Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велинград, 01.03.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ВЕЛИНГРАД, III-ти състав, в
публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ВАСИЛЕВА
при участието на
секретаря Виолета Шаркова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 595 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба,
подадена от С.Н.Г., чрез адв. Д.Ф. ***
Комерс Кредит Груп“ АД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 от ЗПК за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019
г., сключен между страните, съединени при условията на евентуалност с искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите на чл.
3 и чл. 7 от Договора за кредит от 16.09.2019 г., като неравноправни,
противоречащи на добрите нрави и закона.
В исковата
молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит от 16.09.2019
г., по силата на който ответникът „София Комерс
Кредит Груп“ АД предоставил на
ищцата С.Г. заемни средства в размер на 800 лв., при фиксиран лихвен процент по
заема от 24 %, при годишен процент на разходите – 26,83 %, със срок за
погасяване на заема от 7 месеца и с месечна погасителна вноска в размер на
123,61 лв. Съгласно чл. 6 от договора заемополучателят следвало да осигури в
срок от 3 дни, считано от датата на сключване на договора, обезпечение чрез
поръчителство на едно физическо лице с трудово възнаграждение над 1800 лв. или
поръчителство на две физически лица с трудово възнаграждение над 950 лв., всяко
от които да отговаря на условията, подробно разписани в договора, или банкова
гаранция. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в чл. 6 от договора, заемополучателят дължал неустойка на кредитора,
съгласно чл. 7 от договора, в размер на 562,45 лв., която той следвало да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала
месечна вноска за неустойка в размер на 80,35 лв. По този начин падежното
вземане нараствало на 203,96 лв. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния
ресурс, но счита, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът
за кредит е нищожен.
Ищцата твърди,
че посочения фиксиран лихвен процент в размер на 24 % не отговаря на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената в чл. 7 от
договора неустойка представлява добавък към договорната лихва. Счита, че с
договорения в чл. 1 фиксиран лихвен процент в размер на 24 %, към който се
кумулира вземането по чл. 7 за неустойка, представляващо скрита печалба, с
която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават правилата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като кредиторът не е
изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния
лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. По този начин се нарушават добрите нрави
и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията на добросъвестността,
което води до нищожност на договорното съглашение. Поради по-високия лихвен
процент нараства и стойността на ГПР (доколкото възнаградителната лихва е един
от компонентите му), но същия не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 1
от договора в действителния му размер, с което ищцата счита, че са нарушени
изискванията на чл. 5 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че уговорената
неустойка е договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и е
излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Предвидено е неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито оскъпяване
на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението
за договаряне, съобразно принципа на добрите нрави. Чрез уговореното в клаузата на чл. 3 във връзка с чл. 7 от договора се
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна -
кредитора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин кредиторът нарушава императивните
правила на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и заобикаля
ограничението в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при определяне ГПР - неустойката представлява
повече от 60 % от заетата сума. По тези съображения ищецът счита, че размерът
на договорната лихва, записан в чл. 1 от 24 % не отговаря на действително
приложения в кредитното правоотношение. Увеличен с уговорената неустойка този
размер надхвърля над три пъти размера на законната лихва, което води до
нищожност, поради противоречие с добрите нрави, на уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва. Поради невключване на неустойката,
съставляваща скрита лихва, в посочения в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в заемното правоотношение, съобразно
повелителните разпоредби на чл.11, ал.1, т. 10 и чл.19, ал.1 от ЗПК, тъй като
реалният лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития
добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява според ищеца „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Сочи, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, е в пряко
противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19
от ЗЗП. Нищожността на клаузата, регламентираща основен реквизит от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит - ГПР има за правна
последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение, на основание
чл. 22 от ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в него доставчикът на
кредитната услуга не е посочил лихвения процент на ден като абсолютна стойност.
Неспазването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК води до нищожност на
цялата кредитна сделка, съгласно чл. 22 от ЗПК. Договорът е изначално недействителен
и поради нарушаване на изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като кредиторът не е включил в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точния размер на дължимия лихвен процент и
на ГПР, договорът за потребителски кредит е недействителен и следователно не
поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл. 23 от ЗПК, в този
случай потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Ищцата моли за
уважаване на предявения иск за прогласяване нищожността на Договора за кредит
от 16.09.2019 г., като в случай че този иск не бъде уважен, моли в условията на
евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 3 и чл. 7 от
Договора за кредит, като неравноправни, противоречащи на принципа на добрите
нрави и закона. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД е депозирал отговор на исковата молба,
в който излага доводи за неоснователност на предявените искове. Счита, че
процесния договор за кредит напълно отговаря на императивните изисквания на ЗПК
и ЗЗП, поради което е действителен. Сочи, че договорената неустойка за
неизпълнение на договорно задължение няма характер на договорна лихва. Намира
за неоснователни и твърденията на ищеца, че процесния договор за кредит е
нищожен поради противоречието му с добрите нрави. Твърди, че оспорената клауза
на чл. 7 от Договора е индивидуално уговорена между страните и
кредитополучателят е имал възможност да се запознае с нея преди подписване на
същия. Сочи, че ищцата е имала възможност да се запознае със съдържанието на
договора и е получила предварително Стандартен европейски формуляр. Въпреки
това е избрала да сключи процесния договор, като е усвоила предоставената в
заем сума. Освен това ищцата не се възползвала от правото си на отказ от
сключения договор за кредит и не е погасила предсрочно задължението си. Нещо
повече, в периода 22.10.2018 г. – 16.09.2019 г. ищцата сключила с ответното
дружество четири договора за кредит при същите условия, което било категорично
доказателство, че същата е одобрявала параметрите и качеството на
предоставяната от дружеството финансова услуга. Твърди, че неустойката не
надхвърля присъщите й функции, с оглед което същата не е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави и закона. Моли предявените искове да бъдат
отхвърлени, като неоснователни.
В срока за отговор на исковата молба първоначалният
ответник „София Комерс Кредит Груп“ АД е предявил против С.Н.Г. насрещни
осъдителени искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР за осъждане на С.Н.Г. ***
Комерс Кредит Груп“ АД сумата в общ размер на 1019,67 лв., от която: 675,03 лв.
– незаплатена главница, дължима за периода 16.11.2019 г. – 16.04.2020 г. по
Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г.; 23,24 лв.
– договорна лихва за периода 16.02.2020 г. – 16.04.2020 г. и 321,40 лв. –
непогасен остатък от неустойка, дължима за периода от 16.01.2020 г. до
16.04.2020 г., поради неизпълнение на договорно задължение по § 7 от Договора,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба – 30.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
С насрещната
искова молба, уточнена с молба с вх. № 263822/13.10.2021 г., първоначалният ответник „София Комерс Кредит Груп“ АД е предявил,
при условията на евентуалност, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД за осъждане на С.Н.Г. *** Комерс Кредит Груп“ АД сумата в размер на 675,03 лв.,
представляваща непогасения остатък от предоставената в заем главница (чистата
стойност на кредита) по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
16.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба – 30.06.2020 г. до окончателното изплащане на
претендираната сума.
В насрещната
искова молба се твърди, че на 16.09.2019 г. между страните бил сключен Договор
за потребителски микрокредит от разстояние, по силата на който кредиторът „София Комерс Кредит Груп“ АД предоставил в заем на С.Н.Г. сумата от 800,00 лв. Ответницата по насрещния иск се
задължила да заплати заедно с главницата по кредита и фиксирана договорна лихва
в общ размер на 65,27 лв. и неустойка по чл. 7 от Договора за кредит в общ
размер на 562,45 лв. Общият размер на задължението по договора за кредит било
1427,72 лв. Същото следвало да бъде заплатено на 7 равни месечни вноски, всяка
от които в размер на 203,96 лв., формирана като сбор от 114,29 лв – главница,
9,32 лв. – договорна лихва и 80,35 лв. – неустойка. Ищецът твърди, че ответницата по насрещния иск С.Н.Г. заплатила сумата от 408,00 лева, с която погасила 241,00
лв. - дължимата неустойка, 42,00 лв. - договорната лихва и 125,00 лв. -
главница. Крайният срок за погасяване на кредита бил 16.04.2020 г. След
извършеното частично погасяване на дълга ответницата по насрещния иск С.Г. преустановила напълно плащанията по договора. Падежите
на всички вноски по погасителния план настъпили, но дължимите вноски не били
погасени от ответницата по насрещния иск.
Предвид
изложеното за ищеца по насрещния иск „София
Комерс Кредит Груп“ АД съществувал правен интерес от предявяване на осъдителните искове с правно
основание чл. 79 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 6 от ЗПФУР
срещу ответницата за сумата в общ размер на 1019,67 лв., представляваща сбор от 675,03 лв. - непогасена главница, 23,24
лв. – договорна лихва и 321,40 лв. – непогасен остатък от неустойка, дължима
поради неизпълнение на договорно задължение по § 7 от Договора.
Сочи, че ако главните осъдителни искове бъдат отхвърлени
като неоснователни, поради недействителност на процесния договор за кредит или
отделни негови клаузи, на основание чл. 23 от ЗПК „София Комерс Кредит Груп“ АД
има право да получи непогасения остатък от чистата стойност на кредита в размер
на 675,03 лв. Поради това за „София Комерс Кредит Груп“ АД е налице правен
интерес и от подаване на осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, при условията на евентуалност, за сумата от 675,03 лв.,
представляваща непогасения остатък от предоставената в заем главница.
Ищецът по насрещната искова молба ангажира доказателства.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
насрещната искова молба от С.Н.Г..
В открито съдебно
заседание ищцата С.Н.Г., редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален
представител. От пълномощника на ищцата – адв. Д.Ф. – САК е постъпила писмена молба, в която моли съда да бъде
уважен предявения от ищцата иск и да бъде отхвърлен насрещния иск на кредитора.
Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Ответникът
„София Комерс Кредит Груп“ АД,
редовно призован, не изпраща законен или процесуален представител в открито
съдебно заседание.
Съдът, като взе
предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Няма спор между
страните и с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че между страните е възникнало правоотношение по сключен Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г., по силата на който
ответникът „София Комерс
Кредит Груп“ АД предоставил на ищцата С.Г. заемни средства в размер на
800,00 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 24 %, при годишен процент
на разходите – 26,83 %, със срок за погасяване на заема от 7 месеца.
Единственото
спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в
процесния договор за кредит и водят ли те до неговата нищожност.
Съгласно § 6
от процесния договор за кредит, приет като писмено доказателство по делото, в
тридневен срок от сключването му, потребителят се задължава да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо
лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен
размер на трудовото възнаграждение над 1800 лв. или 2) поръчителство на две
физически лица, които да предоставят служебна бележка от работодател, доказваща
нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лв. и които отговарят на
следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор, да не са
кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора, да нямат
незаплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други
банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат договори за
поръчителство с кредитора; 3) банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на
територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа
неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят не
заплати в срок което и да е свое парично задължение по Договора за
потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на кредитора всички
дължими от потребителя суми след първо писмено изискване, отправено от
кредитора до банката гарант.
Според § 7
от процесния договор, в случай че потребителят не представи в срок някое от
обезпеченията по § 6 от договора за кредит, длъжникът се задължава да заплати
на кредитора неустойка в размер на 562,45 лв., платима на 7 равни вноски в
размер на 80,35 лв., всяка от които се добавя към съответната погасителна
месечна вноска и се дължи на нейния падеж, като общият размер на месечните
плащания на всеки съответен падеж по договора става в размер на 203,96 лв.
Страните не спорят,
че преди сключване на договора за кредит ищцата С.Г. е била запозната със Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити,
съдържащ параметрите на процесния договор за кредит, както и с Общите условия
на кредитора „София Комерс
Кредит Груп“ АД за предоставяне на
потребителски микрокредити от разстояние, които са приети като писмени доказателства
по делото.
От заключението на извършената
и приета съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните по делото,
която съдът кредитира като обективна, обоснована и компетентно изготвена от
вещото лице, се установява, че ГПР
по процесния договор е 26,83 %. Вещото лице е посочило, че в ГПР е включена
само договорната лихва. Годишният лихвен процент по договора е 24 %, а
годишният размер на законната лихва е 10%. Според вещото лице неустойка в
размер на 562,45 лв. при главница от 800,00 лв. се получава като към главницата
се приложи годишен лихвен процент от 70,30 %. Вещото лице е посочило, че ако
неустойката в размер на 562,45 лв. бъде включена в общите разходи по кредита,
то размера на ГПР би бил равен на 554,04 %.
При така установените
правнорелевантни факти, съдът намира от правна страна следното:
По предявените искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване
нищожността на Договор за кредит от 16.09.2019 г., съединени при
условията на евентуалност с искове по чл.
26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 3 и чл. 7 от Договора за кредит от 16.09.2019 г., като
неравноправни, противоречащи на добрите нрави и закона.
За уважаване на
така предявените искове в тежест на ищцата С.Г. е да докаже: наличие на
облигационно отношение с ответника; соченото основание за недействителност на
договора – неравноправност, съгласно ЗЗП и ЗПК, респ. соченото основание за
недействителност на клаузите на чл. 3 и чл. 7 от Договора за кредит –
неравноправност, съгласно ЗЗП и ЗПК.
В тежест на
ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е да установи индивидуално уговаряне
на оспорените клаузи.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по сключен Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г., по който ищцата С.Г.
е усвоила сумата от 800,00 лв.
Процесният
договор за кредит по своята същност е договор за потребителски кредит, намиращ правната си регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, срещу
задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма
- чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Ищцата С.Г. е физическо лице – потребител по смисъла на §13,
т. 1 от ДР от ЗЗП, тъй като е
сключила през 2019 г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в договора за
кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от
търговеца и ищцата не е имала възможност да влияе върху тяхното съдържание. Заемодателят
„София Комерс Кредит Груп“ АД има качеството на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4
от ЗПК.
За да се отговори на
въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат
предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни
клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до недействителност на договора. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Според т. 9 и т. 10
на чл. 11 от ЗПК договорът
трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В § 1, т. 1 от ДР от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
Следователно в ГПР, който представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва, следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една
от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В конкретния случай в договора за кредит е посочено, че
ГПР е 26,83 %, а възнаградителната лихва - 24 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това по какъв начин е формиран ГПР и кои точно
разходи се заплащат. Не става ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и възнаградителната лихва, която е част от него. По този начин длъжникът
е поставен в положение да не знае с каква точно сума е оскъпен кредита, която
дължи на кредитора и не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР, за да може длъжникът да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да сключи договора за кредит.
Отделно от това съгласно § 6, т. 6.1 и т. 6.2 от договора за кредит потребителят се е задължил да учреди в полза на
кредитора обезпечение, като неизпълнението на това му задължение е скрепено със
санкцията уговорена в § 7, а именно дължи неустойка в
размер на 562,45 лв. Видно от съдържанието на § 6, т. 6.1 и т. 6.2 от договора заложените изисквания и срокове за тяхното
изпълнение за предоставяне на обезпечение са изключително трудно изпълними, от което следва, че е сигурно настъпването на условията за
начисляване на предвидената неустойка. В тази връзка, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са почти неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. Явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението на срочното
задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е
станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно
непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са имали реално
очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая обаче кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира длъжника с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, която е предвидена да се кумулира към погасителните
вноски, което несъмнено води до скрито
оскъпяване на кредита.
Предвид гореизложеното съдът счита, че така уговорената неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и е само средство за
обогатяване на кредитора. На практика дължимата неустойка представлява вземане, което се
плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане по своята същност, макар и наречено от кредитора „неустойка“ е скрита допълнителна печалба за кредитора. Сама по себе си клаузата на § 6, т. 6.1 и т. 6.2 от договора за кредит противоречи на добрите нрави и добрите търговски
практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури
обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 от ЗЗП).
В случаите, в които търговецът създава предпоставки за
получаване на допълнителна парична облага във връзка с предоставения кредит и
когато това се прави с цел да се избегнат законови ограничения – размера на ГПР, да се реализира по-голяма печалба от страна на кредитора, чрез договаряне на по-високо възнаграждение, независимо
от начина на нейното наименуване - „неустойка“, то тази облага представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като елемент на
договорната лихва. Предвид изложеното съдът счита, че процесната
неустойка би следвало да бъде отразена при формирането на годишния лихвен процент (ГЛП) и при формирането на ГПР по договора за потребителски
кредит. Ако това беше сторено, видно от заключението на вещото лице, прието без възражения от страните, в този
случай би се формирал ГПР в размер на 554,04 % и ГЛП от 70,30 %. От това следва извода, че в случая е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която регламентира императивно, че максималният
размер на ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва,
дължима за просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление
на МС. При това положение посоченият в договора ГПР от 26.83 % очевидно не отговаря на реалния размер на ГПР, който би
се получил ако всички възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването
му. Фактически размерът на действителния ГПР се явява по-голям от
законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Това освен, че е
нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява и нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а съгласно чл. 22 от ЗПК неспазването на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК води до недействителност на процесния договор за кредит. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по
кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО. В случая се
установява, че и действителният размер на договорната лихва е 70,30 %, а не както е посочено в договора 24 %, т.е, че същият
значително надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин
накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица
изначална недействителност на кредитната сделка.
Следва да се посочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор за кредит относно определянето на процента възнаградителна лихва и
процента ГПР не могат да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, нито пък договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в
него не са включени двете клаузи, като се изходи от характера на този договор, който е възмезден, както и
това, че включването на клауза за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР
по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Предвид това, съдът
намира, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на
посочените клаузи по договора обуславя недействителността на целия договор.
Неспазването
на изискването в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК е достатъчно, за да се приеме, че договорът за кредит е недействителен,
на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, без да е необходимо
да се обсъждат останалите аргументи на страните.
За пълнота на
изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че не споделя довода на
ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, че доколкото в периода
22.10.2018 г. – 16.09.2019 г. ищцата сключила с ответното дружество четири
договора за кредит при същите условия, то това е категорично доказателство, че
същата е одобрявала параметрите и качеството на предоставяната от дружеството
финансова услуга. Обстоятелството,
че ищцата е имала нужда от парични средства и е сключила няколко договора за
кредит не може да санира пороците на процесното правоотношение. Предмет на
обсъждане в настоящото производство е единствено валидността на Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г., като всяко друго кредитно правоотношение между страните
е ирелевантно за процесния казус.
При положение, че съдът приема, че процесният договор за
кредит се явява нищожен, то не следва да разглежда евентуалните искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите на чл.
3 и чл. 7 от Договора за кредит от 16.09.2019 г., като неравноправни,
противоречащи на добрите нрави и закона, доколкото не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по тях.
По насрещните осъдителните искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 240 от ЗЗД
и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 6 от ЗПФУР:
За уважаване на така предявените искове в тежест на ищеца
„София Комерс Кредит Груп“ АД е да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение
по договор за заем, сключен с ответницата С.Г. чрез
средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на
ЗПФУР (в т.ч., че е предоставил информация на
потребителя - ответницата, съгласно чл.
8 от ЗПФУР, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора); предаването на заетата
сума от 800 лв. на ответницата; размерът на вземането и неговата изискуемост;
настъпил падеж на съществуващото главно вземане; валидно уговорена клауза за неустойка и възникнало основание за начисляване
на такава за процесния период в претендирания размер.
В тежест на
ответницата С.Г. е
да докаже положителния факт на изпълнението - че е заплатила претендираната от
ищеца сума.
В случая процесният Договор за
потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г. е нищожен. Доколкото
не е налице валидно облигационно отношение между страните, то предявените от „София Комерс Кредит Груп“ АД против С.Г. насрещни
осъдителени искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР за осъждане на С.Г. ***
Комерс Кредит Груп“ АД сумата в общ размер на 1019,67 лв., от която: 675,03 лв.
– незаплатена главница, дължима за периода 16.11.2019 г. – 16.04.2020 г. по
Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г.; 23,24 лв.
– договорна лихва за периода 16.02.2020 г. – 16.04.2020 г. и 321,40 лв. –
непогасен остатък от неустойка, дължима за периода от 16.01.2020 г. до
16.04.2020 г., поради неизпълнение на договорно задължение по § 7 от Договора, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба –
30.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, се явяват неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени.
По насрещния евентуален
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД:
Доколкото главните насрещни
осъдителни искове са неоснователни и отхвърлени, то съдът следва да се
произнесе по насрещния евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.
За уважаване на така предявения
насрещен евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът
„София Комерс Кредит Груп“ АД следва да докаже, че
е предал на ответницата С.Г. сумата в размер на 675,03 лв., а в тежест на
ответницата е да докаже, че е налице основание за получаването, респ. за
задържането на исковата сума.
Между страните
не се спори, че по процесния Договор за потребителски
микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г., сключен между страните, ответницата по насрещния иск С.Г. е
получила сумата в размер на 800,00 лв., както и
че е извършила плащане в
размер на 408,00 лв. Не е спорно по делото, че със сумата в размер
на 408,00 лв. са били погасени 125,00 лв. – главница, 42,00 лв. - договорна
лихва и 241,00 лв. - неустойка.
Установи се по делото, че плащането е извършено въз основа на обявен за
недействителен договор. Съгласно чл. 23
от ЗПК, в този случай потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно доколкото ищецът „София Комерс Кредит Груп“ АД е предал на ответницата по насрещния иск С.Г. сумата в размер на
800,00 лв., а последната е заплатила на кредитора сумата в размер на 408,00 лв., то с
тази сума следва да се погаси само част от предоставената главница,
представляваща чистата стойност на кредита. След приспадане на сумата от 408,00
лв. от предоставената сума от 800,00 лв, дължима остава сумата в размер на 392,00
лв., като дадена без основание по нищожен договор за кредит. Ето защо насрещният евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД се явява доказан
и основателен до размера на 392 лв., а за разликата над този размер до
претенираната сума от 675,03 лв. следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
В полза на ищеца по насрещния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД следва да се присъди законната лихва върху уважения размер на главницата от 392,00 лв.,
считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 30.06.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, доколкото такова искане е направено от ищеца по насрещния иск и същата представлява законна последица от
уважаването на иска.
По разноските:
При този изход на правния спор по предявения главен иск за прогласяване нищожността на договора за
кредит, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да
заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Д.Ф. адвокатско
възнаграждение в размер на 369.31 лв. Доколкото главният иск за прогласяване нищожността на
договора за кредит е уважен, а с
определение на съда ищцата е освободена от заплащане на държавна такса и
разноски, то на снование чл. 78,
ал. 6 от ГПК
в тежест на ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД следва да бъдат възложени и
направените разноски
в размер на 250,00 лв. за извършената съдебно-икономическа
експертиза, които са платени от бюджета на съда, както и сумата в размер на 57,11 лв. – държавна такса за
разглеждане на предявения иск.
Ищецът по насрещните искове „София Комерс Кредит Груп“ АД е направил своевременно искане
за присъждане на сторените по делото разноски. Видно
от представените по делото доказателства пред настоящата съдебна инстанция
страната е направила разноски в размер на 150,00 лв. - държавна такса и 360,00
лв. с ДДС - заплатено в брой адвокатско възнаграждане. За сторените разноски за
адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса са ангажирани
доказателства, съответно договор за правна защита и съдействие и вносни
документи. Неоснователно е релевираното от процесуалния представител на
ответницата по насрещните искове възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна, тъй като същото не надвишава мимума,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Когато между
същите страни са предявени евентуално съединени искове дължимата такса е една,
едно е и адвокатското възнаграждение. При отхвърляне на главните насрещни
искове, отговорността за разноски се определя в зависимост от изхода на делото
по насрещния евентуален иск. Съразмерно с уважената част от предявения
евентуален насрещен иск, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на
ответницата по евентуалния насрещен осъдителен иск следва да бъдат възложени
разноски в общ размер на 117,97 лв.
Съразмерно с отхвърлената част от
насрещните осъдителни искове, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА
вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения ищецът
по насрещните искове „София Комерс
Кредит Груп“ АД следва да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Д.Ф.
адвокатско възнаграждение в размер на 267,99
лв.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал.1 от
ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.11,
ал.1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, нищожността
на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 16.09.2019 г.,
сключен между С.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** и „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул.
„Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, като противоречащ на закона.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6 против С.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** насрещни осъдителени искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД
вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 6 от
ЗПФУР за осъждане на
С.Н.Г. *** Комерс Кредит Груп“ АД сумата в общ размер на
1019,67 лв., от която: 675,03 лв. – незаплатена главница, дължима за периода
16.11.2019 г. – 16.04.2020 г. по Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 16.09.2019 г.; 23,24 лв. – договорна лихва за периода 16.02.2020
г. – 16.04.2020 г. и 321,40 лв. – непогасен остатък от неустойка, дължима за
периода от 16.01.2020 г. до 16.04.2020 г., поради неизпълнение на договорно
задължение по § 7 от Договора, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 30.06.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, С.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „София
Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, сумата в размер на 392,00 лв. (триста деветдесет и два лева), представляваща непогасен остатък от предоставената главница от 800,00 лв,
получена без основание по нищожен Договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 16.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
392,00 лв, считано от датата на подаване на насрещната искова молба –
30.06.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
присъдената сума от 392,00 лв. (триста деветдесет и
два лева) до пълния претендиран размер от 675,03 лв. (шестстотин седемдесет и пет лева и три стотинки).
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати на адв. Д.Ф., САК, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата в размер на 369,31 лв. (триста шестдесет
и девет лева и тридесет и една стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение в настоящото
производство.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати на адв. Д.Ф., САК, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА, сумата в размер на 267,99 лв. (двеста
шестдесет и седем лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к.
„Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд – Велинград, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, сумата в общ размер на 307,11
лв. (триста и седем лева и единадесет стотинки), представляваща сбор от изплатен депозит за
възнаграждение за вещо лице от бюджета на съда и дължимата
държавна такса за разглеждане на иска.
ОСЪЖДА С.Н.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „София
Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в общ размер
на 117,97 лв. (сто и седемнадесет
лева и деветдесет и седем стотинки), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение и
държавна такса пред настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: