Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер
Година 24.04.2020
Град Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На единадесети март Година 2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: М.К.
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 4065 по описа за 2019 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
„К.” Е. твърди в искова си молба, че на 20.02.2015 г., между 4., което
оперирало на пазара на финансови услуги с търговската си марка В., и ответника,
бил сключен договор за кредит № ********** по реда на чл. 6 ЗПФУР, който бил оформен
съгласно чл. 3, във вр. с чл. 2 ЗЕДЕУУ. Процедурата по сключването му била
подробно описана в ОУ на 4. и била в съответствие с ЗПФУР и приложимото
законодателство, като е посочена и в исковата молба. Сключеният на 20.02.2015 г.
договор за кредит, фигурирал в системата на В. под № **********. В заявката си ответникът
заявил желание за отпускане на 200 лева и ползването на допълнителна, незадължителна
услуга за експресно разглеждане на заявката, съгласно която и условията по
договора, кредитът бил отпуснат чрез паричен превод по банковата му сметка в -
на 20.02.2015 г., за период от 30 дни, с падеж 22.03.2015 г. Към уговорената
дата на връщането му, ответникът се задължил да заплати на 4. сума в общ размер
от 238 лева, от която 200 лева главница, 31.27 лева такса за експресно
разглеждане и 6.73 лева договорна лихва за периода на отпускане на кредита. На
02.03.2015 г. и във връзка с т. 8.1. и 8.2. от ОУ, ответникът подал заявка да
отпускане на допълнителен кредит 110 лева с услугата за експресно разглеждане,
което представлявало промяна в съществуващия договор за кредит, посредством
сключване на нов по описания ред, като всички параметри по съществуващия договор
за кредит, с изключение на общата дължима сума по кредита, оставали
непроменени. На 04.03.2015 г. сумата била отпусната на ответника с кредитен
превод по банковата му сметка в -. Доколкото падежа оставал непроменен, към
22.03.2015 г. кредитополучателят се задължил да върне общо 364.50 лева, от
които 310 лева главница, с 45.31 лева такси за експресно разглеждане и 9.19 лева
договорна лихва. На 04.03.2015 г. ответникът отново подал заявка за отпускане на
допълнителен кредит 50 лева и услуга за експресно разглеждане, който му бил
отпуснат на същата дата с превод по банковата му сметка. Така към 22.03.2015 г.,
следвало да върне 422.89 лева, от които 360 лева главница, с 52.70 лева такси
за експресно разглеждане и 10.19 лева договорна лихва. На 17.03.2015 г. ответникът
направил нова заявка да отпускане на допълнителен кредит 200 лева и експресно
разглеждане. Сумата му била отпусната с превод на същата дата по посочената му
сметка в -. Така към 22.03.2015 г., следвало да върне общо 640.89 лева, от
които 560 лева главница, с 69.60 лева такси за експресно разглеждане и 11.29 лева
договорна лихва. С настъпване на падежа по договора обаче, ответникът не погасил
дължимите суми и изпаднал в забава, поради което 4. започнало да му начислява
наказателна лихва, която съгласно условията на т.13.3.(а) била сбор от лихвения
процент по кредита и наказателен лихвен процент за просрочие. На 01.02.2018 г. 4.
сключил с ищеца договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г.,
с който му цедирал и вземанията си по договора за кредит № **********, в общ
размер 1037.55 лева, от които 560 лева главница, договорна лихва 11.29 лева,
наказателна лихва 396.66 лева от 23.03.2015 г. до 31.01.2018 г., такси за
експресно разглеждане 69.60 лева. Посочените вземания били подробно описани в приложение
№ 1, което било неразделна част от договора за цесия. По силата на чл. 26 и приложенията
към него, цесионерът бил изрично упълномощен да уведоми длъжника от името на
цедента за цесията. Ищецът му изпратил уведомление за същата с писмо, което било
върнато с отметка „непотърсено“. От сключването на цесията до момента ответникът
не бил погасил задълженията си. Искането
е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 560 лева за главница от
невърнат кредит по договора за кредит и законна лихва върху тази главница от подаване
на исковата молба в съда на 07.08.2019 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът
Д.П.М., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в първото заседание
заявява, че не можел да вземе становище по предявените искове, тъй като това се
случило отдавна и не можел да намери никакви документи, както и че искал да се
споразумее с ищеца, а в хода на делото по същество, редовно призован, не се
явява, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
Ищецът
твърди, че на 20.02.2015 г., 4. сключило с ответника, при представените общи
условия, под формата на електронен документ, представения по делото на хартиен
носител като препис, заверен от ищеца, по смисъла на чл. 184, ал. 1 ГПК - договор
за кредит № **********, който на 02.03.2015 г., на 04.03.2015 г. и на 17.03.2015
г., по искания на ответника, бил изменен със сключени в същата форма
допълнителни договори за кредит със същия номер, по реда и при условията на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ (л. 4-13). Последните обаче не предвиждат друг ред за сключване
и форма за действителност на договора за потребителски кредит, а имат за цел само
да осигурят защита на потребителите при предоставяне на такива финансови услуги
от разстояние - от отправяне на предложението до сключване на договора за
същите (в този смисъл Опр. 187-2016-I
т.о.). Именно с оглед постигането на тази цел законът задължава доставчика на
тези услуги да предостави на потребителя, преди да бъде обвързан от предложение
или договор, информация за тях по разбираем начин, на хартиен или друг траен
носител, която да не го въвежда в заблуждение (чл. 8-12 ЗЕТ, чл. 8, чл. 10, ал.
1 и чл. 11, ал. 2 ЗПФУР). Аргумент в тази насока са и нормите на чл. 5, ал. 10
и 13, и чл. 30 ЗПК. Анализът им показва, че именно ЗПК е специалния закон,
определящ реда и условията за сключване на договора за потребителски кредит и
неговата действителност. Че това е така ясно личи и от чл. 4 ЗПК, който не
изключва от приложното му поле договорите за потребителски кредит,
представляващи финансова услуга по смисъла на §1, т. 1 ДР на общия ЗПФУР. Тъкмо
напротив. Нормите на чл. 5, ал. 10 и 13, и чл. 30 ЗПК ясно показват, че ЗПК се
прилага и за такива договори по чл. 6 ЗПФУР, по отношение на които се явява
обаче специален. Този извод не търпи промяна и от нормата на чл. 18, ал. 3
ЗПФУР, защото същата предвижда само за
доказване (а не и за действителност – б.р.) предоставянето на преддоговорна
информация и на изявления, отправени съгласно същия закон, да се прилага нормата
на чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕП/сега ЗЕДЕУУ. Поради това и в
случая не е достатъчно съставянето на електронен документ, за да се приеме
съгласно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, че писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
действителност и на процесния договор за потребителски кредит е била спазена.
Не само защото се касае до диспозитивен документ, за който е необходимо още и
подписването му от страните с електронни подписи, каквито в случая не са налице
(чл. 13 ЗЕДЕУУ, Опр. 215-2015-II т.о.). Но и защото,
ЗЕДЕУУ не се прилага за сключването на такива сделки, за които законът изисква
квалифицирана писмена форма и/или при които държането на документа, или на
екземпляр от него, има правно значение (чл. 1, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Според легалното
определение на §1, т. 1 от ДР на ЗЕДЕУУ, „квалифицирана писмена форма“ по
смисъла на същия закон е форма за действителност или доказване на изявлението,
при която законът предвижда допълнителни изисквания към писмената форма, като
нотариална заверка на подписа, нотариален акт, саморъчно изписване на
изявлението, участие на свидетели или длъжностни лица при извършване на
изявлението или други. А нормите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 27 и ал.
2 ЗПК предвиждат такива други допълнителни изисквания към писмената форма на
договора за потребителски кредит, като вид, формат и размер на шрифта му – не
по-малък от 12 (чл. 10, ал. 1 ЗПК), а нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда и
подписване от страните на всяка страница на общите му условия, което съгласно
чл. 1, ал. 2, т. 1 ЗЕДЕУУ изключва приложението му към сключването на договора
за потребителски кредит. А нормата на чл. 147а, ал. 1 ЗЗП (приложима към договора
за потребителски кредит съгласно чл. 24 ЗПК) предвижда и връчването на общите
му условия на потребителя, за да го обвържат, което също изключва съгласно чл.
1, ал. 2, т. 2 ЗЕДЕУУ приложението на ЗЕДЕУУ към договора за потребителски
кредит. Ето защо съдът намери, че ЗПФУР и ЗЕДЕУУ не предвиждат друг ред и форма
за сключване на договорите за потребителски кредит, различен от императивната
норма на чл. 10, ал. 1 от специалния ЗПК. Поради това, като противоречаща на
последната, клаузата на чл. 3, ал. 1 от общите условия на 4. (л. 6),
предвиждаща възможност за сключване на такъв договор и под формата на
електронен документ, е нищожна (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД).
А
според императивната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, която е такава за неговата действителност. Освен
това, според императивната норма на чл. 11, ал. 2 ЗПК, общите условия са
неразделна част от него и всяка страница от тях се подписва от страните по
договора. Представеният по делото договор за кредит обаче, който по своя
характер е такъв за потребителски кредит, както и измененията му, и общите му
условия, при които ищецът твърди, че е сключен, не са подписани нито от 4.,
нито от ответника (л. 4-14). Поради това същият договор е
недействителен/нищожен, защото не е спазена предвидената в чл. 10, ал. 1 и чл.
11, ал. 2 ЗПК писмена форма за неговата действителност (чл. 22 ЗПК), за което
съдът следи служебно (чл. 17, ал. 1 ГПК и Р 384-2011-I
г.о.). В този случай кредиторът има право да иска връщане само на чистата
стойност (без лихви и други разходи) на предоставения без основание кредит по
него (чл. 23 ЗПК), която в случая е 110 лева, след приспадане от чистата му
стойност от 560 лева на платените от ответника на 4. за погасяването му 450
лева в периода от 15.12.2015 г. до 16.11.2016 г., видно от т. IV-4
и 5 на заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза,
което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие
с останалите доказателства (л. 65-66).
Въпреки
недействителността на този договор и връщане от ответника до 16.11.2016 г. на
част от 450 лева от чистата му стойност, на 01.02.2018 г. 4. сключило с ищеца
представения договор за прехвърляне на вземания, с който му е цедирало и всички
уговорени в договора за кредит вземания за главница, лихви и такси, видно от
представеното от ищеца и неоспорено от ответника приложение № 1 към тази цесия,
преценено съвкупно с т. 3 от ЗСИЕ (л. 18-22 и 74).
С представеното
пълномощно ищецът е и упълномощен от цедента да съобщи на длъжниците за същата
цесия (л. 23). ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на целта на
чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, и обуславя редовност на това съобщаване (Р 137-2015-III
г.о.).
По
делото обаче няма данни тази цесия да е била съобщена на ответника до подаване
на исковата молба в съда. Тъкмо напротив. Изпратеното му за това от ищеца съобщение
от цедента е върнато непотърсено (л. 24-25). Поради това същата цесия следва да
се приеме за съобщена на ответника в хода на делото на 05.11.2019 г., на която
дата му е връчено по месторабота, по реда на чл. 46, ал. 4 ГПК, със съобщението
за отговор, с препис от исковата молба и останалите приложения към нея, и това съобщение
за тази цесия (л. 41). Този факт, макар и настъпил в хода на делото, съдът
следва да вземе предвид, защото е от значение за спорното право (Р 3-2014-I
т.о.).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявения от ищеца иск
за осъждането на ответника да му заплати процесното главно вземане по договора
за кредит, е недоказан още в своето основание (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Поради това,
като неоснователен, следва да се отхвърли изцяло, без преди това да бъдат
обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно. Не
само защото по делото се установи с оглед изложеното, че сключеният между 4. и
ответника процесен договор за потребителски кредит, от който ищецът претендира
възникването и съществуването му, е недействителен/нищожен на основание чл. 22 ЗПК, защото не е спазена предвидената в чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК форма
за действителността му, в който случай ответникът дължи по него само чистата му
стойност, която в случая е 110 лева след приспадане на платената от него до
16.11.2016 г. част от 450 лева от същата стойност, но не на това основание по
чл. 23 ЗПК ищецът иска връщането й с предявения по делото иск, а съдът не може
да го уважи на това друго, незаявено от него основание по чл. 23 ЗПК, защото
това би противоречало на диспозитивното начало в процеса, което само по себе си
обуславя недоказаност на този му иск още в неговото основание (чл. 6, ал. 2 и
чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, в този смисъл и Опр. 84-2018-I
т.о.). Но и защото е нищожна и цесията в частта й, с която 4. му е цедирало вземанията
си по него.
Според
нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на цедента 4. да цедира на ищеца с
договора им от 01.02.2018 г. и единствено дължимият се от ответника остатък от
110 лева от чистата стойност на предоставения му кредит от 560 лева по процесния
договор. Не само защото последният е недействителен/нищожен с оглед изложеното,
поради липса на форма, поради което несъществува в правния мир от датата на сключването
му (чл. 26 ЗЗД). Поради това не предвижда възможност за кредитора 4. да цедира
вземанията си по него срещу ответника на трето лице, защото е недействителен/нищожен,
а нормата на чл. 26, ал. 1 ЗПК предвижда императивно, че кредиторът може да прехвърли
вземанията си по такъв договор само ако той предвижда такава възможност, а
случаят не е такъв. Поради това 4. не е имал и законовата възможност да
прехвърли на ищеца с договора за цесия и единствено дължимият се от ответника неплатен
остатък от 110 лева от чистата стойност на предоставения му по този недействителен
договор кредит, от който ищецът претендира възникване и съществуване на това
главно вземане, защото този договор е недйствителен/нищожен и поради това не предвижда
такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това
е нищожен и договора за цесия в частта му, с която 4. е цедирало на ищеца вземанията
си по него, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не
допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД (чл. 26, ал. 1, пр. 1
и ал. 4 ЗЗД). А след като и цесията, с която те са цедирани от 4. на ищеца, е
нищожна в тази й част, и тя не е произвела в същата й част присъщите й правни
последици (чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това не му е прехвърлила и претендираното
с иска му главно вземане по същия договор, на което той не е поради това титуляр/кредитор
на това основание (придобИ.ето му с този договор за цесия/приложението към
него), на което се позовава в исковата си молба.
Това
обаче е така и ако договорът за кредит бе действителен, защото е за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според чл. 24 ЗПК, към него се
прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП. А според чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
приложимата му в случая с оглед датата на кредита редакция, преди изменението с
ДВ, бр. 100/2019 г.), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и
уговорката, която дава възможност на търговеца или доставчика, без съгласието
на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по него, когато това може
да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя. Понеже тази норма определя
като неравноправна всяка клауза, която предвижда възможност за кредитора да цедира
без съгласието на потребителя вземанията си по договора, а е известно, че
цесията променя само кредитора/страна в правоотношението (както и заместването
в дълг променя само длъжника, който е другата страна в същото – чл. 102 ЗЗД),
но не и правата и задълженията на страните по него, то е очевидно, че „гаранциите
на потребителя“, до намаляване на които може да доведе според същата норма такава
клауза за цесия в потребителския договор, не са тези на стоките или услугите,
предмет на същия договор, нито имат нещо общо с обективната му страна, предмет
на създаденото с него правоотношение, а касаят само субективната му страна - кредитора/търговец,
с който потребителят е избрал да сключи този договор. Защото именно замяната без
негово съгласие на кредитора му с друг може да доведе до намаляване на гаранциите
на потребителя, защото не той, а кредиторътму е икономически по-силната страна
в правоотношението им, а целта на ЗЗП и ЗПК е да защитава по-слабата страна в
същото, която несъмнено е потребителя-длъжник (чл. 1 ЗЗП и чл. 2 ЗПК). Поради
това законът не само му дава право да избере кой да му бъде кредитор, с който след
това да сключи договора за кредит (защото последният по дефиниция изисква и
неговото съгласие, за да се създаде тази правна връзка между тях - чл.
8, ал. 1 ЗЗД). Но определя като неравноправна и всяка клауза в такъв договор, която
предвижда възможност за промяна без негово съгласие на този избран вече от него
кредитор с друг (чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК). Поради това е несъстоятелно да се поддържа, че длъжникът не можел да
избира кой да му бъдел кредитор по договора за потребителски кредит, при
положение, че не само нормите на цялата Глава II от ЗПК предвиждат именно с тази цел правила за
предоставяне на същия на преддоговорна информация, именно за да избере въз
основа на нея с кой кредитор след това да сключи такъв договор (чл. 5, ал. 1 ЗПК), но и императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не позволява на избраният
вече кредитор да цедира на друг вземанията си по този договор, ако последният
не предвижда такава възможност/клауза, а нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП, във вр.
с чл. 24 ЗПК определя последната като неравноправна, ако позволява това да
става без съгласието на длъжника.
А
именно такава в случая е клаузата на чл. 14.5, изр. 1 от общите условия на
процесния договор за потребителски кредит, защото предвижда именно такова право
на кредитора, да преотстъпи (прехвърли) вземанията си по него на трети лица,
след като само уведоми за това длъжника (л. 9). Тази клауза е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в посочената му редакция), защото дава
възможност на кредитора да прехвърли по всяко време, без да иска предварителното
съгласие за това на ответника, правата си по договора им за кредит, на всяко
трето лице, което избере. А това несъмнено може да доведе до намаляване на
гаранциите на ответника, защото за длъжника съвсем не е без значение дали негов
кредитор е избраната от него кредитна/финансова институция или друг правен
субект, а в същото време в договора не е предвидена реципрочна/равноправна
възможност/клауза, която да предвижда възможност за ответника, без съгласието
на кредитора, да избере трето лице, което да го замести в дълга му по същия
договор (чл. 102 ЗЗД). А това несъмнено е значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по този договор и обуславя поради това извод за неравноправност
на клаузата по чл. 14.5, изр. 1 от общите му условия (чл. 143, т. 15 ЗЗП, ред.
преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.). А за такива клаузи в потребителските договори
съдът е длъжен да следи служебно (чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК).
Тази
неравноправна клауза не е уговорена индивидуално, а в чл. 14.5, изр. 1 от
общите условия на договора (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Поради това, дори и последният
да бе действителен, същата щеше да се яви нищожна на това основание, защото е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в посочената му редакция), а не
е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК).
Поради това несъществува в правния мир на същото основание от датата на сключване
на този договор, дори и последният да бе действителен, а в същия няма друга
такава, която да предвижда възможност за кредитора 4. да цедира вземанията си
по него срещу ответника на трето лице (л. 4-14). Според чл. 26 ЗПК обаче,
кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че последният предвижда такава възможност,
а случаят не е такъв, защото предвиждащата
това клауза на чл. 14.5, изр. 1 от общите му условия е неравноправна съгласно
чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.) и поради това нищожна
по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена
индивидуално, а друга такава няма уговорена в този договор.
Поради това и на това основание 4. не е имал законовата
възможност да прехвърли на ищеца с договора за цесия вземанията си срещу
ответника по този договор за кредит, от неизпълнението на който ищецът претендира
възникване и съществуване на процесното главно вземане, защото този договор за
кредит, дори и да бе действителен, не предвижда такава възможност (чл. 26, ал.
1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД). Поради това и договорът за цесия в частта
му, с която 4. е цедирало на ищеца вземания по него, се явява нищожен в тази му
част, с която те са му цедирани с приложение № 1 към него, по силата на чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК,
която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и
на това основание цесията, с която те са цедирани от 4. на ищеца, е нищожна в
тази й част, не е произвела в същата присъщите й правни последици (чл. 99, ал.
1 ЗЗД). Поради това не му е прехвърлила/цедирала същите вземания и той не е
техен титуляр/кредитор и на това основание (придобИ.ето им с този договор за
цесия/приложението към него), на което се позовава в исковата си молба. Ето
защо съдът намери, че те и на това основание не съществуват в неговия
патримониум и той не е активно материалноправно легитимиран да иска плащането на
главното от тях от ответника с предявения иск. А след като по делото няма
доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е и носител/титуляр/кредитор
на това вземане/неплатената част от него от ответника, към релевантната дата на
приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му молба
основание - придобИ.ето му с посочената цесия от предишния му кредитор 4., той
не може и да се признае въз основа на тази цесия за негов
носител/титуляр/кредитор спрямо ответника. Поради това не е активно материалноправно
легитимиран и да претендира с иска си по чл. 79, ал. 1 ЗЗД осъждането на
ответника да му го плати. Ето защо този му иск съдът намери за недоказан още в
своето основание (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Поради това, като неоснователен, следва
да го отхвърли изцяло, ведно с акцесорните му претенции за законна лихва и разноски,
без преди това да го обсъжда и по отношение на неговия размер, защото това се
явява безпредметно.
Този
извод не търпи промяна от т. IV-4 на ЗСИЕ, от която е
видно, че до 16.11.2016 г., преди процесната цесия на 01.02.2018 г., ответникът
е платил на 4. суми в общ размер от 450 лева за погасяване на задължението си
по процесния договор за кредит, а в съдебно заседание заявява, че искал да се
споразумее с ищеца. Не само защото тези плащания не представляват по същество
извънсъдебно признание на процесния иск, защото последното никога не се
съчетава с оспорването му, а в случая ответникът не е признавал в хода на делото
дължимостта на заявеното с него процесно вземане. Тъкмо напротив. Заяви в
първото заседание, че не може да вземе становище по този иск за плащането му. Поради
това съдът намери, че извършените от същия до 16.11.2016 г. плащания на 4. на
суми от общо 450 лева за погасяване на задълженията му по договора за кредит, и
изявлението му в съдебно заседание, че искал да се споразумее с ищеца, не
представляват признание на иска на ищеца за осъждането му да плати главницата по
договора за кредит, а само на факта, че има неизпълнено задължение за връщането
му, което обаче с оглед недействителността/нищожността на този договор, не възниква
от същия, а от чл. 23 ЗПК. От друга страна защото, както признанието на факти,
така и признанието на иска, не обвързва съда, понеже чрез него не само може да
бъде проведен симулиран процес, но и то да се отнася до права, отречени от
нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна сделка, какъвто е и случая.
При него по делото се установи, че е нищожен не само договора за кредит, но и договора
за цесия в частта му, с която са прехвърлени на ищеца вземанията по същия
кредит, на които е основал предявения по делото иск за връщането му. А за
валидността на придобивното основание съдът е длъжен да следи служебно (чл. 17,
ал. 1 ГПК и Р 384-2011-I г.о.). Поради това спрямо
съда признанието на иска, подобно на това на факти, е само доказателствено средство
(обяснение на ответника), от което поради това съдът не е обвързан, а преценява
по свое вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При
този изход на делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените по
делото разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). В същото обаче няма данни той да е сторил
такива, нито е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му
се присъждат и с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 и чл. 78,
ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от „К.“ Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждането на Д.П.М., с ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, да му заплати по банкова сметка ***: ***, BIC: ***, сумата
от 560 лева за главница от невърнат кредит по договор за кредит № **********/20.02.2015 г., изменен и допълнен с
договори за кредит №№ **********/02.03.2015 г., № **********/04.03.2015 г. и № **********/17.03.2015
г., и законна лихва върху главницата от 07.08.2019 г. до изплащането й, както и
сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: