Решение по дело №1138/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260081
Дата: 17 септември 2020 г. (в сила от 11 юни 2021 г.)
Съдия: Любомир Илиев Василев
Дело: 20201100501138
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 януари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

                             17.09.2020 година                        гр.София

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди и двадесета година , в следния състав :

 

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                           

ЧЛЕНОВЕ:  КАЛИНА АНАСТАСОВА

 

                      Мл.съдия ЕВЕЛИНА МАРИНОВА   

 

при секретар Д.Шулева

като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №1138 по описа на 2020 година ,

за да се произнесе взе предвид следното :   

 

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №1138/2020 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на М.И.У. ЕГН ********** от гр.София срещу решение 256420 от 28.10.2019 г постановено по гр.д.№12420/19 г на СРС , 42 състав , в частта ,  с която е признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК във вр.чл.240 ал.1,2 ЗЗД и чл.99 ЗЗД на „Е.М.“ ЕООД ЕИК ******гр.София срещу Д., че същата дължи сумата от 11 876,39 лева главница по договор за потребителски кредит №FL362396 от 21.02.2008 г на „Юробанк И Еф Джи България „ АД ; и сумата от 2665,26 лева договорна лихва за периода 21.02.2008 г – 31.12.2015 г ; които вземания са прехвърлени с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г ;  ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2018 г до окончателното й заплащане , за които суми /частично/ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.10.2018 г по ч.гр.д.№66140/2018 г по описа на СРС , 42 състав .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест , а ищецът не е доказал исковете си по основание и размер . По делото не е представен договор за цесия и ищецът не е доказал , че са му прехвърлени процесните вземания .  

Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба .  

         Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 08.11.2019 г и е обжалвано в срок на 14.11.2019 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна : 

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи частично процесните искове СРС е приел , че е сключен договор за потребителски кредит №FL362396 от 21.02.2008 г между „Юробанк И Еф Джи България „ АД и Д., а сметката на последната е заверена със сумата от 20 000 лева .

 С договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г вземанията са прехвърлени на ищеца , като ищецът е упълномощен да съобщи цесията като пълномощник на цедента . Изпратено е до ответницата уведомление от 30.01.2017 г и цесията е надлежно съобщена .

СРС е счел , че исковете принципно са доказани . Доказано е предоставяне на процесната сума , има и частични плащания , а ответницата не е доказала плащане на процесните суми  по погасителни план , които вече са изискуеми. Според СРС трябва да се приложи 5-годишна погасителна давност , което води до извода , че ответницата дължи 11 876,39 лева главница и 2665,26 лева лихви за забава . 

Решението на СРС е правилно като краен резултат , с изключение на част от правната квалификация на исковете.

Основателен е доводът , че въззивника , че първоинстанционният съд не е констатирал , че договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г не е представен в цялост  . С разпореждане от 30.01.20 г настоящият съд указа на ищеца да представи в цялост договора и такъв беше приет като писмено доказателство . С представения договор за възлагане на вземания  , както и с приложението към него , пълномощното за съобщаване на цесията и самото уведомление за цесия се доказва , че процесната цесия е надлежно съобщена на ответницата .

Основателен е доводът , че докладът на първоинстанционния съд е непълен като не са дадени ясни указания на ищеца за доказателствената тежест – конкретно кои обстоятелства подлежат на доказване от негова страна .

Отделно , при наличните данни за плащания по кредита първоинстанционният съд незаконосъобразно не е допуснал служебно съдебно-счетоводна експертиза , както и служебно не е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи  по потребителския кредит , при данни за клауза за т.нар.“базов лихвен процент“ /БЛП/ . При евентуално констатиране на неравноправни клаузи без специални знания на вещо лице съдът не може да изчисли законосъобразно дължимите суми от ответника .

За отстраняване на всички тези процесуални нарушения настоящият съд постанови определение от 04.03.20 г , включително указа на ищеца да представи доказателства за формула за образуване на базовия лихвен процент , както и допусна съдебно-счетоводна експертиза .  Доказателства за формула за образуване на БЛП не са представени от ищеца , а и такива за този вид потребителски кредити на „Юробанк“ АД не съществуват според обилната практика на ВКС .

В приетата по делото ССЕ на вещото лице Р.С. са дадени различни варианти на дължими суми : при прилагане на променливия лихвен процент или при прилагане на 3-годишна или 5-годишна погасителна давност . Според настоящият съд следва да се вземе предвид вариант с прилагане на първоначалния лихвен процент от 12,50 % , който впоследствие само едностранно е повишаван от банката .

Както е посочено в решение № 114/27.06.2012 по т.д.№ 1194/2011 год.; решение №51/04.04.2016 по т.д.№ 504/2015 ; решение № 188/09.05.2016 по т.д. № 1787/2014 год.; решение № 26/03.04.2013 по т.д.№ 957/2012 год.; решение № 91/08.07.2015 по т.д.№ 1097/2015 год , решение № 6/20.05.2015 по т.д.№ 2332/2014 год.; решение № 211/06.01.2015 год. по т.д.№ 1987/2014 год.; решение № 95/13.09.2016 год. по т.д.№ 240/2015 год.; решение № 205/07.11.2016 год. по т.д.№ 154/2016 год.; решение № 165/02.12.2016 год. по т.д. № 1777/2015 год , решение № 235/15.12.2016 год. по т.д. № 1510/2016 год., и др. на ВКС неравноправни са клаузите в договори за банкови кредити с потребители ако банката има възможности за едностранна промяна на компонентите, формиращи договорната лихва, вкл. базовия лихвен процент. В самия договор следва да бъде определена методиката за изменение на лихвения процент през периода на действие и да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е обвързана с обективни критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена при необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на договора ясни правила, тя не отговаря на изискването за добросъвестност . Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът не може да се счита за недобросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени, обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерии за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цента, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.

В случая клаузата на чл.3 от договора за потребителски кредит е частично нищожна като неравноправна в частта , в която се дава право на банката едностранно да определя БЛП , респ.лихвите по кредита. Ищецът не е доказал БЛП да се формира по формула и въз основа на фактори извън контрола на банката  . Затова и трябва да се приложи първоначалния лихвен процент от 12,50 % , по който има съгласие между ответницата и банката и е бил известен на ответницата .

Законосъобразно СРС е приложил 5-годишна погасителна давност за процесните вземания за цедирани вноски по банков кредит , в който смисъл е практиката на ВКС - решение №28 от 05.04.2012 г по гр.д.№523/11 г на ВКС , III ГО , решение №261 от 12.07.2011 г по гр.д. № 795/2010 г, ГК , ІV ГО на ВКС , решение №103 от 16.09.2013 г по т.д.№1200/11 г на ВКС , I ТО, решение №90 от 31.03.2014 г по гр.д. № 6629/2013 г, ГК , ІV ГО на ВКС , решение №45 от 17.06.2020 г по т.д.№237/19 г на ВКС , II ТО и др.

Според вещото лице Р.С. при прилагане на лихвен процент от 12,50 % за целия срок на договора ответницата дължи сумата от 13 122,43 лева главница и общо 9082,03 лева лихви за забава . Ако се приложи 5 годишна давност спрямо тези вземания ответницата дължи 11 877,19 лева главница и 2690,61 лева договорна лихва .

Видно е , че СРС е присъдил на ищеца по-ниски размери от 11 876,39 лева главница и 2665,26 лева договорна лихва . Съобразно принципа да не се влошава положението на обжалващия ,  решението на СРС трябва да се потвърди .  Тъй като вземанията касаят не договор за заем , а банков кредит в правната квалификация на исковете трябва да се посочи и нормата на чл.430 ал.1,2 ТЗ  , а не тази на чл.240 ал.1,2 ЗЗД.

 

Водим от горното , СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение 256420 от 28.10.2019 г постановено по гр.д.№12420/19 г на СРС , 42 състав , в частта ,  с която е признато за установено по искове на „Е.М.“ ЕООД ЕИК ******гр.София срещу М.И.У. ЕГН ********** от гр.София , че същата дължи сумата от 11 876,39 лева главница по договор за потребителски кредит №FL362396 от 21.02.2008 г на „Юробанк И Еф Джи България „ АД ; и сумата от 2665,26 лева договорна лихва за периода 21.02.2008 г – 31.12.2015 г ; които вземания са прехвърлени на ищеца с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г ;  ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2018 г до окончателното й заплащане , за които суми /частично/ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.10.2018 г по ч.гр.д.№66140/2018 г по описа на СРС , 42 състав ; като исковете да се считат с правно основание чл.422 ГПК във вр.чл.430 ал.1,2 ТЗ и чл.99 ЗЗД .

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.