№ 83
гр. Враца, 09.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Е. Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500617 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 7804/06.12.2023г., подадена от Б. А. Н., ЕГН: **********, с постоянен
адрес: ***, против решение № 566 от 16.10.2023г. по гр.д. № 1322/2023г. на
Районен съд – Враца в неговата цялост, с което е отхвърлен предявеният от
него против „Ентосим“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, осъдителен иск за заплащане на сумата 5000.00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени
вследствие изпращането на видеозапис и последвал разговор на 09.05.2023г.,
като неоснователен и недоказан, и е осъден да заплати на „Ентосим“ ЕООД
850.00 лева съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Счита, че първоинстанционният съд е
допуснал нарушение на материалния закон, тъй като в противоречие с
данните по спора, неправилно е приел, че не е налице фактическия състав на
чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Твърди, че районният съд не е съобразил, че наличието
1
на трудово правоотношение не е задължителен елемент от състава на
деликтната отговорност, че не е отчел, че ответникът „Ентосим” ЕООД и Г.
Ч. са в неформални отношения на възложител и изпълнител, както и че е
налице обективно съществуващо правоотношение по възлагане на работа
между дружеството и Г. Ч., която е осъществила фактическият състав по чл.
45 ЗЗД, като пряк изпълнител на работата. Поддържа, че е неправилен извода
на първоинстанционния съд, че увреждането е резултат на лични отношения
между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са
възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа. Посочва,
че районният съд не е обсъдил противоправността на деянието, извършено от
Г. Ч., по повод възложената й от „Ентосим” ЕООД работа, че процесният
видеозапис е използван неправомерно с цел да се създаде една грешна
представа за евентуална лична, интимна връзка между него и Ц. Х., която не
съществува и никога не е съществувала, както и че тълкуването на съда, че
липсата на сексуален контакт на видео записа не можело да провокира
раздялата със съпругата му, е неправилно. От друга страна изтъква, че
първоинстанционният съд не е отчел, че „Ентосим” ЕООД, като работодател
и администратор на лични данни, не е предприел достатъчно действия, за да
защити личната сфера на своите служители и да организира работата на
обекта - павилион „Неделя“, по начин, по който да се ограничи използването
на видео записите на камерите извън пределите на позволеното от ЗЗЛД, че
процесният видеозапис не е „обществено достояние“, както и че дружеството,
чрез своя управител П. Ч., следва да понесе отговорността за вреди,
причинени от виновни действия по предоставяне на запис от служебни
видеокамери на дъщеря й Г. Ч.. Развива и подробни съображения за
нарушение на конституционните му права и за неизпълнение на задължения
на ответното дружество в качеството му на администратор на лични данни.
Счита, че лаконичното мотивиране на първоинстанционния съдебен акт и
липсата на задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства е
навело съда до неправилни изводи, че тълкуването на свидетелските
показания и фактът, че същите не са взети предвид в цялост от
първоинстанционния съд, е довело до прилагане на правната норма –
принцип, обективирана в чл. 45 ЗЗД, фрагментарно и „по принцип“. Моли
съда, да отмени обжалваното решение на PC-Враца и да постанови решение
по същество на спора, с което да уважи предявения иск, както и да му
2
присъди направените в двете инстанции разноски.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Ентосим" ЕООД,
ЕИК:***, гр. Враца, чрез пълномощник адв. И. М. от АК-Враца, е постъпил
писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба.
Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно,
законосъобразно и мотивирано, а подадената въззвивна жалба е
неоснователна. Твърди, че в първоинстанционното съдебно производство
ищецът не е представил доказателства, от които да се установят елементите
от състава на чл. 49 от ЗЗД, че в сроковете заявени в исковата молба, Г. Ч. не
е била в трудовоправни отношения с ответното дружество, че ищецът не е
доказал наличието на вреда и/или настъпването на неимуществени вреди,
поради което не следва да се приеме, че предявения иск е основателен. Счита,
че не носи отговорност за репариране на заявените от ищеца вреди, поради
което предявената от ищеца искова претенция е неоснователна и като такава
правилно е отхвърлена. Моли съда да потвърди обжалваното решение на РС-
Враца и да му присъди сторените в настоящото съдебно производство
деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не
правят доказателствени искания.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят, чрез
процесуалния си представител, поддържа подадената жалба, а въззиваемото
дружество, чрез процесуалния си представител, оспорва същата.
Врачанският окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК и от легитимирано лице, поради което е допустима.
При извършената служебна проверка по чл. 269 от ГПК въззивният съд
констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо;
същото не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е
от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо, не са налице и
процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
За да се произнесе по правилността на решението въззивния съд
съобрази следното.
В исковата молба ищецът Б. А. Н. твърди, че през 2021г. е сключил
трудов договор с ответното дружество „Ентосим“ ЕООД, гр.Враца, чрез
3
управителя му П. Г. Ч.. Поддържа, че отношенията му с управителя П. Ч. и
нейната дъщеря Г. Ч. (за която няма данни да е служител на търговското
дружество, но е изпълнявала ръководни функции) през цялото време са били
на едно много добро професионално и лично ниво, като доброволно е
извършвал множество дейности, невключени в трудовата му характеристика,
именно мотивиран от коректната им комуникация. Посочва, че отношенията
им се променили в началото на месец март 2023г., когато споделил с Г. Ч., че
има желание да прекрати едностранно трудовото си правоотношение - тогава
от страна на Г. Ч. била отправена заплаха, че има „нещо” срещу него, което
може да му „съсипе живота” и предупреждение да не подава предизвестие за
напускане. Изтъква, че два месеца е бил принуден да остане служител на
дружеството, под угрозата, че ще бъде „съсипан“, като тази заплаха започнала
да променя цялостното му отношение към дружеството и нейния ръководен
състав, извършвал вменените му задължения против волята си, станал
зависим от една заплаха, за която няма точна информация. Твърди също, че
въпреки заплахата, на 09.05.2023г. подал молба за едностранно прекратяване
на трудовото си правоотношение и че само няколко часа по-късно на жената,
с която живее на семейни начала и майка на двете им деца Ц. Е. Ч. /също
служител в дружеството/ е изпратен видео клип, на който е заснет да общува с
колегата си Ц. И. Х. по един „фриволен“, според Г. Ч. начин. Поддържа, че Г.
Ч. е изпратила клипа с твърдения, че той има интимни отношения с
въпросната колега и от месеци са подозирали за това. Посочва, че клипът е
заснет на 12.03.2023г. с камера, инсталирана в търговски обект на фирма
„Неделя“, собственост на „Ортега“ ООД – дружество, с което „Ентосим”
ЕООД е в търговски отношения, по повод извършваната дейност по занятие.
Изтъква, че впоследствие отношенията им с Ц. Ч. и тези с двете му пораснали
деца, които са разбрали за случващото се, претърпели пълен крах. Твърди, че
по молба на Ц. Ч. е напуснал общият им дом и понастоящем двамата са все
още във фактическа раздяла, от която търпи огромна мъка и страдание още
повече, че изневярата, в която е бил набеден била несъществуваща, измислена
и нереална, а изфабрикуван компромат, с цел умишлено и целенасочено да му
се навреди. Поддържа също, че снабдяването със съдържащ лични данни
видеозапис от Г. Ч., използвайки служебното си положение „Ентосим“ ЕООД
и разпространението му извън пределите на позволеното от Закона за защита
на личните данни, както и лисата на контрол и надзор, тоест бездействието от
страна на П. Ч., в качеството й на управител на търговското дружество,
обуславят противоправния характер на деянието. Посочва, че в един от
онлайн разговорите, който е приложен по делото, Г. Ч. сама признала, че се е
сдобила със записа, който според нея е „обществено достояние“. Изтъква, че
разпространението на лични данни, извън пределите и нуждите на
работодателя, като администратор на лични данни, е противозаконно, поради
което е налице противоправно поведение, изразяващо се в бездействие от
страна на ответника „Ентосим“ ЕООД, който, като възложител на работа,
трябва да понесе отговорността за виновно извършените противоправно
4
действия на неговата служителка Г. Ч., изразяващи се в снабдяване с
процесния запис от служебна видеокамера, извършване на серия от разговори
с Ц. Ч. и изпращането на записа на последната с единствената цел да нанесе
вреди в личния му живот. Твърди, че от посоченото деяние на Г. Ч. са
последвали вредоносни последици за него – прекратени са 20-годишни
хармонични отношения, унищожено е завинаги доверието в семейството му и
са влошени личните му контакти с двете му деца; причинени са му болки и
страдания без разстройство на здравето с начален период 09.05.2023г. и
вероятно без крайна такава. Поддържа, че след раздялата си с Ц., е изгонен от
семейното жилище, живее далеч от децата си, преживява огромно страдание,
което само разрушените семейни връзки могат да провокират у личността на
човек като вредата е нанесена и отражението й е перманентно. Посочва, че
всичко случило се след получаването на видеозаписа от Ч. и разговора й с Г.
Ч. е пряка и непосредствена последица от деянието на Г. Ч.. Изтъква, че в
семейството му е имало разбирателство и доверие, че Ц. Ч. не го е подозирала
или следяла, че същата не е имала съмнение в неговата вярност, тъй като не е
имал интимни отношения с колегата си Ц. Х. и че цялата серия от
катастрофални за него събития е провокирана от действията на Г. Ч.. Моли
съда, да осъди ответното дружество „Ентосим“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. Враца,
да му заплати сумата 5000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени
от него неимуществени вреди, получени в пряка причинно-следствена връзка
с изпращането на видеозаписа и последвалия разговор на 09.05.2023г., между
Г. Ч. и Ц. Ч., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
увреждането - 09.05.2023г., до окончателното изплащане, както и разноските
за държавна такса.
В писмен отговор по реда на чл.131 ГПК ответникът „Ентосим“ ЕООД,
ЕИК: ***, гр. Враца, чрез пълномощника си, оспорва иска и моли съда да го
отхвърли, като неоснователен и да му присъди разноските по делото. Твърди,
че няма настъпила вреда за ищеца, тъй като съдържанието на записа не е
скандално, неприлично или морално укоримо; че представеният запис показва
разговор между двама души, които с поведението си по никакъв начин не
нарушават обществените норми и не показват отношения на близост по-
голяма от тази между познати и в записа липсва каквото и да е морално
укоримо поведение, показващо интимност, физическо привличане или
сексуален заряд. Поддържа, че конкретният запис не е единствената причина
за влошаване на отношенията на ищеца с Ц. Ч. до степен да бъде изгонен от
семейното жилище. Посочва, че в сроковете, заявени в исковата претенция Г.
Ч. не е била в трудовоправни отношения с ответното дружество, тъй като
трудовият й договор е бил прекратен на 31.01.2022г. Изтъква също, че не е
собственик на търговския обект, в който се твърди, че е заснет процесният
видеозапис. Твърди, че нито „Ентосим" ЕООД, нито негови служители са
извършили твърдяното противоправно деяние, както и че не е налице
твърдяната вреда от процесния видеозапис, поради което не е налице вина в
ответното дружество.
5
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
първоинстанционното производство доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните по делото не е спорно, че считано от 2021 г. ищецът Б.
А. Н. е бил в трудово правоотношение с ответното дружество „Ентосим”
ЕООД, което е прекратено през месец май 2023 г.
Безспорно е също по делото, че Г. Ч. също е била в трудово
правоотношение с ответното дружество „Ентосим” ЕООД, което е прекратено
на осн. чл.325, ал.1, т.1 КТ със Заповед за прекратяване на трудов договор №
2/31.01.2022 г., издадена управителя на дружеството.
Видно от договор за наем от 27.11.2020 г. „Парккафе 2014” ЕООД, в
качеството му на наемодател, е предоставило на наемателя „Ентосим” ООД за
временно и възмездно ползване оборудван специален автомобил марка „Фиат
Дукато” с рег. № СВ*** СА.
За установяване на твърдените в исковата молба факти в
първоинстанционното производство са разпитани като свидетели Ц. И. Х. –
без родство и отношения със страните, и Ц. Е. Ч. – съжителствала на семейни
начала с ищеца.
В показанията си свидетелката Ц. Х. твърди, че е работила до месец май
2023г. в ответното дружество „Ентосим“ ЕООД, гр.Враца като продавачка на
торти и познава ищеца от деня, в който той започнал работа в същото
дружество като шофьор–доставчик, както и че техните отношения са били
само колегиални. Х. твърди, че когато шефовете ги нямало, ищецът е имал
задължението да идва в кемпера и да й помага. Свидетелката поддържа, че Г.
Ч. в началото била продавачка в ответното дружество, но година по-късно
вече не била на трудов договор с дружеството, но била непрекъснато в
кемпера и следяла целия процес на работа. Свидетелката установява, че
няколко месеца след отварянето на кемпера, техници сложили камери и Г. Ч.
ги уведомила, че има видео наблюдение, до което тя има достъп и следи
самия работен процес. Х. поддържа, че процесния запис е от март, а Г. Ч. го е
използвала реално през месец май, когато свидетелката и ищеца напуснали.
Свидетелката твърди, че съпругата на ищеца Ц. Ч. дошла заедно с ищеца в
дома й на 10 или 11 май и поискала обяснения по повод записа. Показала й
запис и чат по вайбър, който е получила от Г. Ч.. Свидетелката тогава й
заявила, че не са имали връзка с ищеца, но П. и Г. Ч. били убедени, че имат
връзка. Според свидетелката в клипа нямало нищо неморално и това се е
случило една сутрин, в която ищеца е бил задължен да отворят кемпера
заедно с нея. Свидетелката не е очаквала такива действия от Г. Ч., тъй като тя
й била повече от работодател, служител, двете били приятелки и си
споделяли лични неща.
В показанията си свидетелката Ц. Ч. твърди, че П. Ч. я повикала и я
попитала дали в къщи са имали някакви проблеми; казала й, че съпругът й
има отношения с колежката си като извела основателни причини за това, как
6
са виждани извън работно време. Свидетелката твърди, че е видяла записа от
камерата, изпратен й от Г. Ч., както и че разговорите й с П. Ч. били още преди
да й се изпрати това с вайбъра и клипа, а с Г. Ч. по телефона и чата който тя
има. За съдържанието на видеозаписа свидетелката твърди, че е видяла как
колежката се доближава до бившия й съпруг и за нея това било достатъчно;
че няма някакъв сексуален контакт, но двамата са излъчвали близки
отношения. Ч. твърди, че е показала клипа от камерата в бусчето на Ц. Х. и
попитала ищеца дали има някакви отношения с тази жена, но той отрекъл.
Свидетелката поддържа, че е живяла двадесет години с ищеца и не е имала
проблеми, които да доведат до такъв резултат, а именно тяхната раздяла и че
все още не е преглътнала тази обида. Твърди, че се е доверила на двете
госпожи Ч., тъй като те имат по близки контакти и са заедно, но лично тя не е
виждала лични контакти между ищеца и другата свидетелка и никой друг не й
е казвал освен Чучкова, че те имат такива контакти. Свидетелката твърди, че
Г. Ч. е била прекия началник на ищеца и е била свидетел как тя му звъни във
връзка с работата и му дава указания. Ч. поддържа, че през месец март ищеца
е искал да напусне.
Въззивният съд кредитира показанията на двете свидетелки като
обективни, непротиворечиви и преки, при което следва да бъдат ценени при
постановяването на решението. При преценка на показанията на свидетелката
Ц. Ч. съдът следва да има предвид възможната нейна заинтересованост от
изхода на делото, предвид връзката й с ищеца на семейни начала, с оглед
разпоредбата на чл.172 от ГПК.
При тези приети за установени факти окръжният съд прави следните
правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, вр. с чл.52 ЗЗД.
Съгласно чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, а според чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или
по повод изпълнението на тази работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна същност има
обезпечително-гаранционна функция, като тя настъпва след като
натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа,
причини виновно вреди на пострадалия. За да се приеме, че съществува
основание за ангажиране на отговорност на възложителя в хипотезата на чл.
49 вр. чл. 45 ЗЗД, въпросът за неговата вина е ирелевантен за изхода на спора.
Необходимо е кумулативното наличие на предвидените в тези две норми
предпоставки, а именно: да е осъществено деяние - действие или бездействие;
деянието да е противоправно; от него да са причинени вреди, които да са в
7
причинно-следствена връзка с противоправното деяние; деянието да е
извършено виновно, като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното; деецът да е лице, на което ответникът е възложил
работа, при или по повод изпълнението на която са причинени така
установените вреди. При наличието на тези предпоставки отговорен за
обезщетяване на вредите по чл. 49 ЗЗД е възложителят на работата. Същият
може да се освободи от отговорността, ако установи, че лицето, на което е
възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не
са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по
повод на възложената му работа. В този смисъл е ППВС № 7/1958 г., както и
по-новата практика на ВКС – напр. Решение 369/02.11.2011 г. по гр. д. №
904/2010 г. на ВКС, трето г. о.
В настоящия случай претенцията на ищеца е за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на
неправомерното предоставяне на видеозапис от лице, на което ответникът е
възложил работа, на фактическата съпруга на ищеца. Последица на това
предоставяне била раздялата на ищеца с дългогодишния семеен партньор, а в
резултат на нея и причиняване на неимуществени вреди - болки и страдания.
С оглед нормата на чл.154, ал.1 ГПК правопораждащите факти и доказването
им следва да се извърши от ищеца и то пълно и главно - без да остава
съмнение за осъществяването на фактите.
Установено е по делото, че ответното дружество е възложило на Г. Ч.
функции по управление и контрол на работата на работещите по трудов
договор в него Б. Н. (шофьор – доставчик) и Ц. Х. (продавач). Макар от
представената Заповед за прекратяване на трудов договор № 2/31.01.2022 г.,
издадена управителя на дружеството, да се установява, че трудовото
правоотношение на Г. Ч. с „Ентосим” ЕООД е било прекратено, то от
показанията на разпитаните по делото свидетелки се установява, че Г. Ч. била
непрекъснато в кемпера и следяла целия процес на работа и била „повече от
работодател” (св. Ц. Х.), както и че Г. Ч. е била прекия началник на ищеца,
звъняла му във връзка с работата и му давала указания (св. Ц. Ч.).
Правната теория приема, че "възлагането" е отделяне на собствена
работа и фактическото й изпълнение чрез друг правен субект. То е
фактическо натоварване на друг правен субект - физическо лице, за
извършването на определена работа в чужд интерес. За отговорността по чл.
49 ЗЗД е без правно значение формата, чрез която се осъществява възлагането
8
на работа. Дори в хипотезите, където е нормално да се изисква определена
форма, като например сключването на трудов договор, неспазването на това
изискване не освобождава възложителя от отговорността, ако са налице
всички останали предпоставки на фактическия състав за деликтната
отговорност. Законът не поставя изискване възлагането на работа да е
възмездно. Упражняването от възложителя на властническото правомощие да
възложи работа е основанието за ангажиране на деликтната му отговорност.
Този, който извлича полза от дадена работа, той трябва да поеме и
отговорността в случай на причинена вреда. Тежестта на доказване на
възлагането на работата пада върху ищеца. В този смисъл са Решение № 63 от
1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4885/2015 г., IV г. о., ГК и Решение № 141 от
8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о., ГК.
В случая, независимо от липсата на конкретен писмен акт на ответното
дружество-работодател на възлагане на Г. Ч. да управлява и контролира
работата на работещите в него Б. Н. и Ц. Х., то е налице възлагане на работа
от „Ентосим” ЕООД на Г. Ч., след като дружеството й е предоставило
оторизиран достъп до кемпера, където е осъществявана дейността на
дружеството, и същото черпи полза от нейната дейност.
По делото е доказан и другият елемент от състава на чл.49 ЗЗД -
осъществено противоправно деяние от лицето, на което е възложена работата,
респ. бездействие на възложителя на работата.
Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ
фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно
деяние, т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до
накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или
правнозначима ценност от категорията на естествените права.
Поведението /деянието/ може да се осъществи чрез действие /активно
поведение/ или бездействие /непредприемане на определено правно
изискуемо действие/. За възложителя бездействието е основание за
отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила и от
характера на възложената работа. В този смисъл са Постановление № 7 от
29.12.1958 г. на Пленума на ВС, Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на
Пленума на ВС, Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС и
9
Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленума на ВС.
В правната теория относно института на непозволеното увреждане
противоправността се определя като противоречие на деянието с императивна
правна норма, формулирана като забрана или определяща задължения на
лицата. В теорията се приема, че най-важната забранителна норма в областта
на непозволеното увреждане е чл. 45 ЗЗД, според която всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Всяко действие или
бездействие, с което се нарушава публичнопозитивната забрана да не се
вреди другиму, е противоправно, стига да липсват основания, които да
оправдават настъпването на вредата.
По делото е безспорно и се установява от показанията на свидетелите,
че Г. Ч. се е снабдила с видеозаписа от 12.03.2023г., заснет с камера,
инсталирана в търговския обект на дружеството, където ищецът и св. Ц. Х.
осъществяват своите трудови функции, и на 09.05.2023г. – датата на която
ищецът е подал молба за прекратяване на трудовото си правоотношение с
ответното дружество-работодател, го е изпратила на фактическата съпруга на
ищеца Ц. Ч.. По делото няма данни ответното дружество-работодател, чрез
неговия управител П. Ч. да е предприело някакви действия да предотврати
използването и разпространяването на информацията, записана със
служебната видеокамера, за цели извън необходимото за осъществяване на
контрол в търговския обект.
Не се доказаха обаче останалите два елемента от състава на
непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД – настъпили за ищеца неимуществени
вреди и причинна връзка, а именно, че противоправното деяние на Г. Ч. е
причинило претендираните от ищеца неимуществени вреди – душевни болки
и страдания.
Неимуществените вреди са болките и страданията /негативните
психически преживявания/, които търпи или ще търпи увредения. Възприето
е в съдебната практика е, че настъпилите неимуществени вреди следва да не
са хипотетични и евентуални, а реални.
Доколко факта на предоставянето на процесния видеозапис от
12.03.2023г. от Г. Ч. на фактическата съпруга на ищеца Ц. Ч., се е отразил
върху живота на ищеца и настъпилите вреди вследствие на това, е въпрос на
доказване, каквото не бе осъществено в настоящото производство.
10
В показанията си свидетелката Ц. Ч. споменава само, че е живяла
двадесет години с ищеца и не е имала проблеми, които да доведат до такъв
резултат, а именно тяхната раздяла. От показанията й, както и от тези на
свидетелката Ц. Х., не се установява съдържанието на видеоклипа изобщо да
е причинило на ищеца твърдените душевни болки и страдания, нито пък
такива да са причинени вследствие от раздялата му с фактическата му съпруга
Ц. Ч.. По делото не са ангажирани никакви доказателства от страна на ищеца,
който носи доказателствената тежест за това по силата на нормата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, за претърпени от него душевни болки и страдания, било пряко от
използването на видеозаписа от Г. Ч., било вследствие от раздялата му с Ц.
Ч., за която само се твърди, че е причинена от използването на видеозаписа. В
този смисъл не са налице твърдените неимуществени вреди за ищеца, а след
като няма такива, то не е налице и причинно-следствена връзка между
деянието на Г. Ч. и вредите.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че както от
фактическите твърдения в исковата молба, така и от показанията на
свидетелките, е видно, че се касае до лични взаимоотношения между ищеца и
Г. Ч., които макар и да са възникнали по повод на работата им в ответното
дружество, не могат да доведат до ангажиране на отговорността на „Ентосим”
ЕООД по чл. 49 ЗЗД, в какъвто смисъл е т.2 на Постановление № 9 от
28.XII.1966 г. на Пленум на ВС.
С оглед изложеното въззивният състав счита, че по делото ищецът-
въззивник не е доказал кумулативното наличие на всички елементи от състава
на чл.49 от ЗЗД, поради което не може да бъде реализирана отговорността на
ответника-възложител. Предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45 от ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен и следва
да се отхвърли.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да се остави без
уважение като неоснователна.
При този изход от обжалването и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
въззиваемата страна има право на сторените в настоящото производство
деловодни разноски, възлизащи според представен списък по чл. 80 от ГПК и
оправдателни документи на 850,00 лв., заплатени за адвокатско
възнаграждение по договор за оказване на правна защита и съдействие от
25.11.2023г.
11
Водим от изложеното Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 566 от 16.10.2023г. по гр.д. № 1322/2023г.
на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА Б. А. Н., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, да
заплати на „Ентосим“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, сумата от 850.00 лева съдебно-деловодни разноски за въззивната
инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12