№ 839
гр. Варна, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Невин Р. Шакирова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. И.а
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100500863 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от ЕВГ. Т. Т., чрез процесуален представител
адв. Б.Х., въззивна жалба срещу Решение № 372/18.02.2022г. по гр. дело 5964/2021 г. по
описа на РС – Варна, с което по предявения от „М. Груп“ ООД, гр. Несебър, срещу ЕВГ. Т.
Т. отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено в
отношенията между страните, че жалбоподателят не е собственик на поземлен имот с
идентификатор № 10135.3523.329 по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 –
64/16.05.2008г., изменени със Заповед № КД – 14 – 03 – 2724/24.10.2011г. и двете на
Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Варна, с.о.“Кочмар“ с площ от 587 кв.м.
при съседи: 10135.3523.190, 10135.3523.330, 10135.3523.452, 10135.3523.179,
10135.3523.328, както и е отменен констативен нотариален акт № 178 от 22.12.2020г., том
IV, рег. № 7476, дело № 683/2020г. на нотариус Павлина Симеонова, с който ЕВГ. Т. Т. е
признат за собственик на посочения имот, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК.
В жалбата се излага становище за неправилност на обжалваното решение, поради
нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и за необоснованост на
същото. Въззивникът счита, че промененото намерение на държателя да свои вещта от 2003
г. досега се установява от няколко основни обстоятелства. Едно от тях е, че до процесния
имот няма пряк достъп, а подходът до него се установява единствено през собствения му
съседен имот. На следващо място като такова сочи, че след първоначалното посещение на
имота от 1993 г. и след това през 2003 г. нито Л.Б.М., някой член на неговото семейство,
негови роднини, служител. или друг представител на търговското дружество е идвал на
1
място, а пълната им незаинтересованост личала още и от липсата на предприемане на
каквито и да са действия по отношение на навлизането в имота на съсед от западната
страна, вследствие на която площта му е намаляла с 63 кв.м. Твърди още, че промененото
намерение на държателя ЕВГ. Т. Т. да свои процесния имот за себе си се установявало от
показанията свидетелите Р.Ц. и С.В., в чиито представи той бил собственик на процесния
имот, защото са го виждали от 1993 г. постоянно да обработва общата площ на земята. Той
не е имало как да манифестира тази промяна в намерението си пред собственика или негов
представител лично, поради установения факт на липсата на каквото и да е присъствие от
негова страна на място. Трансформацията била демонстрирана по отношение на всички
съседи и приятели, което в съдебната практика било признато като основание за доказване
на придобивната давност. В заключение сочи, че представители на дружеството се появили
едва в момента, когато ответникът вече се е снабдил с документ за собственост по силата на
изтеклата в негова полза придобивна давност. Оспорва изводите на първоинстанционния
съд относно достоверността на показанията на свидетеля Й. Д. и отправя доказателствено
искане за допускане на още един свидетел при режим на довеждане за установяване на
промененото му намерение за своене на имота. Моли също за издаване на съдебно
удостоверение, по силата на което да се снабди с извадки от всички предишни планове,
отразяващи процесния имот с неговата площ. Отправя искане към съда за отмяна на
решението и отхвърляне на исковете, с присъждане на сторените съдебно деловодни-
разноски в производството.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от „М. Груп" ООД, чрез адв. ИР.
АНТ., с който подадената въззивна жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемата
страна сочи, че за да се трансформира установената фактическа власт на държателя във
владение, лицето следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и
да противопостави тази промяна на собственика. В хипотеза, при която фактическата власт
върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за
послужване/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя
и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира
приложение. Оспорва възраженията на въззивника, че не е имало пред кого да манифестира
промяната в намерението си да свои имота, както и тези спрямо достоверността на
свидетелските показания на Й. Д.. Противопоставя се срещу отправените с въззивната жалба
доказателствени искания, като в условията на евентуалност, ако бъде допуснат свидетел на
ищеца, моли за допускане на такъв и в негова полза. По изложените съображения отправя
искане за потвърждаване на съдебното решение.
В проведеното открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на
въззивника адв. Х. изразява становище, че от събраните по делото доказателства се
установявало, че от 2002 г. Е. Т. е променил своето субективно отношение към имота,
защото е разбрал, че неговия собственик не се интересува от него. Поради изложеното моли
за отмяна на решението и отхвърляне на иска с присъждане на сторените съдебно-
деловодни разноски.
2
В пледоарията си по същество процесуалният представител на въззиваемото
дружество сочи, че държането на имота от насрещната страна е осъществявано по силата на
изрични договорки,а промяна в намерението му не е била изявена, поради което намира
приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС. С оглед гореизложеното моли за потвърждаване
на обжалваното решение. Претендира и извършените разноски в производството.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството пред Варненския районен съд е образувано въз основа на искова
молба от „М. Груп“ ООД, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1
от ГПК срещу ЕВГ. Т. Т. за установяване в отношенията между страните, че ответникът не е
собственик на поземлен имот с идентификатор № 10135.3523.329 по КККР, одобрени със
Заповед № РД – 18 – 64/16.05.2008г., изменени със Заповед № КД – 14 – 03 –
2724/24.10.2011г. и двете на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Варна,
с.о.“Кочмар“ с площ от 587 кв.м. при съседи: 10135.3523.190, 10135.3523.330,
10135.3523.452, 10135.3523.179, 10135.3523.328, като се иска отмяна на нот.акт № 178, том
IV, рег. № 7473, дело № 683/2020г., с който същият се легитимира като собственик на имота,
въз основа на изтекла придобивна давност.
Ищецът излага твърдения, че е собственик на процесния имот по силата на договор
за покупко–продажба от 10.09.1991г., обективиран в нотариален акт № 66, том 17, рег №
7329 по дело 4911/10.09.1991 г. на Нотариат към ВРС. Първоначално той бил закупен с
инвестиционни намерения, но същите не били реализирани. Сочи още, че През 2000г.,
пълномощникът на управителя на дружеството и негов баща - Л.М. установил при едно от
посещенията си, че лице, живеещо в съседство, е навлязло в границите на собствения на
търговеца имот. Затова и в хода на проведения разговор било постигнато съгласие,
ответникът Е. Т. да наглежда имота и да съобщава на собственика за всяко посегателство
върху него. По-късно по молба на ответника, ищцовото дружество „М. Груп“ ООД се е
съгласило Е.Т. да полза празното дворно място за отглеждане на зеленчуци, срещу
насрещното му задължение да предоставя част от реколтата на собственика на имота. През
следващите години и управителят, съдружниците и адвоката на дружеството са посещавали
имота. Отношенията между неговия собственик и ответника са развивали съобразно
съществуващите договорки, като от поведението на последния не се установявало по
никакъв начин същият да е променил намерението си спрямо него. Затова с голяма изненада
управителят на дружеството Р.М. установил, че Е.Т. се е сдобил с издадения КНА, който
признава правото му на собственост върху собствения на „М. Груп“ ООД имот. Ищецът
сочи, че след като ответната страна заявила, че е решила да се възползва от ситуацията след
смъртта на Л.М., с когото преимуществено общувал, тъй като предположил, че дружеството
не се интересува от парцела. Излага твърдения, че предположенията на ответника са
неправилни, защото собственикът е упражнявал пълноценно правата си като се е грижил за
него, включително и чрез договаряне за пазенето му, а демонстрираната фактическа власт от
3
ответника била само последица от установените договорености във вътрешните отношения
между страните. По силата на същите последният бил единствено държател на имота и
никога не е демонстрирал по отношение на ищцовото дружество промяна в намерението си
да го владее за себе си. По изложените съображения отправя искане да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че Е.Т. не е собственик на процесния имот,
както и издадени в негова полза КНА да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 3 от ГПК.
Претендира присъжданото на извършените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Е.Т., с който оспорва
иска като неоснователен, заявява свои права, изключващи правата на дружеството, а
именно, че е придобил правото на собственост по давностно владение, осъществено в
периода от 1993г. до исковата молба – 22.04.2021г. Ответникът признава, че е поддържал
спорадични дружески отношения с Л.М. и през 1993г. го е уведомил за навлизане в
процесния имот от страна на друг съсед. От този момент, нито г-н М., нито друг
представител на дружеството не е посещавал имота или е извършвал други действия с
инвестиционна цел. Пълномощникът на търговеца и ответника са осъществявали
комуникация по телефона. Считано от 1993г. ответникът обработва имота, отглеждайки
зеленчуци за нуждите на своето семейство. След 2003г. ответникът е имал намерение да
закупи имота, отправяйки предложение за сключване на сделка към г-н М., на което
последният заявил, че ответникът може да продължи да го ползва. Въз основа на този
отговор Т. си направил извод, че „въпросът е уреден помежду им“. Преценил, че с
изразходваните от него средства и труд го е изкупил. По изложените съображения моли за
отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124
от ГПК, в производството по който ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи
правния му интерес да оспорва правото на ответника. Съгласно задължителните постановки
на т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК правен интерес от предявяване
на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има
възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.
Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за
съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го
пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване
като недопустимо. Тази постановка обаче е приложима в хипотеза, в която ищецът извежда
правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право,
което той отрича на ответника. В настоящия случай ищцовото дружество обосновава
интереса си да отрече претендираното от наресрещната страна право на собственост,
легитимирайки се като собственик на спорния недвижим имот, поради което
основателността на предявения иск е предпоставена от установяване в условията на главно
и пълно доказване на твърдения факт.
Между страните не се спори, а и от приложеният по дело нотариален акт от
4
10.09.1990 г., № 66, том XVII, дело № 4911/1990г. се установява, че дружествена фирма
„М.”, представлявана от представителя Л.М., е придобила по силата на сключен с продавача
Лиляна Асенова Русева договор за покупко-проджба на правото на собственост върху
овощна градина, находяща се в землището на гр. Варна, местност „Кочмар”, цялото с
пространство от 650 кв.м., заедно с насажденията в него.
Идентичността между купувачът по сделката дружествена фирма „М.“ и ищецът се
установява от приложените по делото Решение от 16.06.1989г., постановено по фирмено
дело № 196/1989г. на Окръжен съд – Плевен, с което фирмата е регистрирана и решения от
11.11.1998 г. и от 09.12.1998 г., с които съответно е извършено преобразуването в ООД и е
променена фирмата на търговеца на актуалното наименование „М. Груп” ООД.
Доколкото между страните не е спорен фактът на придобиване на вещното право на
собственост с посочения договор за покупко-продажба и приложения нотариален акт от
10.09.1990 г. легитимира ищеца като собственик на недвижимия имот, въз основа на
настъпилото вещно-прехвърлително действие и се легитимира като собственик на имота, с
което доказва наличието си на правен интерес от исковата защита. Следователно в тежест на
ответника е да докаже твърдяното от него спорно право на собственост, по отношение на
което е издаден констативен нот. акт № 178 от 22.12.2020г., том IV, рег. № 7476, дело №
683/2020г. и е налице хипотезата на конкуренция с това на ищеца.
С цитирания КНА въззивникът Т. е признат за собственик въз основа на изтекла в
негова полза придобивна давност на процесния ПИ с идентификатор № 10135.3523.329 по
КККР, находящ се в гр. Варна, район „Младост”, с.о.”Кочмар” с площ от 587 кв.м.
Съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС Нотариалният акт, с който се
признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 от ГПК, не се
ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 от ГПК относно констатацията на
нотариуса за принадлежността на правото на собственост. С оглед доказателствената тежест
по предявения отрицателен установителен иск, в тежест на титуляра му е да установи в
условията на главно и пълно доказване фактическия състав на удостовереното от нотариуса
придобивно основание – осъществено давностно владение.
Между страните не е налице спор относно факта,че ответникът, настоящ въззивник, е
осъществявал фактическа власт върху имота, като същият е признат още с исковата молба
на ищеца. По същество се явява спорен въпросът относно характера на посоченото
фактическо състояние, доколкото твърденията на ищеца са в смисъл, че то е възникнало въз
основа на договорка между представител на дружеството и въззивника, поради което е
налице държане, а последният счита, че е придобил имота по силата на давностно владение.
За установяване на основание, характера и продължителността на осъществяваната
от ответника фактическа власт са събрани гласни доказателствени средства, като при
първоинстнационното разглеждане на делото са разпитани свидетелите Г.И., Р.Ц., С.В. и Й.
Д., докато пред въззивна инстанция е извършен разпит на Х.Х. и И.М..
От показанията на свидетеля Г. И., кредитирани от съда като последователни,
5
безпротиворечиви и базиращи се на лични впечатления, се установява, че в началото на
2010г. Л.М., който е бил приятел и клиент на свидетеля - адвокат, се свързал с него по
телефона. Обясним му, че негов съгражданин от гр. Плевен Е.Т., който обработвал и пазил
имота в местност „Кочмар”, му съобщил, че друг съсед се опитал да го заграби. След като
получил документа за собственост и скицата установил, че собственик на същия е
дружеството, а не Л.М.. Посетил го и установил, че негов съученик и приятел Н.А. навлязъл
с няколко метра в имота. При посещението се запознал с Е.Т., който заявил, че Л.М. му е
възложил да пази имота, а друг съсед навлязъл в него. Е.й се оплакал на Л., че има
заграбване, поради което свидетелят отишъл на мястото и разговарял с Н.А., който го
уверил, че ще възстанови оградата на имота на Л., което сторил едва в началото на 2011г.
Свидетелят заявява, че Т. не бил владелец на имота, а негов пазач.
Видно от свидетелските показания на Р.Ц., кредитирани от съда като обективни и
непосредствени е, че с въззивника са приятели, поради което му е помагал при застрояване
на собствения му имот. Свидетелят посочва още, че Е.Т. винаги е стопанисва освен своето и
съседното място, между които няма ограда, което свидетелят не подозирал, че не е негово до
снабдяването му с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, при която
самият той участвал. Поне от 15 години, ответникът отглежда в него зеленчуци – домати и
краставици. Засадил е и малки плодни дръвчета. И към настоящия момент, то е незастроено,
не е водоснабдено нито е електрифицирано.
От свидетелските показания на С.В., кредитирани от съда като обективни,
последователни и непротиворечащи на останалия доказателствен материал се установява, че
до 2020г. е живял в същата местност в имот № 186, намиращ се в съседство. По отношение
на процесния недвижим имот заявява, че от ответника е чувал, че е собственост на
плевенчанин. После разбрал, че собственикът се казва Л. от гр. Плевен. Името не му е било
казано от г-н Т., а го е разбрал във връзка със създадената от съседите кооперация за
прекарване на канализация и водопровод. Процесният имот бил изоставен и Т. е започнал
да го почиства, премахнал е разстителността, а впоследствие започнал да сади домати и
плодни дръвчета, което по спомен започнало от 2003 г. По отношение на информацията, че
имотът е собствен на плевенчанин свидетелят допълва, че Е. Т. е заявил този факт не лично
на него, а на цялата кооперация. Ответникът е съдействал за осъществяване на връзка със
собственика освен за канализация и водопровод още за прекарване на телефон и за
бетониране на пътя. Последно около 10-тина години се е налагало г-н Т. да съдейства на
кооперацията за осъществяване на контакт със собственика на имота.
Пред първоинстанционния съд по делегация е разпитана свидетелката Й. Д., която е
живяла на съпружески начало с Л.М. и е съдружник в ищцовото дружество, поради което
показанията следва да бъдат ценени съобразно правилота на чл. 172 от ГПК. От същите се
установява, че Л.М. е посещавал имота заедно със сина си Р.М.. Л.М. е осъществявал
контакти с Е. Т. в с. Ралево, област Плевен. В това населено място са живели свидетелят и
Л.М., а ответникът го е посещавал заедно със съпругата си, чиито родители са живели в
същото село. Именно на една от тези срещи, Л.М. е позволил на г-н Т. да поддържа мястото,
6
като го почисти и засее със зеленчуци и дравчета. Е. Т. обещал, че ще се грижи за него. Във
връзка с това през 2010г. г-н Т. уведомил Л.М., че „адвокатът от лявата страна” е навлязъл в
имота. Л.М. уведомил сина си Р. и адв. И. с молба да посетят имота. Адв. И. е поддържал
контакт с Р. Л., който уведомил баща си, че всичко е наред. Р. Л. е посещавал имота и след
2010г. Ответникът е отправил предложение лично на Л.М. приживе за закупуване на имота,
на което последният му отговорил, че има синове и внуци, които ще решат какво да правят.
След като Л.М. починал през 2017г., г-н Т. се свързал със свидетелката и я уведомил, че
желае да купи имота, като последната му заявила, че следва да отправи предложение към
синовете на Л.М. – Пламен и Р.М.и.
Пред настоящата въззивна инстанция за промяна в намерението за своене на имота от
страна на въззивника е разпитан свидетелят Х.Х., показанията на който съдът кредитира
като обективни и последователни. От същите се установява, че с г-н Т. се познават от 2002 г.
и са приятели и колеги. Той живее над кв. Възраждане в м. „Кочмар“, където има построена
къща и място, за което от време на време го вика да му помага за обработката. Същото е
около декар. Отдавна му помага - откакто се познават. Последно бил там онзи ден и му
помагал да направи една ограда за кученцето и пренасял пелети, тъй като се подготвял за
зимния сезон. В имота му имало орех, вишни, синя слива. Свидетелят винаги си е мислил, че
мястото е на въззивника, като наскоро разбрал как е придобил имота. Не е знаел, че са две
места, тъй като между тях няма ограда. Не е чувал и виждал други хора да са посещавали
имота и да имат претенции за него. Сеели зеленчуците и дърветата в мястото, което после
разбрал, че не е негово. Не е ставало дума, че то не е такова, обработвал го като своe от 2002
г насам. Наскоро , миналото или по-миналото лято разбрал, че мястото зад къщата не е
негово, тъй като участвал в осъществяването на обстоятелствената проверка. Бил изненадан.
От свидетелските показания на другия разпитан в съдебното заседание свидетел
И.М., кредитирани по реда на чл. 172 от ГПК, се установява, че е братовчед на
съдружниците във въззиваемото дружество. Познава Е. Т., който е зает в селото, в което е
бил кмет. Идвал е за пълномощни при него. Често свидетелят го е намирал в дома на Л.М. и
ги е чувал да преговарят за закупуването на процесния имот. Е.Т. е искал да го купи, но Л.
му е казвал, че не го продава. Това се е случило през 2011-2012 г. Имали са уговорки да
работи мястото срещу възнаграждение – плодове, зеленчуци и консерви. Предлагал му е да
го купи още няколко пъти, като Л.М. му е отказвал. Свидетелят заявява още, че е чувал от
жената на Л., че Е.й искал да купи мястото като щял да даде на внуците им по 1000 лева.
След смъртта на Л. големият му син - Р., казал, че са се чули с Е.й и той се грижи за имота.
Приживе Л. разрешил на Е.й да ползва имота. Отказал му да го продаде, тъй като същият
бил собственост на дружеството.
От съвкупния анализ на посочените гласни доказателствени средства се установява,
че въззивникът е осъществявал трайна, непрекъсната и явна фактическа власт върху имота
повече от изискуемите в чл. 79, ал. 1 от ЗС десет години за неговото оригинерно
придобиване. Същата обаче е възникнала въз основа на договорно правоотношение,
сключено с надлежно упълномощен представител на въззиваемото дружество Л.М., който
7
по силата на приложеното по л. 64 от първоинстанционното дело пълномощно е разполагал
с представителна власт да сключва сделки с трети лица от името на „М. Груп“ ООД.
Показанията на свидетелите Г.И., Й. Д., И.М. и С.В. обосновават еднозначния и категоричен
извод на настоящия съдебен състав, че процесният имот е предоставен за ползване по силата
на сключен между дружеството и въззивника договор, който с оглед установените уговорки
следва да бъде квалифициран като заем за послужване по чл. 243 от ЗЗД. В този смисъл са
напълно последователните и взаимно допълващите се показания на първите трима от
посочените свидетели, от които се установява, че пълномощникът на дружеството Л.М. е
предоставил имота за ползване на Е.Т., като му е разрешил и да отглежда зеленчуци,
плодове и дръвчета в него, като последният се е задължил да се грижи за него. При
посещенията си в село Ралево, където М. живеел със свидетелката Д., а Т. е имал роднини,
въззивникът е предоставил на Л.М. част от продукцията от плодове и зеленчуци.
Ползвателят е изразявал желание да закупи имота, но предложенията му били отхвърляни от
представителя на дружеството собственик. Показанията на посочените трима свидетели, от
които се достига до извода за наличие на договорно правоотношение, се потвърждават и от
тези на четвъртия свидетел С.В., който при разпита си заявява, че е бил наясно, че
собственик на имота е плевенчанин, когото нарича Л.. Посоченото заключение се
обосновава категорично от изявлението на свид. В., че при всички случаи, когато е било
необходимо съдействието на собственика на имота спрямо кооперацията на съседите,
въззивникът се е обръщал към представителя на дружеството Л.М., като е заявявал, че той е
негов собственик. Членовете на кооперацията са очаквали решението на действителния
собственик на имота, тъй като са били наясно със съществуването на неговото право.
Гореизложената фактическа установеност обосновава извода на съдебния състав, че
Е.Т. е осъществявал фактическа власт върху имота в качеството си на негов държател по
силата на облигационно правоотношение. Той не го е владял, а го е държал за неговия
собственик по силата на сключения между страните заем за послужване, тъй като
собственикът на имота е предоставил безвъзмездно фактическата власт върху него срещу
насрещното задължение на заемателят да се грижи за него и да го поддържа.
За да превърне държането си във владение на имота, годно да го направи негов
собственик, въззивникът е следвало да установи една от двете алтернативни предпоставки:
че след придобиване на фактическата власт е сключена транслативна сделка със
собственика, която го е направила владелец на имота /Traditio brevi manu/, или че
едностранно е трансформирал държанието си във владение, демонстрирайки промяната в
намерението си спрямо собственика/Interversio possessionis/.
Ответникът не е твърдял сключването на такава сделка, напротив, твърденията в
депозирания от него отговор на искова молба са, че е поставил въпроса за закупуване на
имота пред Л.М. неколкократно, на което последният му отвръщал „да си го работи“.
Посоченото становище по същността си представлява признание за неизгоден за страната
факт, но от съществено значение за решаващите изводи на съда е обстоятелството, че този
факт се установява безпротиворечиво и от останалия доказателствен материал по делото.
8
Заявявайки искането да закупи чуждия имот ползвателят още веднъж е потвърдил пред
неговия собственик, че не го счита за свой, съответно, че не го владее с намерение да го
свои, признавайки правото му на собственост. В този смисъл, напълно противоречащи на
посочената фактическа установеност са обясненията на страната, дадени в последното по
делото заседание пред първа инстанция, че никога не е заявявал желание да го купи, като
същите освен, че не се ползват с доказателствена стойност, са в противоречие със
свидетелските показания на свидетелите И., Д. и М., които единодушно потвърждават, че е
отправял искания за неговото закупуване и същите са били отхвърляни от представителя на
дружеството собственик.
От гореизложеното следва, че липсват доказателства за сключване на сделка, по
силата на която държателя е станал владелец на имота със съгласието на неговия
собственик, поради което на преценка подлежат твърденията на въззивника, че е променил
намерението си спрямо имота и започнал да го владее като свой. Както вече беше изложено,
ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице,
упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68,
ал. 2 от ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се
трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице
следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави
тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост
фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. За да се приеме,
че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез
действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,
което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.
От събраните по делото доказателства не се установява въззивникът да е
манифестирал явна и недвусмислена промяна в намерението си да завладее процесния имот.
Пред настоящата въззивна инстанция по искане на страната е допуснат разпит на свидетел,
който да даде сведения именно относно твърдяната промяна в субективното отношение на
държателя. В показанията му, точно както и в тези на другите още общо пет свидетеля,обаче
липсват дори индиции за външно изразяване на сочената трансформация на субективното
му отношение. В действителност се установява единствено това, че Е. Т. е продължил да
поддържа както своя, така и чуждия имот, но фактическите действия, които е извършвал не
надхвърлят тези, включени в първоначално учреденото му облигационно право на ползване,
а именно да се грижи за него и да отглежда плодове и зеленчуци в него. Дали свидетелите Х.
и Ц. са знаели дали процесния имот е негов или чужд и кога са разбрали това са
обстоятелства, които нямат отношение към твърдяната от страната трансформация на
намерението да го завладее, доколкото същата следва да бъде заявена чрез действия, които
ясно и недвусмислено отричат правата на досегашния собственик. Такива действия от
съвкупността от събраните по делото доказателства не се установяват.
Напротив, както вече беше обосновано, от разпита на Г.И., Й. Д., И.М. се установява
9
с категоричност, че в отношенията си с представителите на дружеството собственик, Т. е
признавал правото на собственост на последното, като е заявявал, че иска да го изкупи. В
този смисъл напълно несъстоятелни са твърденията на въззивника, че не е имало на кого да
заяви своята промяна в намерението, тъй като от доказателства по делото се установява, че
същият е поддържал спорадични контакти както с Л.М. приживе, така и с неговите близки -
другите съдружници в дружеството.Посоченото отношение към имота е демонстрирал и
спрямо съседите си, като видно от показанията на свид. В. им е заявявал, че собственик на
имота е не той, а „плевенчанинът“. Същият не е предприел явни и недвусмислени действия,
които да обективират твърдяната промяна в намерението му, като за пръв път е заявил
собственически права спрямо имота в рамките на обстоятелствената проверка по издаване
на КНА, непосредствено след научаване за която, дружеството е предявило настоящата
искова защита по тяхното отричане.
След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане,
колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази
фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако
държателят манифестира намерението си и превърне държането във владение, в негова
полза започва да тече придобивна давност. Доколкото ответникът, настоящ въззивник не е
провел успешно доказване на посочената трансформация в субективното си отношение към
имота и обективиране на завладяването му спрямо неговия собственик, то предявения
отрицателен установителен иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. По
силата на чл. 537, ал. 2 от ГПК констативния акт, с който държателят е признат за
собственик следва да бъде отменен.
С оглед съвпадението в решаващите изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 от ГПК като
валидно, допустимо и правилно.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат
присъдени доказаните съдебно-деловодни разноски в размер на 900 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 372/18.02.2022г. по гр. дело 5964/2021 г. по описа на
РС – Варна.
ОСЪЖДА ЕВГ. Т. Т., ЕГН **********, гр. **** да заплати на „М. Груп“ ООД, ЕИК
*********, гр. Несебър сумата от 900 /деветстотин/ лева, представляваща извършените във
въззивното производство съдебно – деловодни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд
10
в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11