РЕШЕНИЕ
№ 4247
гр. София, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20211110150836 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. Р.
АНД. срещу „БНП Париба Персънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ.
Предявени за разглеждане са кумулативно обективно съединени искове –
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че
ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 14 625,00 лв. по процесния
договор с оглед неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК и
иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1724,65 лв., представляваща
неоснователно получена по твърдяно нищожен договор за кредит № г. сума, ведно със
законната лихва от 31.08.2021 г. до окончателно заплащане на задължението.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът достигне до извод за
действителност на процесния договор за потребителски кредит, е предявен
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1, ГПК за признаване на сумата от 15
000,00 лв. – главница, ведно с лихви и разноски, за недължими поради извършено
плащане.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът е предявил насрещни искове
в условията на последващо обективно кумулативно съединяване с първоначалния
главен иск срещу първоначалния ищец с правно основание чл. 86 във вр. с чл. 34 ЗЗД
за присъждане на сумата в общ размер на 1047,08 лв., представляваща законна лихва за
периода от 18.08.2016 г. до 28.04.2017 г. В условията на евентуалност с първия
насрещен иск и кумулативно обективно съединен с първоначално предявения от ищеца
евентуален отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за погасяване поради
плащане, е предявен и втори насрещен иск срещу първоначалния ищец с правно
основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 340,00 лв. –
незаплатена сума по договор за кредит при неговото предсрочно погасяване към
28.04.2017 г.
1
По първоначално предявените искове:
Ищецът В. Р. АНД. твърди, че на 18.11.2019 г. е сключила с ответника „БНП
Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД договор за кредит № PLUS-13768191/18.08.2016 г. за
предоставяне на сумата от 15 000 лева. Твърди, че по договора са й преведени суми в
общ размер на 14 625,00 лв., както и че е правила редовни погасителни вноски по
кредита. Навежда твърдения, че с превод на сумата в размер на 14 373,20 лв., направен
на 27.04.2017 г. по сметка на ответника, е изплатена дължимата сума по кредита.
Сумата за заплащане на задължението по кредита с ответното дружество била
получена по договор за кредит за рефинансиране с „Уникредит Булбанк“ АД. Счита, че
процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 12
ЗПК. Счита, че договорът е нищожен поради непосочване на начина на формиране на
всяка от погасителните вноски поотделно, както и поради липса на ясно разписана
методика при формирането на ГПР. Намира, че макар договорът за кредит да е написан
с четлив шрифт, договорът за застраховка към него и общите условия към договора за
застраховка са с размер по-малък от 12. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения намира, че заплатената от нея сума от 1724,65 лв., с която се надхвърля
чистата стойност на получения кредит от 14 625 лв. е недължимо платена, като моли
ответникът да бъде осъден да я заплати, ведно със законната лихва от депозирането на
исковата молба до погасяването. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск. Счита, че между
страните е налице валидно възникнало правоотношение по договор за кредит.
Признава, че на 28.04.2017 г. ищецът е направил плащане по сметка на ответното
дружество в размер на 14 373,20 лв. В същото време твърди, че договорът не е
прекратен и плащането не представлява предсрочно погасяване на кредита, доколкото
не били изпълнени законовите изисквания на чл. 11, ал.1, т.22 от ЗПК за предсрочно
погасяване на договора. Посочва, че с плащането си длъжникът не е погасил всички
дължими суми по кредита и все още дължи на ответника сумата от 340,15 лв. Счита, че
не са налице сочените основания за недействителност на договора. Твърди, че към
застрахователния сертификат не се прилагат разпоредбите на ЗПК, а на друг
нормативен акт – Кодекс на застраховането. Оспорва, че е налице неяснота по
отношение на начина на формиране на ГПР и сочи, че в договора е налице погасителен
план. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
С приетия и неоспорен от страните доклад по делото, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени фактите, че: 1/ са страни по процесния
договор за кредит № PLUS-13768191/18.08.2016 г.; 2/ че ищецът е превел на ответника
чрез банков превод сумата от 14373,20 лв. на 27.04.2017 г., както и че същата е
получена от ответника на 28.04.2017 г. и 3/ че ответникът (кредитополучател) е
заплатил на ищеца (кредитор) сума в общ размер на 16 349,65 лв. (ответникът
признава, че е получил сума в по-голям размер, затова посочената за безспорна сума е
до размер на съвпадащите твърдения на страните). Така отделените като безспорни
факти се установяват и от приетите в производството доказателства.
По делото е приет договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна № г., сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, като кредитор, и В. Р. АНД., като
кредитополучател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да
предостави на ответника сума в размер на 15000,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя на 96 броя равни месечни погасителни вноски, всяка от които в
2
размер на 282,35 лв. Посочено е в договора, че падежната дата на последната
погасителна вноска е 20.08.2024 г. Към договора са приложени Общи условия,
подписани и от двете страни, Медицински въпросник за приемане на застраховане,
Сертификат № CARD-13768191 от 18.06.2016 г., удостоверяващ сключване на валидно
застрахователно правоотношение между „Кардиф Животозастраховане Клон
България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане Клон България“ КЧТ, от една страна, и
В. Р. АНД., от друга, по покрити рискове и застрахователна сума по пакет „Защита на
плащания по кредитни карти“ и Декларация за предоставяне на лични данни – 2 бр.
От уговореното в договора е видно, че размерът на кредита за потребителски
цели е 15 000 лв., такса ангажимент по кредита е в размер на 375 лв., лихвеният
процент е 16,47 %, а ГПР по кредита е 18,71 %. Кредитът е дължим на 96 равни
погасителни вноски, вносими в периода от 20.09.2016 г. до 20.08.2024 г., всяка в размер
на по 282,35 лв., като общата сума на плащанията по кредита е 27105,60 лв.
По делото е назначена и съдебно-счетоводна експертиза по въпроси, поставени
от ищеца в исковата молба относно размера на сумите по кредита към датата на
извършения превод от „Уникредит Булбанк“ в размер на 14373,20 лв., преведен на
27.04.2017 г., дали вноската от тази дата и предходните вноски са погасили напълно
вземанията по договора, за размер на общо внесената сума по договора за кредит и за
размера на чистата сума, приспадната за такси, разноски и лихви към момента на
предявяване на исковата молба по делото.
Прието по делото е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
приема като компетентно изготвена и обективна. От същата се установява, че по
сметка на ответното дружество са постъпили 7 бр. плащания, всяко едно по 282,35 лв.,
постъпили съответно на 19.09.2016 г., 18.10.2016 г., 14.11.2016 г., 12.12.2016 г.,
25.01.2017 г., 21.02.2017 г. и на 18.03.2017 г. Съгласно заключението, към 27.04.2017 г.
дължимата сума е в размер на 14 701,58 лв., включваща месечна вноска № 8 по кредита
с падежна дата 20.04.2017 г. в размер на 282,35 лв., остатък главница (без вноска № 8,
която е била падежирала) в размер на 14373,20 лв. и текуща лихва за периода от
20.04.2017 г. до 27.04.2017 г. в размер на 46,03 лв. На 28.04.2017 г. по сметка на
кредитодателя са преведени суми в размер на 14 373,20 лв. в погашение на кредита.
Съгласно заключението, общо постъпилата по договора сума е в размер на 16376,30 лв.
и с нея са погасени 58 от общо 60 вноски по кредита, като към датата на предявяване
на исковата молба – 31.08.2021 г. са останали непогасени вноски в размер на 261,26 лв.
– лихва и 338,71 лв. – главница.
По въпроси на ответника заключението по ССчЕ установява, че в случай, че
договорът за кредит не е произвел своето правно действие, съгласно сторените
частични плащания кредитът е издължен на 28.04.2017 г., а законната лихва върху
остатъчните главници за периода от 19.08.2016 г. до 28.04.2017 г. е в размер на 1047,10
лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 124, ал. 1 ГПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.124, ал.1,
ГПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите
факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и
ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит
от 18.08.2016 г., който не отговаря на изискванията на закона за действителност.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски
– страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (ищецът е
3
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на
ответника, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем
(кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представения по делото договор е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е нищожен поради
противоречие със закона. Съдът намира неоснователни твърденията на ищеца за липса
на погасителен план в договора за кредит, което на основание чл. 22 във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК е основание за нищожност на целия договор. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а
последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени
суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай в договора е инкорпориран погасителен план, в
който са посочени погасителните вноски по брой, размер, падеж и оставащият размер
на главницата след всяка вноска, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен
процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването за
посочване последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С
оглед на изложеното, съдът приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
На следващо място, съдът намира за неоснователни и релевираните от ищеца
аргументи за нищожност на договора по чл. 22 ЗПК поради нарушаване на
изискванията за форма по чл. 10, ал. 1 ЗПК и по-конкретно – поради това, че
застрахователния сертификат е оформен с шрифт по-малък от законово изискуемия
размер 12. Застрахователният сертификат удостоверява сключване на отделен договор
за застраховка, който е свързан с процесния договор за потребителски кредит,
доколкото обезпечава кредитора при неизпълнение на кредитополучателя и за него се
заплащат застрахователни премии от кредитополучателя като част от разходите по
договора за потребителски кредит, но безспорно договорът за застраховка не е част от
договора за кредит, следователно за него не важи изискването за шрифт в размер 12.
Следва да се отбележи, че застрахователният сертификат се издава в случаите, когато
застраховащ и застрахован са различни лица и със сертификата се предоставя
информация на застрахования за условията и правата му по застрахователния договор
(чл. 344, ал. 3 КЗ), като застрахователният сертификат се издава от застрахователя по
договора за застраховка по реда и правилата на КЗ, а не от кредитодателя по договора
за потребителски кредит по реда на ЗПК. Това застрахователно правоотношение, макар
и да съпътства като обезпечение на кредитора основната кредитна сделка, се урежда от
други специални правила по КЗ, където няма подобно изискване за шрифт. Поради
това не следва изготвянето на документ по различен договор от процесния и от
различно лице от кредитодателя да води до нищожност на договора за потребителски
4
кредит.
От ищцата е направено възражение за нищожност на договора и поради
неяснота относно това по какъв начин е формиран годишният процент на разходите по
кредита. Съдът намира, че в договора е определен точен размер на ГПР в процентно
отношение и тази информация е предоставена на потребителя в ясен вид в самия
договор за потребителски кредит. Определени са видът и размерът на вноските по
кредита, размерът на всяка вноска, приложимият лихвен процент, падежна дата на
всяка вноска, като дори в договора е надхвърлено минимално изискуемото съдържание
по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК като е посочен и остатък от главницата при погасяване на
всяка вноска, а също така е определен и общият размер на дължимата сума за целия
период на издължаване на кредита. По този начин на потребителя е предоставена
достъпна и точна информация за съществените условия по кредита, за общо дължимата
сума, което позволява да сравни условията по договора и да прецени дали да сключи
същия. В същото време обаче следва да се отчете, че ГПР е определен в процент, но
никъде не е посочено по какъв начин се формира и какво включва той. В договора е
посочено, че погасителните вноски по кредита съставляват плащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите на кредитора по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалба на кредитора. Не са
посочени ясно всички видове разходи по кредита, не е определено по никакъв начин и
как се формира ГПР и какво се включва в него. Дори описанието на анюитетните
погасителни вноски в общите условия не посочва какви разходи конкретно се
включват, а описанието е общо и неопределено. Така например не става ясно от
приложимите общи условия какво включва надбавката, покриваща разходите по
подготовка и обслужване на заема и включва ли се в нея таксата „ангажимент“ и
плащанията за покупка на застраховка „защита на плащанията“. Двете такси не са
разграничени и не става ясно дали са отделни плащания, не става ясно дали добавката,
представляваща печалба на кредитора, включва само възнаградителна лихва по
договора в размер на 16,47 %, или включва и други компоненти. По този начин за
потребителя не е налице яснота относно начина на формиране на ГПР, като при
сключване на договора не е спазено нормативното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10
относно задължителното необходимо съдържание на договора за потребителски
кредит. Посочването на ГПР и начина на неговото формиране съобразно Приложение
№ 1 към ЗПК в договора за кредит са едни от задължителните елементи на договора за
потребителски кредит, при отсъствието на които договорът за потребителски кредит е
нищожен (чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Следва да се посочи, че
изискванията на Закона за потребителския кредит транспонират в националното ни
законодателство изискванията на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, като националният съд следва да тълкува
и да прилага националните правни актове, с които директивата е транспонирана в
националното ни право в съответствие с разпоредбите на директивата и тълкуването й
от Съда на ЕС. В практиката на СЕС е подчертавано изискването за посочване на ГПР
като съществен елемент на договор за кредит, като според СЕС този ГПР трябва да
бъде посочен изчислен като математически процент още на етапа на преддоговорните
отношения и рекламата на кредитни продукти (в този смисъл Определение по дело
C‑76/10 - т. 70, Решение по дело С-348/14 - Bukura vs Bankpost – т. 59, Решение по
дело C-264/02 - Cofinoga, т. 26 и др.). В процесния случай това е сторено, като е
посочен ГПР като процент (18,71%), но не е определен начинът на формиране. В
своята практика СЕС подчертава, че компетентността на Съда на ЕС в тази област се
отнася до тълкуването на понятието „неравноправна клауза“, посочено в член 3,
параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО и приложението към нея, както и до критериите,
5
които националният съд може или трябва да прилага при разглеждането на договорна
клауза с оглед на разпоредбите на тази директива, но в същото време националният
съд на страните членки на ЕС има компетентността да се произнесе, като вземе
предвид тези критерии, относно специфичната квалификация на определена договорна
клауза с оглед на конкретните обстоятелства по делото (в този смисъл Решение по дело
С-348/14 - Bukura vs Bankpost – т. 46, Решенията по дело, C-472/10 – Invitel - т. 22 и
Решение по дело C-415/11 - Aziz, т. 66 и определение по дело, C-537/12 и C-116/13 -
Banco Popular Español и Banco de Valencia, т. 63 ). Изведените от правото на Съда на
ЕС критерии за преценка дали една клауза е неравноправна са, на първо място, дали е
спазено изискването за ясна и разбираема формулировка на договорните клаузи, за да
се знае дали договорът за кредит определя по прозрачен начин условията за погасяване
на кредита или средствата за определянето им, за да може даден потребител да
предвиди въз основа на точни и разбираеми критерии икономическите последици,
произтичащи от тях; на следващо място, изискването на член 4, параграф 2 от
Директива 93/13 дадена договорна клауза да бъде изготвена по ясен и разбираем начин
трябва да се разбира като изискващо не само съответният термин да бъде граматически
разбираем за потребителя, но и договорът да определя по прозрачен начин подробните
правила за изчисляване на годишната лихва по кредита, така че този потребител е в
състояние да прецени въз основа на точни и разбираеми критерии икономическите
последици, които текат от него за него (Решение по дело, C-26/13, Kásler и Káslerné
Rábai, т. 75 и Решение Решение по дело С-348/14 - Bukura vs Bankpost – т. 55).
В процесния случай липсва информация за начина на формиране на ГПР и
липсва ясна и разбираема за потребителя информация какви разходи се включват в
ГПР, поради което на потребителя е отнета възможността да получи съществена
информация за условията по кредита и да провери предоставените от кредитодателя
данни. По този начин кредитодателят не е изпълнил задължението си както по
националния закон – чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, така и изискванията на
Директива 2008/48/ЕО, вследствие на което се налага извод за недействителност на
договора за потребителски кредит.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че процесният договор за
потребителски кредит съдържа и явна неравнопоставеност между правата на кредитора
по договора и правата на кредитополучателя. По-конкретно, в общите условия на
договора е посочено, че кредитополучателят има право да погаси предсрочно
задълженията си след отправяне на писмено предизвестие до кредитора и след като
кредиторът определи оставащия размер на дължимата сума двете страни сключват
споразумение, в което се определя дължимата сума. В същото време при неплащане на
две и повече погасителни вноски кредиторът има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем автоматично, без да е необходимо отправяне на предизвестие
до длъжника.
Поради гореизложеното съдът намира, че предявеният като главен иск за
несъществуване на задължение за заплащане на сумите по кредита поради
недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла чл. 22 вр. чл. 11
ЗПК и извършено погасяване на размера на главницата от ищеца е основателен и
следва да бъде уважен.
С оглед изхода на делото по предявения главен иск, не се сбъдна вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК /в случай че съдът не достигне до извод за недействителност на
процесния договор/.
По кумулативно предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
6
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 1724,65 лева, надхвърляща дължимата главница, без да е имало основание за
извършване на престацията.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респективно – да установи положителния факт на погасяване на
дълга.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. От приетите писмени доказателства, както и от
заключението на ССчЕ, се установи, че кредитополучателят е заплатил на
кредитодателя сума в общ размер на 16376,30 лв., а предоставената сума от кредитора
на кредитоплучателя по кредита е в размер на 14 625 лв., след като от уговорената по
договора сума е удържана такса ангажимент в размер на 375 лв. Съгласно чл.10а, ал.1
ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата
разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. В сключения между страните договор не е
налице достатъчна и пълна информация относно „такса ангажимент“, поради което не
може да се направи извод, че същата представлява конкретна услуга, предоставена на
кредитополучателя, различна от процеса на усвояване и управление на кредита.
Уговорената такса влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК и
поради това е нищожна. Налага се извод, че сумата от 14625 лв. представлява чистата
стойност на кредита. Разликата между двете суми в размер на 1751,30 лв. представлява
неоснователно получена от ответника сума по недействителен договор, но доколкото
искът е предявен до размера от 1724,65 лв. следва да бъде уважен до този размер.
По насрещните искове:
Заедно с отговора на исковата молба ответникът предявява два евентуално
съединени насрещни иска: иск с правно основание чл. 86 във вр. с чл. 34 ЗЗД срещу
ищеца по главния иск, с който претендира обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху дължимата на основание чл. 34 ЗЗД от кредитополучателя сума по
нищожния договор за кредит от датата на получаване на сумата – 18.08.2016 г. до
окончателното й погасяване – 28.04.2017 г. в размер от 1047,08 лв. и в условията на
евентуалност е предявен насрещен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 430, ал.
1 ТЗ срещу ищеца по главния иск В.А., с който иска да му се заплати сумата от 340,15
лв. – непогасен остатък от вземането, в случай, че договорът не се приеме от съда за
нищожен.
Ищецът по насрещните искове твърди, че с плащането на сумата от 14 373,20 лв.
на 28.04.2021 г. кредитополучателят не е погасил всички суми по кредита, тъй като не
е спазена предвидената в договора процедура за предсрочно погасяване на кредита –
кредиторът не е уведомен предварително, не са внесени суми за обезщетение за
предсрочно прекратяване на договора в размер на 1% от предсрочно погасената сума,
поради което претендира и заплащането на непогасения остатък в размер на 340,15 лв.
В случай, че съдът признае договора за кредит за нищожен, ищецът релевира, че
нищожността прекратява с обратна сила договора за кредит, а следователно – и
основанието за получаване на сумите по договора за кредит от страна на
кредитополучателя, поради което същият ги е държал без основание и поради това
претендира обезщетение за забава върху получената от ответника сума в размер на
7
законната лихва за забава за периода от получаване на сумата до окончателното
изплащане от страна на кредитополучателя по евентуално нищожния договор за
кредит.
В срока за отговор ответникът по насрещния иск и първоначален ищец оспорва
предявените насрещни искове като неоснователни и недоказани. Позовава се на чл. 23
ЗПК, според който в случай на обявяване на кредита за нищожен кредитополучателя
дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и разноски. Посочва, че
лихва за забава се дължи от изпращане на покана от страна на кредитодателя за
получаване на сумите, а в случая такава не е била получавана от кредитополучателя. В
условията на евентуалност предявява възражение за погасителна давност.
По насрещния иск по чл. 86 във вр. с чл. 34 ЗЗД:
Предявен е в условията на евентуалност иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху дължимата на основание чл. 34 ЗЗД от
кредитополучателя сума по нищожния договор за кредит от датата на получаване на
сумата – 18.08.2016 г. до окончателното й погасяване – 28.04.2017 г.
Задължението за връщане на получено без основание възниква веднага след
получаването без основание и от този момент задължението за връщане става
изискуемо. В същото време обаче изискуемостта и забавата са две различни явления –
изискуемостта означава възможността на кредитора да иска изпълнение, докато
забавата е противоправно закъснение на изпълнението, за което длъжникът отговаря
при условие, че изпълнението е все още възможно. При безсрочни задължения, каквото
е задължението за връщане на неоснователно полученото, изискуемостта започва да
тече от възникване на задължението, а за поставяне в забава се изисква покана до
длъжника от страна на кредитора (арг. чл. 84, ал. 2 във вр. с чл. 69, ал. 1 ЗЗД). В случая
по делото не са представени доказателства кредитодателят да е изпращал покана до
длъжника за връщане на неоснователно получената сума, поради което не може да се
приеме, че кредитополучателят е изпаднал в забава. Лихвата за забава е последица от
изпадане на длъжника в забава, а доколкото длъжникът не е изпаднал в забава не
дължи и законна лихва и предявеният иск се явява неоснователен. Следва да се посочи,
че на 28.04.2017 г. по сметка на кредитора са постъпили суми в размер на 14 373,20 лв.,
с което длъжникът по кредита окончателно е изпълнил задълженията си да върне
изцяло получената сума за
главница.
Съобразно изхода на делото по предявения главния иск, не се сбъдна вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения като евентуален насрещен иск по
чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 340,00 лв. – незаплатена сума по
договор за кредит при неговото предсрочно погасяване към 28.04.2017 г. /предявен в
случай че съдът не достигне до извод за недействителност на договора/.
По разноските:
При този изход на спора право на присъждане на разноски възниква в полза на
ищеца. Ишцовата страна представя списък за сторен в производството разноски в
размер на 800 лв., от които 200 лв. – депозит за ССчЕ, 600 лв. – заплатена по делото
държавна такса. След депозиране на исковата молба, ищецът е изменил размера на
главния иск на сумата от 14625 лева, дължимата държавна такса по който е в размер на
585 лева, до който размер следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. По
делото са представени доказателства за заплащане на представените разноски, поради
което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да ги
заплати.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Р. АНД., с ЕГН
**********, с адрес: срещу „БНП Париба Персънъл Файненс С.А., клон България“
КЧТ, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1766. ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк София, бл. 14, като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, ЕИК *********, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на
ответното дружество сумата от 14625,00 лева по договор за потребителски кредит №
поради недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК и извършено
погасяване на чистата стойност на кредита.
ОСЪЖДА „БНП Париба Персънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, , Бизнес Парк София, бл.
14 да заплати на В. Р. АНД., с ЕГН **********, с адрес: с, сумите от:
- 1724,65 лева на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща неоснователно
получена сума по недействителен договор за потребителски кредит № г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 31.08.2021 г. до
окончателно погасяване на задължението;
- 785 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща съдебно-деловодни
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9