Р Е Ш Е Н И Е № 30
Гр. Сливен, 13.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на четвърти февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
Административен съдия: Иглика Жекова
при участието на прокурора …………………….
и при секретаря Ваня Костова, като разгледа докладваното от съдия Иглика
Жекова административно дело № 515 по описа на Административен съд гр. Сливен за
2019 година, за да се произнесе съобрази следното:
Производството е образувано по жалба от Г.И.М., ЕГН **********,***, срещу
принудителна административна мярка – репатриране по чл. 171 т. 5 б. „б“, предл. първо от ЗДвП, наложена от Е. Д. Й.– С. в отдел
„Екология“ при Община Сливен, обективирана в Протокол
№ 003559/22.11.2019 г.
Образуваното производство се движи по реда на чл. 145 и сл. от АПК.
В жалбата са изложени доводи за нищожност, респ. незаконосъобразност на
административния акт. Твърди се, че автомобилът не е бил спрян в обхвата на
„синя зона“. Протоколът бил съставен при липса на материална компетентност на
съставителя, който не бил служител на ОП „Градска мобилност“. Протоколът бил
неуспешен опит за хибриден документ, обединяващ АУАН, наказателно постановление
и акт за принудителна административна мярка. Нямало настъпили вреди, нанесени
щети и настъпили общественоопасни последици. Във
фискалния бон било записано като основание за заплащане на сумата от 24,00 лв.
„прекратено репатриране“, като липсвало основание за налагане на такава глоба,
след като репатрирането е прекратено. Такава санкция за нарушение „прекратено
репатриране“ в ЗДвП не била законово определена. Вероятно размерът на санкцията
бил за нарушение режима на паркиране „синя зона“, но такова нарушение
съставителят на протокола не бил описал никъде. Заплатената глоба била
неправомерно събрана от неидентифицирано лице Д. В.. Моли съда да отмени принудителната
административна мярка.
В с.з. оспорващият, редовно и своевременно призован, се явява лично.
Поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Заявява, че протоколът е съставен
доста по – късно. С паркирането на автомобила си на това място не бил
създал опасност за други участници в
движението, което да налага репатрация. На снимковия
материал се виждало, че зад гърба на знака е сградата на „Токуда
банк“. В протокола били „вплетени“ две или три
законови норми, които си противоречали и били несъвместими една с друга. Моли
съда да прогласи протокола за незаконосъобразен.
В с.з. административният орган, редовно и своевременно призован, се явява лично и с упълномощен процесуален
представител юрк М. С., която оспорва жалбата и моли
съда да я отхвърли като неоснователна. Заявява законосъобразност на оспорената
ПАМ и моли съда да отхвърли жалбата. Претендира разноски.
Въз основа на всички събрани по делото доказателства, съдът прие за
установена следната фактическа обстановка:
На 22.11.2019 г. около 11:00 ч. настоящият жалбоподател спрял
собствения си автомобил марка „Мерцедес“ с рег. № ………. на ул. „Петко Славейков“
в гр. Сливен. При проверка и обход от служители на ОП „Градска мобилност“,
същите установили, че автомобилът е паркиран в зоната на действие на знак В-27
и табела Т-17. Направени били 10 бр. снимки, удостоверяващи това обстоятелство.
Започнала репатрация на автомобила, чрез вдигане на
същия върху специализирания превоз (автокран), която била прекратена след
появата на собственика М.. В 11:05 часа Е. Д. Й.– с. в отдел „Екология“ при
Община Сливен съставила Протокол № 003559/22.11.2019 г., съгласно който МПС с
рег. № ………….., марка „Мерцедес“ е паркирано на ул. „Петко Славейков“ след пътен
знак В27, с което създава опасност и е нарушил чл. 98 ал. 1 т. 1 от ЗДвП, с
отбелязване, че водачът на МПС се явява след началото, но преди приключване на
проверката. В протокола е отбелязано: „Репатриране съгл. Чл. 171 т. 5 б. „б“, предл. първо от ЗДвП, с разпореждане на принудителна
административна мярка – преместване на паркирано МПС; МПС
е натоварено на автокран с рег. № ………….. за транспортиране и разтоварване на
специализиран паркинг“, както и че проверката е приключила в 11:10 ч. Екземпляр
от протокола бил връчен на настоящия оспорващ Г.М. на 27.11.2019 г.
Със Заповед № РД 15-746/26.05.2017 г. на Кмета на Община Сливен била
утвърдена схема за разположение на местата за паркиране „Синя зона“ на
територията на гр. Сливен. Видно от схемата и снимковия материал, частта ул.
„Петко Славейков“, където е паркиран автомобилът на настоящия оспорващ, не е с
пътна маркировка - ограничени със синя
лента паркоместа, както и липсва обозначителна
табела за „Синя зона“. Автомобилът на настоящия
жалбоподател е бил ситуиран (паркиран) зад пътен знак
В 27 и табела Т 17. От цитирания снимков материал се установява точното
местоположение на пътен знак В 27 "Забранени са престоят и
паркирането", както и табела Т 17, указваща, че зоната се контролира с
техническо средство тип "паяк". Установява се и обстоятелството, че автомобилът
с рег. № ………….. е паркиран в зоната на действие на посочените знак и табела.
Твърдяната от жалбоподателя в тази насока неяснота не се установява от
доказателствата.
От доказателствата по делото се установява, че съставителят на
протокола и настоящ административен орган Е.Й. е назначена по трудов договор с
Община Сливен на длъжност „С.“ в отдел „Екология“ при Община Сливен, като със
Заповед № РД15-2476/14.10.2019 г. Зам. кметът на Община Сливен разпоредил
длъжностни лица от общинската администрация, измежду които Е.Й. да осъществяват
контрол, чрез налагане на принудителни административни мерки по чл. 167 ал. 2
т. 2 и чл. 168, във вр. с чл. 171 т. 5 от ЗДвП, да
съставят и връчват актове за установяване на административни нарушения и
фишове, свързани с прилагането на Наредбата за условията и реда за платено и
безплатно почасово паркиране на моторни превозни средства на територията на
Община Сливен и по чл. 186, във вр. с чл. 189 от ЗДвП.
По делото са разпитани като свидетели с. на оспорващия М. М. и
свидетелят по съставения протокол и в. на р. автомобил М. Т.. Свид. М. заявява, че на посочената дата са паркирали
автомобила до магазин „Спорт Депо“, като при излизане от магазина установили,
че колата им е вече почти вдигната за репатриране от автокрана на ОП „Градска
мобилност“; основният спор при разговора със служителите бил, че нямат право да
вдигат автомобила, защото няма паркоместа, а глоби за
неправилно паркиране могат да налагат само КАТ; заплатили глоба от 24 лева, за
да избегнат наказателен паркинг; служителката им издала касова бележка и нищо
повече; М. получил протокола по – късно в централата на „Градска мобилност“; по
време на разговора не минал друг автомобил, нямало предпоставки за ПТП или
напрежение за уличното движение; не може да каже дали е имало знак В 27. Свид. Т. заявява, че автомобилът на жалбоподателя е бил
паркиран на няколко метра от входа на ул. „П. Славейков“; минавали с автокрана
и, установявайки това, предприели действия по репатрация;
знакът В 27 бил от автомобила на разстояние от около 20-30 метра, поставен на
ъгъла на улицата, за да се вижда от водачите, сочи към „Токуда
Банк“, а зоната му на действие се разпростира обратно
на банката към ул. „Йордан Кювлиев“.
Видно от приложените по делото графична част на цитираната по-горе Заповед
№ РД 15-746/26.05.2017 г. на Кмета на Община Сливен (Схема на разположение на
местата за паркиране „Синя зона“) и извадка от генералния план за организация
на движението на гр. Сливен, процесната ул. „П.
Славейков“ попада в обхвата на зоната за почасово и платено паркиране на града.
Жалбата е депозирана пред настоящия съд на 29.11.2019 г.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните
в хода на съдебното дирене годни, относими и
допустими доказателствени средства, включително приложените към
административната преписка писмени доказателства, които не бяха оспорени от
страните по предвидения в закона ред.
Въз основа на така
изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно
естество:
Оспорването е
направено в рамките на регламентирания от закона срок, от лице, което има
правен интерес от това производство и срещу административен акт, който подлежи
на съдебен контрол, поради което то е допустимо.
Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна
инстанция като неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Съображенията на
съда в тази насока са следните:
След като е сезиран
с оспорване, при служебния и цялостен контрол върху законосъобразността на
обжалвания административен акт, съгласно нормата на чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът
провери изначално неговата валидност. Това се налага както
предвид нарочно наведените в жалбата доводи за нищожност, така и поради
принципа на служебното начало в административния процес, въведен с нормата на
чл. 9 от АПК.
Обжалваният
административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на
неговите правомощия, в съответната писмена форма и съдържа необходимите
реквизити, което го прави валиден. Обжалваната принудителна административна
мярка е наложена от оправомощено длъжностно лице – С.
в отдел „Екология“ при Община Сливен, действаща при спазване на териториалните
предели на правомощията си и в рамките на предоставената ѝ със Заповед № РД
15-2476/14.10.2019 г. на Зам. кмета на Община Сливен материална компетентност за
осъществяване на контрол, чрез налагане на принудителни административни мерки
по чл. 167 ал. 2 т. 2 и чл. 168, във вр. с чл. 171 т.
5 от Закона за движението по пътищата. Цитираната заповед е издадена от органа
в изпълнение на Решение № 12303/16.09.2019 г., постановено по адм.д. № 608/2018 г. на Върховен административен съд,
съгласно чиито мотиви: „Използваното правно понятие "служби", както
анализът на дейността, възложена на службите за контрол, дават основание да се
приеме, че изпълнението на тази дейност включва упражняването на
административни правомощия. Разпоредбата на чл. 52, ал. 1 от Закона за
общинската собственост дефинира общинското предприятие като специализирано
звено на общината за изпълнение на местни дейности и услуги, финансирани от
общинския бюджет. Този статут на общинското предприятие не предполага
упражняването на контролни правомощия. Контролни правомощия могат да се
изпълняват само от подчинени на кмета на общината длъжностни лица. Общинското
предприятие "Градска мобилност" може да подпомага изпълнението на
административната дейност на общината по упражняване на контрол, но не може да
осъществява тази дейност чрез назначените в него служители. Те нямат качеството
на длъжностни лица или административни органи и не могат да прилагат
принудителни административни мерки при упражняване на контролни правомощия.
Специализираното звено, каквото е Общинското предприятие "Градска
мобилност" или друго юридическо лице, избрано по реда на Закона за
обществените поръчки могат да организират единствено събирането на сумите, но
не и да осъществяват контролни правомощия, включващи прилагането на принудителни
административни мерки“. При тези мотиви върховната съдебна инстанция е отменила
като незаконосъобразни разпоредбите на чл. 18, чл. 19, чл. 20 и чл. 21 от
Наредбата за условията и реда за платено и безплатно почасово паркиране на
моторни превозни средства на територията на община Сливен, съобразно които: „чл.
18 Контролът по спазването на правилата
за паркиране в зоната да се осъществява от служители на Общинско предприятие
"Градска мобилност"; чл. 19 (1) Определените със заповед на кмета на
Община Сливен, лица по чл. 18 имат право да прилагат предвидените в чл. 167,
ал. 2, т. 2 от ЗДвП мерки; (2) Техническо средство за принудително задържане се
поставя по начин, по който не нанася щети на МПС; чл. 20 Поставеното техническо
средство за принудително задържане се отстранява само от упълномощените по чл.
18 лица. Забранено е повреждането на техническото средство за принудително
задържане; чл. 21 При налагане на принудителните мерки по чл. 19,
упълномощените лица са длъжни да поставят на предното обзорно стъкло писмено
съобщение“.
При горните доводи
съдът приема, че процесната принудителна
административна мярка, обективирана в Протокол №
003559/22.11.2019 г. е наложена от компетентен орган при наличие на материална
компетентност. Освен като валиден, при преценка и анализ на събраните по делото
писмени доказателства, приобщени по делото като неоспорени от страните, оспореният
протокол, обективиращ налагане на принудителната
административна мярка се преценява от настоящата съдебна инстанция и като
издаден в съответствие с относимите материалноправни норми и при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила. Съображенията на
съда в тази насока са следните:
За прилагането по
същество на принудителната административна мярка по чл. 171 т. 5 б.
"б" от ЗДвП, законодателят не е регламентирал задължителна писмена
форма, по арг. от чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Тя
представлява властническо волеизявление на административния орган, осъществено
чрез действие. При тази законодателна техника, компетентният орган следва да се
търси сред субектите, упоменати в разпоредбата на чл. 168 ал. 1 от ЗДвП. Тоест,
определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за
контрол и длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща
пътя, могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно
превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено
място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. В
случая, участъкът от пътя, на който е наложена процесната
ПАМ безспорно е общинска собственост - § 7 т. 7 ЗМСМА, т. е. собственикът на
пътя притежава компетентността и задължението да определи длъжностните лица,
които могат да прилагат принудителните мерки от такова естество. В случая собственикът
на пътя - общината, чрез кмета на общината с нарочен административен акт –
Заповед № РД15-2476/14.10.2019 г. е определил длъжностните лица, които прилагат
принудителната административна мярка по чл. 171 т. 5 б. "б" ЗДвП.
В жалбата до съда
не се навеждат твърдения за съществено нарушаване на установените административнопроизводствени правила, а и служебната
проверка на съда в тази насока не констатира подобен порок на проведената
административна процедура.
Въпреки
разпоредбата на чл. 172 ал. 1 от ЗДвП, която не определя писмената форма като
изискване за валидност на разпореждането по чл. 171 т. 5 б. "б" от
цитирания закон, същото е обективирано в законоустановената форма по чл. 59 от АПК. Актът съдържа
описание на фактическите основания, обосновали произнасянето на
административния орган, чието съществуване съдът следва да проконтролира в хода
на настоящото производство.
Според чл. 171 т. 5
б. "б" от Закона за движението по пътищата, преместване на паркирано
пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения
от него водач е допустимо в три хипотези: 1. когато превозното средство е
паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с
неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано
превозно средство; 2. когато създава опасност за другите участници в движението
и 3. когато прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. От
представения по делото фотоматериал се установява, че процесното
превозно средство е паркирано в зоната на неподвижен пътен знак В-27 и
допълнителна табела Т-17, действието на които не е преустановено при условията
на чл. 50 от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (ППЗДвП). Достоверността на този извод се потвърждава именно
от изготвения снимков материал в хода на административното производство, който съобразно
чл. 39 от АПК е годно доказателствено средство. С
оглед на така установеното по делото е безспорно, че на процесната
дата посоченото по-горе моторно превозно средство е паркирано в нарушение на
правилата за движение по начин, чрез който е осъществен състава на
принудителната административна мярка по чл. 171 т. 5 б. "б" ЗДвП -
паркирано е в нарушение на правилата за движение на място, обозначено с
неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на
паркирано превозно средство.
В хода на съдебното
производство не е проведено главно и пълно доказване на твърдението на
жалбоподателя, че към процесната дата знакът е бил
поставен в друга посока, т.е. с друг обхват на действие, поради което съдът
приема, че превозното средство на жалбоподателя е паркирано по начин,
осъществяващ юридическите факти, посочени в хипотезата на правната норма на чл.
171 т. 5 б. „б“ предл. първо от ЗДвП и правилно
ответникът е приложил санкцията на същата разпоредба, като е разпоредил
репатриране. Наложената мярка е неблагоприятна последица за дееца, предизвикана
от собственото му неправомерно поведение по спазване на законовите правила. В
тази връзка същият е длъжен да понесе санкция по принудително преместване на
автомобила.
Наложената в
конкретния случай принудителна административна мярка преследва законосъобразна
цел. Съгласно чл. 171 от ЗДвП, принудителните административни мерки се
прилагат, за да се осигури безопасността на движението по пътищата и да се
преустановят административните нарушения. Автомобилът на жалбоподателя М. е бил
паркиран в нарушение на изрична забрана за паркиране – чл. 98, ал. 1 от ЗДвП
(посочена изрично в процесния протокол), съгласно
която, престоят и паркирането са забранени на място, където превозното средство
създава опасност или е пречка за движението или закрива от други участници в
движението пътен знак или сигнал. Репатрирането на автомобила постига правния
ефект на преустановяване на административното нарушение.
При горните доводи настоящата
съдебна инстанция намира, че Принудителна административна мярка – преместване
на паркирано МПС, обективирана в Протокол № 003559/22.11.2019
г., наложена от Е. Д. Й.– с. в отдел „Екология“ при Община Сливен е валидна и
издадена в съответствие с относимите материалноправни норми и при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила. Подадената срещу
същата жалба се явява неоснователна и като такава, следва да бъде
отхвърлена.
Предвид изхода на делото, се явява основателна претенцията на
административния орган за присъждане на разноски във вид на юрисконсултско
възнаграждение. Същото следва да се определи в размер на 100,00 лева, съобразно
нормата на чл. 78 ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК и да се възложи в тежест на оспорващата страна.
Водим от горното и на основание чл. 172 ал. 2, предл.
последно от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.И.М., ЕГН **********,***, срещу принудителна
административна мярка – репатриране по чл. 171 т. 5 б. „б“, предл.
първо от ЗДвП, наложена от Е. Д. Й.– С. в отдел „Екология“ при Община Сливен, обективирана в Протокол № 003559/22.11.2019 г., като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Г.И.М., ЕГН **********,***, офис № … да заплати на Община Сливен
разноски в размер на 100,00 (сто) лева, представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд на РБългария в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Административен съдия: