РЕШЕНИЕ
№ 726
гр. Пловдив, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Пламена Н. Славова - Милева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско
дело № 20225330113361 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно пасивно съединени искове от Б. М. срещу
„Инвест“ ООД и срещу „Инвест - С“ ООД. Твърди се, че ищцата е сключила с първото
дружество договор за кредит за сумата от 2000 лв., която следвало да се върне при ГРП
- 49,362 % и ГЛП – 40,80 % за срок от 24 месеца. Ищецът иска прогласяване на
нищожността на този договор, като счита за нарушени редица правила от ЗПК, а
именно: непосочване условията за прилагането на лихвения процент и непосочване
общия размер на дължимата лихва; неясно посочване в погасителния план кои суми се
отнасят до главница и кои до лихва; нарушаване правилата за посочване на ГПР, тъй
като не били посочени ясно какви конкретни разходи се включват в него, такъв
съставлявал и възнаграждението по договора за гаранция и същият следвало да се
включи, посочването на ГПР, което не е реално приложимото между страните.
Иска се прогласяване нищожността и на договор за гаранция, сключен с „Инвест
- С“ ООД за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, като се твърди, че
срещу задължението за плащане на сума в размер на 866,88 лв. реално липсва
насрещна престация, а се постига единствено увеличаване на дължимата сума по
кредита. Твърди се още, че кредитодателят и гарантът са свързани лица и
възнаграждението по договора за гаранция съставлява разход по кредита, който е
следвало да се включи в ГПР. Твърди, че с договора за гаранция не се цели
обезпечаване на кредита, а неговото допълнително оскъпяване и избягване на
ограниченията за размера на ГПР. Въз основа на изложеното счита, че последният
договор накърнява добрите нрави и заобикаля закона. Счита още, че договорът за
гаранция не е разбираем и не позволява на потребителя да разбере икономическите
последици от сключването му, поради което е недействителен като съдържащ
неравноправни клаузи.
1
Ищцата твърди, че е платила всички дължими суми по двата договора, но
поради тяхната недействителност иска връщане на платените по тях суми без
основание, а именно – сумата от 957,75 лв. по договора за потребителски кредит и
866,88 лв. по договора за издаване на гаранция. Претендират се и разноски.
В срок са постъпили отговори от двамата ответници, които оспорват
предявените искове като неоснователни. Ответникът Инвест ООД твърди, че при
сключване на договора за кредит са спазени разпоредбите на закона, като ГЛП не
противоречи на разпоредбите на ЗПК и размерът е фиксиран. Оспорва да е налице
нарушение на сочените от ищеца императивни разпоредби на ЗПК, както и да е налице
основание да се приеме, че са нарушение добрите нрави. Относно ГПР сочи, че същият
е определен по начина, посочен в закона – по формулата, посочена в Приложение № 1
от същия. Оспорва се да е налице основание за включване на договореното
възнаграждение по сключен от ищеца договор за издаване на гаранция, като в тази
връзка се сочи, че сключването му не е задължителен елемент от процедурата за
сключване на потребителски договори. Сочи се, че ищецът е решил да сключи договор
за гаранция, като по този начин си осигурява незабавно получаване на средствата по
кредита, без да следва дълъг път на проучване на неговата кредитоспособност. Моли
исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.
Ответникът „Инвест – С“ ООД посочва, че е финансова институция по смисъла
на ЗКИ, регистрирана като такава в БНБ, като сключването на гаранционни сделки е
част от предмета на дейност на дружеството. Твърди, че в конкретния случай ищецът е
избрал задължението му на кредитополучател да бъде обезпечено с издаване на
гаранция и се е обърнал към ответника, който не е страна по договора за кредит.
Посочва се, че е налице отделно правоотношение по сключения договор за гаранция, с
който ответникът поема задължението да обезпечи изпълнение на задълженията на
ищцата по договора за кредит. Оспорва твърдението на ищцата, че липсва насрещна
престация от ответника, като сочи, че неговото задължение е следствие от поведението
на ищцата и съответно ищцата заплаща възнаграждение за поетия от ответника риск.
На основание изложеното моли исковете да се отхвърлят и претендира разноски.
Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по
делото и закона, съдът приема следното от фактическа и правна страна.
Предявени са искове по чл.22 ЗПК, вр.с чл.11, ал.1, т.9, т.11 и т.10 от ЗПК за
прогласяване нищожността на сключения с „Инвест“ ООД договор за потребителски
кредит от 22.12.2017г. С оглед липсата на интерес от кумулативно произнасяне по
всички основания, липсата на заявена особена поредност от ищеца и еднаквата тежест
на пороците, основанията следва да се разгледат при условията на алтернативност и
уважаването на кой да е от исковете препятства разглеждането на останалите. Във
връзка с нищожността на договора за потребителски кредит кумулативно е предявен и
осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 957,75 лв., като
платена при начална липса на основание.
Предявени са и искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД, вр.с чл.19,
ал.4 от ЗПК и по чл.143 ЗЗП срещу "Инвест - С" ООД. Ищецът твърди едни и същи
факти, с които обосновава нищожност поради накърняване на добрите нрави и поради
заобикаляне на закона, а именно – че договорът за предоставяне на гаранция не цели
реално да обезпечи задължението по кредита и не предоставя насрещна престация,
поради което създава нееквивалентност, а цели да заобиколи изискването за размер на
ГПР, тъй като възнаграждението по него съставлявало също разход по договора за
кредит с оглед свързаността на двамата ответници. Съдът счита, че тези факти следва
да се квалифицират по чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК. Накърняването
на добрите нрави ищецът свързва с нееквивалентността на престациите, която обаче е
2
породена според него от реалната цел на договора за предоставяне на гаранция – да
заобиколи закона. При заобикаляне на закона винаги се стига и до нарушаване на
добрите нрави, но доколкото има специално основание, когато с разрешени средства се
постига забранен резултат, се касае за заобикаляне на закона. Твърденията на ищеца са
именно в този смисъл, а правната квалификация се дава от съда, поради което той не е
обвързан от посоченото от ищеца. Предявен при условия на евентуалност е и иск по
чл.143 ЗЗП, доколкото не е обоснован интерес от кумулативното му разглеждане с
първия иск и в съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на
ВКС, двата установителни иска срещу „Инвест – С“ ООД ще се разгледат при
евентуалност и в поредността на предявяване. Във връзка с иска за нищожност на
договора за гаранция се предявява и осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за
връщане на дадена при начална липса на основание сума в размер на 866,88 лв.
По иска по чл.22 ЗПК, вр.с чл.11, ал.1, т.9, т.11 и т.10 от ЗПК срещу „Инвест“
ООД и по иска по чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК срещу "Инвест - С"
ООД– за основателността им следва да са реализирани следните юридически факти:
сключен между страните договор за потребителски кредит, респективно договор за
издаване на гаранция с посочените от ищеца параметри, за който са налице сочените
пороци, нарушаващи, респективно заобикалящи изискванията на ЗПК.
Съдът намира исковете за основателни по следните съображения. Съдът счита,
че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само
формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните
по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално
сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. Страните не спорят, че са
сключили договор за потребителски кредит и договор за издаване на гаранция и двата
от 22.12.2017г. Установява се от приложените договори, че по силата на договора за
кредит на ищцата е дадена в заем сумата в размер на 2000 от „Инвест“ ООД, като общо
дължимата сума по договора била в размер на 2957,75 лв. съгласно Стандартен
Европейски формуляр. ГПР бил в размер на 49,362%. Договорът бил обезпечен с
поръчителството на едно физическо лице. Въпреки това на същата дата бил сключен
Договор за издаване на гаранция с „Инвест – С“ ООД, дружество, за което е общо
известно с оглед вписванията в Търговския регистър, че има същите съдружници,
каквито и първият ответник. По договора за издаване на гаранция ищцата се задължила
да плати сума в размер на 866,88 лв. – възнаграждение.
На първи място, следва да се има предвид свързаността между двамата
ответници – те имат еднакви съдружници, един и същ адрес на управление, посочен в
договора, и са подписали договорите с ищцата посредством един и същи търговски
пълномощник. Макар формално да се касае за два отделни юридически лица –
дружества с ограничена отговорност, при разпределяне на печалбата от дейността им
няма да има разлика за съдружниците дали вземанията срещу ищцата по договора за
кредит ще принадлежат на кредитодателя „Инвест“ ООД или на платилия ги гарант –
„Инвест – С“ ООД в случай на активиране на гаранцията и встъпване в правата на
първоначалния кредитор. Разликата е само в полза на двете дружества (в лицето на
получаващите дивидент от дейността им) и тя се изразява в допълнително вземане за
възнаграждението по договора за гаранция. Поради посочената свързаност между
двете дружества и последствията, свързани с осъществяваната печалба от
съдружниците им, следва да се приеме, че договорът за издаване на гаранция наистина
преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на
допълнително възнаграждение. Вярно е, че сключването на договора за издаване на
гаранция не е задължително условие за сключване на договора за потребителски
кредит, но самият ответник „Инвест“ ООД в отговора си сочи, че това бил начин за по-
3
бързо отпускане на кредита. Следователно, икономически по-слабата страна е била
ангажирана да сключи договор със свързаното с кредитодателя лице, ако иска да
получи заемните средства по-бързо. От друга страна, ако възнаграждението в размер
на 866,88 лв. беше уговорено в договора за потребителски кредит и включено в
годишния процент на разходите, то би нарушило забраната на чл.19, ал.4 ЗПК ГПР - да
не надвишава 5-кратния размер на законната лихва. За този извод не са необходими
сложни изчисления, доколкото ГПР е в размер на 49,362 %, като включва единствено
сумата от 957,75 лв. – оскъпяването по договора за потребителки кредит. При добавяне
на още 866,88 лв., сума близка по размер на първата, ГПР със сигурност би надвишило
законовия максимум от около 55 %. При това положение с разрешени средства:
договор с юридическо лице, което формално е отделно и различно от кредитодателя,
уговаряне на възнаграждение за привидно предоставена услуга по обезпечаване
(привидно, доколкото се касае за дружество със същия персонален състав и реално се
стига до обезпечаване на собствени вземания), се постига забранен от закона резултат
– да се начисли и получи допълнително възнаграждение, което надвишава законовия
максимум на разходите по кредита. Поради изложеното договорът за издаване на
гаранция е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй
като чрез него се заобикаля закона. От изложеното следва, че сумата от 866,88 лв.
следва да е включена в ГПР като разход по кредита, съставляващ допълнително
възнаграждение, каквато е реалната му същност, а съгласно чл.19 от ЗПК, в ГПР се
включват възнаграждения от всякакъв вид, вкл. на посредници при сключване на
договора, а с още по-голяма сила - възнаграждение, което ще се разпредели в печалба
на същите физически лица, дали кредита чрез дейността на едно от двете дружества и
обезпечили го чрез дейността на другото дружество. Правилен е доводът на ищцата, че
това възнаграждение е следвало да се включи в ГПР и че ГПР следва да отговаря на
реално прилагания процент на разходите в отношенията между страните. Това условие
обаче не е изпълнено, поради което Договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и на основание чл.22 ЗПК е недействителен. Както
се посочи по-горе изискването не е самоцелно, а следва да се посочи реално
приложимият ГПР, а не всеки произволно избран от кредитора ГПР, невключващ
скрити разходи, възложени на потребителя чрез заобикаляне на закона. Поради това
посочването на ГПР, което не е реално приложимото между страните, се равнява на
непосочването на ГПР изобщо. Ето защо не е спазено изискването договорът да
съдържа ГПР. При установяване на едно от основанията за нищожност по чл.11 ЗПК,
не следва да се разглеждат останалите основания по чл.11 ЗПК. Двата установителни
иска за недействителност на договора за потребителски кредит и на договора за
издаване на гаранция се явяват основателни, поради което ще се уважат, а иска на
основание чл.143 ЗЗП не следва да се разглежда като предявен при евентуалност.
По исковете по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД следва да се установи, че ищцата е
платила по двата договора претендираните суми, без за това да е било налице
основание. Двамата ответници са посочили писмено пред съда,че не оспорват и
признават, че ищцата е платила дължимите суми по двата договора. Като признание на
факт, неизгоден за страната, която го прави, съдът приема, че тези изявления доказват в
пълна степен предаването на процесните суми от ищцата на всеки от двамата
ответници. Поради нищожността на договора за издаване на гаранция платената като
възнаграждение сума в размер на 866,88 лв. е получена при начална липса на
основание и подлежи на връщане на ищцата. Същото се отнася и за сумата в размер на
957,75 лв., платена по нищожния договор за потребителски кредит над размер на
дължимата главница в размер на 2000 лв. Съгласно чл.23 ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит, потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не и лихви и други разходи. След като ответникът признава, че ищцата е
4
платила всички дължими суми по кредита, а именно – посочената по-горе сума от
2957,75 лв., но дължи връщане само на 2000 лв., то сумата от 957,75 лв. се явява
платена без основание и подлежи на връщане. Поради изложеното основателни се
явяват и осъдителните искове, предявени от ищцата срещу всеки от двамата ответници,
и ще се уважат.
При този изход от спора, в тежест на ответниците ще се възложат разноските в
производството - 268,31 лв. за държавна такса, които следва да плати в полза на
бюджета на Държавата по сметка на РС Пловдив, тъй като ищцата е била освободена
от такси и разноски. Ищецът е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по
всеки от четирите уважени иска при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Съгласно чл.2,
ал.5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията към ДВ, бр. 68 от 2020г. (действаща към датата на сключване на договора
за защита и съдействие от 13.09.2022г.), възнагражденията се определят за всеки иск
поотделно, като според цената им на основание чл.7, ал.2 от същата наредба, се дължи
минимално възнаграждение, както следва: по иска за нищожност на договора за
потребителски кредит – 437,04 лв. и по 300 лв. за всеки от останалите три иска, или
общо – 1337,04 лв., които ще се присъдят в тежест на двамата ответници. Над тези
размери искането за адвокатско възнаграждение не е основателно, тъй като е
изчислено по последното изменение на Наредбата, но то не е действало към датата на
сключване на договора за защита и съдействие, когато е възникнало правото на
адвоката на възнаграждение.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. „Лайош Кошут“ № 1,
по предявения от Б. В. М., ЕГН: **********, с адрес: *****, иск с правно основание
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, че Договор за потребителски кредит от
22.12.2017г., сключен между „ИНВЕСТ“ ООД и Б. В. М., е недействителен, тъй като
не съдържа годишния процент на разходите по кредита.
ОСЪЖДА „ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК: ********* да плати на Б. В. М., ЕГН:
**********, по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, сумата в размер
на 957,75 лв., платена от Б. М. по недействителен Договор за потребителски кредит от
22.12.2017г. над размера на чистата стойност на кредита, и получена от „ИНВЕСТ“
ООД без основание.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ИНВЕСТ-С“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. „Лайош Кошут“ № 1,
по предявения от Б. В. М., ЕГН: **********, с адрес: *****, иск с правно основание
чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, че Договор за издаване на
гаранция от 22.12.2017г., сключен между „ИНВЕСТ - С“ ООД и Б. В. М., е нищожен,
тъй като заобикаля законовата забрана годишният процент на разходите да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
ОСЪЖДА „ИНВЕСТ-С“ ООД, ЕИК: ********* да плати на Б. В. М., ЕГН:
**********, по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, сумата в размер
на 866,88 лв., платена от Б. М. като възнаграждение по нищожен Договор за издаване
на гаранция от 22.12.2017г., и получена от „ИНВЕСТ-С“ ООД без основание.
ОСЪЖДА „ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК: ********* и „ИНВЕСТ-С“ ООД, ЕИК:
5
********* да платят в полза бюджета на Държавата, по сметка на РС Пловдив,
сумата в размер на 268,31 лв. за държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК .
ОСЪЖДА „ИНВЕСТ“ ООД, ЕИК: ********* и „ИНВЕСТ-С“ ООД, ЕИК:
********* да платят на адвокат Д. В. М., с № 1*****, сумата в размер на 1337,04
лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
6