 2 от Закона
за адвокатурата. В настоящия случай, съобразно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 350 лв., като в случая то е
претендирано именно в този размер. Поради това Националният осигурителен
институт (на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на адв. М.К.
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева за осъщественото по делото
процесуално представителство и защита.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на Д.В.К. *** от 18.11.2021
г. на Директора на Териториално поделение на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане
№ 171-00-738-5 от 07.10.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица,
с което на К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.
54а от КСО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица за
ново произнасяне по Заявление вх. № 171-00-738 от 30.03.2021 г. за отпускане на
парично обезщетение за безработица, подадено от Д.В.К..
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт - София да заплати на Д.В.К., ЕГН **********,*** сума в
размер на 10 (десет) лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт - София да заплати на адвокат М.Л.К.,
вписана към Адвокатска колегия Варна, личен номер **********, с адрес на
кантора: гр. Русе, ул. „Пирот“ № 13, офис 6, сумата от 350 (триста и петдесет) лева,
представляващи
възнаграждение за безплатно предоставената правна помощ на жалбоподателя
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
Съдия: