Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 24.09.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г въззивен състав, в публичното
заседание на пети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Стойчев гр.д. № 10185 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивната
жалба на ответника "У.Б." АД, ЕИК********срещу Решение № 165025 от 06.07.2017 г. на Софийски районен съд,
24 състав, в частите му с които са уважени исковете на С.Г.Б. с ЕГН **********,
за прогласяване на нищожност на клаузата на т. 11.1.3. от раздел II. Условия за
усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит, сключен на 27.12.2007 г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, тъй като клаузата е неравноправна и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 3 664,14 /три
хиляди шестстотин шестдесет и четири евро и 14 евроцента/ евро, представляваща
платена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за кредит № TR ******
сключен на 27.12.2007г., за периода от 17.06.2008г. до 27.05.2013 г. Излагат се
доводи, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на
материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че СРС неправилно е
приел, че т. 11.1.3 е нищожна тъй като попада в общите критерии дадени в чл.
143 ЗЗП, че за целия период на договора е договорен минимален лихвен процент в
размер на 6.55 %, а ищецът е дори е платил по-малък по размер лихва от тази,
която е следвало да заплати, че разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП не
се прилагат по отношение на конкретната сделка, че клаузата на т. 11.1.3. от
процесния договор съдържа реално основание, което представлява част от
договорното правоотношение и не е във вреда на потребителя, отговаря на
изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, че клаузата на т. 11.1.3. от
процесния договор не е нищожна, доколкото е договорена индивидуално с ищеца, евентуално,
че е налице неравноправност на т. 11.1.3, само
в частта "и не се променя освен, когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) пункт", че предявеният
иск по чл. 55 от ЗЗД е изцяло неоснователен и недоказан. Съдържат се и неотносичи оплаквания касаещи решение на Районен съд –
Сливен, които съдът не взема под внимание. Насрещната
страна в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Образувано е по насрещната въззивна жалба на ищеца С.Г.Б. с ЕГН **********, срещу
същото решение, в частта му, с която е отчасти отхвърлен иска с основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 3 664,14 евро, до предявения размер от
4350 евро – със съображения за неправилност, както и в частта му, в която съдът
се е произнесъл в повече от предявеното искане за обявяване на нищожност по чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, над заявеното
искане за обявяване нищожност на частите от клаузата на т.11.1.3, както следва:
1. В изр.1 - частта, гласяща “годишният лихвен процент по кредита за съответния
лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя
освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му
най-малко с 1 (един) пункт", 2. В изр.2 - изразите "определен
съгласно предходната точка, " и ”при нарастване на базисния лихвен процент
с повече от 1 (един) пункта от размера, определен от КРЕДИТОРА в деня на
сключването на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по
реда на настоящата точка", 3. В изр. 3 - изразът "и/или по реда
установен в Условията по кредити на физически лица", като в тази част се
излагат доводи за недопустимост на решението и се отправя искане за
обезсилването му. Излагат се съображения за неравилност
на изводите на първоинстанционния съд, сочи се противоречие с материалния закон
- неправилна квалификация на факти и последиците им, неправилно тълкуване,
неправилност на изводите и преценката на фактическия материал и извършените в
хода на процеса процесуални действия и изявления на страните; и нарушения на
съществени процесуални правила–необсъждане на приети доказателства всестранно и
в съвкупност, на доводите и аргументите на страните, противоречие между мотиви
и диспозитив, формиране на убеждение въз основа на
заключения, основани на грешка, и предположения.
Обжалва се и Решение № 301246 от
22.12.2017 г. на същия първоинстанционен съд, в
частта с която с което е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване по
реда на чл. 250 ГПК на постановеното съдебно решение по акцесорен
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта имаща характер на
определение, с която по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлено искането за изменение
на Решение № 165025 от 06.07.2017 г. в частта за разноските.
Насрещната страна в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорва като неоснователна и недоказана въззивната
жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и е
допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
По наведените оплаквания за
недопустимост, настоящият състав намира, че атакуваното първоинстанционно
решение не страда от такъв порок. Действително със Заявление вх.№1034189/8.04.15г., ищецът
изрично е формулирал искане за обявяване нищожност на частите от клаузата на
т.11.1.3 от договора, както следва: 1. В изр.1 - частта, гласяща “годишният
лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се
фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия
водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) пункт", 2.
В изр.2 - изразите "определен съгласно предходната точка" и ”при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункта от размера,
определен от КРЕДИТОРА в деня на сключването на настоящия договор или от
размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка", 3. В изр.
3 - изразът "и/или по реда установен в Условията по кредити на физически
лица". Горното е сторено в изпълнение на указания на съда в СЗ от
26.03.2015 г. за уточняване от страна на ищеца дали атакува цялата клауза на т.
11.1.3 от договора или само частта, с която е дадено право на банката да
променя лихвата. С направеното уточнение ищецът е разпрострял искането си
прогласяване за нищожност по отношение на цялото искане. Първоинстанционния
съд с постановеното решение е прогласил в съответствие с направеното уточнение нищожност
на цялата клауза на т. 11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване, обслужване
на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, сключен на
27.12.2007 г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 143 ЗЗП, тъй като клаузата е неравноправна. Не е налице произнасяне свръх петитум в конкретния случай, поради което обжалваното
съдебно решение е допустимо в атакуваната част.
По наведените с въззивните
жалби оплаквания за неправилност на постановеното решение настоящият състав
намира следното. Правилно и в съответствие с доказателствата по делото
първоинстанционния съд е приел, че с договора за банков кредит № TR 70990725 на
27.12.2007г., сключен между У.Б. АД и С.Г.Г., банката
предоставя на кредитополучателя банков кредит в размер на 28 000 евро за
закупуване на недвижим имот - къща. В чл. 4.1а от Договора страните са
уговорили годишен лихвен процент за съответния период на олихвяване по редовен
дълг по т. 11.1.3. – като са уговорили, че кредитът ще се изплаща чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски. Периодът
е опреден от 27.01.2008г. до 27.12.2037г. Договорен е базисен лихвен процент
равен на 1М EURIBOR 4,809% към датата на сключване на договора и надбавка 1,741%
или годишен лихвен процент 6,55%.
Т. 11.1.3. –относима
към кредити, издължавани чрез анюитетни вноски
/еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за
плащане на съответната анюитетна вноска/, предвижда,
че годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения
план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя, освен, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с един пункт. В
същата договорна клауза е записано, че кредитополучателят дава съгласието си
кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения
лихвен период по лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната
точка, съответно размера на анюитетната вноска, без
за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните,
при нарастване на базисния лихвен
процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на
сключване на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на тази
точка. Представен е погасителен план за процесния договор от 23.01.2008 г.
Правилно и в съответствие със
събраните доказателства СРС приема, че процесният
договор не е съставян с оглед личността на ищеца. Разпоредбата на чл. 146, ал.
2 ЗЗП предвижда, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия тъй
като в договора били определени предварително всички условия по отпускане на
кредита и ищцата не е могла да обсъди част от клаузите, с които не били
съгласни. Посочената клауза е отнапред предвидена от банката в Условия за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора, поради което
същата не е индивидуално уговорена.
Неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/.
Клаузата следва да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП,
като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП. Неравноправна
е и всяка клауза от договора, която не е съставена на ясен и разбираем език,
което означава, че същата е неправилна от формална и граматическа страна, не е
представена достатъчно информация на потребителя за условията по договора и
последиците от поемането на задължението, не е представен ясен механизъм за
осъществяване на промени в договора, които да могат да бъдат разбрани от
средния потребител и той да може да предвиди икономическите последици за себе
си от сключването на договора. Съдът във всеки един случай следва да прецени
дали не са налице общите критерии, дадени в чл. 143 ЗЗП, дори и клаузата да не
попада в нито един от примерно посочените случаи на т. 1 до т. 17 на цитираната
норма. В оспорената клауза на т. 11.1.3 е предвидено, че при кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки
месец, включващи главница и лихви към падежа за задължението за плащане на
съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен
процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а. и не се
променя освен, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 /един/ пункт. В
същата точка е уговорено, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът
да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен
период по лихвения план по т. 4.1.а., определен съгласно предходната точка,
съответно размера на анюитетната вноска, без за това
да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече с 1 /един/ пункта от размера,
определен от кредитора в деня на сключването на настоящия договор или от
размера му, формиран сред промяна по реда на настоящата точка.
СРС е приел, че цитираната клауза на
договора е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговоря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
на страните. При тълкуване на посочената клауза е видно, че изменението на
годишния лихвен процент ще настъпи не при всяка промяна на базисния лихвен
процент с повече от един пункт, а само при неговото увеличаване. В резултат на
този извод е прогласил нищожността на цитираната клауза в цялост.
В
чл. т. 4.1а от сключения договор за ипотечен кредит страните са уговорили, че
ответника ще заплати на банката - кредитор лихва за предоставени кредит,
формирана от базисен лихвен процент – едномесечен EURIBOR 4,809% към датата на
сключване на договора и надбавка 1,741% или годишен лихвен процент 6,55%.
Клаузата съдържа и изрично указание относно размера на лихвата към датата на
сключване на договора – 6,55 %. На свой ред оспорената клауза на т. 11.1.3 предвижда,
че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски
/еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа за задължението за
плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният
лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се
фиксира в размера по т. 4.1а. и не се променя освен, когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
/един/ пункт. Неправилна е преценката на първоинстанционния съд за нищожност
поради неравноправен характер на цялата клауза на т. 11.1.3, тъй като в частта
за определяне на размера на лихвата към датата на сключване на договора
клаузата указва ясно и недвусмислено размера на дължимата от
кредитополучателите възнаградителна лихва,
съставляваща цената за ползване на предоставения им кредит. В останалата й част
- относно правото на банката да променя едностранно размера на, клаузата на т.
11.1.3 е неравноправна и поради това нищожна на основание чл. 146 ЗЗП
(доколкото не е уговорена индивидуално между страните в кредитното
правоотношение. Клаузата не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител
описание на начина, по който при настъпване на някое от предвидените в нея
условия ще се формира годишния лихвен процент, нито сочи какви пазарни условия
до каква необходимост от повешаване на лихвения
процент водят. Липсата на указана в договора и в общите условия конкретна
методика за промяна на годишния лихвен процент, доведена до знанието на
кредитополучателя към момента на сключване на договора, създава възможност
банката - кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка съобразно
собствените си вътрешни правила и нарушава изискването за добросъвестност,
както и равновесието между правата и задълженията на кредитора (търговеца) и
кредитополучателя (потребителя). Освен това клаузите на т. 11.1.3 не предвиждат
при настъпване на обстоятелства, предпоставящи
изменение на годишния лихвен процент, да последва промяна в лихвата по кредита
в посока намаляване, а не само увеличаване, нито установяват право за
кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното
от банката едностранно изменение в размера на лихвата. Поради изложеното настоящият
състав намира, че в частта относно правото на кредитора да променя периодично годишния
лихвен процент осъществява хипотезата на неравноправна клауза по чл. 143, т. 3,
т. 10 и т. 12 ЗЗП, което е основание за квалифицирането и като нищожна. в този
смисъл нищожността е частична и касае само клаузата „освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването
му най-малко с 1 (един) процент.“. Тази нищожна клауза води до гарантиране
за кредитора – банка на минимална лихва. Обявяването на тази частична нищожност
ще доведе до предвидима и фиксирана еднакво и за двете страни лихва. Ето защо
настоящия състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за нищожност в
цялост на клаузата на т. 11.1.3 от договора за кредит. В този смисъл установителния иск за прогласяване на нищожност е частично
основателен, поради което и постановеното решение следва да бъде отчасти
отменено в тази част.
Частичната
нищожност не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на
лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер – 6,55
%, респ. кредитополучателите не са обвързани от последвалите сключването на
договора промени (увеличения) в размера на лихвата, които са резултат от
едностранна промяна на базовия лихвен процент, извършена на основание
признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи. Уговорката за лихва е
израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което
нищожността на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на
банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на годишния
лихвен процент, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за
заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер базисен лихвен
процент – едномесечен EURIBOR 4,809% към датата на сключване на договора и
надбавка 1,741% или годишен лихвен процент 6,55%, който е точно определен към
датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка.
В
този смисъл настоящият състав намира, че извода на първоинстанционния съд, че
приемането на т. 11.1.3. за неравноправна в посочената част, поради което и
отчасти нищожна, води до извод, че искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ще е основателен
за частта, надвишаваща уговорения лихвен процент. От заключението на в.л. Бонев
се установява, че при фиксиран размер на лихвата от 6.55 % дължимата лихва за
процесния период, която ищеца е следвало да плати е в размер на 9426,30 евро, а
платената лихва за процесния период е в размер на 8883.79 евро, поради което
съдът намира, че не е налице недължимо платено и осъдителния иск е
неоснователен. Изводът на районния съд, че базисният лихвен процент е равен на
едномесечния EURIBOR и поради това е променлив е неправилен. При тълкуване на
договора настоящия състав намира, че предвид конкретизацията на размера на EURIBOR
при сключването на договора, конкретизацията на добавката и изричното
предвиждане, че годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период
от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а. и не се променя, това
означава, че страните са постигнали съгласие за отнапред определена, фиксирана
и предвидима лихва по договора за кредит. При така изложеното искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е изцяло неоснователен, в
който смисъл следва да бъде изменено и атакуваното решение.
Обжалваното
Решение № 301246 от 22.12.2017 г. е правилно в частта с която е оставена без
уважение молбата на ищеца за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното
съдебно решение по акцесорен иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответната банка да заплати на ищеца изтекла мораторна
лихва за определен период и в посочен определен размер не е предявяван за
разглеждане в производството. Отправяно е искане за присъждане на законна
лихва, без да е посочен конкретен размер на претенцията, без посочена цена на акцесорния иск и съответно заплатена държавна такса по него.
Осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е докладван с доклада по
делото, възражения в тази насока не са своевременно отправени. Обжалваното Решение
№ 301246 от 22.12.2017 г. е правилно и в частта имаща характер на определение,
с която по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлено искането за изменение на Решение №
165025 от 06.07.2017 г. в частта за разноските.
При
този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищеца
следва да заплати на ответника направените от него разноски. По делото е представен
списък на разноскитеза 98,28 лв. д.т. и 1800 лв.
заплатено адвокатско възнаграждение. Горната сума следва да се възложи в тежест
на ищеца.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 165025 от
06.07.2017 г. на Софийски районен съд, 24 състав, В ЧАСТТА с която е прогласена
изцяло нищожността по иска предявен от С.Г.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***
срещу „У.Б.” АД с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. ********,
че клаузата на т. 11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, сключен на
27.12.2007 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, тъй като клаузата е неравноправна за
разликата над съдържанието на клаузата и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на част от
съдържанието на клаузата на т. 11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит,
сключен на 27.12.2007 г., по отношение на думите „освен, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един)
процент.“, в която част клаузата е нищожна като неравноправна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП.
ОТМЕНЯ Решение № 165025 от
06.07.2017 г. на Софийски районен съд, 24 състав, В ЧАСТТА с която осъжда на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД У.К.Б.АД с ЕИК:********да заплати на С.Г.Б.
с ЕГН ********** сумата в размер на 3 664,14 /три хиляди шестстотин шестдесет и
четири евро и 14 евроцента/ евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна
лихва по договор за кредит, сключен № TR 70990725 на 27.12.2007г., за периода
от 17.06.2008г. до 27.05.2013 г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ иска на С.Г.Б. с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на У.К.Б.АД с ЕИК:********да й
сумата в размер на 3 664,14 /три хиляди шестстотин шестдесет и четири евро и 14
евроцента/ евро, представляваща платена
без основание сума за възнаградителна лихва по
договор за кредит, сключен № TR 70990725 на 27.12.2007г., за периода от
17.06.2008г. до 27.05.2013 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта с
която е отхвърлен иска за разликата над присъдения размер от 3664,14 евро до
пълния предявен размер от 4 350,00 евро и за периода от 27.01.2008 г. до
17.06.2008 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 301246 от
22.12.2017 г. на Софийски районен съд, 24 състав
ОСЪЖДА С.Г.Б. да заплати на У.К.Б.АД
с ЕИК:********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски във въззивното
производство в размер на 1898,28 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.