Р Е Ш Е Н И Е
град София, 07.03.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №12630 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №61938 от 11.03.2019г., постановено по
гр.дело №73295/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 25-ти състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.П.Р. искове с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата
от 402.23 лв.,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014г. до 30.05.2015г., доставена в имот, находящ се в град София, ж.к.“***********, абонатен №351126,
ведно със законна лихва от 13.10.2017г. до окончателното изплащане, сумата от 111.54 лв., законна лихва за забава върху сумата за доставена топлинна енергия за периода от 08.08.2014г. до 20.09.2017г.,
сумата от 18.87 лв., такса за дялово разпределение за периода от
01.06.2014г. до 30.08.2015г., ведно със законната лихва върху сумата за цена на
услугата дялово разпредение от 13.10.2017г. до окончателното изплащане, както и
сумата от 4.64 лв.,
законна лихва за забава върху сумата за цена на услугата дялово разпредение за
периода от 08.08.2014г. до 20.09.2017г..
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното
решение на СРС, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност
на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че
ответникът не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1, т.42 от ДР на
ЗУТ, предвид
на това, че потребител на топлинна енергия е лице, което ползва топлоснабден
имот по силата на облигационно право на ползване, като в случая по
делото е
представена настанителна заповед, в която фигурира името на ответника, поради което се
твърди, че е доказан факта на възникването на облигационното правоотношение
между страните за доставка на топлинна енергия за исковия период. По изложените аргументи моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и
постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани.
Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни
инстанции и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - А.П.Р. не депозира писмен отговор и не
взема становище относно подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.П.Р. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу А.П.Р. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Основният
спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното
производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е
свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца,
чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154,
ал.1 ГПК.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ
(редакция след 17.07.2012г.) – всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за
топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. На следващо място
съгласно задължителните разяснения, дадени
в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В
конкретната хипотеза ищецът не навежда твърдения, че ответникът през процесния
период се легитимира като собственик, респективно ползвател на процесния
топлоснабден имот, а поддържа доводи, че същият се явява трето ползващо лице, в
който случай и по изложеното по-горе в негова доказателствена тежест е да
установи възникването на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия при общи условия с предмет процесния недвижим
имот, за който се твърди в исковата молба, че се ползва от ответника. В
разпоредбата на чл.149,
ал.1, т.6 ЗЕ изрично се предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика. Независимо как ще бъде дефинирана правната същност на подобна
хипотеза, е несъмнено, че тази
втора хипотеза влиза в действие, само когато не е налице първата – обвързване
чрез изричен писмен договор, което е нормалният и желан от закона начин на
уреждане на отношенията между две равнопоставени страни според тяхната свободна
воля. За наличието на такъв писмен договор не е от значение дали писменото
съгласие и на двете страни е обективирано в един общ документ, наименован
„договор“, а е достатъчно всяко от насрещните волеизявления да бъде закрепено в
отделен писмен акт и
да достигне до знанието на насрещната страна. В настоящия случай ищецът не ангажира доказателства, установяващи, че е бил сключен между страните договор за доставка на топлинна енергия за процесния недвижим имот, общинска
собственост, по силата на
който ответника да се явява задължен да заплаща стойността
на доставяната топлинна енергия. В конкретния
случай не може да бъде споделен доводът на въззивника, че след като в
издадената настанителна
заповед №66/17.11.1993г. на Кмета на СО, район “Слатина“ е посочено името
на ответника, това е достатъчно доказателство да
се приеме, че е възникнало облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между ищцовото
дружество и А.П.Р.,
който е задължен да заплаща в
полза на това дружество стойността на доставяната топлинна енергия. Съгласно нормата на чл.22, ал.1 от Наредба на СОС за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на
Столична община въз основа на настанителната заповед кметът на района
сключва писмен договор за наем /по образец/, в който се определят: правата и
задълженията на наемателя и наемодателя; наемната цена; заплащане на
консумативи и такса смет; отговорността при неизпълнение; поддържането (текущи и основни ремонти) и други условия по наемното
правоотношение. В случая договорът за наем от 14.07.2005г. за процесния недвижим имот, общинска собственост, е сключен между Столична община и трето неучастващо по делото лице – П.А.Р.. По делото не са представени доказателства за сключването на такъв писмен договор
за наем между Столична община
и ответника - А.П.Р., поради което не би могло да се
приеме, че последният е бил настанен въз основа на приложената настанителна
заповед и е ползвал процесното общинско жилище за исковия период от време.
Отделно от горното съдът намира да посочи, че ищецът не ангажира каквито и да е било доказателства, че ответникът,
за който се твърди, че е бил наемател на процесния недвижим имот, общинска
собственост, е поискал от
ищцовото дружество да му бъде открита партида за топлоснабдяването на процесния имот, като
дружеството е открило такава под абонатен №351126. Следователно по делото е останал недоказан факта, че през исковия
период ответникът като трето лице, ползващо процесния имот, е сключил договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. При това положение се налага единственият правилен извод, че ответникът
няма качеството на потребител на топлинна енергия за имота /или клиент на
топлинна енергия/ и между страните не е съществувало твърдяното облигационно правоотношение,
съответно не се явява материалноправно
легитимиран да отговаря по предявения иск. В този смисъл ищецът не се легитимира като
кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава.
Първостепенният съд е достигнал до същия правен
извод, на основание на който е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявеният
главен и акцесорен иск за присъждане на суми, произтичащи от договор за
доставка на топлинна енергия за исковия период от време досежно процесния
топлоснабден имот. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но
поради липса на доказателства за реално направени такива, съдът не следва да се
произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №61938
от 11.03.2019г., постановено по гр.дело №73295/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 25-ти
състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./