РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.12.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното
от съдия Сантиров гр. дело № 4739/2020 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 278842 от 19.11.2019 г., постановено по гр. дело № 78584/2018 г. по
описа на СРС, 79-ти състав, частично са били уважени предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу Р.К.Г. и Л.К.Г. по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК пасивно субективно и обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като е прието за установено, че Р.К.Г. дължи на ищеца сумата от 498,78 лв., представляваща
цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. по отношение
на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. „********ет. 3, надпартер,
с аб. № 179476, както и сумата от 18,05 лв., представляваща цена на
такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 06.07.2018 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело №
44930/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение чл.
410 ГПК, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 84,05 лв. за периода от 15.09.2016 г. до
26.06.2018 г., както и за обезщетение за забава върху задължението за цена на
такса за услуга дялово разпределение в размер на 3,35 лв. за периода от
15.09.2016 г. до 26.06.2018 г., а Л.К.Г. дължи сумата от сумата от 498,78
лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2017 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, ул. „********ет. 3, надпартер, е аб. № 179476, както и сумата от 18,05
лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода
от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. , ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -06.07.2018 г. до окончателното плащане,
за които суми по ч. гр. дело № 44930/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК, като са отхвърлени исковете е
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забава върху задължението за цена на топлинна енергия в размер на 84,05 лв. за
периода от 15.09.2016 г. до 26.06.2018 г., както и за обезщетение за забава
върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение в размер на
3,35 лв. за периода от 15.09.2016 г. до 26.06.2018 г.
Със същото решение
страните са осъдени по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК да заплатят направените
по делото разноски съразмерно на уважената част, респективно отхвърлената част
от исковете.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която установителните искове са били частично
уважени, е постъпила въззивна жалба от ответниците, чрез пълномощника им – адв.
К.Н., в която са изложени оплаквания за недопустимост, а при условията на евентуалност
и неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушение
на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържат,
че неправилно СРС не е събрал предварително дължимата от
ищеца държавна такса, поради което постановеното решение е недопустимо. Сочат
още, че ищецът не е установил, че са приели наследството на техния
наследодател, а и в исковата молба липсвали такива твърдения. Изтъкват, че
съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребители на топлинна енергия са собствениците или
вещните ползватели, като в случая прехвърлите са били запазили пожизнено право
на ползване, като К.Г.е починал през 1997 г., а Т.Г. през месец юли 2017 г., поради
което не били потребители на топлинна енергия през процесния период,
респективно не били пасивно материално легитимирани. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият
ищец - „Т.С.” ЕАД, както и третото
лице-помагач на страната на ищеца - „Т.“ ООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подали отговор на въззивната жалба и не са взели становище по същата.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
срещу Р.К.Г. и Л.К.Г. пасивно субективно и обективно съединени акцесорни искове, не е обжалвано от ищеца, поради което
е влязло в законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита. Следва да се отбележи, че пропуска на съда да събере предварително
пълния размер на дължимата от ищеца държавна такса не води до недопустимост на
решението, тъй като разпоредбата на чл. 77 ГПК дава възможност на съда и в
по-късен момент да събере дължимата държавна такса. Ето защо оплакванията в тази
насока са неоснователни.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
По
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач
(страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот
е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
В конкретния случай от представения по делото от
ищеца Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 188 от 06.09.1991 г. се
установява, че жалбоподателите Р.К.Г. и Л.К.Г. са придобили по ½ ид.ч.
от процесния имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия през процесния
период. Действително прехвърлителите им – техните родители К.Г.иТ.Г. са
запазили пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху процесния имот,
поради което и до тяхната кончина те са били потребители на топлинна енергия по
арг. от чл. 57 ЗС. От представеното по делото удостоверение за наследници /лист
89 по делото на СРС/ обаче се установява, че към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 09.07.2018 г.
К.Г.иТ.Г. са били починали, поради което Р.К.Г. и Л.К. Гърков, в съответствие с
чл. 5, ал. 1, вр. чл. 60 ЗН отговарят за задължението на своите наследодатели
за процесния период.
Неоснователно е позоваване във въззивната жалба на обстоятелството,
че ищецът не е установил, че са приели наследството на своите родители. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК, когато
в установения срок ответникът не направи провоизключващо възражение, каквото по
естеството си представлява оплакването във въззивната жалба, че жалбоподателите
не са приели наследството на своите родители, той губи възможността да направи
това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
В
конкретния случай, в подадените в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, от ответниците -Р.К.Г. и Л.К.Г. писмени отговори, не
е направено такова възражение. Единствено Р.К.Г. е поддържала, че не „голият“ собственик, а вещният ползвал
следва да отговаря за задълженията, но това възражение е несъстоятелно, тъй
като както към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
така и към подаване на писмения отговор, вещните ползватели – родителите им, са
били починали. Ето защо по отношение на това възражение е настъпила
предвидената в разпоредбата на чл. 133 ГПК преклузия и същото не може да бъде
предмет на изследване от въззивната инстанция.
По
отношение оплакването, касаещо присъждане на разноски за юрисконсулско възнаграждение
в полза на ищеца, следва да се отбележи, че с Решение №
10/29.IХ.2016 г. на Конституционния съд по конституционно дело №
3/2016 г. е било отхвърлено искането на омбудсмана на Република България за
установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8
от Гражданския процесуален кодекс (в сила от 1.III.2008 г.). Същото
искане е било отхвърлено и по отношение прогласяването на
противоконституционност на разпоредбата на чл. 161, ал.
1, изр. 3-то ДОПК. Следователно възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК е дължимо във всички случаи, когато юридическо лице е било
защитавано в гражданския процес от юрисконсулт, както е в конкретния
случай.Съгласно пък т. 11 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по дело
№6/2012 ОСГТК, на ВКС, претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде
заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането
на делото пред съответната инстанция. Ето защо отговорността за разноските се определя
от действащия към съответния момент закон (в който смисъл е и Определение № 152
по гр.д. №50235/2016 г., по описа на ВКС, IV г.о.). Тъй като, както се посочи
по горе, юрисконсултското възнаграждение се дължи, без да е необходимо да се
представят доказателства за неговото заплащане, то и за определяне на размера
му съдът следва да съобрази нормативната уредба, действаща към момента, в който
най-късно страната може да заяви претенцията си за този вид разноски, а именно
приключване на съдебното дирени и даване ход на устните състезания, което е
било съобразено от първоинстанционния съд.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания, включително и по отношение размера на уважената част от
исковете, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд
не дължи проверка за правилността на решението и същото следва да се потвърди.
При този изход на спора на въззиваемият макар
и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като
същият не е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 278842 от 19.11.2019 г., постановено по
гр. дело № 78584/2018 г. по описа на СРС, 79-ти състав, в обжалваната част, с
която частично са били уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.К.Г. и Л.К.Г.
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно субективно
и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е прието за
установено, че Р.К.Г. дължи на ищеца сумата от 498,78 лв., представляваща цена на топлинна
енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. по отношение на
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. „********ет. 3,
надпартер, с аб. № 179476, както и сумата от 18,05 лв., представляваща цена на
такса за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 06.07.2018 г. до окончателното плащане, а Л.К.Г. дължи сумата от сумата
от 498,78 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2015
г. до 30.04.2017 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, ул. „********ет. 3, надпартер, е аб. № 179476, както и сумата от 18,05
лв., представляваща цена на такса за услуга дялово разпределение за периода от
01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. , ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -06.07.2018 г. до окончателното плащане,
за които суми по ч. гр. дело № 44930/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение чл. 410 ГПК.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: