Решение по дело №113/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.118 ал.1 от КСО вр. с чл. 128 и сл. от АПК образувано по жалбата на Т. В. Й. против Решение №1040-23-4/12.01.2024г на Директора на ТП „НОИ“ Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №231-00-777-3/15.11.2023г на ръководителя на осигуряването по безработица при ТП НОИ гр. Стара Загора с отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №912-0872/26.04.2023г, на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11, §3 буква „а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност.

Мотивите към Разпореждане №231-00-777-3/15.11.2023г на ръководителя на осигуряването по безработица при ТП НОИ Стара Загора са следните: Със структуриран електронен документ U017, получен чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕС за заявителя са потвърдени периоди на заетост в Гърция: 30.07.2014г-30.11.2015г вкл., 02.05.2016г-31.08.2016г. вкл., 01.11.2016гвкл.-31.03.2023г вкл. и 04.04.2023г -20.04.2023г. Последното трудово правоотношение е прекратено поради уволнение на заетото лице. Съгласно правилата на глава ІV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.03.2004г за лицето е възникнало право на постоянно пребиваване в Гърция и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендира обезщетение за безработица. Съгласно чл.65 §2 вр. счл.65 §5 от Регламент /ЕО/№883/2004г за координация на системите за правна сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване. С оглед на изложеното България не е държава по пребиваване по време на последната заетост и НОИ не е компетентна институция по отношение на преценка на правото на парично обезщетение за безработица на лицето.

Разпореждането е връчено на 05.12.2023г / стр.32, обратна разписка/ с указание за реда, срока и органа, пред който може да бъде обжалвано. На 15.12.2023г с жалба вх. №1012-23-122 е поискано от Директора на ТП НОИ Стара Загора да отмени неблагоприятния за адресата му административен акт с доводи, че с оглед възрастта – преди пенсия, не може да остава да живее в Гърция, за да получи обезщетение. След разговор с институции в Гърция му е разяснено, че всичко се движи по канален ред.

С Решение №1040-23-4/12.01.2024г Директора на ТП НОИ Стара Загора оставя без уважение жалбата и потвърждава обжалваното разпореждане за отказ като освен мотивите, изложени от ръководителя на осигуряването за безработица, допълва следното: На 03.07.2023г и на 21.07.2023г е получена информация от КИ на Гърция за удостоверяване на осигурителни периоди, осигурителен доход и предоставяне на информация за пребиваване. С предоставените електронни документи СЕД U017- осигурително досие и U004- информация за заплата е удостоверено, че заявителя има следните периоди на заетост: 30.07.2014г-20.11.2015г, 02.05.2016г-31.08.2016г, 01.11.2016г-31.03.2016г, 04.04.2023г -20.04.2023г или общо 8 години, 01 месец и 17 дни. На 21.07.2023г е получен формуляр Н006 –отговор на искане за информация за пребиваване от КИ на Гърция, където е посочено, че държавата на пребиваване на лицето е Гърция, без да е вписан адрес. Поради това е изпратено ново искане и на 09.11.20213г е получен нов формуляр, с който се потвърждава пребиваването на лицето в Гърция с посочен конкретен адрес. На 01.08.2023г е изпратено предложение/уведомление относно държавата на пребиваване, с което е отправено предложение Гърция да е компетентна държава относно отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето е декларирало заетост в тази държава от 01.07.2014г до 20.04.2023г. С формуляр Н004- отговор на предложение относно държавата на пребиваване/несъгласие с решение относно държавата на пребиваване, КИ на Гърция е приела направеното предложение относно компетентността на държавата за отпускане на обезщетението на Т. Й.. Съгласно правилата на глава четвърта на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за жалбоподателя е възникнало право на постоянно пребиваване в Гърция и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендира обезщетение за безработица. Съгласно чл.65 §2 и чл.65 §5 буква „а“ от Регламент №883/2004г на ЕП и на Съвета за координация на системите за социална сигурност / Регламента/, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност, като заето лице или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, получава обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване. Предвид изложеното компетентна по отношение отпускане на парично обезщетение за безработица е институцията на Гърция. Жалбоподателят не попада в обхвата на чл.65 §2 от Регламента и затова на основание чл.54ж ал.1 от КСО вр. с чл.11 §3 буква „а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/883/2004г е отказано отпускането на ПОБ по подаденото заявление. Освен изложеното, следва да се има предвид и чл.61 от Регламент /ЕО/№883/2004г, който предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване и заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. Условието лицето да има последно завършен период или периоди на трудова заетост съгласно законодателството на държавата, в която кандидатства за обезщетение се прилага винаги, освен в случаите на изключения, в които жалбоподателят не попада. Той живее и работи в Гърция от 2014г до 2023г – това е държавата по последната заетост, следователно и държавата по пребиваване съвпада с компетентната да отпусне парично обезщетение за безработица и това е Гърция. Това е така , защото компетентна е тази държава, в чиято система лицето е участвало по време на последната трудова заетост, тоест страната по чието законодателство е било осигурявано за безработица. В случай, че лице загуби работата си в държава, в която постоянно пребивава, то може да кандидатства за парично обезщетение за безработица само в тази държава. Възможността, която имат тези лица е първо да се регистрират като търсещи работа и да поискат обезщетения в последната държава на заетост, а след това да прехвърлят правата си на обезщетение за безработица в друга държава –членка, в която са решили да търсят работа. Изключение от тези правила е правилото на чл.65 §5 буква „а“ от Регламента – безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетение се предоставят от институцията по пребиваване. Спорът е дали жалбоподателя отговаря на условията на чл.65 §2 буква „а“ изречение първо и второ, а именно е ли той напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка. Изречение второ на същия §2 от чл.65 от Регламента уточнява, че без да се засяга чл.64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето лице тоест тези лица имат право на избор да изберат на разположение на кои служби по заетостта да се поставят – тези на държавата-членка по пребиваване или тези на държавата-членка по последната заетост. Жалбоподателя не попада в обхвата на тази разпоредба, защото по време на последната си трудова заетост пребивава като работи и живее изцяло в Гърция, където са неговите интереси и няма доказателства, че през този дълъг период от над 8 години е пребивавал в България. Относно понятието пребиваване органът се позовава на тълкуване на понятието по делото „Ди Пауло“, извършено от Съда на ЕС, според което пребиваване по смисъла на чл.65 от Регламента не следва да се тълкува разширително. Прехвърлянето на отговорността за изплащане на ПОБ от държавата по последната заетост към държавата по пребиваване е оправдано само за някои категории работници, които са запазили силни връзки в държавата, в която обикновено пребивават. Не е оправдано, чрез разширително тълкуване на понятието за местоживеене да се стигне до ситуация, при която всички работници-мигранти, упражняващи дейност в една ДЧ, докато семействата им живеят в друга ДЧ, биха могли да се възползват от изключенията по чл.65 от Регламента. Държавата по постоянно пребиваване следва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и зает в друга ДЧ, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите жизнени интереси. В тази връзка могат да се вземат предвид обстоятелства като: колко често пътува лицето между работата и мястото на пребиваване; какво е семейното му положение; къде живее семейството му; видът на трудовия договор –срочен или не; работи ли по професията си; намерението му за временно пребиваване и натрупване на професионален опит; личните му контакти и връзки в двете държави – социалните му контакти. Обстоятелството, че жалбоподателя, както сам декларира, живее и работи постоянно в Гърция потвърждава извода, че същият трайно се е установил в тази държава заедно със съпругата си, което предполага, че преобладаващата част от социалните контакти и интереси на лицето са именно там. Не е осъществявал дейност, регламентирана от българското законодателство, нито е пребивавал в България по смисъла на Регламентите за социална сигурност. В този смисъл е лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, поради което не може да се счита за пребиваващото в държавата по произходи, дори и да възнамерява да се върне в нея. Държавата на пребиваване се определя спрямо периода на последната заетост, а не от фактите и намерението след приключването му. В становището си по преюдициално запитване от АС Велико Търново по дело С-30 от 2022г на Съда на ЕС, Европейската комисия, позовавайки се на правилата на глава VІ от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета възприема позицията, че след изтичане на пет години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка за него възниква право на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендират обезщетения за безработица.

Решение № 1040-23-4/12.01.2024 на Директора на ТП НОИ Стара Загора е връчено на 17.01.2024г с указания за реда, срока и компетентния съд пред който може да бъде обжалвано. Жалбата е подадена на 25.01.2024г, чрез ответния административен орган, от лице за което оспорения административен акт е неблагоприятен, а това определя нейната допустимост.

Жалбоподателя се представлява от редовно упълномощен адвокат в хода на съдебното производство. Твърди се, че решението на Директора на ТП НОИ Стара Загора и потвърденото с него разпореждане са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Тезата е, че понятието пребиваване по чл.1 §3 буква „и“ от Регламент /ЕО/ №883/2004г за координация на системите за социална сигурност означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а то се определя, съгласно чл.11 §1 от Регламент /ЕО/ №987/2009г за установяване на процедура за прилагане на Регламент №883/2004г/ЕО/ : според центъра на жизнените интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията н а съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки, жилищното положение и доколко постоянно е то, както и от естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният й характер и продължителността на всеки договор за заетост, които са примерно изброени. Счита, че неоснователно и без да държи сметка за разликата между престой и пребиваване административния орган приема само въз основа на продължителността на трудовата заетост, че жалбоподателя има постоянно пребиваване в Република Гърция, което изключва приложение на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/№883/2004г. Твърди се, че единствено по причина на по-добрите условия за намиране на работа и на труд жалбоподателя е пребивавал в Гърция, но се е връщал винаги не само по време на отпуск, но и често е бил командирован в България, което е позволило да съчетае служебната ангажираност със социалните и семейни контакти. Майка му живее в България и има нужда от грижи, поради тежко заболяване, което налага да бъде подпомагана финансово , но и да се полагат грижи за нея. През периодите на трудова заетост в Гърция се е грижил за недвижимия си имот в България и за него е заплащал данъци, както и за притежаването МПС, на което ежегодните технически прегледи са извършвани тук. Действително и съпругата му е пребивавала с него в Гърция, но не и през целия период на трудова заетост, защото са сключили брак след повече от две години след 2014г, което показва, че той не е загубил връзката си с България след началото на трудовата си дейност в Гърция. Не следва съдържанието на правото на постоянно пребиваване и условията за неговото придобиване да се отъждествяват с понятието пребиваване по чл.1 буква и“ от Регламент /ЕО/ №883/2004г. Постоянното пребиваване по смисъла на Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004г има за цел да осигури сродните права и еднаквите възможности за гражданите на ЕС и гражданите на приемащата държавата, но получените права въз основа на Директивата не следва да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми по нейното транспониране. Следователно не би следвало да засягат и правата на гражданите на ЕС, които те биха имали по силата на Регламент на ЕС. Периода от повече от пет години, през който жалбоподателят заедно със съпругата си е живял на територията на Гърция е само по причина на съществуването на трудовото правоотношение и не може да се счита като осъществяване на намерение за постоянно пребиваване в тази държава-членка. От съда се иска да приеме, че държавата-членка по пребиваване е държавата по произход и да се признае правото да се претендира парично обезщетение за безработица от националния компетентен орган на България. Претендират се разноските по делото, съгласно представен списък.

Ответника Директора на ТП НОИ Стара Загора, чрез процесуалния си представител иска от съда да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна по подробно изложените в оспореното решение правни мотиви и фактически доводи.

Административен съд Стара Загора като взе предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за установено следното: Жалбата е допустима, а разгледана по същество е не основателна.

На първо място видно от Справка от Регистъра на осигурените лица жалбоподателя няма завършени осигурителни периоди по смисъла на чл.54а ал.1 от КСО – 12 месеца от последните 18 месеца са внесени или дължими осигурителни вноски за този осигурен социален риск, нито България е държавата, в която последна е упражнявана трудова дейност като заето или самостоятелно заето лице. Следователно единствено на основание чл.65 §2 от Регламент/ЕО/№883/2004г може да претендира обезщетение за безработица от компетентната институция на България, но ако се установи, че тази държава е мястото на неговото обичайно местопребиваване по време на последните периоди на трудова заетост, завършени в друга държава-членка, в случая Гърция. Само в този случай и на основание чл.65 §5 буква „а“ от Регламента може да има право на парично обезщетение за безработица така, както ако спрямо него би се прилагало законодателството на България през последните периоди на заетост тоест по силата на правната фикция на посочената разпоредба обезщетението ще се предоставя от институцията по пребиваване вместо от КИ на държавата-членка, в която е осигурено за този социален риск. Само, че разпоредбата на чл.65 §2 вр. с §5 буква „а“ от Регламента е ясна и конкретна – тя не се прилага спрямо лице, което подава заявление в държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и в която се връща след завършване на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която е пребивавало през целия период на последна трудова заетост. Съдържанието на правната норма на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/№338/2004г за координация на системите за правна сигурност е потвърдено от Определение от 24.03.2023г, постановено по дело С-30/22г на Съда на ЕС по преюдициално запитване, отправено от Административен съд Велико Търново по поводи претенция на лице, което е пребивавало и е завършило периоди на заетост в Обединеното кралство в периода от 01.12.2014г до 29.03.2021г, като Съдът на ЕС изрично е посочил в т.30 от Определението, че е да вземе предвид и норми от ПЕС, които запитващата юрисдикция не е посочила във въпросите, за да даде полезен отговор на поставените. По тази причина Съдът на ЕС в Определение от 24.03.2023г по дело С-30/22г постановява задължително тълкуване на съдържанието именно на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/№338/2004г, който следва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетение за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Спорът е именно по въпроса дали в периода на заетост в Република Гърция от 2014г до 2023г жалбоподателят е пребивавал на територията на същата държава-членка или мястото на обичано пребиваване е на територията на Република България. На първо място следва да се има предвид, че жалбоподателя през последните пет години е живял заедно със съпругата си в Република Гърция, а това е неговото семейството. Децата му живеят във Франция, съгласно подадената декларация към заявлението, а майка му живее в България в жилището, което е негова собственост от 1997г и в което той живее по настоящем. Действително сключването на граждански брак през 2016г с българска гражданка сочи на не прекъснати социални контакти с държавата по произход, но след това събитие и възникване на новото семейство, неговите членове живеят на територията на Република Гърция. Завръщането в България, съгласно показанията на свидетеля на жалбоподателя са по повод отпуска и командироване от работодателя в Гърция. Това обаче не променя факта, че през целия последен период на трудова заетост жалбоподателя е заедно със семейството си в държавата-членка, в която извършва трудова дейност като заето лице, включително и в периодите на прекъсване е търсил работа отново там. Именно този факт обективира субективния елемент на намерение за пребиваване в тази друга държава-членка през периодите на трудова заетост, което има правно значение, а не дали лицето е решило повече никога да не се връща в държавата по произход, или да се завърне отново след приключване на трудовата заетост. Правно значение има дали по време на последните периоди на осигуряване, заето или самостоятелно заето лице е пребивавало на територията на същата държава –членка, в която полага труд или извършва икономическа дейност, която е основание за включване в схемата на социалното осигуряване на тази държава. Настоящият случай е именно такъв на пребиваване в държавата-членка през периодите на трудова заетост, което не изключва притежаване на право на собственост върху жилище в държавата по произход, в което живее възрастния родител, нито финансовото му подпомагане, нито връщането през платения годишен отпуск. Центърът на жизнените интереси обусловен от мястото на труд и на живеене на семейството е бил на територията на държавата членка Гърция, поради което и тя е компетентна, но и съгласна да изпълни задължението си по плащане на обезщетение за безработица. Следва да се каже, че няма основание за определяне на периодите на заетост като престой, защото липсва факт, който да сочи временен характер на пребиваването. Жалбоподателя е пребивавал в Гърция със съпругата си след 2016г и до края на последното трудово правоотношение като видно от периодите на прекъсване той отново е търсил работа именно там, което означава, че пребиваването не е било временно, а постоянно. Следователно Директора на ТП НОИ е постановил решение при правилно приложение на материалния закон, което е мотивирано от правна и фактическа страна, а жалбата срещу него е неоснователна. При този изход от спора на жалбоподателя не се следват разноските по делото. Ответника не претендира възнаграждение за юрисконсулт.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК, Административен съд Стара Загора

Р Е Ш И

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Т. В. Й. против Решение №1040-23-4/12.01.2024г на Директора на ТП НОИ Стара Загора, с което е потвърдено Разпореждане №231-00-777-3/15.11.2023г на Ръководителя на осигуряването за безработица.

Решението подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от връчването му на страните.