Р Е Ш Е Н И Е
№ 46
гр. Перник, 22.02.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 698 по
описа на съда за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
1108/22.10.2018 г., постановено по гр.д. № 1907/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. П., първоинстанционният съд е уважил частично претенциите на „Мобилтел“
ЕАД /преименувано на „А1 България“ ЕАД, считано от 18.05.2018 г./, с ЕИК:
********* с
правно основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК против
Т.С.К., с ЕГН: ********** като е признал за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 39,27 лева, представляваща незаплатена стойност на предоставена
далекосъобщителна услуга по договор с № М4337148 от *** г. за периода от
09.12.2014 г. до 08.02.2015 г. За сумата от 352.75 лева –
договорна неустойка за предсрочно прекратяване на посочения договор искът е
отхвърлен като неоснователен.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Т.С.К.
да заплати на ищеца сумата от общо 76.13 лева, представляваща разноски –
държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за особен
представител – в производството по ч.гр.д. № 197/2018 г. (заповедно
производство) и в производството по гр.д. № 1907/2018 г. (исково производство) по описа на П. РС.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 27967/24.10.2018 г. от
Т.С.К. чрез
особения му представител – адв. М.К., както и допълнение към нея с вх. №
29300/05.11.2018 г. Излагат се доводи за недопустимост, евентуално за
неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение само в частта, с
която първоинстанционният съд е признал за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 39,27 лева – незаплатена стойност на предоставена далекосъобщителна
услуга по договор с № М4337148 от *** г. за периода от 09.12.2014 г. до
08.02.2015 г. Относно допустимостта се твърди, че
първостепенният съдебен акт е недопустим, поради нарушаване на процедурата по
решаване на спорове, доколкото ищецът е следвало първо да направи опит за
доброволно уреждане на спора си с ответника, което в случая не е направено, и
едва след това да прибегне до съд. По същество се оспорва
изводът на първата инстанция за наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между страните по делото. Акцентира се върху обстоятелството, че
представеният като доказателство в тази връзка от ищеца договор е с различен
предмет и различен номер спрямо твърденията, изложени в исковата молба. Допълва
се, че по тези съображения и представените приложения към договор също не следва
да се вземат предвид, доколкото не ставало ясно именно към кой договор
съставляват приложения. На следващо място се оспорва доказателствената стойност
на представените от ищеца фактури във връзка с претендираните суми, както и
действителното предоставяне на фактурираните услуги. Твърди се освен това, че
районният съд не е обсъдил наведеното от ответника възражение за погасителна
давност. На последно място се оспорва представителната власт на процесуалния
представител на ищцовата страна, както в заповедното, така и в исковото
производство. Претендират се разноски за особен представител. Иска се
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, като
предявеният иск бъде отхвърлен изцяло. Не се представят и не
се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок от насрещната страна – „А1 България“ ЕАД, с
ЕИК: *********, чрез процесуалния му представител – адв. В. Г., е постъпил писмен отговор
с вх. № 31553/23.11.2018 г., с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Излагат се съображения за правилност и
обоснованост на атакуваното съдебно решение в обжалваната част. Акцентира се
върху обстоятелството, че от доказателствата по делото безспорно се
установявало наличието на облигационна връзка между ищцовото дружеството и
ответника. Посочва се, че възраженията срещу фактурите и действителното
предоставяне на фактурираните услуги се навеждат за пръв път пред въззивната
инстанция, което било недопустимо. Въпреки това се твърди, че надлежното изпълнение
на задълженията по процесния договор от страна на ищеца следвало от събрания по
делото доказателствен материал. Претендират се разноски и пред двете съдебни
инстанции. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства. При евентуално уважаване на жалбата се прави искане за
намаляване до законоустановения минимум на дължимите на насрещната страна
разноски.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят не се явява. Вместо него се
явява назначеният му особен представител – адв. М.К., която поддържа подадената
жалба, не прави доказателствени искания. Излага съображения, че договорът между
страните не е влязъл в сила поради липса на предвидените в него приложения. Оспорва
представителната власт на процесуалния представител на насрещната страна, както
в заповедното, така и в исковото производство, като твърди, че представеното по
делото пълномощно не е оригинал, а освен това е и с изтекъл срок на валидност.
Акцентира върху направеното възражение за погасителна давност като посочва, че
същото не е било обсъдено от районния съд. Посочва и че не е спазена
процедурата по предварително доброволно уреждане на спорове. На последно място
оспорва представените от насрещната страна по делото фактури. С тези аргументи
иска жалбата й да бъде уважена като й бъде присъдено възнаграждение за особен
представител.
Въззиваемата
страна, редовно призована, не изпраща представител в съдебно заседание пред
въззивния съд. От същата е постъпила молба-становище с вх. № 248/16.01.2019 г.,
с която се поддържа отговора на въззивната жалба. Акцентира се върху
обстоятелството, че наведените в жалбата възражения и оспорвания се правят за
пръв път пред въззивна инстанция, независимо че са липсвали пречки да се
наведат още при първоинстанционното разглеждане на делото, от където се прави
извод, че същите са преклудирани и не следва да се обсъждат от въззивния съд.
Към постъпилата молба-становище са приложени заверени преписи от документи
съгласно указанията на съда, дадени с Определение № 6/03.01.2019 г., с което
последните са изпълнени. Не се въвеждат доказателствени искания. Претендират се
разноски съгласно инкорпориран в молбата списък.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
П. от 21.03.2018 г., подадена от „Мобилтел“ ЕАД – преименувано на „А1 България“
ЕАД, считано от 18.05.2018 г., доуточнена с допълнителни молби от 03.07.2018 г.
и от 02.10.2018 г. Предявен е установителен иск съгласно чл. 422, вр. чл. 415 ГПК като се иска съдът да признае за установено, че Т.С.К. дължи на ищеца
сумата от общо 392.02 лева, от които 39.27 лева – представляват стойността на
незаплатена далекосъобщителна услуга за периода от 09.12.2014 г. до
08.02.2015 г., а 352.75 лева – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга.
Исковете
са с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД – за установяване вземането на ищеца към ответника въз основа на договор за далекосъобщителни
услуги с № М4337148 от *** г., за което е издадена заповед № 110 от *** г. по
ч.гр.д. № 197/2018 г. на РС – гр. П. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В законоустановения двуседмичен срок ответникът е подал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, като е оспорил дължимостта на претендираните
суми поради изтекла давност.
В тази връзка и в нормативно установения срок кредиторът е предявил
посочените установителни искове като целта им е издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след съответно
установяване съществуването и размера на вземането по съдебен ред в исково
производство.
В исковата
молба се твърди, че на *** г. между
ищцовото дружество и Т.К. е сключен договор за предоставяне на далекосъобщителни
услуги под № М4337148, въз основа на който на
ответника са предоставяни далекосъобщителни услуги за избран мобилен номер
съгласно приложение към договора. На следващо място се посочва, че по време на
действие на договора са издадени две фактури – фактура № *********/*** г. с
падеж на плащане 27.01.2015 г. за отчетен период от 09.12.2014 г. до 08.01.2015
г. – за ползвани далекосъобщителни услуги на стойност 18.67 лева и фактура № *********/***
г. с падеж на плащане 27.02.2015 г. за отчетен период от 09.01.2015 г. до
08.02.2015 г. – за ползвани далекосъобщителни услуги на стойност 20.60 лева.
Твърди се, че тъй като посочените две фактури не са заплатени от ответника
ищцовото дружество е упражнило правото си да преустанови предоставянето на
далекосъобщителни услуги и да прекрати предсрочно договор с № М4337148. В тази
връзка се посочва и че ищецът е упражнил и правото по чл. 54.12 от Общите
условия към същия като с фактура № *********/*** г. е начислил неустойка за
предсрочното прекратяване на правоотношението си с ответника в размер на 352.75
лева, представляващи стойността на всички стандартни месечни абонаментни такси,
дължими от датата на прекратяването до изтичане на срока на договора. Изложени
са аргументи относно дължимостта и изискуемостта на претендираните суми, както и
относно изпадането на ответника в забава досежно плащането им. В тази връзка
подробно са разгледани и общите условия към сключения договор като така е
обоснована и законосъобразността на издадените фактури.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор от ответника чрез назначения му особен представител,
както и допълнение към него, в който предявените искове се оспорват като
недопустими, евентуално като неоснователни. На първо място недопустимостта на
исковите претенции се извежда от общите условия към процесния договор. В тази
връзка се твърди, че дружеството е нарушило установеното в същите свое
задължение да направи опит да уреди спора си с ответника по доброволен ред,
преди да прибегне до съдебно удовлетворяване на вземанията си, което в случая
не било направено. Твърди се и че за ищеца липсва правен интерес от предявените
искове. Оспорва се и представителната власт на процесуалния представител на
ищеца, както в исковото, така и в заповедното производство, като се акцентира
върху обстоятелството, че приложеното от последния пълномощно е с изтекъл срок,
а освен това не е и оригинал. Относно основателността на исковите претенции се
излагат аргументи, че ответникът не дължи начислените му суми. В тази връзка се
твърди, че посоченият в исковата молба договор не е представен по делото, от
където се прави извод за липса на облигационна връзка между страните. Уточнява
се, че като доказателство по делото действително е приложен договор между ищеца
и ответника, но той е с различен номер и предмет от посоченото в исковата
молба. Оспорват се и представените приложения, доколкото се твърди, че не може
да се установи към кой договор съставляват приложения. На последно място се
навежда и възражение за погасяване на претендираните вземания по давност.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: договор № 1882964 от *** г., приложение № 1 от *** г., приложение №
3 от *** г., данни за потребител от *** г. фактура № *********/***
г. и приложение А към нея, фактура № *********/*** г. и приложение А към нея,
сметка № *********/*** г. и общи условия за взаимоотношенията между
„Мобилтел“ ЕАД и абонатите и потребителите на обществените мобилни наземни
мрежи на „Мобилтел“ ЕАД по стандарти GSM. UMTS и LTE.
Към гр.д. №
1907/2018 г. по описа на РС – гр. П. е приложено ч.гр.д. № 197/2018 г. по описа
на същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е счел,
че предявените искове са допустими. По същество е приел за установено, че между
страните по делото е сключен договор с № М4337148 от *** г., по силата на който
ищецът се е задължил да предоставя на ответника далекосъобщителни услуги за
телефонен номер по СИМ карта – *** при условията на тарифен план Мтел мобилен
интернет L за срок от
24 месеца.
На следващо
място районният съд е приел, че въз основа на така сключения договор ищецът е
издал две фактури – фактура № *********/*** г. на
стойност 18.67 лева с падеж на плащане 27.01.2015 г. и фактура № *********/***
г. на стойност 20.60 лева с падеж на плащане
27.02.2015 г., като същите са издадени по реда, предвиден в общите условия на
мобилния оператор. Поради липса на доказателства за извършено плащане на така
начислените суми, а и на твърдения в този смисъл, първостепенният съд е счел,
че ответникът не е заплатил задълженията си по посочените фактури, поради което
е приел исковата претенция за сумата от 39.27 лева (общата стойност на двете
фактури) за основателна.
По отношение претенцията за неустойка за прекратяване на договора районният
съд е приел, че същата е уредена в процесния договор и в общите условия към
него. Като е взел предвид размера на същата и начина на определянето й обаче
решаващият съдебен състав е констатирал служебно, че така уговорената клауза за
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В тази връзка са
изложени аргументи, че неустойка за предсрочно прекратяване, възлизаща като
размер на всички дължими вноски по договора до края на срока му, е прекомерна,
доколкото излиза извън рамките на обезпечителната, обезщетителна и санкционна
функция на клаузата за неустойка, поради което същата нарушава принципа на
справедливост. С тези аргументи претенцията за неустойка в размер на 352.75
лева е отхвърлена. При така формираните изводи първоинстанционният съд е
уважил иска с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 39.27 лева
и е отхвърлил изцяло иска по чл. 92 от ЗЗД като е присъдил разноски на ищеца
съобразно уважената респ. отхвърлена част от претенциите му.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. П. в предвидената от
закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е
валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира
постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части. В тази
връзка доводите за недопустимост на предявените искове, изложени от
жалбоподателя, въззивният съд намира за неоснователни. На първо място следва да
се отбележи, че действително в общите условия, приложими спрямо абонати и
потребители на услугите, предоставяни от дружеството ищец, се съдържа
възможност за извънсъдебно уреждане на спорове между страните по повод
облигационните им отношения. Тази възможност обаче нито в тези общи условия,
нито в действащото законодателство, е предвидена като условие или необходим
етап, обуславящ допустимост на съдебното разглеждане на възникналия спор между
потребителя/абоната и доставчика на комуникационни услуги. В този смисъл
единствено от волята на страните по правоотношението зависи дали те ще направят
опит да разрешат даден спор помежду си доброволно извънсъдебно или ще отнесат
спора си пред съда (Решение № 2166 от
23.10.2017 г. на САС по в. т. д. № 3212/2017 г.). За неоснователен следва да се
приеме и доводът за липса на представителна власт на процесуалния представител
на ищцовото дружество. Посоченият извод следва от обстоятелството, че от
приложеното по делото пълномощно – л. 6 от гр.д. № 1907/2018 г. е видно, че
същото е със срок до *** г. Освен това, както в заповедното, така и в исковото
производство са представени договори за правна защита и съдействие, в които на
адв. Г. е изрично възложено да осъществява процесуално представителство на
ищеца в хода на производствата до приключването им. В тази връзка следва да се
приеме, че както заявлението за издаване на заповед за изпълнение от дата
08.01.2018 г., така и исковата молба от дата 21.03.2018 г. са депозирани от
лице с валидно учредена представителна власт. По отношение на довода, че
представените пълномощни не са в оригинал въззивният съд намира за нужно да
отбележи, че такова изискване по принцип не се предвижда в процесуалния закон.
Освен това същите са заверени „вярно с оригинала“ съгласно чл. 183 от ГПК, като
са представени и оригиналите на договори за правна защита и съдействие
съответно от *** г. и от *** г.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна се установява, че на *** г. между дружеството „Мобилтел“
ЕАД /преименувано на „А1 България“ ЕАД, считано от 18.05.2018 г./, действащо чрез негов партньор „Хенди ТЕЛ“ ЕООД, и Т.С.К. е сключен
договор № 1882964 за предоставяне на електронни съобщителни услуги. На същата
дата и между същите страни са подписани и следните приложения към договор от ***
г. – приложение № 1 от *** г. относно активиране и условия за ползване на
ценови пакети за пренос на данни Мтел Мобилен интернет и приложение № 3 от ***
г. „Ценоразпис на „Мобилтел“ ЕАД за ползване на допълнителни електронни
съобщителни услуги“. Видно от цитираното приложение № 1, а и от документа „данни
за потребител“ уговорените услуги се предоставят на Т.К. чрез SIM карта № ***.
Съгласно фактура № *********/*** г. ищецът е начислил на ответника сума в
размер на 18.67 лева, представляваща стойността на ползвани от потребител № ***
услуги за отчетен период от 09.12.2014 г. до 08.01.2015 г. В тази връзка в
приложение А към цитираната фактура са конкретизирани ползваните услуги като е
посочено, че същите са предоставяни чрез телефонен номер ***. Определен е и
срок за плащане на фактурираните суми – 27.01.2015 г. На следващо място от фактура
№ *********/*** г. се установява, че ищцовото дружество е начислило на Т.К. сума
в размер на 20.60 лева – за ползвани през периода от 09.01.2015 г. до
08.02.2015 г. услуги от потребител № ***. Отново от приложение А към фактурата
се установява вида на ползваните услуги като е посочено, че същите са
предоставяни чрез телефонен номер ***. Срокът за плащане на фактурираните суми
е 27.02.2015 г.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между ищеца „А1
България“ ЕАД и ответника Т.С.К. е налице
валиден договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги. Същият е
сключен чрез партньор на ищцовото дружество – „Хенди ТЕЛ“ ЕООД като носи номер
1882964 и е от дата *** г. В тази връзка предвид възраженията във въззивната
жалба следва да се отбележи, че действително в исковата молба са изложени
твърдения, че между страните по делото е сключен договор с номер М4337148 от
дата *** г. като са приложени и два броя фактури, издадени на потребител № ***.
Двете правоотношения обаче според въззивния съд следва да се приемат за
идентични. Посоченият извод се обосновава на първо място с това, че в исковата
молба като номер на договора всъщност е посочен потребителският номер, даден на
потребителя Т.К.. Това създава известна неяснота, която обаче се преодолява от
приложените по делото фактури. Последните са издадени именно на името на
ответника Т.К., където е посочен и потребителският номер, приложим в
отношенията между страните – ***. В подкрепа на този извод следва да се посочи
и съвпадението в датата на сключване твърдения в исковата молба договор и
представения договор – *** г. На следващо място, видно от приложение № 1 към
представения по делото договор, същият се сключва за предоставяне на пакет за
пренос на данни „Мтел мобилен интернет L“. От приложените две фактури, както и от представените
към тях приложения А, пък се установява, че с всяка от съответните фактури на
ответника е начислена еднаква месечна такса – в размер на 20.75 лева (от която
е приспадната отстъпка в размер на 5.19 лева) за услуга „мобилен интернет“. По
тези съображения следва да се приеме, че услугата, обективирана във всяка от
фактурите, издадени на името на Т.К., съвпада с предмета на представения
договор № 1882964/*** г. В тази връзка неоснователно е и възражението на
особения представител на жалбоподателя за различие в предмета на твърдения в
исковата молба договор и представения такъв. Посоченият извод следва от
съдържанието на договора (т. 3.2), където е посочено, че същият се сключва за
предоставяне на електронни съобщителни услуги, а конкретната услуга, за която
клиентът избира да заплаща пакетна месечна такса е записана в приложение № 1
към договора – в случая мобилен интернет. Освен това следва да се има предвид,
че дружеството ищец има за свой основен предмет на дейност именно предоставяне
на съобщителни услуги като сключването на договор за една основна услуга или
един „пакет“ услуги по принцип (освен ако не е уговорено друго) не изключва
възможността на потребителя да достъпва и ползва и други услуги, предлагани от
доставчика при съответното им заплащане. Неоснователни са и възраженията в
жалбата, че представеният договор № 1882964 не бил влязъл в сила поради липса
на посочените в него приложения. Такива приложения са представени като в тях
действително не е записан номерът на договора, но изрично е посочено, че се
отнасят към договор от *** г. като същите са подписани от ответника, както и от
едно и също упълномощено лице от дружеството „Хенди ТЕЛ“ ЕООД като партньор на
ищеца. Освен това, както бе отбелязано и по-горе, предметът на договора,
уговорен в приложение № 1, съвпада с услугата, за която е начислена фиксираната
месечна такса, посочена в двете, издадени на името на ответника, фактури.
От представените по делото два броя фактури – фактура № *********/*** г. и фактура
с № *********/*** г. се установява, че от страна на ищцовото дружество на
ответника са предоставени услуги на стойност 18.67 лева съответно 20.60 лева
или на обща стойност от 39.27 лева. Доколкото липсват доказателства, а и
твърдения, посочената сума да е заплатена от ответника, въззивният съд споделя
извода на първата инстанция, че претенцията на ищеца за сумата от 39.27 лева по
иска с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е основателна. В тази връзка
оспорването на представените фактури пред въззивния съд е преклудирано,
доколкото е следвало да бъде заявено в най-късно в срока по чл. 193, ал. 1 от ГПК, както се твърди и в отговора на жалбата. За пълнота обаче следва да се
отбележи, че дори да бе наведено своевременно, така формулирано такова
оспорване е недопустимо, тъй като не е посочено нито какво се оспорва –
истинност или автентичност на документа, а в последна сметка самите фактури не
и съдържат подпис нито на издалото ги лице, нито на лицето, в чиято тежест са
издадени. Освен това съгласно общите условия (т. 26.6), приложими към
процесното правоотношение, фактурите могат да се оспорват в 6-месечен срок от
издаването им, данни в която насока липсват в настоящия случай, или по общия
ред, предвиден в законодателството, което както вече бе изяснено, не е сторено
своевременно и законосъобразно. Не следва да се пренебрегва и че отново
съгласно цитирания текст от общите условия, каквото и оспорване на фактурите да
бъде предприето, това не освобождава абоната от задължението за плащането им. В
тази насока, тъй като се касае за договор при общи условия, въззивният съд
намира за нужно да посочи и че в случая са спазени и правилата на чл. 298, ал.
1 от ТЗ съответно на чл. 227 от Закона за електронните съобщения, доколкото в
допълнение от *** г. към приложение № 1 изрично е записано, че общите условия
към договора са предоставени на потребителя при сключването му и същият е
запознат със съдържанието им, под което изявление ответникът К. е положил своя
подпис.
На последно място като неоснователно следва да се приеме и възражението на
особения на жалбоподателя за погасяване на давност на претендираните суми по
двете фактури. В тази връзка следва да се отбележи, че действително по аргумент
от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД вземанията на доставчиците на комуникационни услуги
по договорите им с потребителите, какъвто е и настоящият случай, се погасяват с
изтичане на кратката три годишна погасителна давност. Това положение в последна
сметка е установено и в задължителната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 3 от 18 май 2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС. Освен това съгласно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД давността се прекъсва с
предявяването на иск относно вземането, а съгласно чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД
същата не тече, докато трае съдебния процес относно вземането.
В настоящия случай обаче посоченият тригодишен период от време не е
изтекъл. В тази връзка следва да се отбележи, че като начален момент на
давността следва се приеме моментът на изпадане на ответника в забава по
отношение на заплащането на посочените в двете фактури суми. Спрямо фактура с №
*********/*** г. за начален момент на забавата следва да се счита крайният срок
за плащане на сумата по фактурата, а именно – 27.01.2015 г., а спрямо фактура с
№ *********/*** г. – 27.02.2015 г. От своя страна съгласно изричния текст на
чл. 422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, стига
да е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Доколкото в случая това заявление
е подадено на 08.01.2018 г. и исковата молба е депозирана в едномесечния срок
от съобщението по чл. 415 от ГПК, то в периода от 27.01.2015 г. (начална дата
на давностния срок относно вземането по фактура с № *********/*** г.) съответно
от 27.02.2015 г. (начална дата на давностния срок относно вземането по фактура
с № *********/*** г.) до 08.01.2018 г. (депозиране на заявлението) не е изтекъл
установеният в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД тригодишен период. По тези съображения и
вземанията по посочените две фактури не могат да се приемат за погасени по
давност.
По
гореизложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за
изцяло неоснователна, а атакуваното решение за правилно в обжалваната част,
поради което и същото следва да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството пред настоящия съдебен състав е направило дружеството
„А1 България“ ЕАД като въззиваема страна. Последното претендира разноски в
размер на 660 лева – от които 300 лева възнаграждение за особения представител
на насрещната страна и 360 лева адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивния съд. За посочените разноски своевременно е
представен списък по чл. 80 от ГПК (инкорпориран в молба вх. № 248/16.01.2019
г.) като действителното им извършване се доказва от представено по делото
платежно нареждане съответно договор за правна защита и съдействие. Уговореният
и заплатен от въззиваемата страна адвокатски хонорар освен това е в съвсем
близък до минималния размер съгласно чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази
връзка с оглед изхода на делото претендираните от „А1 България“ ЕАД разноски
следва да бъдат присъдени в пълен размер.
Жалбоподателят
се представлява от назначения му особен представител, на когото е изплатено възнаграждение
в размер на 300 лева, внесени по указание на съда от въззиваемото дружество.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1108/22.10.2018 г., постановено по гр.д. № 1907/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. П., в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК Т.С.К., с ЕГН: ********** и адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „А1 България“ ЕАД /предишно
наименование „Мобилтел“ ЕАД до 18.05.2018 г./, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: *** сумата от общо 660 лева, от които 300 лева – възнаграждение за особен представител и 360
лева – адвокатски хонорар за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решение №
1108/22.10.2018 г., постановено по гр.д. № 1907/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. П., в останалата му част не е обжалваното пред въззивния съд и е влязло в
сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.