Р Е Ш Е Н И Е № 277
гр.Пловдив,
15.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи търговски състав,
в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдия Костадинова в. търговско дело №
369 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 558 от 26.03.2018 година, постановено по т.
дело № 78/2015 година по описа на Окръжен съд – С., е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по иск
на „О..“ АД, ЕИК *, съществуването на вземане по договор за ипотечен кредит от
05.06.08г. и извлечение от счетоводните книги, по отношение на В.Щ.В., ЕГН **********,
и М.А.В., ЕГН **********, двамата от гр.
С., за следните суми: 1. 56 936,32 евро главница; 2. 4 054,65 евро договорна
лихва за периода от 07.09.12 година до
03.09.15 година; 3. 11 199,40 евро обезщетение за забава - наказателна лихва върху главницата от
просрочените вноски от 56 936.32 евро в периода от 07.09.12 год. до 03.09.15 год.;
4. Законната лихва върху уважения размер на главницата от 56 936,32 евро от
07.09.15г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 391/12.09.15 год. и изпълнителен лист от 15.09.15 год. по ч.гр.д.
№ 767/15 год. на РС-С..
Отхвърлен е иска на „О.“ АД – С.за признаване за
установено по отношение на В.Щ.В. и М.А.В.
съществуването към 03.09.2015 год. на вземане по договор за ипотечен кредит от
05.06.08 год. за следните суми: 1. 114.43 евро главница; 2. 3 133,58 евро
договорна лихва от 01.12.2011г. до 07.09.2012г., като погасен по давност; 3. 3
356,95 евро обезщетение за забава, посочено като наказателна лихва, върху
просрочената главница от 56 936. 32 евро от 01.12.2011г. до 07.09.12г., като
погасен по давност, за които е издадена заповед за изпълнение № 391/12.09.15г.
и изпълнителен лист от 15.09.2015г. по ч.гр.д. № 767/15г. на РС-С..
Оставен е без разглеждане иска на „О.“ АД – С.да се признае за
установено по отношение на В.Щ.В. и М.А.В. вземането за 3 082,21 лв. държавна такса и 2
841,65 лева юрисконсултско
възнаграждение - разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 767/15г. на
РС-С., като недопустим.
Осъдени са В.Щ.В.
и М.А.В. да заплатят на „О.“ АД-С.разноски по делото, съразмерно на уважената
част от иска, в размер на 14 997,36лв.
Осъдено е „О.“
АД – С., представлявана от С.В. и Р.Т.да заплати на В.Щ.В. и М.А.В. разноски по делото в
размер на 50,40лв., съразмерно на
отхвърлената част от иска.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна
жалба от В.Щ.В. и М.А.В. само в първата
му част, с която е уважен предявения от
„О.“ АД иск по чл. 422 от ГПК за главница, договорна лихва, наказателна лихва и
законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. В частта, с която частично са отхвърлени предявените
претенции по чл. 422 от ГПК и е оставен без разглеждане предявения
установителен иск досежно направените от „О.“ АД разноски в заповедното
производство не е подадена въззивна жалба.
Оплакванията във въззивната жалба са на първо място
за недопустимост на предявения иск, респ. на решението на ОС – С. в обжалваната
част, на две основания – поради наличие на сила на пресъдено нещо между страните
по спора, с който е сезиран съда и
поради липса на идентичност между сумите в заповедното производство, за които е
подадено заявление по чл. 417 от ГПК и
са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от една страна и установените в хода на исковото производство
суми, което нарушавало правото на жалбоподателите на защита и налагало извод за
недопустимост на исковите претенции.
При условията на евентуалност във въззивната жалба
се поддържат множество доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, които съдът подробно ще посочи и обсъди по-долу в мотивите на съдебния
си акт. Искането е за обезсилване на решението на ОС – С. в обжалваната част
като недопустимо, евентуално за отмяната му като незаконосъобразно и отхвърляне
на предявените искове. Жалбоподателите претендират присъждане на всички
разноски, направени по делото.
Пред въззивната инстанция не са направени нови
доказателствени искания.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от
ищеца в първоинстанционното производство „О.“ АД. В него, както и в становището
по съществото на спора се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, иска
се потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на разноските за
въззивната инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. В
писмения отговор е формулирано и искане за присъждане на разноски от
заповедното производство за снабдяване с изпълнителен лист и заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК. Също не са направени нови доказателствени искания.
Апелативният съд, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е
от лица, имащи правен интерес от въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното производство против решението в частите, с които е уважен предявения срещу тях иск
по чл. 422 от ГПК. При подаването на
въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок.
Съобщението за изготвеното решение е връчено на жалбоподателите на 02.04.2018 година, а въззивната жалба е с вх. № 1520/16.04.2018
година.
Разгледани по същество, въззивната жалба е
неоснователна.
Производството по т. дело № 78/2015 година по описа
на Окръжен съд – С. е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „О.“ АД срещу ответниците В.Щ.В. и М.А.В.. В исковата молба се
твърди, че на 05.06.2008 е сключен договор за ипотечен кредит за сумата от
61360 евро между банката и В.В., като договорът е подписан и от съпругата на
кредитополучателя М.В., доколкото бил за задоволяване на семейни нужди –
закупуване и ремонт на жилищен имот, включващ апартамент и поземлен имот,
обезпечен с ипотека върху тези имоти. Това обуславяло солидарната отговорност
на двамата съпрузи за връщането на кредита.
Твърди се, че поради неизпълнение на задълженията по договора от страна
на ответниците, изразяващо се в
просрочие на дължимите вноски с начална дата 01.12.2011 година, кредитът бил обявен от банката за предсрочно изискуем,
за което ответниците били уведомени с нотариални покани на 01.09.2015 година. По заявление по чл. 417 от ГПК, подадено на
03.09.2015 година по ч.гр. дело № 767/2015 година по описа на Районен съд – С. били издадени заповед за изпълнение на парично
задължение въз основан на документ по чл. 417 от ГПК № 391 от 12.09.2015 година и изпълнителен
лист за следните суми: главница 57050,75 евро, договорна лихва – 7188,23 евро
за периода от 01.12.2011 година до 03.09.2015 година, наказателна лихва
14556,35 евро за същия период, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 07.09.2015 година до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 5923,86 лева разноски по делото. Образувано било изпълнително
дело № 985/2015 година на ЧСИ с рег. № *.
Искът е предявен след подадено възражение от ответниците на основание чл. 415
от ГПК и има за предмет
установяване съществуването на
вземанията на банката, за които са
издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 767/2015
година на РС – С., посочени по-горе.
Първото възражение, което се поддържа от ответниците
както пред първата инстанция, така и с въззивната жалба, е за недопустимост на така предявения иск,
респ. на първоинстанционното решение поради това, че между същите страни и по
същия спор има влязло в сила съдебно решение, с което иска е отхвърлен.
Настоящият съдебен състав намира това възражение за
недопустимост за неоснователно. Действително между същите страни е водено друго
дело по чл. 422 от ГПК, имащо за предмет вземанията на банката по договора за
ипотечен кредит от 05.06.2008 година. Става дума за т. дело № 90/2013 година по
описа на Окръжен съд – С., което е приложено като доказателство по настоящото
дело. С решение № 512/12.12.2014 година, постановено по това дело, са отхвърлени исковете на „О.“ АД против
ответниците В. и М. В.за признаване за установено съществуването към 15.08.2013
година на вземанията на банката по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008
година в размер на 57050,75 евро главница, 7188,23 евро договорна лихва от
01.12.2011 година до 14.08.2013 година и 268,62 евро наказателна лихва за същия
период,ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.08.2013 година
до окончателното изплащане на задължението. Това решение е потвърдено с влязло
в сила решение на ПАС № 144 от
28.04.2015 година по в.т. дело № 178/2015 година.
Макар страните по цитираното дело и по настоящото
дело да съвпадат, предметът по двете дева не е идентичен, респ. не може да се
говори за сила на пресъдено нещо. Това е така, тъй като по предходното дело №
90/2013 година на С.ския окръжен съд предмет на предявения установителен иск по
чл. 422 от ГПК е съществуването на вземанията
по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008 година в предходен момент –
към 15.08.2013 година, за които са издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен
лист в друго заповедно производство – ч.гр. дело №
930/2013 година. Единственият мотив за отхвърляне на иска по предходното дело
е, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като длъжниците
не са уведомени за нея.
Ненастъпилата предсрочна изискуемост към предходен
момент не е пречка в по-късен момент, при наличието на съответните предпоставки
за това: неизпълнение на задълженията по договора за заплащане на дължимите
месечни вноски и уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост, банката
да се снабди с нова заповед за изпълнение и изпълнителен лист, респ. да предяви
нов иск по чл. 422 от ГПК, което е сторено. Предметът на двете дела –
предишното и настоящото не е идентичен, тъй като се иска установяване на
съществуването на вземането по договор за кредит към различни моменти и при настъпили нови
обстоятелства, свързани с уведомяването на длъжниците за предсрочната
изискуемост. Т.е. не е налице сила на пресъдено нещо, водеща до недопустимост
на предявения иск.
Второто основание за недопустимост на
първоинстанционното решение, което се поддържа във въззивната жалба е свързано
с размерите, до които са уважени предявените от „О.“ АД претенции, респ. с
обстоятелството, че за част от дължимите главница, договорна и наказателна
лихва те са отхвърлени. Мотивите за отхвърлянето на установителния иск за
претендираната договорна лихва в размер над 4054,65 евро до претендирания такъв от 7188,23 евро, както и
за претендираната наказателна лихва в размера над 11199,40 евро до 14556,35 евро са свързани с погасяване по
давност на вземането на банката за лихви за периода от 01.12.2011 година до
07.09.2012 година, като възражението за изтекла погасителна давност е направено
в хода на исковия процес по чл. 422 от ГПК от ответниците. Налице е частично
отхвърляне на предявения иск за главница в размер на 114,43 евро/ разликата
между уважения размер от 56936,32 евро и претендирания такъв от 57050,75 евро/.
Мотивите за отхвърлянето на иска за главница в посочения размер са свързани с приетата
от първоинстанционния съд неравноправност на клаузи по други два договора между
първия ответник и банката. Става дума за договорите за златна кредитна карта от 13.03.2008 година и за кредитна линия от
06.06.2008 година, по-конкретно за онези техни разпоредби, даващи възможност за
служебно незабавно инкасо в полза на баката за дължимите суми по договорите,
при чието прилагане се е стигнало според съда до неправомерно прихващане на
сумите, внесени за погасяване на задължения по процесния договор за кредит и
дължимите суми по посочените два договора.
Отхвърлителната част на решението не е предмет на това
производство и настоящият съдебен състав
не дължи произнасяне по законосъобразността
му в тази част. Що се отнася до доводите на жалбоподателите обаче, че
решението е недопустимо, тъй като с него е прието за установено съществуване на
вземане в размери, различни от тези по
заповедта за изпълнение и за различни периоди на изчисляване на договорната и наказателната лихва, те са
неоснователни. Не съществува каквато и да е процесуална пречка в исковото
производство по чл. 422 от ГПК след събиране на съответните доказателства да се
установи дължимост на по-ниски
размери на вземанията на ищеца от тези,
за които са издадени заповедта за изпълнение или изпълнителния лист, респ. на
по-кратки периоди на дължимост на лихвите. Предметът на иска по чл. 422 от ГПК е именно да се установи съществуването и размера на
вземанията при подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за
изпълнение. Тезата на жалбоподателите, че искът по чл. 422 от ГПК може да бъде
уважен само ако се установят размери на вземанията, съвпадащи с тези по
заповедта за изпълнение, не може да бъде споделена. В хипотеза, при която в
исковото производство се установят по-ниски размери на вземанията, респ.
по-кратък период на дължимост на лихвите от тези, заявени в заповедното
производство, не става дума за недопустимост на иска, респ.
на съдебното решение.
По изложените съображения съдът намира за
неоснователни доводите във въззивната жалба за недопустимост на
първоинстанционното решение.
По-долу съдът ще обсъди подробно всеки един от
доводите за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.
Както пред първата, така и пред настоящата инстанция
ответниците по иска твърдят, че не са усвоили реално цялата сума по договора за
кредит, че е усвоена само уговорената сума за закупуване на жилище, която е
върната от тях ведно с уговорените лихви,
поради което не дължат на банката плащане на допълнителни суми.
Във връзка с това тяхно възражение по делото е
установено следното:
В раздел първи чл. 1
ал. 1 от договора за предоставяне на ипотечен кредит от 05.06.2008
година е посочено, че банката предоставя кредит в размер на 61360 евро на
кредитополучателя В.В.. В чл. 1 ал. 2
изрично е отразено задължението на кредитополучателя да ползва кредита
съобразно уговорените в договора цел, условия и срокове и да го върне ведно с
дължимите лихви. Средствата са отпуснати за закупуване и ремонт на апартамент №
23 на ет. 4 в жилищен блок Н.2 вх. Б в
град С. ведно със съответните идеални части от сградата и правото на строеж,
както и на поземлен имот с кад. № * в
кв. 218 по плана на град С..
Въпросите за отпуснатия и усвоен размер на кредита
по процесния договор са изяснявани от приетите по делото първоначална и
повторна съдебно-икономически експертизи.
Съдът възприема повторната съдебно-икономическата експертиза на вещото
лице Й.К.като компетентна,
незаинтересована и неоспорена от страните, за разлика от първоначалната, с
която ответниците В.са изразили несъгласие. В заключението на вещото лице К.е
посочено, че цялата сума по отпуснатия креди от 61360 лева е преведена по
разплащателната сметката в евро на В.В. с
IBAN ***9.06.2008 година.
В същия ден – на 09.06.2008 година са извършени два превода. Първият от
тях е на стойност 10737,13 евро, с посочено основание „закупуване на апартамент № 23 в
град С. по договор за кредит *“. Вторият превод е за 50622,87 евро на същата
дата и на същото основание. Видно от преводните нареждания двата превода са
наредени от В.Щ.В. в полза на В.Ч.. В раздел първи т. 3 от договора е посочено,
че кредитът ще се усвои на две части, както следва: 21000 лева за закупуване на
описания в чл. 2 недвижим имот и останалата част от размера на кредита – за
ремонт на закупения имот. Видно от чл. 4 ал. 2 на договора кредитополучателят В.В. е дал
изричното си съгласие средствата, предназначени за закупуване на имота, да
бъдат преведени служебно от банката по сметка на продавача на имота. За
средствата, предназначени за ремонт на закупения имот е предвидено да се усвоят
от кредитополучателя по начините, предвидени в
Наредба № 3 за паричните преводи и платежните системи.
По делото са представени и двете платежни
нареждания, обсъдени по-горе - № 46/146
от 09.06.2008 година за 10737,13 евро и № 046/148 от 09.06.2008 година за
50622,87 евро, въз основа на които са извършени преводите на сумите по сметката
на В.Ч.. В двете платежни нареждания като основание за превода е посочено: „
закупуване на апартамент № 23 в град С. по договор за кредит № *“. В.В. е оспорил полагането на негов подпис в двете платежни нареждания. Във връзка с
оспорването по делото е допусната и приета съдебно-почеркова експертиза. От
заключението на вещото лице С.Ш., прието
по делото, се установява, че ръкописният тест в двете платежни нареждания не е
изписан от В.В., с изключение на ръкописния текст „ ипотечен кредит – О.“ в
долната част на преводното нареждане с № 046/148, който според вещото лице
категорично е изписан от В.В.. С този текст В.В. е декларирал съгласно чл. 4
ал. 7 и чл. 6 ал. 3 т. 3 от ЗМИП произхода на средствата от 50622,87 евро,
предмет на банковата операция по
платежно нареждане № 046/148. По отношение на подписите в двете платежни
нареждания вещото лице е посочило, че не е възможно да се отговори категорично
дали са положени от В.В. или не.
Съдът счита, че обсъдените до тук доказателства,
въпреки липсата на категоричен отговор на въпроса дали подписите на платежните
нареждания са на В.В. или не, са достатъчни, за да се приеме, че той е усвоил
изцяло средствата по отпуснатия му кредит, превеждайки ги с обсъдените две
платежни нареждания на трето лице – В.Ч.. Какви точно са били отношенията между
кредитополучателя В.В. и това трето лице в случая е без значение.
Обстоятелството, че и в двете платежни нареждания е посочено, че сумите са за
закупуване на жилище само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че сумите
не са усвоени. Безспорно е установено от вещото лице, че цялата сума по кредита
е получена от ответника В., след което той се е разпоредил с нея по описания
начин. За сумата по първото платежно нареждане 046/146 самите ответниците
признават, че е преведена на продавача на имота, като в тази насока е и изрично
даденото съгласие в чл. 4 ал. 2 от договора, поради което обстоятелството, че
този превод е нареден от В.В. е безспорно, респ. без значение за спора по настоящото дело е дали подписът в платежното
нареждане е на В.В. или не.
По отношение на другата сума, отпусната като
средства за ремонт на закупения имот, в
договора е предвидено само, че се усвоява от кредитополучателя по начините,
предвидени в Наредба № 3 за паричните преводи и платежните системи. Към момента
на сключване на договора и извършване на процесните преводи на суми е действала
обнародваната в ДВ бр. 81 от 11.10.2005 година Наредба със съответните
изменения / отм. с ДВ бр. 62/04.08.2009 година, в сила от 01.11.2009 година/. Чл.
5 ал. 3 от цитираната наредба предвижда, че титулярът на сметката може да се
разпорежда със средствата по нея чрез платежни документи в съответствие с
изискванията по чл. 21. Чл. 21 ал. 1 препраща към чл. 17 досежно съдържанието
на преводното нареждане за кредитен превод, за каквото става дума в настоящия
случай. Видно от чл. 17 ал. 1 т. 12 от действалата към онзи момент Наредба № 3
за паричните преводи и платежните системи основанието за превода не е сред съществените
реквизити на платежното нареждане, а
служи само за информация на получателя. Поради това не посоченото в платежното
нареждане основание за превод е определящо за облигационната връзка между
страните, а уговорките в сключения помежду им договор.
Липсата на категоричен отговор в експертизата по въпроса дали подписът в платежно нареждане №
046/148 е на В.В. или не, тя също не е основание да се приеме, че не е
установено усвояването на сумата от 50622,87 евро. Категоричното заключение на експерта, че В.В. лично, със
собствения си почерк е попълнил в платежното нареждане декларацията по Закона
за мерките срещу изпиране на пари / обн. ДВ бр. 85/98 година, отм. ДВ бр.
27/2018 година/ е достатъчно, за да се приеме, че този превод е извършен по
негово нареждане и с негово съгласие.
Освен подробно обсъдените платежни нареждания,
реалното усвояване на цялата отпусната
сума чрез извършване на парични
преводи е установено по категоричен
начин от вещото лице, изготвило справка за движението по разплащателната сметка
на В.В., в която се съдържат данни за референтните номера на съответните
банкови преводи, датите на извършването им и сумите.
Тези доказателства опровергават твърдението на
ответниците, че част от сумата от 50622,87 евро не е усвоена от тях. По-горе
съдът изложи мотиви и за това, че определящо за предназначението, за което е
усвоена тази сума е уговорката в договора за кредит и изрично поетото
задължение от страна на кредитополучателя да я използва съобразно тази
уговорка, а не отразяването в платежното нареждане.
С оглед на гореизложеното, неоснователни се явяват и
доводите на жалбоподателите, че ответницата М.В. не носи солидарна отговорност
за частта от кредита от 50622,87 евро поради липса на доказателства, че тази
сума е изразходвана за нуждите на семейството, по-конкретно за ремонт на
семейното жилище. Договорът за кредит е сключен между „ О.“ АД и В.В. като
кредитополучател. Той е подписан и от
неговата съпруга М.В.. При това и доколкото става дума за задължение, поето за
нуждите на семейството – закупуване на жилище и неговия ремонт, което е изрично посочено в договора,
двамата съпрузи са солидарно отговорни за заплащането му. В тази насока е разпоредбата на чл. 25 ал. 2
от СК от 1985 год. / отм./, както и на сега действащата разпоредба на чл. 32,
ал. 2 от СК. От значение за солидарната
отговорност на ответниците по отношение на банката за задълженията по договора
за кредит е отразеното в самия договор за предназначението на сумите, още
повече при изрично поето задължение от кредитополучателя в чл. 1 ал. 2 да ги
ползва съобразно уговорените с договора цел, условия и срокове.
Видно от договора за кредит, задълженията по него са
поети в евро. Плащанията на тези задължения също са извършвани в евро, което е
отразено в съдебно-икономическата експертиза. В този смисъл твърдението, че заемът
бил посочен за усвояване в лева, което е довело до повишаване на погасителната
вноска и до обогатяване на банката с комисионната за обръщането на левовете в
евро е неоснователно. Всички доказателства по делото – договор, платежни
нареждания, съдебно-икономическа експертиза сочат, че кредитът е отпуснат и е
изплащан в евро. Не е установено да има превалутиране от евро в лева или обратно при изпълнение на
задълженията по договора, което да е довело до повишаване на дължимите вноски и
до заплащане на комисионни за превалутирането. Всички операции са извършвани в
евро, както е договорено, по откритата
за това сметка в евро на ответника В.В.. Действително в чл. 1 ал. 3 от
договора е посочено, че кредитът ще се
усвои на две части, както следва: 21000 лева за закупуване на описания в чл. 2
недвижими имот и останалата част – за ремонт. Самото посочване на покупната
цена в лева, а не в евро, не се отразява
на постигнатото съгласие между страните
задълженията по договора да се поемат и
изплащат в евро. Още повече, че видно от обсъдените по-горе доказателства,
по-конкретно от платежно нареждане № 046/146
от 09.06.2008 година сумата за
закупуване на жилището е преведена в евро -10737,13 евро.
Другата група възражения, въведени от
жалбоподателите, която следва да бъде осъдена от съда, е свързана с действителността
на сключения договор за ипотечен кредит.
Твърди се, че договорът е недействителен, тъй като
при сключването му не е спазено изискването на чл. 58 ал. 1 т. 2 от Закона за кредитните институции. Според
тази разпоредба при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в
писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат според т.
2 лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване
на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното
погасяване на кредита. Тези данни се съдържат в представения по делото писмен
договор, екземпляр от който, видно от отразяването в него, е връчен на
страните. Става дума за разпоредбите на чл. 5 ал. 1, 2 и 3 от договора. Т.е. не
може да се приеме недействителност на договора на това основание.
Отделен е въпросът, че сама по себе си клаузата на чл. 5 ал. 3 от договора е недействителна
като неравноправна. Според тази разпоредба банката има право едностранно да
променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1 / 6,7 % годишно/, в
зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните
условия, за което уведомява кредитополучателя в едномесечен срок от промяната
или изнася информация за това в банковите салони, като в такива случаи не е
необходимо подписването на анекс към договора.
В императивната
разпоредба на чл. 143 от Закона за защита на потребителите е посочено, че неравноправна е всяка неиндивидуално уговорена клауза, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от ЗЗП са
посочени отделни хипотези на неравноправни клаузи, сред които и правото на
търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя
сключения договор, при което значително се накърнява еквивалентността на насрещните
престации или се ограничават способите за защита на потребителя.
Неравноправните клаузи в процесния договора за кредит касаят на първо
място предвидената възможност банката едностранно да променя размера на
лихвения процент / чл. 5 ал. 3/ и свързаната с това промяна в размера на наказателните лихви / чл. 6 ал. 1/ , както и таксите по договора / чл. 7 ал. 3/, които
стават задължителни за длъжника по
договора автоматично. Това са клаузи,
осигуряващи възможност на банката едностранно да променя лихвените проценти и
таксите, без да са ясни предпоставките за това, без да са посочени каквито и да
било обективни критерии, свързани с начина, по който банката сама, едностранно
определя техния размер. Твърдението на
ответниците, че в случая не става дума за индивидуално уговорени клаузи, а за
общи такива, приложими от банката в отношенията й със страните по сключваните от нея договори
за кредит, не са опровергани от банката, въпреки че тежестта за това е нейна, в
каквато насока е и непротиворечивата съдебна практика / Решение № 98/25.07.2017
година по т. дело № 535/2016 година на ВКС, І т.о./.
При липса на информация за начина и условията на
промяна на лихвите и таксите и при клауза в договора, че едностранната промяна
е обвързваща страните автоматично, без да е необходимо подписване на анекс към
договора, посочените клаузи са неравноправни по смисъла на закона и като такива
нищожни.
Макар и да е налице основание да се приеме, че
изброените по-горе клаузи от договора за кредит са нищожни, това обстоятелство
само по себе си не се отразява на отношенията между страните по настоящия спор.
Нищожността на отделни клаузи от договора, свързани с възможността на
едностранна промяна на лихвените проценти и на таксите не влече нищожност на
целия договор. Тази нищожност следва да
бъде взета предвид в случай, че банката едностранно е променила лихвените
проценти и таксите през периода на
действие на процесния договор. В такава хипотеза следва да се преценява доколко
тази едностранна промяна се е отразила на повишаването на размера на дължимите
вноски, респ. да се приеме, че кредитополучателите дължат първоначално
уговорените вноски, без извършената въз основа на нищожните клаузи на договора
едностранна промяна.
В случая обаче не сме изправени пред такава
хипотеза. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице Й.К.се
установява, че за целия период от сключването на процесния договор до 01.09.2015
година, когато кредитополучателя и съпругата му са уведомени за предсрочната
изискуемост, банката не е правила каквито и да е промени нито в лихвените
проценти, нито в таксите, респ. няма промяна и на дължимите месечни вноски по договора според първоначалния погасителен
план. / т. 4 от първоначалното заключение на вещото лице Й.К./. Т.е. само по
себе си наличието на отделни клаузи в договора, които са нищожни като
неравноправни, не се е отразило на размера на дължимите суми по договора.
Въз връзка с възраженията, свързани с началния
момент на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита, съдът намира
следното:
С т.18 от ТР № 4/2013 година от 18.06.2014 година по
т.д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС е прието, че изискуемостта на вземането, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем
при неплащането на определен брой вноски настъпва, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника неговата предсрочна изискуемост, т.е.
отправила е до длъжника едностранно изявление, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
настъпва в момента, в който
волеизявлението на кредитора достигне до длъжника, което изрично е прието от ВКС с цитираната т. 18 от ТР 4/2013
година на ОСГТК на ВКС. Дори при
съществуваща уговорка в договора, че при неплащане на определен брой
вноски кредитът става предсрочно
изискуем и без да се уведомява длъжника /какъвто е настоящия случай/, е
необходимо банката изрично да заяви, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател, за да настъпи
изискуемостта на вземането.
От данните по делото е видно, че изявлението на
банката за обявяване на предсрочната изискуемост е стигнало до двамата
ответници на 01.09.2015 година, когато са им връчени нотариалните покани. В
нотариалните покани е посочено, че са налице неплатени вносни по договора за
кредит за периода от 01.12.2011 година до датата 15.07.2015 година /
изготвянето на нотариалните покани/. Неплащането на вноските по договора за кредит за периода след 01.12.2011 година се
установява от заключението на вещото лице Й.К.. Видно от клаузата на чл. 12 ал. 1 от
договора, месечните анюитетни вноски се заплащат на първо число на месеца. Т.е. с неплащането на дължимите вноски на
01.12.2011 година и на 01.01.2012 година
настъпват предвидените в договора предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост.
Самата предсрочна изискуемост обаче настъпва в момента на достигане на
изявлението на банката до ответниците, което е станало едва на 01.09.2015
година. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 767/2015 година по
описа на Районен съд – С. е два дни след настъпилата предсрочна изискуемост и
въз основа на извлечение от счетоводните сметки на банката към този момент.
Твърденията на ответниците, че за периода след 01.01.2012 година, при обявена
предсрочна изискуемост на кредита не следва да се начисляват договорна и
наказателна лихва върху дължимите суми, са неоснователни, тъй като предсрочната
изисикуемост е настъпила едва през месец септември 2015 година и след този
момент банката не е претендирала договорни и наказателни лихви, а само
законната лихва върху главницата от датата на заявлението. Заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист са издадени за дължимата главница, включваща
всички дължими вноски по договора– 57050,75 евро, както и дължимата договорна
лихва от 7188,23 евро за периода от 01.12.2011 година до 03.09.2015 година и
наказателна лихва от 14556,35 евро за периода от 01.12.2011 година до
03.09.2015 година и законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2015
година до окончателното й изплащане.
В заключението на вещото лице Й.К.е посочено, че
тези суми, за които е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист
съответстват на дължимите размери по договора за кредит и постигнатите в него
уговорки между страните, като по
отношение на наказателните лихви вещото лице е посочило, че дължимият размер за визирания период от 01.12.2011 година до
03.09.2015 година е дори по-висок - 15666,13 евро/ допълнителното заключение на вещото
лице К./.
Неоснователни са възраженията досежно размера на
дължимата главница, а оттам и начислените лихви – договорни и наказателни,
свързани с начина, по който банката е извършвала погасяване на отделните
задължения по договора, респ. с това, че от месечните вноски са погасявани
задълженията за предвидените в чл. 20 от договора застраховка „живот“ на
кредитополучателя и имуществена застраховка върху ипотекираното като
обезпечение недвижимо имущество. В чл. 12 ал. 1 от договора е посочено, че
кредитът се издължава на 270 месечни анюитетни вноски в размер на 458,81 евро,
включващи главница, лихви и съответната част от годишната такса за управление и
обслужване. В чл. 12 ал. 2 от договора е
предвидено, че застрахователните премии се издължават заедно с дължимите
месечни вноски по кредита и се прибавят към посочения размер на погасителните
вноски, като кредитополучателят се задължава да осигури средствата, необходими
за заплащане на застрахователните премии. При така постигнатите уговорки не може
да се приеме, че е налице неправилно
отнасяне на сумите по вноските на кредитополучателя за погасяване и на
дължимите застрахователни премии, а не само на задълженията за главница, лихви
и такси по договора за кредит. При тези клаузи на договора не може да бъде
извършено преизчисляване на дължимите суми по друг начин, различен от този в
счетоводната справка на банката и в
заключението на вещото лице К., при който да бъдат приспаднати заплатените
застрахователни премии.
Видно от съдебно-икономическата експертиза
единствените суми от вноските, които
кредитополучателят е правил по посочената в договора за кредит сметка в евро,
които не са отнесени за погасяване на задължения по договора, а за такива по
други договори, са в общ размер на 690,51 евро. От тях 228,45 евро са по
договор за издаване на златна кредитна карта от 13.03.2008 година, 304,17 евро
са по договор за кредитна карта Виза от 12.02.2005 година и 157,89 по договор
за кредитна линия от 06.06.2008 година. Тези три договора са сключени между „О.“
АД и В.Щ.В.. Те са изследвани от вещото лице К.и приложени като доказателство
към експертизата. Погасяването на
задълженията по тези три договора с част от внесените от В.В. суми по
разплащателната сметка, открита въз основа на договора за ипотечен кредит, е
извършено въз основа на съдържащи се в договорите клаузи. В договора за
кредитна линия от 06.06.2008 година в
чл. 29 ал. 1 е посочено, че неразделна част от него са Общите условия на „О.“ АД за дебитни и кредитни карти“. В чл.
43 от Общите условия е предвидено, че с подписването на договора за банкова карта картодържателят
дава неотменимо съгласие банката да събира дължимите суми по договора по реда
на чл. 6 ал. 1 от Наредба № 3 на БНБ за паричните преводи и платежните системи,
като има право да ги удържа на падеж от
всички левови и валутни сметки на клиента, при условие че той не е осигурил
необходимите средства за погасяване на задълженията си, като включително има
право да извършва превалутиране по курса на банката в деня на операцията. Такива уговорки между страните има и в
останалите два договора, посочени по-горе. Става дума за клаузата на чл. 17 ал. 1 от
договора за кредитна карта виза от 12.01.2005 година и за клаузата на чл. 22
ал. 1 от договора за издаване на златна кредитна карта от 13.03.2008 година във
връзка с чл. 43 от Общите условия на „О.“
АД за дебитни и кредитни карти. Обсъдените доказателства дават основание да се
направи извод, че сумата от 690,51 евро не е преведена неправомерно от сметката
на В.В. за погасяване на други задължения, различни от тези по договора за
ипотечен кредит от 05.06.2008 година. Погасяването на другите задължения е въз
основа на договори и поети от В.В. задължения. В случая не може да се приеме,
че става дума за неравноправни клаузи. Съгласието на страната по договора ако е
неизправна при изпълнението на задълженията си, сумите да бъдат прихващани от
банката от други нейни сметки не е неравноправна клауза. Тя е в съответствие с
действащата към момента на подписването на договорите нормативна уредба – чл. 6
от Наредба № 3 от 29.09.2005 година за паричните преводи и платежните системи /
обн. ДВ бр. 81 от 11.10.2005 година,
отм. ДВ бр. 62/2009 година/ и предходната наредба, действала към
подписването на договора от 12.01.2005 година – чл. 18 ал. 1 от Наредба № 3 от 27.06.2002 година за безналичните плащания
и националната платежна система / обн. ДВ бр. 75/2002 година, отм. Дв бр.
81/2005 година/.
По изложените до тук съображения съдът намира за неоснователни
всички поддържани във въззивната жалба възражения. Решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част / извън отхвърлителната такава, в
която е влязло в сила/ е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят
на ответника по въззивната жалба „О.“ АД разноските, направени пред въззивната
инстанция. В представения списък по чл. 80 от ГПК са посочени всички разноски,
направени от ищеца, включително тези пред първата инстанция. С настоящия
съдебен акт, доколкото съдът потвърждава изцяло първоинстанционното решение и
не е сезиран с нарочна жалба от банката
в частта за разноските, съдебеният състав разполага с процесуална възможност да
присъди разноски само за тази инстанция. Отговорността за разноските, направени
в заповедното производство и в първоинстанционното исково производство се
разпределя от първоинстанционния съд при постановяване на решението, което в
тази му част не може да бъде изменяно, освен при жалба по чл. 248 от ГПК или ако въззивният съд постанови друго решение по
същество, различно от това на първоинстанционния.
За въззивната инстанция ответникът има право на
юрисконсултско възнаграждение. Съобразявайки разпоредбата на чл. 37 от Закона
за правната помощ и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
към която препраща чл.78 ал. 8 от ГПК, съдът намира, че следва да присъди на „О.“АД
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 300 лева.
По изложените съображения Пловдивският
апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 558 от 26.03.2018 година, постановено по т. дело № 78/2015 година по
описа на Окръжен съд – С., В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО е
признато за установено на основание
чл. 422 ГПК по иск на „О..“ АД, ЕИК *,
съществуването на вземане по договор за ипотечен кредит от 05.06.08г. и
извлечение от счетоводните книги, по отношение на В.Щ.В., ЕГН ********** и М.А.В.,
ЕГН **********, двамата от гр. С., за
следните суми:
1. 56
936,32 евро главница;
2. 4
054,65 евро договорна лихва за периода от 07.09.12 година до 03.09.15 година;
3. 11
199,40 евро наказателна лихва върху главницата от просрочените вноски от 56
936.32 евро в периода от 07.09.12 год. до 03.09.15 год.;
4.
Законната лихва върху уважения размер на главницата от 56 936,32 евро, считано от 07.09.15г. до окончателното й
изплащане,
за
които суми е издадена заповед за изпълнение № 391/12.09.15 год. и изпълнителен
лист от 15.09.15 год. по ч.гр.д. № 767/15 год. на РС-С., както и в ЧАСТТА, С КОЯТО са
осъдени са В.Щ.В. и М.А.В. да заплатят
на „О.“ АД-С.разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска, в
размер на 14 997,36 лева.
ОСЪЖДА В.Щ.В., ЕГН ********** и М.А.В.,
ЕГН **********, двамата от гр. С. да заплатят на „О..“ АД, ЕИК *, разноски за въззивната инстанция в
размер на 300 лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.