Решение по дело №1633/2023 на Районен съд - Кюстендил

Номер на акта: 921
Дата: 2 октомври 2024 г. (в сила от 29 октомври 2024 г.)
Съдия: Калин Кирилов Василев
Дело: 20231520101633
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 31 юли 2023 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 921
гр. Кюстендил, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20231520101633 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба с вх. № 7688/31.07.2023 г., депозирана от
К. И. М., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул. "**********" №**, чрез
адв. Д. М., против „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. “Оборище“ №13Б, представлявано от С.
Н. Т..
В исковата молба се твърди, че на 21.11.2022 г. между К. И. М. и „СТИК
- КРЕДИТ“ АД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние
№ 905974. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 1
200, 00 лева, а срокът за погасяване – 6 месеца. Годишният лихвен процент
/ГЛП/ бил определен в размер на 36 %, а размерът на годишния процент на
разходите – 42, 58 %. Така размерът на общата сума, която следвало да върне
ищецът бил 1342, 43 лева. В чл. 17, ал. 1 от процесния договор било
уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант - отговарящ на критериите, посочени в Общите условия, или банкова
гаранция в полза на кредитора, а в чл. 27 страните уговорили, че в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 17, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоения кредит, която се
заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът заявява,
че на това основание му била начислена неустойка в общ размер на 756, 00
лева, тъй като не представил в срок обезпечение, а общата сума която
следвало да върне нараснала до 2 098, 43 лева. Посочва се, че
1
кредитополучателят погасил изцяло задълженията си по договора за кредит.
Навеждат се доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор е
недействителен. Твърди се, че същият е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр.
чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Ищецът
смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Не му било предоставено и копие от
договора, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ. На
следващо място, договорът се счита за нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т.
10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В
нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит
ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Не ставало
ясно как е формиран ГПР и как същият се съпоставя с ГЛП. На това основание
се посочва, че реалният размер ГПР по договора многократно надвишава
допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като към него трябвало да се прибавят
описаните в договора такси и разноски.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, същият дължи на заемодателя неустойка. Ищецът твърди, че
така уговореният срок е твърде кратък, което води до нищожност на договора
на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Твърди се, че вменяването на задължение на заемателя да представи
обезпечение след като кредитът е отпуснат противоречи на задължението на
заемодателя да извърши предварителна преценка на кредитоспособността на
потребителя. В допълнение се посочва, че настоящият случай касае договор за
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, а неустойката
за неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко претърпени
вреди, какъвто бил настоящият случай, е типичен случай за неустойка, която
цели единствено неоснователното обогатяване на кредитодателя. С оглед
горното, се твърди и че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД във вр. чл. 33, ал. 1 от ЗПК като по силата на процесния
договор така уговорената неустойка се кумулира с мораторна лихва, което
ищецът оценява като недопустимо. Твърди се, че непредоставянето на
обещаното обезпечение е свързано с предвидените в чл. 71 ЗЗД последици, а в
случая кредиторът вместо да санкционира заемателя с предсрочна
изискуемост, начислява неустойка, разсрочена заедно с периодичните вноски.
На това основание се твърди, че нито една от страните не е имала реално
намерение да бъде предоставено обезпечение, а уговореното като дължима
неустойка задължение всъщност представлява възнаграждение, дължимо под
условие. Ищецът заявява, че клаузата за неустойка не е индивидуално
уговорена, а е неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП. Същата следвало да бъде включена в размера на ГПР, а невключването й
водело до нищожност на договора като цяло и представлявало „заблуждаваща
2
търговска практика“, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Заявява се, че това е попречило на потребителя да направи адекватно
сравнение на кредитите на единния пазар, в противоречие с директива
2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК. Ищецът смята, че грешното посочване на
размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
На следващо място, ищецът заявява, че договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26,
ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е
нищожна поради противоречие с добрите нрави с оглед това, че в размера й
следва да се включи и начислената неустойка, което води до многократното
завишаване на размера на ГЛП. В условията на евентуалност, при положение,
че съдът приеме договора за действителен, се изразява мнение за нищожност
на отделни негови клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите
прави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, в
частност на клаузата, с която е начислена неустойка.
С оглед гореизложеното е отправена молба до съда да постанови
решение, с което да прогласи недействителността на клаузата на Договор за
паричен заем № 905974/21.11.2022 г. сключен между К. М. и „СТИК -
КРЕДИТ" АД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0, 9 % от
стойността на усвоената сума на ден, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и
да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 10, 00
лева /частична претенция от общо 756, 00 лв./, представляваща недължимо
платени суми по потребителски кредит № 905974/21.11.2022 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноските по
делото, включително адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна е депозирала писмен
отговор. Ответникът изразява становище за допустимост, но неоснователност
на предявените искове. Заявява, че в действителност на 21.11.2022 г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 905974, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца
заемна сума в размер на 1 200 лв., която кредитополучателят е бил длъжен да
върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването й съгласно изготвен
погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система
за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от
кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата
ответното дружество погасило служебно задължението на ищеца по
предходен кредит и предоставило остатъка от заемната сума на разположение
на същия съгласно негово желание на каса на „Изи пей“.
Посочва се, че в чл. 20 и следващите от посочения договор била
предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни
3
задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.
Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира подобна
неустойка. Описана е процедурата по сключване на договор от разстояние
като се разяснява, че страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние, която се инициира от лицето, кандидат за
отпускане на кредита. В случая се твърди, че ищецът е попълнил електронна
заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество, чрез създаден
личен профил. Заявява се, че след попълване на заявлението за
кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6, ал. 2 от Общите условия
на кредитора, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна
информация, включваща СЕФ, а за да завърши заявката потребителят
натиснал бутон „Вземи парите“, което действие се окачествява като
потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на
потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за
потребителски кредит, като ако е съгласен с неговото съдържание,
потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният дал
своето недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и изразил воля
за неговото сключване. След одобрението на подадената заявка от страна на
„СТИК - КРЕДИТ“ АД за отпускане на сумата посочена от ищеца, на
електронна поща посочена от него в заявката, били изпратени автоматично
проект на Договор за потребителски кредит - кредитна линия, сключен от
разстояние № 905974 от 21.11.2022 г. с приложение № 2 Погасителен план
към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ),
съдържащи предвидената в закона задължителна информация при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.
В отговора на исковата молба изрично се заявява, че неустойка за
непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството,
но въпреки това клаузата, предвиждаща начисляването й е валидна и
законосъобразна. Посочва се, че неустойката представлява самостоятелен
договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, с оглед което се счита, че по
отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48/ЕО, а общите условия на ЗЗД. Изразява се становище, че
неустойка се дължи, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя
е уговорена. В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично
задължение за предоставяне на обезпечение, а изпълнението не било
обезпечено с други правни способи. Видът на неустойката се определял в
зависимост от това, дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент
своето задължение, с оглед на което и размерът на неустойката се определял
като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде
изпълнено задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя.
Посочва се още, че видно от договора неустойката се дължи единствено за
периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако
такова бъде предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест
като причина за евентуалното начисляване на такава неустойка се изтъква
единствено виновното поведение на ищеца.
4
Твърди се, че уговореният в чл. 46, ал. 1 от ОУ размер на неустойката
изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага, а неустойката не излиза извън присъщите й функции.
Счита се, че вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение са очевидни като кредиторът е лишен от гаранция, че неговото
вземане ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. С
оглед гореизложеното, се отбелязва, че задължението за предоставяне на
обезпечение и неблагоприятните последици от неизпълнението му не
противоречат на добрите нрави.
В отговора се твърди още, че няма въведено ограничение за
максималния размер на дължимата неустойка, а противоречието с добрите
нрави се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа
размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Посочва се, че ако съдът
приеме уговорената неустойка за прекомерна, нейният размер следва да бъде
намален, а не цялата клауза да бъде обявена за недействителна. В допълнение
се сочи, че тъй като неустойката представлява предварително определено
обезщетение, е нормално размерът й да е предварително уговорен между
страните и включен като част от погасителните вноски, като в договора
изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на
чл. 20 от договора, а именно в случай, че заемателят не представи
обезпечение.
С оглед горното се счита, че клаузата за неустойка не следва да бъде
прогласена за нищожна, а не била налице и изначална невъзможност да се
осигури от заемателя поръчител, който да отговаря на посочените в договора
изисквания. Заявява се, че ищецът е бил запознат с условията на договора,
преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото електронно
съобщение и приложения към него СЕФ, след което и с изпращането на
второто електронно съобщение), като същият не е бил длъжен да сключва
договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което
да отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищецът е действал
недобросъвестно, като по този начин е нарушил чл. 12 от ЗЗД. Неустойка се
начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение. Сочи се още, че
няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение като това е допустимо да стане преди подписването на договора,
но е възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.
С молба с вх. № 1663 от 09.02.2024 г. от ищеца е изразена воля за
изменение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД чрез неговото увеличение,
като същият да се счита предявен за сумата от 209, 34 лв., представляваща
сбор от платени без основание неустойка в размер на 194, 34 лв. и 15 лв. за
уведомителни СМС-и, което е допуснато от съда в открито съдебно заседание
на 13.09.2024 г.
В проведените открити съдебни заседания страните не се явяват и не се
представляват. Приложени са писмени документи като доказателства по
делото и е приета допусната по делото съдебно-счетоводна експертиза.
5
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност от
представените заверени копия на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 905974/21.11.2022 г. и на Погасителен план към
него е видно, че договорът за кредит е сключен на 21.11.2022 г. между ищеца
К. И. М., в качеството му на потребител и ответното дружество "СТИК-
КРЕДИТ" АД, в качеството му на кредитор, който се е задължил да
предостави на потребителя-ищец, кредит (паричен заем) в общ размер на 1
200 лева, при уговорен лихвен процент по кредита в размер на 36% и годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 42, 58%, с обезпечения - поръчител
или банкова гаранция, със срок за погасяване 6 месеца. В посочения договор
за потребителски кредит е записано, че общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора, е в размер на 1 342, 43
лева, като в погасителния план към договора е описано, че общо дължимата
сума по кредита обхваща главница + лихва, а когато не е осигурена
гаранция/поръчител, общо дължимата сума по кредита включва главница +
лихва + неустойка и същата е в размер на 2 017, 84 лева.
В чл. 17 от цитирания договор е посочено, че в случай, че страните са
договорили обезпечение, потребителят е длъжен в срок до 3 дни от сключване
/подписване/ на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД
със и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или следва да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, като срокът
на валидност на банковата гаранция трябва да е най - малко 30 дни след
падежа на последната вноска. Съгласно чл. 27 от договора, в случай, че
потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17 от договора,
същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. В ал. 2 на визираната разпоредба е посочено, че
неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.
С оглед обстоятелството, че в процесния договор за потребителски
кредит е отбелязано, че същият се счита сключен с изразяване на съгласие от
потребителя по реда, посочен в ОУ, се установява, че договорът за кредит е
сключен при общи условия, които съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК и видно от
самият договор, са неразделна част от последния, като заверено копие от
Общите условия е приложено и прието по делото, ведно със заверено копие и
на Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за
6
потребителските кредити, съдържащ условията по предоставения кредит.
Представено и прието като доказателство по делото е и заверено копие
на заповед БНБ - 61374/06.07.2016 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ
управление "Банков надзор", от която се установява, че ответното дружество е
вписано в Регистъра на финансовите институции при БНБ с рег. № BGR00370.
От приложеното по делото заверено копие на разписка за извършено плащане
от страна на ответното дружество в полза на ищеца /л. 52 от делото/, се
установява, че ищецът, в качеството си на получател, е усвоил сума в размер
на 325 лева по кредит № 905974.
Представено е и заверено копие на разписка от 31.01.2023 г., от която е
видно, че ищецът е превел на ответното дружество сума в размер на 1 326, 60
лева, с посочено основание на плащането – пълно погасяване К. И. М.
********** /л. 12 от делото/.
Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана от съда в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, общият размер на кредита е 1 200 лева, от които реално е
получена сума в размер на 325 лв. и е рефинансирана сума в размер на 875 лв.
Общо платената сума от ищеца е в размер на 1 488, 07 лева, като включва:
главница – 1 200 лева; договорна лихва - 77 лева; 194, 34 лева – неустойка; 1,
73 лева - начислена наказателна лихва; 15 лева – разходи за уведомяване.
Експертът е отговорил и на въпроса в случай, че начислената неустойка по чл.
27, ал. 1 от договора бъде включена при изчисляване на ГПР, то при 36 %
годишна лихва, ГПР би бил в размер на 5 199, 5858 %.
Съдът кредитира изцяло представеното експертно заключение като
обективно, пълно и обосновано.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителен иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност на
договор за паричен заем № 905974 от 21.11.2022 г. и осъдителен иск с правно
основание по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 209, 34 лева /след допуснато на основание чл. 214 от
ГПК изменение на иска/, представляваща недължимо платени суми по
посочения договор за потребителски кредит.
Съдът определи по делото като ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е съществувало облигационно
отношение, произтичащо именно от посочения и представен по делото и от
двете страни Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
905974/21.11.2022 г., по силата на който кредиторът-ответник се е задължил да
предостави на потребителя-ищец потребителски кредит под формата на
паричен заем в общ размер на 1 200 лева, при условията, посочени в договора
и съгласно приложения към договора погасителен план. Също така, при
разпределение на доказателствената тежест, съдът е указал, че по иска с
правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е възложена тежестта
да установи сключването на процесния договор при наличието на твърдените
7
основания за нищожност, а за ответника – обстоятелствата, на които се
позовава. По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е
възложено да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ,
респективно на плащането на парична сума, а ответникът – основание за
получаването или за задържане на полученото.
В чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи неустойка
в размер на 0, 9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не
е предоставено обезпечението. Съгласно ал. 2 страните се договарят
неустойката да се разсрочи и да се заплаща на към всяка от погасителните
вноски.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като
клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД тъй
като съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено
е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения като примерно
са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката
дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за
нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
8
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените
в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 27 от
договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД при следните мотиви:
Задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя /наричан
„потребител“ в договора и притежаващ това качество по смисъла на т. 1 от §
13 на ДР на ЗЗП, поради което към процесния договор е относима уредбата на
Закона за потребителския кредит/ съгласно чл. 16 ЗПК е възложено на
кредитора. Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният
извършва преценка дали да предостави искания кредит, или да откаже
предоставянето му като уведоми потребителя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и
определя конкретните параметри на кредита и евентуалните обезпечения,
чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси.
Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за
кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемателя-
потребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение,
скрепено с компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на
възнаградителната лихва по договора.
На следващо място, следва да се посочи, че основното задължение на
заемателя по договор за паричен заем/кредит, е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем/кредит. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 27 от
договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на компенсаторна
неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на
заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен
срок от усвояване на сумата, да представи обезпечение за кредитора. Начинът
по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят всякога ще дължи
неустойка, ако в краткия тридневен срок от усвояване на сумата, не осигури
обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното
си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната
лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора да е
удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и
възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и
допълнително вземане за неустойка. За този извод е без значение
обстоятелството дали в конкретния случай ищецът е бил изправна страна по
договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се
извършва към датата на сключване на договора.
Следва да бъде отбелязано, че ако вземането за неустойка беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той категорично би
надхвърлил законоустановения размер от 50 %. Видно от експертното
заключение по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, при
уговорените условия между страните, в случай че неустойката бъде включена
в годишния процент на разходите, неговият размер би бил 5 199, 5858 %. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
9
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение, което
обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща
неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно
гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за
кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за
кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на
това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по кредита, а именно, че те ще бъдат в размер на 42, 58 %
годишно, а не на безспорно извънмерните 5199, 5858 % годишно. При това
положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално
не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден.
Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК.
С оглед гореизложеното и на основание чл. 23 ГПК, ищецът-
кредитополучател дължи на ответното дружество единствено чистата сума по
кредита – размера на усвоената главница от 1 200 лева, без да дължи лихви,
неустойки и други акцесорни вземания. От приетото експертно заключение се
установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от 1 488, 07
лева по процесния договор, което надхвърля размера на уговорената главница
с 288, 07 лева.
Ето защо предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер за претендираната сума от 209, 34 лева.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца, който е
представил в срок списък по чл. 80 от ГПК /л. 60 от делото/, като установените
и доказано извършени от негова страна разноски възлизат на сума от 400, 00
лв., от които 300 лв. – депозит за изготвената съдебно-счетоводна експертиза и
100, 00 лв. – заплатена държавна такса, които следва да му бъдат присъдени.
Претендира се и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв в
размер на 1 200 лв. с ДДС за първия иск и 480 лв. с ДДС за втория иск. Видно
от представения договор за правна защита и съдействие, ищецът е бил
представляван безплатно на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от адв. Д. М., поради
което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде присъдено възнаграждение в
размер на общо 500 лева по двата съединени иска, съобразявайки възприетото
в Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд относно
10
размерите на адвокатските хонорари. Размерът на възнаграждението съдът
определи като взе предвид следните обстоятелства, а именно – делото не се
отличава с никаква правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведени четири открити съдебни заседания, но отлагането му
е продиктувано единствено от неизпълнението на ищеца на дадените му от
съда указания за лично явяване по чл. 176, ал. 1 от ГПК, поради което и К. М.
беше глобен на осн. чл. 92а, във вр. чл. 91, ал. 1 от ГПК. В проведените
открити съдебни заседания процесуалният представител на ищеца не се е явил
нито веднъж, както и с оглед вида на спора, интереса и направеното от
ответната страна оспорване на адвокатското възнаграждение, съответно
претендираните размери от 1 200 лева и 480 лева, съдът намира за прекомерни
и непропорционални спрямо извършената работа.
В съдебната практика се приема последователно, че предоставянето на
безплатна правна помощ в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв представлява
възмездна облагаема доставка на услуга, за който извод е без значение, дали
възнаграждението се заплаща от клиента или от трето за правоотношението
лице, както и дали неговият размер се определя от страните по договора или
от съда. При определяне размера на възнаграждението за безплатно
процесуално представителство съдът прилага Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а в пар. 2а от ДР на
Наредбата е предвидено, че за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по
тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента
адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС.
След като безплатната правна помощ представлява облагаема доставка и
адвокатът е регистриран по ЗДДС, съдът е длъжен да приложи нормата на пар.
2а от ДР на НМРАВ като начисли дължимия данък върху определеното
възнаграждение. Предвид гореизложеното и с оглед представеното на л. 62 от
делото удостоверение за регистрация, съдът ще присъди на процесуалния
представител и дължимия данък върху сумата от 500 лева, тоест общо 600
лева.
По обжалваемостта:
Настоящото решение подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок
от съобщаването му.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА уговорената в чл. 27 от сключения между
К. И. М., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.********, ул. ***********,
и „СТИК - КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл.“Оборище“ 13 Б, представлявано от С. Н. Т.,
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 905974 от
21.11.2022 г., клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 0, 9 %
11
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл.“Оборище“ 13 Б, представлявано от С. Н.
Т., да плати на К. И. М., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул.
"**********" №**, сума в размер на 209, 34 лв. /двеста и девет лева и
тридесет и четири стотинки/ - платени без основание, във връзка с Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 905974 от 21.11.2022 г.,
сключен между „СТИК - КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. “Оборище“ 13 Б, представлявано от С. Н.
Т., и К. И. М. с ЕГН: **********, ведно със законна лихва върху сумата
считано от депозиране на иска в съда – 31.07.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл.“Оборище“ 13 Б, представлявано от С. Н.
Т., да плати на К. И. М., ЕГН: **********, адрес: гр. *********, ул.
"**********" №**, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща
сторените от ищеца разноски по делото.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл.“Оборище“ 13 Б, представлявано от С. Н.
Т., да плати на основание чл. 38 от Закон за адвокатурата във вр. с Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ №
*********, адрес на дейността: гр. София, ж. к. „Манастирски ливади“, бл.
112, вх. „А“, ет. 2, офис 11, представлявано от управителя Д. М., сумата от 600
лв. /шестстотин лева/, представляваща възнаграждение за осъщественото
безплатно процесуално представителство на ищеца, с посочени по-горе данни,
по делото пред настоящата инстанция, с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд
- Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от
връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
12