Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В
състав в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в.гр.дело № 4487 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от
въззивника-ищец А.М.С., ЕГН: **********,***, чрез своя процесуален представител
адв. И.Г. – САК, срещу решение № 20012074/14.01.2021 г, по описа на СРС, II Г.О., 126-ти състав, с
което са отхвърлени предявените срещу „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК: *******, с адрес за
призоваване: гр. София, бул. „*******, представлявано от Д.Д.– изпълнителен
директор, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 222,
ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата
в размер на 9954.16 лева, представляваща
обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право
на пенсия за осигурителен страж и възраст, както и сумата от 284.80 лева,
представляваща мораторна лихва за периода 15.05.2020 г. – 25.08.2020 г.
В жалбата се
твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, като се
излагат подробни доводи досежно нейната основателност. Поддържа се, че
районният съд неправилно е приел, че месецът, въз основа на който следва да
бъде изчислен размерът на претендираното обезщетение, е месец февруари, а не
месец март 2020 г. В тази връзка сочи, че във фиша за трудовото възнаграждение
за месец март 2020 г. е посочено, че голяма част от него представлява плащане
за ползване на отпуск, което обстоятелство не е вярно, тъй като се касае за
постъпления от абонаментни карти и билети. Претендират се разноски по делото.
В срока по чл.
263 ГПК не е депозиран отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна – ответник
- Ц.з.г.м.“
ЕАД, с който да я оспорва.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи,
като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което втората инстанция следва да разгледа
доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За
да бъде уважена предявената от въззивника-ищец претенция, по делото следва да
се установи наличието на следните предпоставки: прекратяване на трудовото
правоотношение (ТПО) независимо от основанието за това; към момента на
прекратяване на трудовия договор работникът или служителят да е придобил право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО; работникът или
служителят да е придобил при един и същ работодател последните 10 години трудов
стаж преди прекратяването на трудовото правоотношение, като този трудов стаж
може да е придобит и по няколко отделни последователни трудови правоотношения
със същия работодател.
Следва
да се има предвид, че законът не изисква трудовият стаж да е бил непрекъснат.
Необходимо е само да е бил придобит при един и същ работодател, като в
изискуемия 10-годишен период се включват всички периоди, които се зачитат за
трудов стаж за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В този смисъл, ако има прекъсване на стажа при последния
работодател, работникът или служителят не би имал право да получи заплащане на гратификационно
обезщетение само ако по време на прекъсването е придобил трудов стаж
при друг работодател (вж. Определение №
1280/21.10.2009 г. по гр. дело № 1191/2009 г. на III Г.О.). На
следващо място, дължимостта
на обезщетение не е обусловена
от упражняването на правото на пенсия, а само от придобиването на това право. В
този смисъл е и практиката на ВКС (Решение
№ 117/14.04.2010 г. по гр. дело № 4487/2008 г. на ВКС, II Г.О.; Решение № 311/14.12.2011 г. на
ВКС по гр. дело № 88/2011 г. на ВКС, III Г.О.; Решение №
417/19.12.2013 г. на ВКС по гр. дело № 61/2013 г. на ВКС, IV Г.О.).
Страните не спорят по елементите от фактическия състав,
правопораждащ вземането за обезщетение по 222, ал. 3 КТ. Спорен е само неговият
размер.
Въззивният съд намира, че фактическата
страна по спора е правилно установена от СРС. В производството пред СГС
страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които
да променят така приетата за установена фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. В допълнение към
изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба,
съдът намира следното:
От
материалите по делото безспорно се установява, че между страните е съществувало
валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен трудов договор №
94/10.11.1993 г., което е било прекратено с акт № РД-12-3М-10/07.04.2020 г., на
основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ във връзка със заявление с вх. №
ВК-1144/01.04.2020 г. на служителя (ищец), считано от 09.04.2020 г. През този
период е имало едно прекъсване на трудовия стаж на въззивника-ищец при
работодателя, като през 1997 г. страните са сключили трудов договор №
1735/30.08.1997 г.
Безспорно
е и обстоятелството, че към момента на прекратяване на ТПО въззивникът-ищец А.С.
е била член в синдикална секция към КТ „Подкрепа“. Съгласно чл. 49, ал. 4 Колективния трудов договор от 2019
г. (КТД) при прекратяване на ТПО, след
като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст, независимо от основанието за прекратяване, той има право на обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца, ако е работил
при същия работодателя през последните 20 години от трудовия му стаж. По делото не се спори, че въззивникът-ищец е полагал труд при
въззиваемия-ответник през последните 20 години преди прекратяване на
правоотношението.
Страните не
спорят, че работодателят е изплатил на въззивника-ищец сумата в
размер на 12 148.08 лева, представляваща равностойността на 8 брутни
работни заплати, като обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение
поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (фиш за м. април
2020 г.).
Според заключението на вещото лице
по извършената съдебно-счетоводна експертиза,
прието като неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло, тъй като
същото е изготвено компетентно, обективно и обосновано, последният пълен
отработен месец от ищеца преди прекратяване на ТПО е м. февруари 2020 г., а
полученото от служителя брутно трудово възнаграждение е в
размер на 1051.73 лева, от които основна заплата в размер на 629.00 лева,
постъпления от карти – 190.00 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж
– 232.73 лева. Дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 49 Колективния трудов
договор от 2019 г., изчислено на база работната заплата
за м. февруари 2020 г., е в размер на 8 413.84 лева. При тази хипотеза
работодателят е надплатил на ищеца сумата от 3734.24 лева. Няма дължима лихва
за забава.
От експертното
заключение се установява още, че изплатеното
брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
прекратяването на ТПО, а именно месец
март 2020 г., е в размер на 1518.52 лв., от които
основна заплата в размер на 263.62 лева, постъпления от карти – 570.47 лева,
допълнително възнаграждение за трудов стаж (8 работни дни) 232.73 лева, основна
заплата плюс допълнително възнаграждение за трудов стаж за 13 дни – 586.89
лева. Дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 49
Колективния трудов договор от 2019 г., изчислено на база работната заплата за
м. март 2020 г., е в размер на 12148.16 лева. Работодателят също е използвал брутното трудово
възнаграждение за месец март 2020 г. като база за
изчисляване на гратификационното обезщетение. При тази хипотеза, разликата между извънсъдебно платеното от работодателя на ищеца обезщетение (12 148.08
лева) и дължимото такова (12 148.16 лева) е в размер на 0.08 лева, като
същата вероятно се получава от закръгляване при изчисленията. Няма дължима лихва
за забава.
Предвид изложеното въззивната инстанция
не споделя доводите на въззивника-ищец относно размера на дължимото
гратификационно обезщетение. В
производството пред първата инстанция при приемане на заключение на вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза (в публично съдебно заседание от 17.12.2021
г., вж. протокола на л. 100) ищецът А.М.С., представляван от своя процесуален
представител адв. Г., не е оспорил истинността на съдържащите се в него
констатации за релевантните за спора факти, нито е поискал в срока по чл. 200,
ал. 3 ГПК повторно заключение по същите въпроси поради съмнение в тяхната
правилност. В констативно-съобразителната част на експертното заключение
изрично е посочено, че същото се основава на приложените по делото фишове за
трудово възнаграждение за м. февруари и м. март 2020 г., отработените дни в
тези месеци, предхождащи прекратяването на ТПО. Фишът
за м. март 2020 г. (който е представен
като доказателство по делото от самия ищец с предявяването на исковата молба)
съдържа информация за това каква сума е начислена, на какво основание, какви удръжки работодателят е направил от нея и
каква сума подлежи на плащане. Ищецът не е оспорил верността на посочените във
фиша обстоятелства, в т.ч. и дължимостта на съответните суми като обезщетение
за ползване на редовен отпуск, а не като постъпления от абонаментни карти и
билети. В тази връзка въззивният съд намира,
че приетото като неоспорено от страните експертно заключение е изготвено
компетентно, обективно и обосновано, по поставените му от СРС задачи, с
отговорите на които спортният въпрос по предмета на експертното изследване е
изяснен.
На следващо място, съгласно разпоредбата
на чл. 228 КТ дължимият размер на гратификационното обезщетение по чл. 222, ал.
3 КТ се определя от полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В
разпоредбата на чл. 17 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата са изброени компонентите, които се включват в брутното трудово
възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ. Релевантни в
случая са основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над
основната работна заплата, определено
според прилаганите системи за заплащане на труда, както и допълнителните трудови
възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или
с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на
работодателя, които имат постоянен характер. Съгласно разпоредбата на чл. 15,
ал. 2 от Наредбата под термина „допълнителни трудови възнаграждения с постоянен
характер“ следва да се разбира допълнителни трудови възнаграждения, които се
изплащат постоянно заедно с полагащото се за
съответния период основно възнаграждение и
са в зависимост единствено от отработеното време. Съобразно чл. 12 от
Вътрешните правила за работна заплата в „Ц.з.г.м.“ ЕАД постъпленията от
абонаментни карти и билети представляват такова допълнително месечно
възнаграждение с постоянен характер. Приложима в случая е и разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от Наредбата, тъй като от приетия по делото като писмено
доказателство фиш за месец март 2020 г. се установява, че служителят е бил в
платен отпуск за период от 13 работни дни. Според експертното заключение по
извършената съдебно-счетоводна експертиза брутното
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването на процесния трудов
договор, а именно м. март 2020 г., е в размер на 1518.52 лева, на база на което
е изчислено, че съобразно правилата на чл. 222, ал. 3 КТ (в редакцията на разпоредбата към процесния период) във вр. с чл. 49 КТД дължимото обезщетение е в размер на
12 148.16 лева. По делото не се спори, че изплатеното от работодателя на
служителя гратификационно
обезщетение е размер на
12 148.08 лева, т.е. то покрива размера на дължимото такова. В тази връзка
въззивният съд намира, че разликата (от 0.08 лева) между двете суми може да се приеме за нормално отклонение,
което се получава от закръгляване при изчисленията.
С
оглед изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че претенцията на
въззивника-ищец за осъждане на въззиваемия-ответник да му заплати сумата в размер на 9954.16 лева, представляваща обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия за
осигурителен страж и възраст, се явява неоснователна.
По
отношение на иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за законна лихва възниква от
фактически състав, включващ следните елементи: наличие на главно парично
задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото.
Предвид акцесорния характер на претенцията
за заплащане на обезщетение за забава уважаването на иска е обусловено от
основателността на главното парично вземане. Съдът не формира правни изводи за наличие на
претендираното главно задължение, поради което и претенцията за мораторна лихва
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Доколкото правните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, настоящият съдебен състав счита, че
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
– отхвърлена поради нейната неоснователност. В тази
връзка въззивният съд изцяло споделя мотивите на обжалваното решение, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
По разноските:
С оглед
изхода на делото на въззивника-ищец разноски за въззивното производство не се
дължат, а въззиваемата страна-ответник не претендира такива.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20012074/14.01.2021 г, по описа на
СРС, II
Г.О., 126-ти състав.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.