№ 739
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100511414 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20135954 от 10.06.2021 г., постановено по гр. дело № 1240/2021 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав, са уважени предявените от ищците С. А. П. и М. А. П.
срещу С.О., активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59 от
ЗЗД за осъждане на С.О. да заплати в полза на всеки от ищците сумата от по 17 830, 00 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от 11.09.2018г. до
11.01.2021г. на 1/14 идеална част от 3832 кв.м. от имот с пл. № 170 в кв. 187А по плана на
гр. София, местност „Южен парк“, целият с площ от 3873 кв.м., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 11.01.2021г. до окончателното й плащане.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на всеки от ищците - С. А. П.а –
В. и М. А. П., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от по 1928, 10 лв., представляваща
направени по делото разноски в производството пред СРС.
Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника С.О.,
представлявана от Й.Ф.а, чрез пълномощника – юрк. К. Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност,
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Въззивникът
поддържа, че съдът неправилно достигнал до извод за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД,
тъй като общината е владяла процесния недвижим имот напълно основателно. Сочи, че в
случай, че съдът е достигнал до извод, че това твърдение не отговаря на фактическата и
правна обстановка по делото, то е следвало извършеното владението на имота да бъде
квалифицирано като попадащо в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Сочи, че необосновано
съдът е приел, че ищците са лишени от възможност да ползват имота по вина на С.О., както
и от възможността да използват произтичащите от него граждански плодове. Твърди, че в
1
конкретния случай не е изследвано обстоятелството дали обедняването на ищците и
обогатяването на С.О. произтичат от един и същи факт, като съдът не е съобразил наличието
на реално възможност за събирането на месечния наем, посочен от вещото лице. Не било
доказано С.О. да е спечелила в резултат на извършвана от нея търговска дейност, а
присъденото обезщетение било формулирано единствено на базата на събития, за които не
било сигурно дали са могли да се случат или не. В жалбата се сочи още и че с оглед на
обстоятелството, че имотът попада в терен на реализиран обществен парк, то отношенията
между страните по делото следва да бъдат уредени съгласно специалното правило на чл. 62,
ал. 5 ЗУТ, което изключва прилагането на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. Твърди, че
между същите страни, на същото основание, но за различен период е водено гражданско
дело № 59265 от 2016г. по описа на СРС, ГО, 165 състав, което е прекратено във връзка с
цитираната от ответника съдебна практика. При условията на евентуалност посочва, че
определеното обезщетение е прекомерно завишено с оглед на обстоятелството, че в
процесния имот не може да се реализира каквато и да е търговска дейност и въпреки
изричното противопоставяне за приемане на експертизата, съдът е определил обезщетението
на база посочения от вещото лице месечния наем. По изложените съображения моли съда да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове, а при условията на евентуалност – да намали присъдените обезщетения.
Въззиваемите ищци - С. А. П. и М. А. П., чрез пълномощника си - адв. И. Ю., с
надлежно учредена представителна власт по делото, са подали в срок отговор на въззивната
жалба, в която поддържат становище за нейната неоснователност по подробно изложени
съображения. Считат, че първоинстанционното решение е правилно, в пълно съответствие с
установените на база събраните доказателства фактически обстоятелства. Твърдят, че съдът
правилно е квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД. Сочат, че общината не е изпълнила
задължението си на основание чл. 62, ал. 5 ЗУТ, в резултат на което приложение намира
субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД, като считат, че цитираната от ищеца съдебна практика
представлява изолиран случай и не следва да намери приложение. Сочат като правилно
определен размера на дължимото се обезщетение от вещото лице съобразно средния пазарен
наем и характера на процесния имот. Поради което молят решението да бъде потвърдено.
Претендират направените по делото разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като
по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
От представените по делото удостоверение за наследници № 3041 от 03.11.2020,
крепостен акт №675, дело 1171 от 30.04.1910г., нотариален акт № 1479, дело № 3147 от
05.11.1911г. по описа на Нотариус при СОС, заповед № РД – 57-564/10.07.1993г. на кмета на
Столична голяма община и Решение от 27.11.1998г., постановено по гр.д. №405/1998г. по
описа на Софийски апелативен съд, 4 състав, влязло в законна сила на 28.11.1998г. се
установява обстоятелството, че в периода от 11.09.2018г. до 11.01.2021г. всеки един от
ищците е бил собственик на 1/14 идеална част от 3832 кв.м. от имот с пл. № 170 в кв. 197А
по плана на гр. София, местност „Южен парк“, целият с площ от 3873 кв.м., който имот се
2
намира на територията на „Южен парк“ в гр. София, като съгласно заключението на
изслушаната СТЕ е налице идентичност между описания в исковата молба поземлен имот и
двете части на имотите, описани в Заповед № РД РД – 57-564/10.07.1993г. на кмета на ГСО с
площ от 1 410 кв.м. и Решение от 27.11.1998г., постановено по гр.д. №405/1998г. по описа
на Софийски апелативен съд, 4 състав, влязло в законна сила на 28.11.1998г., до какъвто
обосновано е достигнал и СРС.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите,
на които основава своите искания или възражения. В случая ищецът е доказал правото си на
собственост върху посочените имоти, като с оглед на обстоятелството, че ответникът не
оспорва да е ползвал процесният имот по предназначение, то последният е следвало да
докаже правното основание, въз основа на което е имал право да го ползва в периода
11.09.2018г. – 11.01.2021г., каквото доказване обаче не е проведено в хода на
първоинстанционното производство.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че за уреждането така възникналите
между страните отношения по повод ползването на имота следва да се приложат правилата
за неоснователното обогатяване, уредени в чл. 59 ЗЗД. Визираната разпоредба предвижда
възможност за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е
обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, до
размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това
и фактическото препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото
функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на
възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена
облага по друг начин. Обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно
лице, но и когато са спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е и
настоящият случай.
С оглед на изложеното неоснователно се явява изтъкнатото във въззивната жалба
оплакване съгласно което фактите по делото следва да бъдат квалифицирани, като
попадащи в състава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и въз основа на него да бъде определен изхода на
спора. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на въззивника срещу уважаването на
иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД заради невъзможността да бъде претендирано
обезщетение въз основа на субсидиарния фактически състав на неоснователното
обогатяване, тъй като имотът се намира в парк и като такъв подлежи на отчуждаване по реда
на чл. 62, ал. 5 ЗУТ. Според трайната практика на ВКС по аналогични случаи – напр.
Решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г, ГК, ІІІ ГО на ВКС, Решение № 208
от 09.04.2019 г по гр. д. № 3392/17 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 185 от 04.01.2018 г. по
гр. д. № 937/17 г на ВКС, III ГО - правната квалификация в случаи, сходни на настоящия, е
именно по чл. 59 ЗЗД. Настоящият състав споделя цитираната трайна практика на ВКС
/идентична и в случаите на ползване на чужд имот от друго частно лице/, съгласно която
приложим следва да бъде субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД.
От друга страна, следва да бъде посочено, че разпоредба на 62, ал. 5 от ЗУТ
предвижда, че когато в терените, определени за озеленени площи - публична собственост,
попадат поземлени имоти - частна собственост, те се отчуждават по предвидения в закона
ред. Докато имотът не бъде отчужден, ползващият без правно основание обект на чужда
собственост дължи да обезщети собственика, което обезщетение е предвидено да бъде
заплатено по реда на чл. 210, ал. 4 ЗУТ и е платимо еднократно на отчуждения собственик.
Решение № 2 от 14.02.2020 г по гр. д. № 2296/19 г на ВКС, III ГО, на което се позовава
въззивникът и съгласно което разпоредбата на чл. 62, ал. 5 ЗУТ е пречка да се приложи чл.
59 ЗЗД в случай на ползване от община на реституиран частен имот не се отнася до сходен
от фактическа страна случай. Различни са съображенията на състава на ВКС, въз основа на
които е отхвърлен искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В цитираното решение е прието, че съдът не
3
може да приеме за установено правото на собственост по признание на иска, както и че
дължи да упражни косвен съдебен контрол върху заповедта за отмяна на отчуждаването,
след като не е потвърдена със съдебно решение. С оглед на което, следва да бъде посочено,
че настоящата хипотеза е различна от тази по горецитираното решение, поради което
неоснователно е оплакването на жалбоподателя, съгласно което не са налице
предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД с оглед на субсидиарния му характер. На
още по-голямо основание следва да бъде посочено, че процесният имот не представлява
имот, предназначен за публично ползване, доколкото съгласно Решение от 27.11.1998г.,
постановено по гр.д. №405/1998г. по описа на Софийски апелативен съд, 4 състав, влязло в
законна сила на 28.11.1998г. в отношенията между ищците и ответника е признато, че
имотът представлява частна собственост.
Твърдението на въззивника, че между страните, на същото основание, но за различен
времеви период е водено гражданско дело № 59265 от 2018г. по описа на СРС, ГО, 165
състав, което е било прекратено с оглед на приетото в Решение № 2 от 14.02.2020 г по гр. д.
№ 2296/19 г на ВКС, III ГО не следва да бъде разглеждано като относимо към предмета на
въззивното производство, тъй като по никакъв начин не ангажира настоящия състав.
Въз основа на изложеното и с оглед на квалификацията на предявеният иск с
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, безспорно в случая се доказват елементите от фактическия му
състав, а именно: – 1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника,
при което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили
обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото
разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец, поради
което следва да бъде направен обоснован извод, че предявените искове са доказани по
основание, а по отношение на размера на исковете за обезщетение от неоснователно
обогатяване във връзка с ползване без основание на собствения на ищците имот следва да се
отбележи следно:
Отговорността на неоснователно обогатилият се да обезщети собственика се изразява
в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на
собственика и обогатяването на ответника са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем
за процесния имот, която би получил за спорния период. (в този смисъл и решение № 252 от
23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС). С оглед на това обезщетението за
неоснователно ползване на имота трябва да се определи според реалното състояние на
имота - както според статута му, така и с оглед на включените в него части, които подлежат,
респективно не подлежат на застрояване. По делото е представена съдебно-техническа и
оценителна експертиза на недвижими имоти, която настоящият състав на съда намира за
компетентно и обективно дадена и кредитира с доверие, от която се установява, че
пазарният наем за ползване на процесния имот, съобразно наследствените квоти на ищците
от по 1/14 ид.ч., за периода 11.09.2018г. до 11.01.2021г. възлиза на 17 820, 07 лева за всеки
от тях, до който размер предявените искове са основателен и доказани. Тази суми изразяват
размера на настъпилото за ищците обедняване за сметка на обогатяването на ответника,
вследствие на осъщественото от страна на ответника ползване на собствените на ищеца
недвижими имоти.
С оглед изложеното съдът намира възражението за прекомерно завишаване на
определеното обезщетение за неоснователно. Във връзка с направените оплаквания във
въззивната жалба следва да бъде посочено, че ирелевантно за уважаването на иска по чл. 59
ЗЗД е обстоятелството дали с оглед на характеристиката на имота и включването му в
„Южен парк“ е било възможно развиването на търговска дейност, дали С.О. е събирала или
е имала възможност да събира месечен наем, както и дали е реализира печалба от
извършвана от нея търговска дейност, доколкото достатъчно е да се установи, имотът се
4
ползва без правно основание и по този начин ограничава възможността на титулярите на
правото на собственост да упражняват правата си.
Не следва да бъде споделено и оплакването за порочност на представената по делото
съдебно-техническа и счетоводна експертиза, доколкото вещото лице е отговорило на
поставените задачи, даденото заключение е обосновано и не са били налице съмнения за
правилността му. С оглед на обстоятелството, че не са били установени предпоставките по
чл. 201 ГПК за допускане на повторна експертиза, първоинстанционният съд не е допуснал
извършване на такава в съответствие с правилата на процесуалния закон. Изводът за
достоверност и обективност на представената експертиза не се разколебава поради
обстоятелството, че заключението се базира на справки, направени в сайта на Район
„Триадица“. Вещото лице изрично е посочило, че поради липса на данни относно средни
наемни цени на търговски обекти в паркове и вътрешно-квартални пространства в София,
направените в експертизата изчисления са единственият възможен начин за определяне на
среден пазарен наем, като същите не са произволни, а се основават на приложен
сравнителен метод от вещото лице и при отчитане на техническите характеристики на
процесния имот, местоположението му и изградената инфраструктура в района. Ето защо и
няма основания експертизата да не бъде кредитирана, а доводите в обратен смисъл,
поддържани във въззивната жалба, настоящият състав намира за неоснователни.
Поради съвпадение на крайните изводи на СГС с тези на първата инстанция,
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без
уважение.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция въззивникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на С. А. П.а и М. А. П. на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273
ГП общо сумата от 2600,00, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС по Договор за правна защита и съдействие от 03.09.2021 г.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20135954 от 10.06.2021 г., постановено по гр. дело №
1240/2021 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, ул. „*******, представлявана от кмета Й.Ф.а да
заплати на С. А. П.а – В., ЕГН: ********** и М. А. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ж.к. „******* ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 2600,00,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС по
Договор за правна защита и съдействие от 03.09.2021 г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6