Р Е Ш Е Н И
Е № 313
гр. Пловдив, 12.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 04.06.2019г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Тодорка Мавродиева, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 738 по
описа на съда за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Подадена е искова молба от Г.С.М. с ЕГН **********
чрез пълномощника адв. Р.У.. В хода на производството
първоначалният ищец е починал и като страна по делото е конституирана неговата
дъщеря С.Г.П. с ЕГН ********** с адрес: ***. Твърди се, че на дата ***г. около ***часа
в ***в близост до имот с административен адрес на ***№
*** е настъпило ПТП, при което ***на първоначалния ищец В.Г.М.с ЕГН **********
е била блъсната от лек автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“ с рег. № РВ 9251
МТ, управляван от лицето П.М.Ю. с ЕГН **********, в резултат на което
пострадалата починала. С влязла в сила присъда № 50 / 21.05.2018 г.,
постановена по НОХД № 711 / 2018 г. на ОС – *** водачът Ю. бил признат за
виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, буква „в“ във вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като по непредпазливост е
причинил смъртта на В.Г.М.. Преждевременната смърт на ***му причинила на Г.М.
голяма болка и страдание, изпаднал в депресия, влошило се здравословното му
състояние, започнал да приема антидепресанти. Твърди,
че деецът Ю. е единственият виновен за настъпилото ПТП, както и че е имал
техническа възможност да реагира по-рано на опасността от настъпване на
сблъсъка. Гражданската отговорност на дееца Ю. при управление на лекия
автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“, рег. № РВ 9251 МТ, била застрахована
към момента на настъпване на произшествието при ответното дружество по
застрахователна полица № ***с валидност от ***часа на ***г. до ***на
***г. М. отправил
претенция за заплащане на обезщетение към застрахователя в размер на 250 000
лв., по която била образувана преписка вх. № ***г. по щета № ***. В отговор
било предложено сключване на споразумение за изплащане на обезщетение в размер
на 80 000 лв. На дата ***г. М. получил писмо от застрахователя, в което го
уведомява, че по посочената от него банкова сметка ***. Тъй като Г.М. не бил
съгласен с определеното по размер и изплатено обезщетение от страна на
застрахователя, се иска от съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да заплати сумата в размер на 180 000 лв., представляваща
разликата от пълния претендиран размер от
250 000 лв. и изплатената до този момент сума в размер на 70 000 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на непозволеното увреждане
***г. до ***г. в размер на 40 500
лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски.
В двуседмичния срок по чл. 367 от ГПК ответникът „ДЗИ
– Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК *********, седалище гр. София и адрес на
управление бул. "Витоша“ № 89 Б, подава отговор, с който изцяло оспорва
главната и акцесорната претенция като напълно
неоснователни. Не оспорва твърденията, че ищецът е ***на пострадалата В.М.,
факта на настъпване на ПТП, конкретния извършител, неговата виновност, противоправността на поведението му и наличието на валидна
застраховка на водача при ответника към момента на настъпване на
произшествието. Оспорва ищцовите твърдения, че Ю. е
единственият виновен за настъпилото ПТП, че е имал техническа възможност да
реагира по-рано на опасността от настъпване на сблъсък, че М. е изпаднал в
депресия след смъртта на ***му, както и че се е влошило здравословното му
състояние. На свой ред твърди, че е налице съпричиняване
от страна на пострадалата в съотношение 50% от вредоносния резултат, тъй като В.
е страдала от деменция и се е движила почти в средата
на недобре осветеното пътно платно в нарушение на правилата за пешеходците,
установени в ЗДвП; определеното и изплатено обезщетение в размер на 70 000
лв. напълно отговаря на критерия за справедливост и съдебната практика в сходни
случаи и изцяло покрива действително претърпените неимуществени вреди на ищеца,
както и че застрахователят дължи лихва за забава от датата, на която е
предявена пред него претенцията за доброволно изплащане на обезщетение, т.е. в
конкретния случай дата *** г. Претендира разноски.
В двуседмичния срок по чл. 372, ал. 1 от ГПК ищцата П.
депозира допълнителна искова молба, с която поддържа първоначално заявените
претенции и оспорва наведените от ответника възражения. Претендира разноски.
В двуседмичния срок по чл. 373, ал. 1 от ГПК ответното
дружество депозира отговор на допълнителната искова молба, в който се обсъждат доказателствени искания на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие следното:
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ
вр. чл. 496 КЗ
вр. чл. 380 КЗ
допълнителна специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия
срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС, е изтичането на
тримесечен рекламационен срок от сезиране на
застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по
повод плащане на застрахователно обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ увреденото лице
може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не
е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото
лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.
В конкретния случай няма спор, че
застрахователят е бил своевременно сезиран, като по застрахователната претенция
е изплатена сума в размер на 70 000 лв, с която
обаче ищецът не е съгласен, поради което в настоящия процес претендира
разликата от 180 000 лв до пълния дължим според
него размер от 250 000 лв. При това положение процедурата за доброволно
уреждане на спора е приключила без удовлетворителен за ищеца резултат, което
прави прекият иск по чл. 432 КЗ
допустим.
Разгледана по същество, претенцията е
безспорно доказана по основание, за което косвено свидетелства и направеното от
ответника плащане по образуваната застрахователна претенция в размер на
70 000 лв, имащо характер на извънсъдебно
признание на вземането по основание.
Изрично за безспорни и ненуждаещи се от доказване са
признати обстоятелствата, че
първоначалният ищец е ***на пострадалата, както и че към датата на настъпване на
произшествието между виновния водач и ответното дружество е съществувало
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща
вината на водача за настъпване на произшествието поради нарушаване правилата за
движение – чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП; чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и причинената в резултат на това смърт по непредпазливост на пострадалото
лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и
виновността на дееца. Т.е. относно фактите, които
са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат установявани
от граждански съд. Такива съставомерни факти
в случая, които не могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за
причинената смърт на пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, именно
заради което деецът е наказан за престъпление по чл. 343, ал. 1, буква „в“ във вр. чл. 342, ал. 1 от НК за причинена смърт
по непредпазливост. Тези факти са елемент от състава на престъплението и без
наличието им извършителят нямаше да бъде наказан за точно това престъпление.
За да се разграничат въпросите, обхванати от
задължителната сила на мотивите на присъдата и неподлежащи на преразглеждане от
гражданския съд и тези, свързани с възражението на ответника за съпричиняване, е необходимо да се посочи следното: Въпросът налице ли е съпричиняване
на вредоносния резултат, подлежи на изследване и преценка от гражданския съд
независимо от приетото в наказателното производство, но изводът за наличие на съпричиняване съдът следва да основе на приноса на пострадалия и неговото поведение, а не на поведението на
другия участник - водача на МПС. Поведението на пострадалия не е
предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не
представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на
изследване в наказателното производство по конкретното дело.
В случая безспорно поведението на пострадалия
не е елемент от обективната страна на престъплението, поради което гражданският
съд дължи формиране на собствено вътрешно убеждение относно поведението на
пострадалата и евентуалния й принос за настъпване на противоправния
резултат.
Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал.2 ЗЗД е само
онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало
/наред с неправомерното поведение на деликвента/ до
увреждането като неблагоприятен резултат.
В тази връзка по
делото са изслушани заключения на САТЕ, две СПЕ и показанията на водача
на автомобила.
От заключението на САТЕ, което
съдът възприема като обективно и професионално изготвено, а и неоспорено от
страните, се установява следното: Ако пешеходката се е движела със спокоен ход
под направление от 90° спрямо платното за движение, то при навлизането й на
платното за движение от дясно, мястото на
удара е било вътре в опасната зона на автомобила. Ако пешеходката се е
движела с бърз ход под направление от 45° до 120° спрямо платното за движение,
то при навлизането й на платното за движение от дясно, мястото на удара е било вътре в опасната зона на автомобила.
Възможно е последните 2,14 сек. преди момента на удара, пешеходката да се е
движела праволинейно, равномерно и успоредно на платното за движение. Възможно
е последните 2,14 сек. преди момента на удара, пешеходката да се е движела по
друго направление и преди момента на удара се е завъртяла с гръб към
автомобила, като е възможно тя да се е движела във всяко едно направление от 0°
до 360°, като при движение в направление 0°, тя не се е завъртяла
непосредствено преди момента на удара, а при движение в направление 180°, тя се е завъртяла на 180° непосредствено преди
момента на удара. Между тези две гранични положения има безброй много възможни
направления на движение и съответно ъгли на завъртане. Невъзможно е да се
определи коя от двете хипотези е по - вероятна, тъй като и двете са технически
възможни.
При устния си доклад
в съдебно заседание вещото лице разяснява, че изходните положения на пешеходката са много повече от
две, те са безброй много. В заключението
са дадени гранични стойности. Ако тя е
била на платното пред автомобила, водачът
е следвало да я забележи в един по-ранен
момент, но ако е била извън
платното за движение, те нямат конфликтна точка, няма да настъпи удар, ако тя
не навлезе. Но, ако се приеме че
пешеходката е била извън платното за движение, причината за произшествието е
нейното навлизане, защото след навлизането възниква опасност и има вече
пресечна точка на траекторията, където ще настъпи удар.
Видно от мотивите на присъдата, изследвала произшествието от
гледна точка на поведението на водача, същият се е движел в населеното място с
около 40 км/ч с включени къси светлини на автомобила с дължина на осветеност 70
– 75 м. На около 400 метра от табелата, означаваща край на населеното място,
водачът се разминал с друг автомобил отново на къси светлини и скоро след това
настъпил инцидентът.
Разпитан пред настоящия съд, водачът Ю. споделя следното: „Спомените ми за произшествието през ***г., което
причиних, са, че се прибирахме с моята приятелка от ***. Бяхме вече в село ***.
Не знам улицата, главната улица, която е към ***. Всъщност това е шосето, което
директно води към ***. Беше тъмно към ***-***, вечерта беше. Отстрани няма
тротоари. Пътят си е път. Доколкото си спомням, аз карах към *** и от дясната
ми страна имаше къщи, а от лявата банкет. Беше мокро, не беше валяло. Улично
осветление нямаше. Карах на фарове само, там е неосветен участък от пътя.
Колата срещу мен беше със заслепяващи фарове. Възрастната жена вървеше в моето платно с гръб към мен. Аз не я
видях. В последния момент я видях и когато вече я видях, беше късно. Всъщност
тя вървеше с гръб към мен в посока ***. Възрастната
жена вървеше точно по средата, като автомобил буквално казано се движеше.
Мисля, че след като се разминах с автомобила, тогава видях и реагирах на
ситуацията, доколкото можах. В момента, в който я видях, не бях подминал
бензиностанцията. Със сигурност преди бензиностанцията се случва това. Не беше
много далеч. Все още имаше къщи. Магазинът за хранителни стоки не мога да си
спомня дали съм го подминал. Мисля, че съм го подминал, би трябвало, като си
представя къде е било. В момента, в който видях силует на човек, опитах се да
натисна спирачките. Мисля си, че скочих върху педала, но не мога да съм
сигурен. Тоест, инстинктивно направих нещо. То беше за част от секундата. Не
съм навъртял волана нанякъде. Усетих сблъсъка. След като се разминах с тялото,
колата спря спрямо габаритите на пътното платно мисля, че спря на средата. Тя
самата възрастна жена е в средата на пътя и аз съм. Мисля, че беше успоредно на
пътното платно. Аз я подкосих отзад и тя падна пред колата. На метър, може би
не знам. Нямам представа колко беше. Цялата
беше в черно отгоре до долу. Тялото на пострадалата спрямо пътното платно
беше с лицето надолу. Имам спомен, че съм се движил със скорост, съобразена с
градските условия - около 40 км./ч. Не съм консумирал алкохол или забранени
вещества. Не нося очила. Зрението ми е добре. Спокоен бях. Не съм се карал с
приятелката ми. Разговаряхме нещо, но не мога да си спомня на каква тема. Не
съм се обърнал към нея в този момент. Забелязах, че възрастната жена имаше
бастун. Не си спомням дали е бил черен. Друго, мисля, че имаше кърпа на
главата, но не мога да съм 100 процента сигурен“.
Съдът възприема показанията на водача като
добросъвестни, безпротиворечиви, отразяващи
непосредствените му впечатления и съответни на данните по делото.
С оглед мястото на произшествието, което се установява от
мотивите на присъдата и показанията на св. Ю., изложеното от св. Г.относно
района на бензиностанцията, е неотносимо.
От заключението на първата СПЕ, оспорена от ищеца, се
установява, че пострадалата не се води на
диспансерно наблюдение в ЦПЗ – ***, но е получавала амбулаторна и хоспитална психиатрична помощ в заведението. Има установена
диагноза Органични разстройства на настроението (афективни разстройства). В обсъжданото време М.не е могла
правилно да възприема околната действителност и да реагира на ситуативни стимули с адекватни действия. Причина са
психичните нарушения – емоционално волевите промени – емоционална инконтенция, епизоди на илюзорни изживявания с
неспокойствие и дезориентираност. Поради снижението на интелекта (когницията) е намалена способността да се преценява и
съобразява. Съчетанието на емоционални, паметови и
интелектуални нарушения задълбочава психичните нарушения.
От заключението на повторната СПЕ се установява следното: пострадалата
не се води на диспансерно наблюдение в ЦПЗ- ***, но е получавала амбулаторна и
стационарна психиатрична помощ в заведението. Категорично е поставена диагноза
Органични разстройства на настроението /афективни
разстройства/. Диагнозата е поставена след двукратно стационарни наблюдение в
ЦПЗ гр.*** през ***г, като са обективизирани
нарушения във всички сфери на психичната деятелност. Към момента на инцидента М.не е могла правилно да възприема
околната действителност, както и да реагира на ситуацията правилно и съответно,
поради описаните нарушения на психичната деятелност.
Съдът въприема изводите на вещите лица като обективни,
професионално формирани и еднопосочни.
Налага се
категоричният извод, че към момента на произшествието пострадалата не е могла
правилно да възприема околната действителност и да реагира на ситуацията адекватно.
Същевременно тя се е движила в тъмната част на денонощието, с тъмни дрехи и на
платното за движение /според св. Ю. точно по средата/, не противоположно, а в
посока на движение на ППС, т.е. в нарушение на
чл. 108, ал. 2 т. 1 ЗДвП, според която пешеходците могат да се движат по
платното само в случаите, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно
същите да бъдат използвани, като в този случай движението следва да се
осъществява противоположно на посоката на движение на ППС и най-близо да лявата
му граница. Цялостното поведение на пострадалата преди и към момента на
ПТП противоречи на логиката и правилата за движение на пешеходците, било е
напълно необяснимо и за най – близките й, които дори не са разбрали, че е
напуснала дома в този късен час, и е резултат от описаните от вещите лица
нарушения на психичната деятелност, довели до невъзможност за правилно
възприемане на ситуацията, в т.ч. разстояния, пътна обстановка и потенциална
опасност. Същевременно в т. 7 на ППВС № 17/63 г. е прието, че обезщетението за
вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл
за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна
връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, както и че
съобразно конкретните обстоятелства разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се
прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти
да действат разумно.
При определяне
степента на съпричиняването на съпоставка подлежи
тежестта на конкретното нарушение на деликвента и
това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един
от тях е допринесъл за настъпване на процесното пътно
произшествие. Сравнението на конкретното поведение на участниците в движението
с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава специфичната
за всеки случай преценка за реалния
принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съпричиняването е винаги
конкретно и във всеки отделен случай се изследва на чие поведение се дължи
преимуществено вредоносният резултат, респ. в каква по обем степен са
допринесли конкретните нарушения на правилата за движение и безопасност от
страна на участниците в произшествието.
В случая от
доказателствата по делото безспорно се установява, че инцидентът
е настъпил по две причини: първо, в резултат на необяснимото поведение на
пострадалата по неустановени причини и по неустановен начин да напусне дома си
късно вечерта, за да се движи в посока изхода на ***към гр. ***, почти в
средата на пътното платно, където е настъпил сблъсъкът, по посока на движение
на ППС, а не в платното на насрещно движещите се, с тъмни дрехи без светлоотразителни елементи и второ, в резултат на
поведението на водача, който не е успял своевременно да реагира на опасността,
въпреки че е могъл и е бил длъжен, поради което е и признат за виновен и
наказан за допуснатото произшествие. Вярно е, че съгласно
чл. 20, ал. 2 ЗДвП отговорността на водачите на моторните превозни средства за
осигуряване безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците,
включително чрез законодателно вмененото им задължение за избиране на подходяща
скорост на движение на управляваното МПС, която би им позволила спиране при
поява на препятствие на пътя, което са
могли и са били длъжни да предвидят. В случая обаче водачът се е движил с
нормативно разрешената за съответното населено място скорост, като същевременно
необяснимото по време, място и цел движение на пешеходката, не може да се
приеме за обичайно и предвидимо. Поради това
обезщетението, което съдът ще определи по справедливост, следва да бъде
намалено с 50 % поради установения съществен и равен по степен принос на
пострадалата за настъпване на вредоносния резултат.
Съдът определя размера на
дължимото за обезвреда обезщетение, като се ръководи от критерия за
справедливост, съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и като взема предвид,
че понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с преценката на
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се зачетат от
съда. Такива обективни критерии при причиняването на смърт са обстоятелствата,
при които е настъпил вредоносният резултат, възрастта на увредения,
общественото положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси
обезщетение за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди по
смисъла на чл.52 ЗЗД възмездява страданията и/или загубата на морална опора и
подкрепа, понесени от близките на увредения, вследствие на настъпилата смърт.
Няма спор, че първоначалният ищец
е ***на пострадалата, която е била на ***г по време на настъпване на
произшествието в недобро психично здраве и състояние на старческа деменция –
предвид медицинската документация и двете еднопосочни заключения на СПЕ. Тези
обстоятелства обаче не намаляват силата и интензитета на причинените на ищеца
неизлечима душевна болка и страдание от
загубата на ***му, които безспорно се установяват от свидетелските показания.
Така според св. П. /без родство/ и св. К./без родство/ Г. бил много близък с ***си,
след развода живеели в общо домакинство с дъщеря му и се грижили взаимно един
за друг, много тежко преживял случилото се – скърбял дълбоко до смъртта си,
настъпила в хода на процеса. Съдът кредитира показанията им като добросъвестни
и обективни. Следователно налице са доказателства за интензитета и
продължителността на негативните емоции, преживени от ищеца, като
дори при липса на такива съдът би ги приел за доказани предвид невъзможността
да се обективират
болките и страданията като част от психичния живот на личността и строго
субективните й преживявания, а и чисто житейски се предполагат, доколкото в
случая се касае до една от най – тежките безвъзвратни загуби – тази на майка.
Въпреки че пострадалата е починала на възраст, надхвърляща средната
продължителност на живота в страната, при безспорно установените добри житейски
взаимоотношения помежду им и взаимна обич и подкрепа в общо домакинство, не
може само на тази обективна база да се приеме, че субективното усещане за болка
е по – малко.
Затова съдът
приема, че сумата от 150 000 лв представлява справедливо обезщетение за безспорно доказаните
болки и страдания съобразно общоприетите критерии за справедливост и обществено-икономическите
условия за живот в страната, която сума обаче следва да се намали с 50 % поради
установения принос на пострадалата за причиняването на тези вреди съобразно
казаното по - горе. Поради това дължимото на ищеца обезщетение е в размер на
75 000 лв, а ответникът, който е заплатил сумата
от 70 000 лв, следва да бъде осъден да доплати
разликата от още 5 000 лв, като над тази сума до
пълния размер от 180 000 лв претенцията ще се
отхвърли като неоснователна.
Основателно
е възражението на ответника, че законната лихва върху обезщетението, доколкото
се касае за приложимост на действащия КЗ, не се дължи от датата на
произшествието, както е по КЗ /отм./. Съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ лихвите за забава, за
които отговаря
застрахователят, се дължат от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т.
2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая няма спор, като това се установява и
от приложените към исковата молба доказателства, че застрахователната претенция
на ищеца е заведена при ответното дружество на ***г, като по делото не се
твърди и доказва по – ранна дата на уведомяване от страна на застрахования.
Поради това, считано от тази дата следва да се присъди законната лихва върху
определеното от съда застрахователно обезщетение, като акцесорната
претенция за предходен период – от датата на деликта
– ******г, ще се отхвърли. С исковата молба ищецът претендира законна лихва
върху главницата от съответния начален момент до датата на подаването й и от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Доколкото
обичайна е практиката за присъждане на законна лихва от съответния начален
момент, предхождащ датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане,
без необходимост от присъждане на твърда сума до образуване на делото, няма
процесуална пречка - въпреки заявените отделни претенции по размер и период, главницата
да се присъдят ведно със законната лихва от ***г. до окончателното плащане. На практика съдът се произнася по същото, а не по
друго искане и за период, който се включва във времевия период, посочен от
ищеца, поради което не е налице отклонение от волята му, респ. произнасяне свръхпетитум.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат
разноски съразмерно на уважената част от претенцията. Не може да се сподели изложеното в
писмените бележки на ответника, че не следва да отговаря за разноските по
делото, тъй като предложената сума е била в размер на 80 000 лв, с която ищецът не се е съгласил, а съответно –
изплатената в размер на 70 000 лв, поради което
не е станал причина за образуване на настоящото дело. Вярно е, че съдът
определя размер на обезщетението от 75 000 лв,
което е близко до отхвърленото предложение на ответника, но действително
изплатената сума е по – малка, като, доколкото до настоящия процесуален момент
определеното от съда обезщетение не е изплатено изцяло и се присъжда с
настоящото решение, на общо основание ответникът отговаря за разноските
съразмерно на уважената част от претенцията.
В случая ищецът претендира сума в размер на 7 000 лв – за
адвокатско възнаграждение, което ответникът намира за прекомерно. Възражението
е основателно с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото
и минималния размер на адвокатското възнаграждение, формирано върху цената на
главния иск от 180 000 лв, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - 5 130 лв
+ 200 лв /за трето и четвърто о.с.з./ на основание чл. 7, ал. 8 или общо
5 330 лв /законната лихва върху обезщетението е акцесорна претенция и не
участва при формиране на материалния интерес, както е направил ищецът видно от
молба на л. 286/. От тази сума на ищеца се дължат по съразмерност разноски в
размер на 148.05 лв /5 330 х 0,03/.
На
основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника се дължат разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска, които възлизат на общ размер от 3 213 лв, от
които му се дължи сумата от 3116.61 лв
/3 213 х 0,97/.
На основание
чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 216 лв
за държавна такса съобразно
уважения размер на претенцията /7200 лв х 0,03/, както и 4.50 лв
– депозит за вещо лице, платен от бюджета на съда, съобразно уважения размер на
претенцията /150 лв х 0,03/ или общо 220.50 лв.
По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК останалият размер от дължимата държавна такса и
депозит за вещо лице съобразно отхвърления размер на претенцията остава за
сметка на бюджета на съда.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК *********,
седалище гр. София и адрес на управление бул. "Витоша“ № 89 Б да
заплати на С.Г.П. с
ЕГН ********** с адрес: *** /наследник по закон на починалия в хода на процеса
първоначален ищец Г.С.М. с ЕГН **********/, сумата от 5 000 лв., представляваща разликата над
изплатеното от застрахователя /70 000 лв/ до пълния дължим размер /75 000 лв/ застрахователно
обезщетение по застраховка «Гражданска отговорност», сключена с полица № ***, за
причинените по вина на водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“ с рег. № РВ
9251 МТ - П.М.Ю. с ЕГН **********, неимуществени
вреди - болки и страдания, претърпени от първоначалния ищец от смъртта на ***му
В.Г.М.ЕГН **********, настъпила в
резултат на състояло се на ***г. около ***часа в ***в близост до имот с
административен адрес на ***№ *** ПТП, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда по НОХД № 711
/ 2018 г. на ОС – ***, ведно със законната лихва, считано от датата на
уведомяване на застрахователя - ***г, до окончателното изплащане на
сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния предявен
размер от 180 000 лв., както и за присъждане на законна лихва за предходен
период: от датата на деликта – ***г, до ***г вкл.
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо
застраховане ЕАД с ЕИК *********, седалище гр. София и адрес на управление бул.
"Витоша“ № 89 Б да заплати на С.Г.П. с ЕГН ********** с адрес: *** /наследник по
закон на починалия в хода на процеса първоначален ищец Г.С.М. с ЕГН **********/,
сумата от 148.05 лв – разноски по
съразмерност.
ОСЪЖДА С.Г.П. с ЕГН
********** с адрес: *** /наследник по закон на починалия в хода на процеса
първоначален ищец Г.С.М. с ЕГН **********/ да заплати на ДЗИ – Общо застраховане ЕАД с ЕИК
*********, седалище гр. София и адрес на управление бул. "Витоша“ № 89 Б, сума в размер
на 3116.61 лв. - разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо
застраховане ЕАД с ЕИК *********, седалище гр. София и адрес на управление бул.
"Витоша“ № 89 Б да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната
власт, бюджетната сметка на ВСС, сумата от 220.50 лв за държавна такса и депозит за
вещо лице съобразно уважения размер на претенцията.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: