Решение по дело №334/2020 на Административен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е  №

 

      гр.Стара Загора, 23.02.2021г.

 

     В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Старозагорският административен съд, VІII състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                            

                                               СЪДИЯ: СТИЛИЯН МАНОЛОВ      

 

при секретар Николина Николова                   

и с участието  на прокурора Константин Тачев                                                                                                 като разгледа докладваното от съдия СТИЛИЯН МАНОЛОВ административно дело № 334 по описа за 2020г., за да се произнесе съобрази следното:                                                       

 

Производството е по реда на глава ХІ от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.2в от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

 

 

 

 

 

Съдът е сезиран с осъдителни искове, предявени от „Т.” ЕООД - Казанлък срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховния административен съд (ВАС) на Република България. В исковата молба се сочи, че с Ревизионен акт (РА) №16002414000435-091-001/04.05.2015г., издаден от ТД на НАП – Пловдив на ищеца е отказан данъчен кредит в размер на 233 085,41 лева главница и 40 976,01 лева лихви. РА е потвърден с решение на Директора на дирекция ОДОП – Пловдив. С решение на Административен съд (АС) – Пловдив жалбата срещу РА е отхвърлена, като с решение на ВАС, съдебния акт на АС Пловдив е оставен в сила.

Ищецът се позовава на чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз и формираната въз основа на него съдебна практика, въвеждаща принцип за извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС. Според него, приетите от НАП в РА доводи, че нямало доказателства, че доставките са реално извършени и ревизираното лице няма право на данъчен кредит, са в противоречие с чл.63, чл.167, чл.168, и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС. Ответникът ВАС при постановяване на решение №11541/01.10.2018г. по адм.д. №6940/2018г., с изводите си, че не са налице реални сделки с доставчиците на ищеца, тъй като представените ЧМР и пътни листи не били достатъчно убедителни доказателства за транспортирането на стоките и не било установено, че доставчиците са разполагали със стоките, не е съобразил правилата за тълкуване и прилагане на предпоставките за възникване и упражняване на данъчен кредит, произтичащи от разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. и практиката на СЕС, от което за ищеца са настъпили значителни вреди. Излага доводи, че допуснатите от двамата ответници нарушения на общностните норми са съществени, тъй като са нарушени принципни положения, решени еднозначно и утвърдени в практиката на СЕС, като тези нарушения са пряка и непосредствена причина за настъпването на претендираните вреди.  Според ищеца съгласно трайно установената съдебна практика режимът на правото на приспадане, предвиден в посочената Директива 2006/122, не допуска данъчнозадължено лице – което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС – да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане. Цитирана е съдебна практика на СЕС, според която данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или пък да разполага със съответни документи в това отношение.

 

Направено е искане на основание чл.2в от ЗОДОВ за осъждането на ответниците солидарно да заплатят на дружеството обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер от 145 412,48 лева, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, за период от 22.07.2015г. до бъдещ момент, представляващ датата, на която дружеството вече няма да дължи данъците, начислени в противоречие с правото на ЕС или датата, на която те няма да подлежат на събиране по различни причини, включително уважаване на иска, ведно с мораторната лихва върху сумата 145 412,48 лева в размер на 32 568,56 лева, представляваща сбор от мораторните лихви, начислени за всяко от плащанията, сформиращи претенцията за имуществени вреди, от датата на всяко от плащанията, до датата на предявяване на исковата молба (03.06.2020г.), както и законната лихва върху сумата от 145 412,48 лева, начислена от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й заплащане. Претендира се също осъждане на ответниците солидарно да заплатят на дружеството обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, за периода 22.07.2015г. – 04.06.2020г., ведно с мораторната лихва върху сумата от 10 000 лева в размер на 3 047 лева, натрупана в период от три години преди датата на подаване на исковата молба (03.06.2020г.), както и законната лихва върху сумата от 10 000 лева, начислена от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.

В условията на евентуалност, при отхвърляне на иска за солидарно осъждане на ответниците, се иска осъждане на НАП да заплати в полза на дружеството горепосочените суми. В условията на евентуалност, при отхвърляне на иска срещу НАП, се иска осъждане на ВАС да заплати в полза на дружеството посочените суми.

Претендира се също, на основание чл.4 §3 от ДФЕС и принципите на ефективност и равностойност, ответникът Национална агенция за приходите да бъде осъден да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като не предприема действия по принудително събиране на ДДС, начислено с влезлия в сила РА, в противоречие с правото на ЕС.

Претендират се направените в настоящото производство разноски.

 

 

 

 

 

В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски по делото, съобразно представения списък, като прави възражение по отношение на претендираните от ответниците разноски. Сочи, че липсват данни за реално извършено плащане на възнаграждение в полза на представителите на ответниците, като по отношение на списъка с разноските, представен от ответника ВАС, прави възражение за неприложимост към процесуалния ред, по който се развива настоящото производство и начина, по който е изчислен размерът на юрисконсултското възнаграждение. В представена по делото писмена защита сочи, че в хода на съдебното производство са събрани доказателства, които потвърждават описаната в исковата молба фактическа обстановка, че ищецът е претърпял твърдените от него имуществени и неимуществени вреди, в резултат на специфичния вид непозволено увреждане, допуснато от държавата, при съпричиняване на вредите от страна на НАП и ВАС, като нейни процесуални субституенти. Излага съображения, че спорът в настоящото производство е правен и е свързан с установяване на обстоятелството дали НАП и ВАС са допуснали нарушения на правото на ЕС, които да ангажират отговорността на държавата, чиито процесуални субституенти са двамата ответници. Обосновава, че в случая са налице трите изискуеми предпоставки за отговорността на двамата ответника, тъй като право на приспадане може да бъде отказано само ако са налице „обективни данни“, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата. Нарушенията, допуснати от двамата ответници пряко са довели до имуществената вреда, претърпяна от ищеца и претендирана в настоящия правен спор. Ако НАП бе изпълнил задължението си по чл.4 от Договора за Европейския съюз и се бе съобразил с примата на правото на ЕС пред националното право, не би издал РА и не би поддържал твърдения за неговата законосъобразност в процеса по оспорването му пред съда, а „Т.“ ЕООД нямало да претърпи вреда. Ако ВАС не бе потвърдил РА ищецът нямало да претърпи вреда. Сочи се, че „Т.“ ЕООД търпи имуществени вреди от поведението на националните власти, като те се съизмеряват със сбора от: 1. погасената от ищеца част от непризнатия данъчен кредит, в периода 2015г. – 2020г., извършена в отделни вноски; 2.заплатените адвокатски възнаграждения и разноски във връзка с инициираното производство по установяване на данъчни задължения и обжалването му по административен и по съдебен ред; 3.лихвите върху сумите, посочени по предходните две пера в общ размер от 32 568, 56 лева. Твърди се също, че Т. ЕООД търпи и неимуществени вреди от нарушението на правото па Европейския съюз, които оценява на 10 000 лева, както и лихвите върху тази сума в размер на 3 047 лева. Сочи се, че на основание чл.4 § 3 от ДФЕС и произтичащия от него принцип за ефективност, ищецът има право да поиска осъждане на ответника НАП да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. По отношение на направеното от ответника по делото НАП възражение за изтекла погасителна давност сочи, че възприемане на разбирането, че с изминаването на 5 години от датата на издаване на РА, е преклудирана възможността да се търси обезщетение за нарушение на правото на ЕС, би довело до ситуация, при която, ако съдебният процес по обжалването на РА продължи повече от 5 години, за ищецът изобщо не би възникнала възможност да претендира обезщетение за нарушение на правото на ЕС от издателя на РА, като такъв резултат е в противоречие с принципа на ефективна съдебна защита. Относно принципа за „силата на пресъдено нещо“ (СПН) сочи, че признаването на принципа за отговорността на държавата за решение на съда, когато той се произнася като последна инстанция няма за последица сам по себе си да постави под въпрос решението, което притежава сила на присъдено нещо (СПН), а производство, насочено към ангажиране на отговорността на държавата, няма същата цел, и не е необходимо да е свързано с участието на същите страни, като делото, което е приключило с решението, придобило СПН не е ревизия на съдебното решение, което е отговорно за вредите. По отношение на възраженията на ответника ВАС сочи, че същите са неоснователни, тъй като въпросът за пасивната легитимация на ВАС в производствата, в които се търси отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, е разрешен от законодателя, като в ЗОДОВ ВАС изрично е посочен като възможен ответник по тези дела.

 

Ответникът – ВАС, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор сочи, че не представлява легитимен ответник, тъй като действията на ВАС по приложение на дадена директива са обвързани от националната изпълнителна мярка транспонираща директивата и съдът не е единственият и задължителен субект на отговорност, а възможен такъв и то в зависимост от фактите по съществото на спора. Заявява се, че съдебната власт не разполага с правомощието да привежда директивите в съответствие с търсеният резултат, чрез законодателни мерки, а само да следи за съответствието на тези законодателни мерки с изискванията на вторичното съюзно законодателство. Твърди се, че отговорността на ВАС е опосредена, в следствие от съществуващата национална законодателна база, поради което източник на вредата, която е претърпяло лицето в следствие нарушение на съюзното законодателство /ако такава е налице/ е несъответствието на националният закон с вторичното право на съюза и в тази хипотеза ВАС не може да бъде легитимен ответник по иска за вреди, освен единствено в частта - неотправяне на преюдициално запитване, което е несъизмеримо с финансовият ефект /петитум на иска/ от нарушеното право. Обосновава се, че юридическото лице ВАС не отразява правораздавателната дейност и съдебната власт в България, а следва да обслужи и създава предпоставки за осъществяването и в рамките на административното правосъдие. Юридическото лице ВАС не осъществява правораздавателна дейност, нито е еманация на съдебната власт, а има за цел, същност и функции –  административното обезпечаване дейността на съдебната власт, чиито изразител са посочените в чл.118 ЗСВ – отделните съдии и съдебни състави, респ. Пленум, общо събрание и колегии. Извън това – Върховният административен съд е администрация, имаща правосубектност на юридическо лице само и единствено за администриране на правосъдието и улесняване достъпа на гражданите до правосъдие, но не и администрация отговорна за дейността й. Юридическото лице Върховен административен съд не е носител на съдебна власт, какъвто изразител е ВАС в съответният състав и съобразно чл.118 ЗСВ. Излагат се съображения, че с иска по същество се претендират вреди от правораздавателна дейност, настъпили с Решение № 11541 от 01.10.2018г. по адм.д. № 6940/2018г., който съдебен акт е мотивиран подробно с аргументи за липса на реалност на доставките по които дружеството претендира право на приспадане на ДДС. Обосновава, че в рамките на настоящето производство, всяка преценка за материално – правна законосъобразност на акта постановен от ВАС и влезнал в сила е изключена и валидността, допустимостта и правилността на Решението не може да бъде оспорено. Сочи, че също, че така постановеното Решение напълно се припокрива с тълкуването на посочените от ищеца разпоредби на вторичното право на ЕС – чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112, което дава съдът в Люксембург, поради което всяко твърдение за противоречие на националния съдебен акт с практиката на СЕС е неоснователното. С процесното Решение на ВАС е прието, че не е доказана реално осъществена доставка, което е самостоятелно правно основание за отказ от освобождаване на ДДС, като в своята практика СЕС никъде не извежда понятието данъчна измама, като понятие дерогиращо задължението за доказване реалното осъществяване на доставката. В рамките на делото и в съответствие с принципа на разпределение на доказателствената тежест, ВАС е установил, че представените по делото приемо-предавателни протоколи и стокови разписки, не са достатъчни, за да се приеме, че стоките действително са били доставени в базата на ревизираното дружество. В този смисъл, страната върху която тежи доказателствената функция не е предприела никакви допълнителни действия по доказване на този положителен за нея факт. В заключение се сочи, че в настоящето производство е недопустимо съдът да навлиза в пределите на преценка на юрисдикцията постановила съдебния акт – източник на вреди, в т.ч. да преценява вече анализирани доказателства, факти и обстоятелства, както и да дава правни квалификации по съществото на спора, тъй като СПН не допуска това, а следва само да прецени дали не е налице явно нарушение, респ. явно разминаване между практиката на ВАС и тази на СЕС, каквото в случая не е налице, още по-малко такова с явен, очевиден характер. Сочи се, че вреда, като претендираната в настоящият казус, изразяваща се в невъзстановен ДДС в определен размер, безспорно би се явила следствие от нарушеното право, но пряк нарушител на това материално право, на този финансов интерес, не е съдебното Решение, тъй като същото не определя дължимия, респ. недължимия ДДС по дадена доставка, а преценява законосъобразността на РА, който определя този размер, респ. засяга този финансов интерес. Т.е. материалният интерес /размера на вредата, претендиран от ищеца/ следва от отричането му в РА, като данъчната администрация предпоставя отричането/съществуването на материалното право в размер на ревизираният ДДС. В производството по обжалване на ДРА, съдът не признава или отрича правото на възстановяване, нито променя неговият размер, а единствено установява не/законосъобразността на ревизионният акт. Моли се съда да остави процесният иск без разглеждане, като недопустим, алтернативно – да остави същия без уважение, като неоснователен. Претендират се разноски.

 

Ответникът НАП, чрез процесуалния си представител, в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание, счита, че искът е недопустим, тъй като е предявен срещу НАП и ВАС, а не са налице предпоставките за пасивно другарство. Според българското законодателство и с оглед принципа на разделение на властите на ВАС и на НАП са възложени различни правомощия. ВАС и НАП нямат общи задължения нито в законодателната, нито в изпълнителната, нито в съдебната власт. Не са налице и такива, които да почиват на едно и също основание. Предвид на това се моли съда да приеме иска за недопустим и да прекрати производството. Счита се, че исковете са предявени след изтичане на 5-годишната давност по чл.110 във връзка с чл.114. ал.3 от ЗЗД. Алтернативно се сочи, че ако съдът приеме, че главната искова претенция не е погасена по давност, следва да се приеме, че могат да бъдат претендирани лихви за неповече от 3 години преди предявяване на исковата молба, тъй като съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност, а в случая се търсят лихви за периоди, предхождащи 3 години от подаване на исковата молба. Сочи се, че фактическият състав на отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право включва установяване на „наличието“ и „вида“ на нарушението и причинна връзка, с което се намира то с претърпените от ищеца вреди, като в случая тези предпоставки не са налице. От приходните органи на НАП не е допуснато нарушение на общностното право като същите след анализ на събраните доказателства при ревизията и съобразяване с приложимите разпоредби на ЗДДС и общностното право, при установяване на данъчните задължения на дружеството и издаване на РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г., са приели, че липсват доказателства за това, че „Т.“ ЕООД е получило фактурираните му от конкретно посочени фирми пилешки продукти, т.е. фактурите не документират реално осъществена доставка на стоки по смисъла на чл.6 от ЗДДС, не е доказано настъпило данъчно събитие и основание за издаване на тази фактура, което от своя страна прави данъкът, отразен в тях начислен неправомерно и представлява изпълнен фактически състав на нормата на чл.70, ал.5 от ЗДДС. При установяване на задълженията по ЗДДС, е съобразена практиката на Европейския съд, доколкото признаването на правото на приспадане на данъчен кредит по смисъла на закона е свързано с притежаването на данъчен документ за целта и наличието на облагаема доставка. При съдебното разглеждане на законосъобразността на ревизионния акт, както АС – Пловдив, така и ВАС са направили аргументирани изводи за недоказана реалност на доставките, за които се претендира право на данъчен кредит, основани на конкретните доказателства по делото. Излагат се съображения, че в производството по иск за обезщетение за вреди съдът не може да извършва „ревизия“ на приключилото производство, със събиране на нови доказателства и съответно извършване на различна оценка на събраните доказателства при издаване и обжалване на ревизионния акт. Нито НАП, нито ВАС, са допуснали каквото и да е нарушение на правото на ЕС като са изследвали въпроса за наличието на основната положителна предпоставка за ползване на данъчен кредит, а именно наличие на реално извършена доставка, по която се претендира това право. Относно претендираните неимуществени вреди се счита, че на обезщетяване подлежат само вредите, изразяващи се в неупражнени права, предоставени от съюзна норма, поради което претендираните неимуществени вреди и адвокатски възнаграждения, и разноски по делата не представляват такива и не подлежат на обезщетяване. Сочи се също, че производството по молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение е извънреден, извънинстанционен способ и не е част от производството по обжалване на ревизионен акт съгласно разпоредбите на ДОПК, т.е. не може да се приеме, че разноските по това производство са разноски по обжалването на ревизионния акт по съдебен ред. Моли се съда да отхвърли предявените искове. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

 

 

 

 

 

Прокурорът счита, че няма основание искът да бъде уважен по отношение на претенцията спрямо ВАС, а спрямо НАП, счита, че се следва практиката на Европейския съд – ищецът има право да претендира имуществени и неимуществени вреди спрямо органите на НАП и поради това моли съда да се произнесе със съответния акт, съгласно практиката на съдилищата по подобни  производства.

 

Съдът, след като прецени доказателствата, събрани по делото, установи следното от фактическа страна:

 

На „Т.“ ЕООД е извършена ревизия, приключила с РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г., с който са установени задължения за ДДС поради непризнат данъчен кредит, ведно с прилежащи лихви и допълнително установен корпоративен данък за 2012г., ведно с лихви и за 2013г., ведно с лихви. По отношение на установените задължения по ЗДДС ревизиращите органи са приели, че липсват доказателства за това, че „Т.“ ЕООД е получило фактурираните му от „Аквариус груп“ ООД, „Н енд Енерджи“ ЕООД, „Фиго“ ЕООД, „Диан 9001“ ЕООД, „Н Джей Системс“ ЕООД, „Теяк“ ЕООД, „ВНГ Трейдинг“ ЕООД, „Интелект груп“ ЕООД, „Ен Ти Ем 02“ ЕООД, „Марвел-М-БГ“ ЕООД, „Мийт Инвест Корпорейшън“ ЕООД, „Найт Трейдинг“ ЕООД, „Традики-93“ ЕООД, „Експекто Патримониум“ ЕООД и „Елидис Консулт“ ЕООД пилешки продукти, т.е. фактурите не документират реално осъществена доставка на стоки по смисъла на чл.6 от ЗДДС, не е доказано настъпило данъчно събитие и основание за издаване на тези фактури, което от своя страна прави данъкът, отразен в тях начислен неправомерно и представлява изпълнен фактически състав на нормата на чл.70, ал.5 от ЗДДС и на това основание на дружеството не е признато право на приспадане на данъчен кредит по конкретни фактури, издадени от посочените дружества.

 

РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. е обжалван и е частично потвърден с Решение № 591/22.07.2015г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Пловдив при Централно управление на НАП.

 

РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. е обжалван пред АС – Пловдив. С Решение № 708/27.03.2018г. по адм. дело № 3739/2017г. по описа на АС – Пловдив жалбата на „Т.“ ЕООД е отхвърлена като неоснователна относно непризнат данъчен кредит в общ размер на 233 085,41лв. ведно с прилежащи лихви и допълнително установен корпоративен данък за 2012г. в размер на 14 685,24лв. ведно с лихви в размер на 3 123,24лв. и за 2013г. в размер на 4 511,91лв. ведно с лихви в размер на 501,15лв. Съдът е приел, че основната спорна предпоставка за възникване правото на приспадане на данъчен кредит по чл.68, ал.1 от ЗДДС е наличието на осъществена облагаема доставка по смисъла на чл.6, ал.1 от ЗДДС на стоки, съгласно описанието на същите в първичните счетоводни документи, издадени от преките доставчици към „Т.“ ЕООД. Според легалното определение на чл.6, ал.1 от ЗДДС доставка по смисъла на този закон е прехвърлянето на собственост върху стока или друго вещно право върху стока, а според чл.25, ал.1 от същия закон данъчно събитие е доставката на стоки или услуги, извършена от данъчно задължени по този закон лица, вътреобщностното придобиване, както и вносът на стоки по чл.16. Разпоредбата на чл.25, ал.2 от ЗДДС установява, че данъчното събитие в общия случай възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена. От направения нормативен анализ е направен извод, че наличието на действително осъществена доставка по смисъла на закона е предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъде направена преценка дали ревизираният субект има право да приспадане данъчния кредит, който е декларирал в подадената справка-декларация. Отделно от това от съществено значение е и доказване използването на предмета на тази доставка в икономическата дейност на „Т.“ ЕООД за последващи облагаеми доставки към негови клиенти. Съдът е посочил, че в Решение от 06 Декември 2012г., постановено по дело № С – 285/11, Съдът на Европейския Съюз се е произнесъл, че „за да се установи обаче, че на основание на тези доставки на стоки е налице правото на приспадане, ..., е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани .... за извършването на облагаеми сделки“ /т. 31/. По отношение на начина, по който следва да бъде проведено това доказване в същото това решение е припомнено, „че в рамките на производството, образувано на основание член 267 ДФЕС, Съдът няма компетентност да проверява, нито пък да преценява фактическите обстоятелства, свързани с делото по главното производство. Следователно, запитващата юрисдикция е задължена в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, да извърши глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по това дело, за да определи дали …..може да упражни право на приспадане на основание на споменатите доставки на стоки (в този смисъл Решение от 6 септември 2012 г. по дело Mecsek-Gabona, C- 273/11, /т.32/). Като краен резултат е обобщено, че единствено и само в случаите, в които при така сторената преценка се установи, че доставките са реално осъществени и в последствие същите за използвани за целите на извършвани от самото данъчно задължено лице облагаеми доставки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано. АС – Пловдив е посочил, че съгласно нормата на чл.171, ал.4 от АПК, във връзка с § 2 от ДОПК в тежест на жалбоподателя е да докаже реалността на доставките по спорните фактури. Фактическото извършване на фактурираните доставки представлява положителен факт – елемент от фактическия състав, от изпълнението на който за жалбоподателя възникват благоприятни правни последици – право на приспадане на данъчен кредит. Съдът е счел, че изводите на органите по приходите за липсата на доказателства за осъществени доставки по смисъла на чл.6 от ЗДДС са необосновани в по-голямата си част, като е съобразил, че константна и последователна е съдебната практика, че за да се признае правото на данъчен кредит на получателя по дадена облагаема доставка, е необходимо доказване прехвърлянето правото на собствеността върху стоките, респ. извършването на услугата, по самата нея, като това право не е обвързано по принцип от редовността на която и да е предходна доставка. При определени условия тази „редовност“ би могла да повлияе на правото на приспадане на данъчен кредит за получателя по пряката доставка, които хипотези и условия са развити в практиката на Съда на Европейския съюз и съобразно която практика доказването им е в тежест на данъчната администрация. В унисон с това разбиране съдебната практика нееднократно е постановявала и че установяването на произхода на стоките, също не е предпоставка за признаването на правото на данъчен кредит. Самият факт, че не е доказан такъв, не означава автоматично, че стоката липсва и не може да е предмет на разпоредителна сделка. АС – Пловдив е посочил, че при разрешаването на правния спор следва да се съобрази и легалната дефиниция, дадена в чл.14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО на СЪВЕТА от 28 ноември 2006 година, относно общата система на данъка върху добавената стойност, според която „доставка на стоки“ означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик. Във връзка с изясняване на това понятие се е произнасял неведнъж и Съда на Европейския съюз по отправени до него и то от български съдилища, преюдициални запитвания, в които въпросът е намерил следното разрешение: Така в пункт 33 и сл. от Решение на Съда (втори състав) от 18 юли 2013 година по дело C-78/12 (Е. – К ЕООД срещу Директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – гр.София, е указано следното:

„...33. Следва да се напомни, че съгласно постоянната практика на Съда понятието „доставка на стоки“ по чл.14 параграф 1 от Директива 2006/112 не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик (вж. Решение от 8 февруари 1990 г. по дело Shipping and Forwarding Enterprise Safe, С-320/88, Recueil, стр. I-285, точка 7, Решение от 14 юли 2005 г. по дело British American Tobacco и Newman Shipping, С-435/03, Recueil, стр. I-7077, точка 35 и Решение от 3 юни 2010 г. по дело De Fruytier, С-237/09, Сборник, стр. I-4985, точка 24).

34. В този контекст националният съд следва да определя във всеки отделен случай в зависимост от фактите по делото дали е налице прехвърляне на правото за разпореждане със съответната вещ като собственик (вж. Решение по дело Shipping and Forwarding Enterprise Safe, посочено по-горе, точка 13).

35. От тук следва, че дадена сделка може да бъде окачествена като „доставка на стоки“ по смисъла на чл.14 параграф 1 от Директива 2006/112, когато чрез тази сделка определено данъчнозадължено лице прехвърля материална вещ и овластява другото лице да се разпорежда фактически с нея като неин собственик, без за това да е от значение формата на придобиване на право на собственост върху въпросната вещ.

36. По същия начин доказването на действителното осъществяване на такава доставка на стоки, което обуславя наличието на право на приспадане, не бива да зависи от способа за придобиване на право на собственост върху съответните стоки....“.

В същото решение, Съдът на Европейския съюз е посочил още, че „...запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването, да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора в главното производство, за да определи дали „Е.-К“ може да упражни право на приспадане по посочените доставки на стоки…За целите на тази обща преценка посочената юрисдикция може да вземе предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи разглежданите в главното производство, както и свързани с тях документи като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането или за износа на съответните животни. Във връзка с това, националните административни и съдебни органи, следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право се претендира с измамна цел или с цел злоупотреба... Това е така, когато самото данъчнозадължено лице извършва данъчна измама или когато знае или е трябвало да знае, че с покупката си участва в сделка, част от измама с ДДС… Обратно, не е съвместимо с режима на правото на приспадане по Директива 2006/112 да се санкционира с отказ да се признае това право данъчнозадължено лице, което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата от доставки преди и след извършената от данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС....“.

АС – Пловдив е посочил, че в решението отново се препраща към предишни указания на Съда, за това, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или пък да разполага със съответни документи в това отношение.

Това разбиране е застъпено изрично и в Решение от 13.02.2014г. по дело С-18/13 по преюдициално запитване отправено от Административен съд – София-град, в което съдът на ЕС се е произнесъл, че „Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия - посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама - нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери“.

АС – Пловдив е посочил също, че в мотивите на същото това Решение от 13.02.2014г. съдът изрично е приел, че: „..В това отношение обстоятелството, че по делото в главното производство доставената на „Макс Пен“ ЕООД услуга не била действително извършена от посочения във фактурите доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не били оправдани в счетоводната им документация или се оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, само по себе си не е достатъчно, за да се изключи правото на приспадане, което претендира „Макс Пен“ ЕООД /т. 31/.

 

С Решението на АС – Пловдив „Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП сумата в размер на 5 476,95 лв., представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.

 

Решението на АС – Пловдив е обжалвано от „Т.“ ЕООД пред ВАС. С Решение № 11541/01.10.2018г. по адм. дело № 6940/2018г. ВАС е оставил в сила Решение № 708/27.03.2018г. постановено но адм. дело №3739/2017г. по описа на Административен съд Пловдив. Съдът е посочил, че условията, при наличието на които правото на приспадане по принцип не може да се откаже, са ясно дефинирани в Решение на Съда на ЕС по дело С-285/11 и те са: да се установи, че доставките са реално осъществени и предметът им е използван впоследствие в извършваната от данъчнозадълженото лице облагаема дейност. По силата на т.31 и т.32 от същото решение, преценката за наличие на тези условия за възникване на правото на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция, в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, въз основа на цялостна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото, което е извършено от първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, именно лицето, което черпи права от претендираното право на приспадане на данъчен кредит следва да установи реалното осъществяване на доставките, което в случая не е сторено. Предвид характера на стоките, предмет на спорните доставки – продукти от пилешко месо, които са родово – определени вещи, следва да се акцентира на фактите, имащи отношение към реалното им предаване в разпореждане и владение на получателя. Разпоредбата на чл.6 ЗДДС следва да се тълкува в унисон с нормата на чл.14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, която дефинира доставката на стока като прехвърляне на правото на разпореждане с материална вещ като собственик. Следователно при спор за реалност на доставки на стоки, съдът дължи проверка преди всичко на фактите относно товаренето, транспортирането, разтоварването и предаването на стоката между страните по пряката доставка, тоест дали стоките реално са преминали от владението на доставчика във владението на получателя. В конкретния случай за установяване на тези обстоятелства са представени приемо-предавателни протоколи и стокови разписки, но същите не са достатъчни, за да се приеме, че стоките действително са били доставени в базата на ревизираното дружество. Тези документи са частни такива, без достоверна дата, поради което доказателствената им сила следва да се преценява с оглед на тяхното съдържание и в съвкупност с всички останали доказателства по делото. Както в протоколите, така и в разписките не е посочено конкретното място /складовата база/, на което птичите продукти са сменили държателя си, както и не се съдържа информация за превозното средство, с което са транспортирани. Всъщност неизяснен по делото е останал въпросът относно начина на натоварване, транспортиране и разтоварване на продуктите, които са значителни по обем и тежест, тъй като не са събрани безспорни доказателства относно тези обстоятелства. Извършените дописвания в някои от представените ЧМР, за това, че стоката е получена в гр.Крън, правилно не са ценени от съда, тъй като това отразяване е извършено единствено от страна на представител на получателя и липсва подпис на представител на съответния доставчик. Отсъствието на документи, изискуеми съгласно специалния Закон за ветеринарно-медицинската дейност – ветеринарни свидетелства и санитарни разрешителни, не е самостоятелно основание за отричане правото на данъчен кредит, но следва да бъде отбелязано като обстоятелство предизвикващо съмнение относно реалността на процесните доставки. Събраните доказателства, преценени в съвкупност обосновават крайния извод на съда за неустановеност на реално извършена доставка на стоките, предмет на спорните фактури. Респективно, при това положение не може да се установи връзка между преките доставки и извършени от ревизираното лице последващи облагаеми сделки. С оглед тези съображения ВАС е оставил в сила решението на АС – Пловдив.

 

С Решението на ВАС „Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП сумата в размер на 5 089, 07 лева, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.

 

         От фактическа страна от РА, Решението на ОДОП и съдебните решения се установява, че правото на данъчен кредит на дружеството е отказано, поради следните съображения: представените ЧМР, отразяващи с ръкописен текст доставките до обекта на „Т.“ ЕООД, дори подкрепени с показанията на шофьорите от дружествата – превозвачи, не били достатъчно убедителни доказателства за транспортирането на стоките, когато транспорта е за сметка на доставчика, тъй като ЧМР били дописани на ръка в частта относно доставката до ищеца; представените пътни листове за транспорт от складове в София до обект на „Т.“ ЕООД, дори подкрепени с показанията на шофьорите, наети на работа при ищеца, не били достатъчно убедителни доказателства за транспортирането на стоките, когато транспорта е за сметка на получателя, тъй като пътните листове са частни документи, а шофьорите – служители на ищеца. Освен това, независимо, че няма нормативно задължение за изготвяне на товарителници, тъй като не става въпрос за „обществен превоз“, липсата на товарителници е интерпретирана като предизвикваща за „последица“ недоказване на извършения транспорт „на точно определен ден“; изискванията на чл.24, ал.2 от ЗЗД относно продажба на вещи, определени по своя род, налагало да се установи „къде, кога и как процесиите родовоопределени стоки са били конкретно индивидуализирани по съгласие на страните или пък физически предадени от продавача на купувача по сделката“; не било установено, че доставчиците са разполагали със стоките, защото: някои от доставчиците на ищеца не били представили документи за извършен ветеринарно-санитарен контрол, а от данните, предоставени от други се установявало разминаване в датите на извършените проверки от БАБХ и транспортирането на пратката до ищеца или нямало данни БАБХ да е извършила проверки на партидата, както и доставчиците на ищеца не били представили документи как са осъществили контакт с изпълнителите на транспортните услуги, както и някои от доставчиците на ищеца не били представили документи за разплащане със свои предходни доставчици или с ползваните транспортни фирми, като и някои от доставчиците не били издали протоколи по член 117 от ЗДДС за вътреобщностни придобивания, както и че някои от доставчиците не разполагали с наети служители, както и че един от доставчиците („Мийт инвест корпорейшън“ ЕООД) не е отразил фактурата в дневника за продажби и справка-декларацията по ДДС, както и че спрямо някои от доставчиците впоследствие са издадени РА за данъчни задължение в големи размери и са заличени от регистъра по ДДС по инициатива на властите, както и че предприятието на един от доставчиците е било продадено впоследствие на лице, което „купува фирми“ срещу възнаграждение, както и че някои от доставчиците, макар да са представили договори за наем на складове, не били представили документи, „от които да е видно реалното изпълнение на тези договори“, защото не ставало ясно „какви видове и количества стоки са съхранявани, къде, кога и за колко време“, както и че някои от доставчиците не били изпълнили изискванията на чл.58, ал.2 от ЗВМД, според който, „във ветеринарномедицинските и/или други документи, които придружават суровините и храните от животински произход при транспортирането им, се вписва ветеринарният регистрационен номер на обекта за производство и съхранение, от който произхождат“, въпреки че стоката е била придружена от търговски документи, съдържащи нормативно изискуемата информация, представляващи „други документи“, по смисъла на закона. В проведените производства е установено, че ищецът е водил редовно счетоводство, че е имал кадрова и техническа обезпеченост за извършване на последващи доставки към своите клиенти, като изрично е установено, че производственият му обект отговаря на изискванията за сертифициране.

 

По искане на „Т.“ ЕООД е образувано 5469/2019г. по описа на ВАС за отмяна на влязло в сила решение № 11541 от 01.10.2018г. по адм.дело № 6940/2018г. на тричленен състав на Върховния административен съд, с което е оставено в сила решение № 708 от 27.03.2018г. по адм.дело № 3739/2017г. на Административен съд –  Пловдив. Според искателя съдебните състави са достигнали до погрешен правен извод досежно реалността на доставките, което е обусловило и неправилно прилагане на ЗДДС и ЗКПО в разглеждания казус. С Решение № 17466 от 19.12.2019г. на ВАС по адм.дело № 5469/2019г., 5-членен с-в, е отхвърлено искането на „Т.“ ЕООД, за отмяна на влязло в сила решение № 11541 от 01.10.2018г. по адм.дело № 6940/2018г. на тричленен състав на Върховния административен съд, с което е оставено в сила решение № 708 от 27.03.2018г. по адм.дело № 3739/2017г. на Административен съд – Пловдив.

 

В хода на настоящото производство са събрани гласни доказателства като са изслушани показанията на свидетелите К.Г.П., Р.И.К. и Е.М.Б.. В показанията си свидетелят К. сочи, че е започнала работа в „Т.“ ЕООД през 2004г., като работела на длъжност счетоводител и ТРЗ. Заявява, че „Т.“ ЕООД е имало проблеми с данъчните власти, като през 2011г. е назначена ревизия, която завършила с издаването на РА, който бил обжалван и отменен на всички инстанции, а след това Агенция по приходите върнала сумата, която дружеството било платило по РА. Веднага след това била назначена друга ревизия и след това трета ревизия, която се застъпвала като  периоди с втората, а това било недопустимо, защото се отнасяло за едно и също задължение. Двете ревизии приключили без забележки и след приключване на третата ревизия, била назначена четвърта ревизия. При приключване на ревизията е издаден РА, като колеги и клиенти на „Т.“ ЕООД, след като разбрали за проблема с данъчните, започнали да се обаждат и да питат какви са проблемите, а клиентите се притеснявали и също питали какво се случва. Свидетелят заявява, че заедно с управителя на фирмата С. Т. обикаляли по клиентите си, за да видят как вървят пазарите и да успокоят нещата, като там ги питали какво се случва и дали ще обявят несъстоятелност или фалит. Сочи, че са си мислели, че нещата ще приключат благоприятно, както и предишните пъти, но нещата не се случили така, както очаквали. Отначало били запорирани превозните им средства, след това предстояло запориране на банковите сметки на дружеството, като първоначално било сключено споразумение за плащане на задълженията на вноски, но данъчните органи започнали да искат изцяло да се плати задължението, а това било невъзможно за дружеството. Свидетелят пояснява, че в работната среда, сред колегите във фирмата, също имало напрежение. Започнали да се носят слухове дали няма да фалира фирмата, работниците се притеснявали за бъдещето си, за семействата си, защото при повечето от тях работел само по един член от семейство. Тези проблеми се отразили и на управителя на дружеството, която започнала често да отсъства, тъй като имала проблеми с кръвното налягане, прилошавало й. Проблеми се отразили и като цяло на репутацията на дружеството, която паднала изцяло, като нейни колеги задавали въпроси какво се случва, какви проблеми имат, пред фалит ли са.

 

Според показанията на свидетеля П. същият постъпил на  работа в „Т.“ ЕООД през месец август 2008г. на длъжност „Организатор  търговско планиране“ и работил там до края на 2019г. Заявява, че на дружеството са назначени няколко ревизии. Задълженията му били да приема заявките от клиентите, като последната ревизия завършила негативно за дружеството. Клиентите на „Т.“ ЕООД разбрали за това и се започнало заплащане на доставките в брой, за да не би да се стигне до запориране на сметките, като клиентите питали защо се променя начинът на плащане. В резултат на това, някои от клиентите се отказали да търгуват с „Т.“ ЕООД, а оттам спаднал и оборотът с около 45-50 процента, получила се една несигурност в тях дали дружеството ще може да се справи и да изпълнява техните заявки. Служителите на фирмата също били притеснени, получило се едно вътрешно напрежение и някои от най-опитните им кадри напуснали, имало по-голямо текучество, не се задържали на работа работници и служители. Сочи, че по време на ревизията управителката станала нервна, с главоболие и вземала хапчета, а преди това била много уравновесен и добър човек, уважавала другите и хората също я уважавали.

 

В показанията си свидетеля Б. сочи, че работел в „Т.“ ЕООД от 2004г. като шофьор на товарен автомобил. Разбрал от управителката на дружеството за проблемите с данъчните власти и за това, че фирмата след 2015г. има съставен голям РА. Пояснява, че работата му била да доставя продуктите директно по складове и по магазини на търговците на дребно и на едро, като разнасял продукция на дружеството към търговците и имал пряк контакт с контрагентите. Твърди, че след проблемите с данъчните заявките намалели почти двойно, като отношенията с контрагентите им също се променили, тъй като те питали какво се случва с тяхната фирма, защото се чувало, че са запорирани сметките на дружеството, питали дали да търсят суровина и продукти от други фирми. Според свидетеля този проблем се отразил на репутацията на фирмата, като доставките драстично намалели. Дава за пример, че ако първоначално е пътувал с 5 тона продукция, след ревизията започнал да пътува с 2 тона, после с 200 кг и по-малко и накрая и с 50 кг продукция. В заключение заявява, че колегите му от фирмата също коментирали помежду си за случилото се и много от тях напуснали, като според него причината да напуснат били проблемите с данъчните, че дружеството не можело и нямало възможност да изплаща сумите за заплати, а и заявките намалели. Цялото това нещо се отразило зле и на управителката на фирмата, тя имала изнервен вид, започнала да вдига кръвно, често отсъствала, на външен вид била бледа и отслабнала много през този период.

 

За изясняване на обстоятелствата по делото е допусната, изпълнена и приета съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице сочи, че за задълженията на дружеството към НАП по РА №16002414000435-091-001/04.05.2015г. е образувано изпълнително дело № 24150005105/2015г., като за периода 2015г. – 2020г. по посоченото ИД е постъпила сумата 111 301,80лв., а от тази сума за задълженията по ЗДДС са отнесени 96 554,50лв. Вещото лице сочи, е цялата тази сума е отнесена за погасяване на задълженията по ДДС по РА. Общият размер на лихвите върху отделните суми, образуващи общата сума от 96 554,50лв., начислени от датите на отделните заплащания до датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело е 25 968,82 лева. От заключението става ясно, че Т. ЕООД е дерегистрирана по ЗДДС на 18.04.2019г. В отговора на въпрос №5 вещото лице сочи, че общия размер на разходите, платени от Т.“ ЕООД във връзка с обжалването на ревизионния акт възлиза на 23 577 лева, като в съдебно заседание уточнява, че в тази сума е включена данъчната основа по всички платени разходи и издадени фактури до момента на дерегистрация по ЗДДС на дружеството (преди дерегистрацията дружеството е ползвало данъчен кредит по тези фактури), ведно със сумата от 3 900 лева по фактура от 16.05.2019г., платена към Адвокатско дружество „П., А. и партньори“, която е взета с ДДС, тъй като тогава дружеството вече е дерегистирано по ДДС. В заключение вещото лице сочи, че не може да отговори на въпроса дали фактура, издадена от ЕТ „А.С.“, с основание превод на документи, на стойност 1 717лв. се съдържа в кориците на делото пред АС Пловдив.

 

 

 

 

 

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

 

Предявеният иск от „Т.“ ЕООД, против НАП и Върховен административен съд, с претенция за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, е допустим за разглеждане по следните съображения:

 

Разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ –  когато искът по ал.1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Предявеният иск от „Т.“ ЕООД е против НАП и ВАС, претендира се осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Директива 2006/112/ЕО. Настоящият съдебен състав счита иска за допустим за разглеждане по реда на чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ – претендират се обезщетения за вреди, които са резултат от  постановен акт от НАП при или по повод административна дейност (РА №16002414000435-091-001/04.05.2015г.), както и от правораздавателна дейност на ВАС като последна инстанция (Решение № 11541/01.10.2018г. по адм. дело № 6940/2018г. ВАС), с позоваване на нарушения на правото на ЕС. Предвид на това, че ищеца претендира солидарна отговорност от двамата сочени в исковата молба ответници, исковете за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди следва да се разгледат по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), по арг. за приложение на чл.2в, ал.2 от ЗОДОВ и по силата на новоприетата норма на чл.203, ал.3 АПК (ДВ, бр.94 от 2019г.), според която по реда на глава единадесета от АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

 

Искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че в рамките на проведени административно и съдебно производства са били нарушени защитени от правото на ЕС негови права. Искът е предявен и срещу пасивно процесуално легитимирани ответници, разполагащи с правосубектност като юридически лица по смисъла на чл.205, ал.1 от АПК, солидарно срещу тях, съобразно предписаното в чл.4, ал.2 от ЗОДОВ.

 

Неоснователен се явява довода за недопустимост на исковете поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответниците. Както е известно, процесуалната легитимация на страните по делото представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за пораждането и съществуването на процесуалното право на иск, а нейната липса обуславя недопустимостта на исковото производство. Безспорно в правната теория и в съдебната практика е становището, че процесуалната легитимация на страните в гражданския процес се определя единствено от наведените фактически и правни твърдения на ищеца в исковата молба, с които се очертават правопораждащите предявеното материално право юридически факти (т.нар. основание на иска – арг. чл.127, ал.1, т.4 ГПК), обосноваващи заявеното правно съждение, че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез съществуващия между тях правен спор материално право.

 

По основателността на претенцията на ищеца за имуществени и неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз при дейност на ответниците, съдът взе предвид следното:

 

Настоящият съдебен състав споделя становището на ответниците, че в настоящото производство е недопустимо извършването на преценка за обоснованост на постановеното от ВАС съдебно решение, а именно не е допустимо съдът да проверява дали ВАС е приел за установени определени правнорелевантни факти, макар и те да не се изясняват чрез събраните по делото доказателствени средства, респ. дали въз основа на правилно установените правнозначими факти ВАС е достигнал до погрешен фактически извод относно взаимовръзките на обстоятелствата и явленията в обективната действителност, т.е. за причинно-следствената връзка между отделните обстоятелства, като всеки отделен факт се проявява в два аспекта – веднъж като причина за настъпване на определен резултат, а в другия случай като следствие на един причинен процес. Не е допустимо да се изследва и дали ВАС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и дали неправилно е приложил национална материалноправна разпоредба. Предмет на настоящото дело не е спорът, решен с влязло в сила решение на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са настъпили вреди. Следователно, в настоящото съдебно производство е недопустимо съдът да преценява наличието на необоснованост на постановения от съдебен състав на ВАС краен съдебен акт. В този смисъл, правният спор по настоящото дело по отношение на Решението, постановено от ВАС, се съсредоточава единствено по въпроса дали ответникът незаконосъобразно (като краен резултат от осъществения правосъден контрол) е потвърдил процесния РА, с който компетентният данъчен орган неправомерно е отказал правото на данъчен кредит на ищеца, нарушавайки посочените в исковата молба текстове на чл.63, ал.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, както и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), като вследствие на това противоправно действие са настъпили твърдените вреди. След постановяване на решението на СЕС по делото Köbler (С-224/01) няма спор и в съдебната практика на този съд, че държавата носи отговорност за съдебен акт, които противоречи на правото на ЕС.

 

В решението по дело Brasserie du Pêcheur, C-46/93, както и в последващата съдебна практика, СЕС определя условията, при кумулативното наличие на които отговорността на държавата членка за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, може да бъде ангажирана. Въз основа на това решение, потвърдено многократно в последващата съдебна практика, се извеждат следните три кумулативни условия за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС: 1. Нарушена норма от правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; 2. Нарушението да е достатъчно съществено; 3. Наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.

 

Общностното право и съдебната практика на ЕС обуславят възникването на правото на данъчен кредит с изискуемостта на данъка. Съгласно чл.167 от Директива 2006/112/ЕО правото на приспадане възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем. Според чл.63 от същата Директива данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Тези разпоредби са транспонирани в чл.25, ал.2 и ал.6 ЗЗД и чл.68, ал.2 ЗДДС. Разпоредбата на чл.68, ал.2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Тази разпоредба урежда права на частноправни субекти, каквито са данъчнозадължените лица. Такова е и ищцовото дружество в настоящото производство, което твърди, че вследствие нарушаване на Директива 2006/112/ЕО са му причинени имуществени вреди. Несъмнено цитираните норми от Директивата предоставят права на частноправните субекти, а именно – право на данъчен кредит, поради което настоящият състав намира, че същите са приложими в случая и че с тях на ищеца е предоставено правото на данъчен кредит, отказан му с РА и окончателното съдебно решение на ВАС. Следователно първото от кумулативните условия за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС е налице. Важно е да се подчертае, че разглежданото условие не е обусловено от директния ефект или пряката приложимост на съответната разпоредба и този извод следва ясно от решението на СЕС по дело Francovish, съединени дела C‑6/90 и C‑9/90 и др. Такъв извод е направен и по делото Brasserie du Pêcheur, C-46/93 (точки 20-23), където е посочено, че фактът, че дадена разпоредба от правото на ЕС е пряко приложима или не, няма отношение към режима на отговорност на държавата за вреди, причинени от правото на ЕС

 

Второто кумулативно условие за ангажиране на отговорността е наличие на съществено нарушение на правото на ЕС. За да осигури еднакво тълкуване на това условие СЕС извежда в практиката си набор от критерии, които следва да бъдат взети предвид при преценката за наличие на това обстоятелство. Един от тези критерий е съществуването на противоречие с решение на СЕС или с негова трайно установена практика.

 

В аспекта на настоящия правен спор постоянната практика на СЕС е основана на принципа, че добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стоки или услуги не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит, поради нарушения или недобросъвестност на неговия доставчик, за които получателят не знае или не е могъл да знае. Този принцип е залегнал долупосочените решения на СЕС, без да се претендира с посочването им, че е изчерпана цялата съдебна практика на съда:

 

1.     Gábor Tóth, C‑324/11

 

Запитващата юрисдикция е отправила четири въпроса, като два от тях (втори и трети) са следните: Има ли значение за правото на данъчен кредит на получателя обстоятелството, че доставчикът не е декларирал наети работници, т.е. работили са „на черно“? и Може ли да се счита, че получателят е проявил небрежност, като не е проверил налице ли е правоотношение между работниците, извършили услугите, и издателя на фактурите и дали това е декларирано?

В решението на СЕС по първия от посочените въпроси е прието, че „Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки“, а по втория – Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност, когато този получател не е разполагал с данни, въз основа на които да заподозре наличието на нарушения или измама в това отношение от страна на този издател. Следователно правото на приспадане не може да бъде отказано поради посочения факт, след като предвидените в Директивата материалноправни и процесуални условия за упражняване на това право са изпълнени.

 

2.     Mahagében kft съединени дела C‑80/11 и C‑142/11

 

Предмет на главното производство е спор за приспадане по доставки на стоки – родовоопределени вещи, като поставените въпроси са: относно значението на данъчната фактура като единствено сигурно доказателство, че стоката е доставена от посочения във фактурата издател, когато не е доказано, че доставчикът е разполагал със стоките, предмет на доставката, да е бил в състояние да достави и да е изпълнил задълженията си за деклариране; има ли значение с оглед на принципите на неутралитет и пропорционалност дали получателят е положил дължима грижа, за да установи качеството на доставчика на ДЗЛ, което е разполагало с фактурираните стоки и е изпълнило задълженията си за деклариране и внасяне на данъка?

В решението на СЕС е прието, че член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), член 220, точка 1 и член 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне от данъка върху добавената стойност, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Прието е също, че член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател.

 

3.     Боник EOOД, C‑285/11

 

В решението си СЕС е приел, че членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция.

 

4.           „ЛВК – 56“ ЕООД, C‑643/11

 

В решението си СЕС е приел, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че член 167 и член 168, буква а) от Директива 2006/122, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка, независимо че в съставен на издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от последния данък върху добавената стойност. Ако все пак поради данъчни измами или нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи – въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави,  - че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че сделката е част от измама с данък върху добавената стойност, което обстоятелство запитващата юрисдикция следва да провери.

 

5.     „Строй транс“ ЕООД, C‑642/11

 

В решението си СЕС е приел, че принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка, независимо че в съставен на издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от последния данък върху добавената стойност. Ако все пак поради данъчни измами или нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи – въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави, - че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че сделката е част от измама с данък върху добавената стойност, което обстоятелство запитващата юрисдикция следва да провери.

 

6.     „Е.-К“ ЕООД, C‑78/12

 

В мотивите на решението си (т.42) СЕС е посочил, че Съдът вече е постановил, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или пък да разполага със съответни документи в това отношение (вж. Решение по дело Mahagében и Dávid, посочено по-горе, точка 61 и Решение по дело ЛВК-56, посочено по-горе, точка 61). Съответно посочената администрация не може и да изисква от данъчнозадълженото лице да представи документи от издателя на фактурата, в които да се споменават ушните марки на животните, за които се прилага системата за идентификация и регистрация по Регламент № 1760/2000.

 

7.     „Mакс Пен“ EOOД, C‑18/13

 

Първият и третият поставени въпроси са преформулирани от СЕС по следния начин: дали Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на ДДС, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация и се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица? Отговорът на СЕС е, че ревизираният получател не може да бъде натоварен да понесе данъчната тежест от непризнаването на данъчен кредит, поради недоказването на факти, което не е в неговата власт.

 

8.     „Коела-Н“ ЕООД, C‑159/14

 

В решението си СЕС е приел, че неоказването на съдействие на данъчните власти от страна на предходните доставчици на данъчнозадълженото лице по веригата от доставчици и липсата на претоварване на съответните стоки не представляват сами по себе си обективни данни, достатъчни за да се заключи, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, е част от данъчна измама. Тези две обстоятелства обаче са обективни данни, които могат да бъдат взети предвид при общата преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, за да се определи дали данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама.

 

Посочените неизчерпателно решения на СЕС дават основание да се приеме, че извършените от ответниците НАП и ВАС нарушения отговарят на изискването да са „достатъчно съществени“, тъй като в случая неправомерно е отказано уреденото в чл.168 от Директивата право на ищеца да приспадне данъчен кредит, като е нарушена и формираната практика на СЕС относно приложението на разпоредбата. С оглед на това, съдът намира, че с издаване на РА, с който е отказано правото на данъчен кредит на ищеца и постановяване на решението, с което като краен резултат същият е потвърден, НАП и ВАС са нарушили чл.168 от Директива 2006/112/ЕО, както и съществуващата съдебна практика на СЕС. Въпреки установеното, че ДРЛ е водило редовно счетоводство, че е имало кадрова и техническа обезпеченост за извършване на последващи доставки към своите клиенти и че производствения му обект отговаря на изискванията за сертифициране, е поставен отказ на данъчен кредит, без да са налице обективни данни, че е знаело или е трябвало да знае, че сделката е част от измама с данък върху добавената стойност. Този правен, а не фактически, извод не е съответен на константната практика на СЕС. Следователно, доказана е и втората материална предпоставка за ангажиране имуществената (деликтната) отговорността на ответника.

 

Имуществената вреда, която „Т.“ ЕООД е претърпяло, представлява заплатени от него публични задължения – данъци, както и съдебни разноски. С РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. е който са установени задължения за ДДС поради непризнат данъчен кредит в общ размер на 233 085,41лв. ведно с прилежащи лихви и допълнително установен корпоративен данък за 2012г. в размер на 14 685,24лв. ведно с лихви в размер на 3 123,24лв. и за 2013г. в размер на 4 511,91лв. ведно с лихви в размер на 501,15лв. С Решение № 11541/01.10.2018г. по адм. дело № 6940/2018г. ВАС е оставил в сила Решение № 708/27.03.2018г. постановено но адм. дело №3739/2017г. по описа на Административен съд Пловдив, с което от отхвърлена жалбата срещу този РА. Част от тези задължения за ДДС са заплатени от дружеството по образуваното изпълнително дело. В случай, че НАП не бе издал РА не би се стигнало до заплащане на тези задължения, както и до заплащане на разноски по оспорването му пред съдебните инстанции, респ. в случай че ВАС бе отменил РА и бе признал на търговеца правото на данъчен кредит, той не би претърпял този вредоносен резултат. Следователно, налице е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между имуществената вреда и противоправните действия на ответниците. Отговорността на ВАС следва да се ангажира като инстанция, постановила окончателен съдебен акт, т.е. произнесъл се е като последна инстанция и в този смисъл е и юриспроденцията на СЕС (Köbler, С-224/01; т.32-36 и 59; Ferreira da Silva e Bruto и др., С-160/14, т.47, Tomasova, С-168/15).

 

Изложеното мотивира съдът да приеме, че са установени и доказани предпоставките за реализиране на отговорността на държавата по чл.2в от ЗОДОВ, поради което исковата претенция за присъждане на имуществени вреди се явява доказана по основание.

 

От заключението на вещото лице се установява, че за задълженията на дружеството към НАП по РА №16002414000435-091-001/04.05.2015г. е образувано изпълнително дело № 24150005105/2015г., като за периода 2015г. – 2020г. по посоченото ИД е постъпила сумата 111 301,80лв., а от тази сума за задълженията по ЗДДС са отнесени 96 554,50 лева. В тази сума са включени задължения по ЗДДС от 04.08.2020г. (2 884,34 лева) и от 06.08.2020г. (550 лева), които са заплатени от дружеството след подаване на исковата молба (04.06.2020г.) и тъй като обезщетение за бъдещи вреди не може да се търси, крайната дата за преценка налице ли са настъпили такива е именно датата на подаване на иска. Поради това заплатените на 04.08.2020г. и 06.08.2020г. задължения в общ размер на 3 434,34 лева не следва да бъдат включвани при определяне на обезщетението на дружеството и обезщетението следва да бъде определено в размер на 93 120,16 лева.

 

От заключението на вещото лице се установява също, че във връзка с издадения РА „Т.“ ЕООД е заплатило адвокатски хонорари и съдебни разноски в общ размер на 23 577 лева. Настоящият съдебен състав счита, че и тези имуществени вреди са естествена, закономерна, присъща последица (в необходимата причинно-следствена връзка) от неправилното прилагане на общностното право от НАП и ВАС. В тази сума обаче са включени заплатени суми по три фактури – от 12.11.2018г., от 27.03.2019г. и от 16.05.2019г., които суми са заплатени във връзка с направено искане на „Т.“ ЕООД за отмяна на влязло в сила решение № 11541 от 01.10.2018г. по адм.дело № 6940/2018г. на тричленен състав на Върховния административен съд, с което е оставено в сила решение № 708 от 27.03.2018г. по адм.дело № 3739/2017г. на Административен съд –  Пловдив, и по което искане е образувано адм.дело №5469/2019г. по описа на ВАС. Сумите по тези фактури обаче съдът намира, че не следва да бъдат присъждани като обезщетение за причинени вреди, тъй като същите са направени в производство за отмяна на влязло в сила съдебно решение, което представлява извънреден способ и не е част от производството по обжалване на РА, с който е отказано правото на данъчен кредит на „Т.“ ЕООД. То се развива след приключване на инстанционните производства пред съда и не представлява фаза, стадий на съдебно административното производство, а самостоятелно производство за извънинстанционен контрол. Поради това от сумата от 23 577 лева следва да бъде извадена заплатената по посочените фактури сума в общ размер на 9 650 лева, представляваща данъчните основи по първите две от фактурите, както и данъчната основа на третата фактура плюс включен ДДС, тъй като към момента на издаването на последната фактура дружеството вече е било дерегистрирано по ЗДДС. От тази сума следва да бъде извадена и сумата 2 790 лева, представляваща данъчната основа по фактура от 22.05.2015г., тъй като това плащане е извършено от „Т.“ ЕООД извън претендирания с исковата молба период (22.07.2015г.). Следователно заплатените адвокатски хонорари и съдебни разноски от „Т.“ ЕООД в съдебните производства по оспорване на издадения на дружеството РА се равняват на 11 137 лева, която сума, заедно със сумата от 93 120,16 лева (96 554,50 лева минус 3 434,34 лева) следва да бъде присъдена като обезщетение на дружеството на причинени имуществени вреди.

 

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи АС – Стара Загора достига до категоричния правен извод, че в обективната действителност са се осъществили всички материалноправни предпоставки, обуславящи възникване на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени имуществени вреди до размера от 104 257,16 лева.

 

С оглед на частичната основателност на главната претенция за имуществени вреди, следва да бъде частично уважена и акцесорната претенция за присъждане на мораторна лихва. Видно от заключението на вещото лице общия размер на сбора от лихвите върху отделните заплатени суми от „Т.“ ЕООД по РА, касаещи ДДС, начислени от датите на заплащането им до датата на предявяване на исковата молба е 25 968,82 лева (л.200). Общият размер на лихвите върху сумите за заплатените „Т.“ ЕООД адвокатски възнаграждения и съдебни разноски по оспорване на РА е 6 599,74 лева (л.202). Но от тази сума следва да бъдат извадени лихвите върху сумите по трите фактури – от 23.11.2018г. (384,75 лева), от 27.03.2019г. (390,03 лева) и от 16.05.2019г. (409,53 лева), които суми са заплатени във връзка с направено искане на „Т.“ ЕООД за отмяна на влязло в сила решение на ВАС, като и лихвите от 1 428,88 лева върху сумата от 2 790 лева, платена по фактура от 22.05.2015г., тъй като тези суми за заплатени извън претендирания с исковата молба период. Следователно размера на сбора от лихвите върху сумите за заплатените от „Т.“ ЕООД разноски следва да бъде определен на 3 986,55 лева, който заедно със сумата 25 968,82 лева, или общо 29 955,37 лева се явява и размера на мораторната лихва върху главната претенция за имуществени вреди. 

 

След като искът за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от процесното нарушение на общностното право и практиката на СЕС е частично основателен, следва да бъде уважено и акцесорното искане – за заплащане на законната лихва върху главното парично притежание от момента на предявяване на иска – 03.06.2020г., до окончателното им заплащане.

 

         По силата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, към които препраща чл.2в от ЗОДОВ, юридическите лица имат право да претендират обезщетение, а отговорността на държавата, съгласно чл.4 от ЗОДОВ е пълна – за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая по същество твърденията за настъпили неимуществени вреди са такива за загуба на безупречна репутация на коректен търговец, като се сочи за засегната не само сферата на текущите търговски интереси на ищеца, но и репутацията му от официалното становище на ответниците, че е допуснал закононарушения, изразяващи се в неправомерно ползване на данъчен кредит. Относно исканията за обезщетение за неимуществени вреди са събрани гласни доказателства, от които еднозначно се установява, че в резултат на наложените запори по задълженията по РА, доказателства за който са налични по приложеното към настоящото производство изпълнително дело, се е започнало заплащане в брой на доставките на клиентите, последните питали защо се променя начинът на заплащане и какво се случва с фирмата, дали дружеството ще може да изпълнява техните заявки. В резултат на това много от клиентите се отказали да търгуват с ищцовото дружество, доставките спаднали драстично и това се отразило на репутацията на дружеството. Тези твърдения, провокирани от издадения на „Т.“ ЕООД РА, рушат доброто име на търговеца, неговия авторитет, качеството му на коректен партньор, с когото може да се осъществяват коректни търговски взаимоотношение. Няма основания да не се даде вяра на тези гласни доказателства, тъй като те са дадени от лица, които са били преки наблюдатели на процесните събития – свидетелят К. е работела на длъжност счетоводител, свидетеля П. – на длъжност „организатор планиране“, а свидетелят Б. е работел като шофьор на товарен автомобил в дружеството. Очевидно името, авторитета и репутацията на „Т.“ ЕООД – като коректен търговски партньор са били засегнати силно.

 

Поради изложеното, съдът намира, че претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди е основателна и доказана. При съобразяване с изискването на чл.52 и като взе предвид писмените и гласните доказателства по делото, АС – Стара Загора намира, че обезщетение от 5 000 лева е справедливо като размер и е в състояние да обезщети неимуществените вреди на ищеца. В останалата част, до претендираните 10 000 лева, исковата претенция за неимуществени вреди е недоказана и следва да се отхвърли.

 

С оглед на частичната основателност на главната претенция за неимуществени вреди, следва да бъде частично уважена и акцесорната претенция за присъждане на мораторна лихва, която се равнява на сума в размер на 1 523,62 лева, изчислена за период от три години преди подаване на исковата молба.

 

С оглед основателността на исковата претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от нарушение на общностното право и практиката на СЕС при издаване на РА № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. по отношения на установените задължения по ЗДДС и предвид на обстоятелството, че с неотменената част на РА са установени задължения по-големи от тези, който за заплатени от дружеството във връзка с образуваното изпълнително дело по РА (непризнатия данъчен кредит е общ размер на 233 085,41лв, а дружеството е внесло задължения по ЗДДС по РА в размер на 96 554,50 лева), т.е. „Т.“ ЕООД продължава да има задължения по ЗДДС по този РА, основателно се явява и искането за преустановяване на последващи действия по принудителното събиране на сумите, начислени с влезлия в сила РА. Този извод следва от практиката на СЕС и по специално от мотивите на дело T‑88/09, където в § 81 съдът е посочил, че „съдилищата на Европейския съюз са компетентни да налагат на Общността всякаква форма на обезщетение, която съответства на общите за държавите членки основни принципи на правото в областта на извъндоговорната отговорност, включително, ако то съответства на тези принципи, обезщетение в натура, евентуално под формата на разпореждане за извършване на действие или за бездействие“.  

 

В заключение съдът намира за неоснователни възраженията на ответника НАП, че разглежданите в настоящото производство искове са предявени след изтичане на 5-годишната давност по чл.110 във връзка с чл.114, ал.3 от ЗЗД. Видно от заключението на назначената по делото експертиза се установява, че единственото заплащане по оспорването на РА от „Т.“ ЕООД, от което са изминали повече от 5 години до момента на подаване на исковата молба, е това по фактура от 22.05.2015г., плащане по която е извършено преди претендирания с исковата молба период и което плащане не е включено в определеното от съда обезщетение. За останалите плащания се установява, че първата платена сума за задължение по ЗДДС от „Т.“ ЕООД по РА е от 27.01.2016г. (л.198), а втората заплатена сума от дружеството в производството по оспорване на РА е от 06.10.2015г. (л.201). От тези посочени дати до датата на подаване на исковата молба е не изминал период по-дълъг от 5 години следователно към датата на предявяване на исковата молба /03.06.2020г./ исковете не са погасени по давност.

 

Неоснователни се явяват и доводите за погасяване на вземанията за лихви за периоди, предхождащи 3 години от подаване на исковата молба. Лихви за период, предхождащ три години от подаване на исковата молба се претендират единствено за имуществените вреди, като за неимуществените вреди се претендират лихви само за период от три години преди подаване на исковата молба. Тук следва да се има предвид, че обжалването на РА по административен и съдебен ред не спира неговото изпълнение, а установените с него задължения подлежат на предварително изпълнение от задълженото лице и същите следва да бъдат внесени в хазната. Така при едно продължително производство по обжалването на РА, до приключването на което е налице пречка за претенция за нарушение на ЕС, ревизираното лице ще бъде лишено от възможност да бъде обезщетено за лихви при проведен за него успешен исков процес по иск за обезщетение за нарушение на правото на ЕС, тъй като вземанията му за лихви ще бъдат погасени по давност, а такъв резултат, както правилно сочи ищецът в настоящото производство, е в противоречие с принципа на ефективна съдебна защита.

 

С оглед изхода на спора по делото са основателни исканията на ищеца и ответника НАП за присъждане на разноски. От страна на ищеца се претендират разноски за държавна такса в размер на 25 лева, адвокатски хонорар в размер на 6 000 лева и възнаграждение за вещото лице в размер на 347,70 лева. Възражението на ответниците за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение е съответен на фактическата и правна сложност на делото, както и на процесуалната активност на процесуалния представител на жалбоподателя. Съобразно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ в полза на „Т.“ ЕООД следва да бъдат изцяло присъдени разноските по производството в размер на 347,70 лева за заплатеното възнаграждение за вещо лице, както и 25 лева заплатена държавна такса, а съразмерно с уважената част от иска след да бъде определено и присъдено възнаграждение за един адвокат в размер на 4 420,38 лева, или общо разноски в размер на 4 793,08 лева, който да бъдат заплатени солидарно от двамата ответници.   

 

Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. Посочените в тази разпоредба предпоставки не са налице по отношение на ВАС, тъй като макар и исковете да са отхвърлени частично, по делото този ответник не е представляван от адвокат, нито от юрисконсулт. Следователно искането за присъждане на разноски по делото по отношение на ВАС се явява неоснователно. 

 

На ответника НАП се следва присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, определено по реда на чл.25, ал.2, вр. ал.1 от Наредбата за правна помощ в размер на 331,53 лева, съразмерно с отхвърлената част от общия размер на исковете.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С оглед на изложеното, на основание чл.203, ал.3 от АПК, § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.235 от ГПК, съдът

 

 

 

 

 

Р Е Ш И

 

 

 

 

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите и Върховния административен съд на Република България да заплатят солидарно на „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., сумата от 104 257,16 (сто и четири хиляди двеста петдесет и седем лева и 16 ст.) лева обезщетение за имуществени вреди за периода 22.07.2015г. – 04.06.2020г., представляваща сбора от сумите от отказан данъчен кредит в размер на 93 120,16 лева и съдебни разноски в съдебно административното производство в размер на 11 137 лева, причинени от издаване на Ревизионен акт № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. и Решение № 11541/01.10.2018г. по адм. дело № 6940/2018г. на ВАС, постановени в нарушение на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба на 04.06.2020г., до окончателното й заплащане, като отхвърля иска в останалата му част до претендираните 145 412,48 лева, както и за периода след 04.06.2020г. до бъдещ момент, представляващ датата, на която дружеството вече няма да дължи данъците, начислени в противоречие с правото на ЕС или датата, на която те няма да подлежат на събиране по различни причини, включително уважаване на иска, като неоснователен и недоказан.

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите и Върховния административен съд на Република България да заплатят солидарно на „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., сумата от 29 955,37 (двадесет и девет хиляди деветстотин петдесет и пет лева и 37 ст.) лева, представляваща мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 104 257,16 лева за периода от 22.07.2015г. до 04.06.2020г., като отхвърля иска в останалата му част до претендираните 32 568,56 лева, като неоснователен и недоказан.

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите и Върховния административен съд на Република България да заплатят солидарно на „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., сумата от 5 000 (пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода 22.07.2015г. – 04.06.2020г., причинени от издаване на Ревизионен акт № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г. и Решение № 11541/01.10.2018г. по адм. дело № 6940/2018г. на ВАС, постановени в нарушение на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба на 04.06.2020г., до окончателното й заплащане, като отхвърля иска в останалата му част до претендираните 10 000 лева, като неоснователен и недоказан.

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите и Върховния административен съд на Република България да заплатят солидарно на „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., сумата от 1 523,62 (хиляда петстотин двадесет и три лева и 62 ст.) лева, представляваща мораторна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 5 000 лева за периода от 22.07.2015г. до 04.06.2020г., като отхвърля иска в останалата му част до претендираните 3 047 лева, като неоснователен и недоказан.

 

НАРЕЖДА на Национална агенция за приходите да прекрати безусловно действията по принудително събиране на ДДС, начислено с влязъл в сила Ревизионен акт № Р-16002414000435-091-001/04.05.2015г., издаден в противоречие с общностното право и практиката на СЕС.

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите и Върховния административен съд на Република България да заплатят солидарно на „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., направените по делото разноски в размер на 4 793,08 (четири хиляди седемстотин деветдесет и три лева и 08 ст.) лева

 

ОСЪЖДА „Т.” ЕООД (в несъстоятелност) ЕИК *********, със седалище и адрес за управление: гр.Казанлък, ул.Стефан Караджа №34, представлявано от И.Д.Т., да заплати на Национална агенция по приходите сума в размер на 331,53  (триста тридесет и един лева и 53 ст.) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника Върховен административен съд за присъждане на разноски в производството.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Решението може да се обжалва или протестира чрез Административен съд Стара Загора, пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

                                                 СЪДИЯ: