№ 188
гр. Ш. , 01.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Ш., СЪСТАВ I в публично заседание на пети ноември,
през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ралица И. Хаджииванова
Членове:Зара Е. Иванова
Соня А. Стефанова
като разгледа докладваното от Ралица И. Хаджииванова Въззивно
гражданско дело № 20203600500338 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 406/03.07.2020 год.по гр.д. №2761/2019 г. на ШРС е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявеният от „УЛТИМА” ЕООД-гр.Ш., представлявано от
С.С. срещу Х. Н. Х. установителен иск, че съществува вземане на дружеството от Х.
за сумата 5000лв., представляващо неустойка за неизпълнение на задължение по
допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към трудов договор № 2/ 13.08.2009 год.,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК №838/05.06.2019г. по ч.гр.д.№1650/2019г. на ШРС. В тежест на ищцовото
дружество са присъдени сторените съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение останало ищцовото дружество, което
го обжалва изцяло. Намира същото за неправилно, незаконосъобразно, противоречащо на
събрания доказателствен материал и на материалния закон. От събраните по делото
доказателства се установявали всички релевантни за спора факти-наличие на сключен
между страните валиден трудов договор, който съдържа клауза за дължима неустойка,
работникът е сключил впоследствие трудов договор с друг работодател-също финансова
институция. От показанията на свидетелите се установявало, че спрямо Х. били
провеждани различни курсове и обучения, осигурени и заплащани от ищеца. Съдът не
бил съобразил и естеството на претендираната неустойка-една предварителна оценка на
вредите, направена от самите страни. Моли атакуваното решение да бъде отменено и да
бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният иск.
1
Вэззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, в който взема
становище по неоснователността на жалбата. Сочи, че първоинстанционното решение се
явявало правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и
срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. След проверка по реда на чл.
269 от ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо,
като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните писмени
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, установи от фактическа
страна следното:
Не се спори между страните, а и от представения трудов договор № 2/13.08.2009г. се
установява, че „Ултима“ ЕООД-гр.Ш. и Х. Н. Х. са били в трудово правоотношение, по
силата на което последният изпълнявал различни длъжности, последната от които
„инкасатор дългови задължения“/съгласно допълнително споразумение №4/17.01.2012г./.
На 08.11.2013 год. между страните било подписано допълнително споразумение, по
силата на което ответникът се задължил в продължение на пет години след прекратяване
на трудовото правоотношение, независимо по чия инициатива, да не постъпва на работа
при други работодатели – фактически конкуренти на ищцовото дружество и да не
осъществява самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива
дружества (т. ІІ и т. ІІІ). При неизпълнение на поетото задължение е предвидена
неустойка в размер на 5000 лева (т. ІV).
Със заповед от 24.09.2014 год., трудовото правоотношение с ответника било
прекратено, считано от 25.09.2014 год. по взаимно съгласие.
Съгласно представената по делото длъжностна характеристика на работата на
длъжността „инкасатор дългови задължения“ служителят имал следните специфични
задължения: да приема документи, да изготвя договори за заем, да събира и приема
вноски за погасяване на заем, приемане на плащания, водене отчетност и ежедневен
отчет на Управителя.
Съгласно представения трудов договор от 18.08.2016г., ответникът е в трудово
правоотношение със „Стик кредит“АД-гр.Н.п., като заема длъжността „отчетник,
кредити“. Не се спори, че „Стик кредит“АД е регистрирано като финансова институция в
публичния регистър на БНБ за финансовите институции, като дружеството има предмет
2
на дейност „отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства.
По подадено от „Ултима“ЕООД-гр.Ш. заявление по чл.410 от ГПК, е образувано
ч.гр.д.№1650/2019г. на ШРС, по което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №838/05.06.2019г. срещу Х. Н. Х. за сумата 5000лв.-
неустойка за неизпълнение на задължение по допълнително споразумение от 08.11.2013
год., във връзка с трудов договор № 2/ 13.08.2009 год., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата от 100 лева – разноски за заплатена държавна такса, 5 лева - банкови такси и 405
лева – адвокатско възнаграждение. Длъжникът е подал възражение в срок и при
условията на чл.415, ал.1, т.1 от ГПК на заявителя била указана възможността да предяви
иск за вземането си в едномесечен срок.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от
ГПК, във вр. с чл.66, ал.2 от КТ, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд и на
основание чл.272 от ГПК препраща към същите.
Не е спорно между страните, че били в трудово правоотношение до 25.09.2014г., по
време на което Х. подписал споразумение, с което поел задължение в срок от 5 години
след прекратяване на трудовото правоотношение да не постъпва на работа при други
работодатели – фактически конкуренти на ищцовото дружество и да не осъществява
самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива дружества. Не е
спорно и че същият на 18.08.2016г.., т.е. преди изтичане на петгодишния срок е встъпил в
трудово правоотношение с друго дружество, имащо за предмет отпускане на заеми със
средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства.
Видно от представената справка от публичния регистър на БНБ за финансовите
институции, е налице отписване на „Ултима“ЕООД-гр.Ш. като финансова институция ,
на основание заповед №5312/19.01.2015г., съответно в търговски регистър дейността
„отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства“ е заличена.
Ето защо и не би могло да се приеме, че към момента на встъпване на ответника в
ново трудово правоотношение, а и към настоящия момент, ищцовото дружество е имало
качеството на финансова институция и „Стик кредит“АД се е явявало негов конкурент.
Освен това, настоящата инстанция намира, че клаузите на т. ІІ, ІІІ и ІV от
3
процесното допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към трудов договор №
2/13.08.2009г. се явяват нищожни като противоречащи на закона, в частност на
конституционното право на труд.
Съгласно чл. 48, ал. 1 и ал. 3 от КРБ гражданите имат право на труд, държавата се
грижи за създаване на условия за осъществяване на това право и всеки гражданин
свободно избира своята професия и място на работа. Законодателната идея е доразвита и
в КТ, където в чл. 1, ал. 3 е посочено, че този кодекс цели да осигури свободата и
закрилата на труда, справедливи и достойни условия на труд, както и осъществяване на
социален диалог между държавата, работниците, служителите, работодателите и техните
организации за уреждане на трудовите и непосредствено свързаните с тях отношения.
Горепосочените принципи са законодателно закрепени с цел гарантиране правата на
работника в иначе неравнопоставеното му положение като страна по трудовото
правоотношение, с оглед зависимостта му от работодателя (служебна и финансова).
Действително разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ предвижда, че с трудовия договор
могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила,
които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-
благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов
договор, но процесните клаузи не се явяват такива по-благоприятни за работника.
В този смисъл е и съдебната практика, която приема, че клаузи, с които служителят
или работникът се задължава при прекратяване на трудовото правоотношение с
работодателя, независимо от правното основание за това, да не постъпва на работа в
трудови или гражданскоправни правоотношения в конкурентна фирма за определен срок,
както и евентуалната санкция в паричен еквивалент при обратното, са в нарушение на
закона, като целящи ограничаване свободата на служителя или работника да използва
придобити при работодателя знания и умения в професията /решение №417/21.05.2010 г.
по гр.д. № 1228 /2009 г., решение №369/24.10.2012 г. по гр.д. №1070/2011 г.; решение
№656/25.10.2010 г. по гр.д. №1954/2009 г., lVг.о.; решение №535/30.06.2010 г. по гр.д.
№309/2009 г.; решение №60/13.03.2012 г. по гр.д. №456/2011 г.; решение
№715/05.11.2010 г. по гр.д. №139/2010; определение № 858 от 11.12.2018 г. по гр. д. №
2111/2018 г., III г. о.). Тези клаузи противоречат не само на КРБ, но и на чл. 8, ал. 4 от
КТ, съгласно който отказът от трудови права е недействителен/ решение № 200/17. 05.
2011 г. по гр. д. № 1018/2010 г., ІІІг.о.).
Не може да се сподели становището на ищцовото дружество, че клаузата т. ІV от
допълнителното споразумение от 08.11.2013г. не била недействителна, тъй като
претендираната сума от 5000 лева се дължала като компенсация на направените от ищеца
в качеството му на работодател разходи по придобиване на съответната професионална
квалификация, опит и умения в професионалната сфера, съответстваща на трудовата
функция на ответника.
4
С процесната клауза се поставя безусловно задължение за заплащане на неустойка,
определена като глобална сума, с фиксиран размер, независимо от времето, през което
ответника е работил при работодателя, и независимо от основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение, което я прави недействителна/решение № 9/14.02.2012 г. по
гр. д. № 689/2012 г. , III г. о/.
Само за прецизност следва да се отбележи и че ищцовото дружество не е
ангажирало надлежни доказателства, че ответникът е участвал в обучения или курсове за
придобиване на съответна професионална квалификация, разходите по които да за
заплатени от него.Самите свидетели на ищцовата страна Св.А. и Р.Л. заявяват, че е имало
обучения във фирмата, но не знаят дали последната е плащала за тях.
Заявената претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Доколкото изводите на първоинстанционния съд съвпадат с тези на настоящата
инстанция, обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия деловодни разноски пред
въззивната инстанция в размер на 500лв..
Водим от горното, Ш.ски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 406/03.07.2020г. по гр.д. №2761/2019г. на ШРС.
ОСЪЖДА „УЛТИМА” ЕООД-гр.Ш., ЕИК....., адрес на управление: ул.......,
представлявано от С.С. да заплати на Х. Н. Х. деловодни разноски пред въззивната
инстанция в размер на 500лв..
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5