Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ОКРЪЖЕН
СЪД ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен
съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и
пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЦВЕТА ПАВЛОВА
2.
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар
Албена Янакиева
като разгледа
докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело
№ 1081 по описа за 2019 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е по повод въззивна
жалба, депозирана от „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК *********, действащ чрез
процесуалния си представител мл. адв. П.П., срещу решение № 2092/15.05.2019 г., постановено по гр.
дело № 17204 по описа за 2018 год. на
Районен съд - Варна, 7-ми съдебен състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение № 2530/07.06.2019 г., постановено по горепосоченото гражданско дело от
РС-Варна, 7-ми съдебен състав, с което въззивникът, на
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, е осъден да заплати на С.Л.К.,
ЕГН ********** с адрес ***, действаща чрез адв. Й.А., сумата от 3464,96 лева, частичен иск от
целия в размер на 4182,98 лева, представляваща дължим остатък от
обезщетение за имуществени вреди на л.а «***» с рег. № ***, настъпили
вследствие на ПТП, реализирано на 06.09.2018 г. около 21,30 ч. в гр. Варна на
кръстовището на ул. „Хан Кубрат” и ул. „Добрин Василев“, причинено по вина на
водача на л. а. «***» с рег. № ***, застрахован при въззивника по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, полица № BG/06/118002269676, със срок на
валидност 09.08.2018 г.- 08.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба - 14.11.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението, както и сумата в
размер на 855,60 лева,
представляваща сторени пред първоинстанционния съд, съдебно-деловодни разноски.
Недоволен от горното
е останал ответникът „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, който обжалва така постановеното решение. В жалбата се навеждат
твърдения за неговата неправилност и постановяване в противоречие с материалния и
процесуален закон, като приетите за установени фактически положения не
съответстват на събрания и приобщен към делото доказателствен материал.
Настоява се за отмяната му и постановяване на друго решение по същество на
спора, с което се отхвърли предявеният иск, ведно с присъждане на разноски за
двете инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК,
въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и
моли съда да потвърди обжалвания акт, като присъди сторените съдебно-деловодни
разноски.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът, редовно призован, чрез адв. П. Р. и мл. адв. П.П.
поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият,
редовно призован, не се явява и не изпраща представител.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе
служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
Районен
съд – Варна е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432,
ал. 1 от КЗ (Обн., ДВ, бл.102 от 29.12.2015 г. в сила от 1 януари 2016 г.). За
да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по предявения пряк иск, в
тежест на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните елементи от
фактическия състав: 1.) валидно учредено застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и застрахователя-ответник,
така също и 2.) наличие на застрахователно събитие /деликт/, настъпило по време
на действието на застрахователния договор, с всичките кумулативно дадени
елементи от неговия фактически състав: 2.1.) деяние (действие или бездействие);
2.2.) противоправност на деянието; 2.3.) вреда; 2.4.) нейния размер; 2.5.) причинна
връзка между деянието и вредата, като вината на причинителя се предполага до
доказване на противното – арг. от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, включително и това за съпричиняване, а – при
установяване на горното от ищеца – да докаже, че е погасил претендираното
обезщетение.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Последните
условно могат да бъдат обособени в три групи. На първо място въззивникът
релевира оплаквания относно механизма на ПТП, като твърди, че същият не е
доказан, доколкото констативният протокол не се ползва с
обвързваща съда материално доказателствена сила, досежно механизма на
настъпване на ПТП, поради което същият не е изяснен по безспорен начин. На
второ място счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел възражението
за съпричиняване за неоснователно. Сочи, че е налице съпричиняване по смисъла
на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, доколкото въззиваемата страна със своето поведение,
обективно е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, след като
увреденото МПС е паркирано непосредствено преди процесното кръстовище на ул.
„Хан Кубрат“ и ул. „Добрин Василев“, а именно – на 3 метра от
кръстовището, вместо на 5 метра, каквито са нормативно установените изисквания,
обективирани в разпоредбите на ЗДвП. На следващо място, въззивникът оспорва и
начина, по който е определено обезщетението, като навежда доводи за това, че
първоинстанционният съд неправилно е определил същия по пазарни цени за
оригинални части и е възприел методиката на въззиваемия относно определяне на
средната пазарна цена на труда за региона. Счита, че не се доказва по безспорен
начин, че увредените части са оригинални и твърди, че посочените от
въззиваемата страна автосервизи не могат да бъдат обективен критерий при
определяне на средната пазарна цена на труда.
Не се спори между страните, че лекият
автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с peг. № ***, управляван от
делинквента, е застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност" със застрахователна полица № BG/06/118002269676, валидна
от 09.08.2018 г. до 08.08.2019 г., при ответника - застрахователна компания
„ДЗИ-ОЗ“ АД.
Във
връзка с оспорването на механизма на ПТП настоящият съдебен състав приема, че представеният по
делото протокол за ПТП няма обвързваща съда
материална доказателствена сила относно механизма на ПТП, тъй като не е
съставен от длъжностно лице очевидец, което да е възприело непосредствено
фактите и обстоятелствата относно ПТП-то. Ищецът, претендиращ
обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма
на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато
протоколът за ПТП – както е в настоящия случай, не удостоверява всички
релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква
специални познания, които съдът не притежава. От друга страна, обаче протоколът за ПТП, като официален свидетелстващ
документ, обвързва съда досежно удостоверените в него, непосредствено
възприети от длъжностното лице факти, относими
за механизма на ПТП – местоположение на леките
автомобили, пътна маркировка, пътни знаци, щети по автомобила и т. н. – в този
смисъл е каузалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 15 от 25.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
1506/2013 г., I т. о., ТК.
За доказване механизма на ПТП по
делото освен процесния протокол е приобщено и заключението на вещото лице по
назначената Съдебно-автотехническа експертиза /САТЕ/. Видно от същото,
механизмът на настъпване на застрахователното събитие от 06.09.2018 г. е
съответен на описания в протокола за ПТП № 1649044 от 06.09.2018 г. В хода на
откритото съдебно заседание вещото лице поддържа заключението си. Съдът кредитира
същото, тъй като е достатъчно пълно, ясно, обективно и обосновано.
Предвид изложеното, по несъмнен
начин е установено, че на 06.09.2018 г. в гр. Варна,
около 21.30 часа, управлявано от неправоспособния водач Венцислав Димитров
автомобил – застрахован по застраховка „ГО“ при ответното дружество, движейки се по ул. „Добрин Василев“ № 76 в гр. Варна
посока бул. „Владислав Варненчик“, при извършване на маневра десен завой
към ул. „Хан Кубрат“, движейки се със несъобразена скорост губи контрол над МПС
и блъска паркирания на ул. „Хан Кубрат“ л. а. марка „Мерцедес“,
модел „ГЛК 220“, „ЦДИ 4 матик“, с
рег. № *** – собственост на Снежана К., видно от представеното
удостоверение за регистрация част І № *********.
С
гореописаното деяние делинквентът е нарушил установения правов ред в държавата
- в частност правилата за поведение, обективирани в разпоредбата на чл. 20, ал.
2 и чл. 150 от ЗДвП, което обуславя и неговата
противоправност, като елемент от обективната страна на деликта.
Увреденото лице Снежана
К. е уведомила застрахователя на виновния водач за настъпилото
ПТП, като същият на 07.09.2018 г. е извършил оглед на автомобила и съставил Опис –
заключение по щета № 43080311800801, като в него описал
като увредени детайли: калник преден – ляв; предна врата – лява; облицовка PVC праг – ляв; джанта
лятна – предна лява; подкалник PVC – преден ляв; праг ляв – основа PVC и кора между калник
и врата - леви. На 29.10.2018 г. и 30.10.2018 г. са изготвени 2 бр. ликвидационни
акта по процесната щета, съгласно които на увреденото лице на 29.10.2018 г. и
01.11.2018 г. по експертна оценка е изплатено обезщетение в общ размер на 973.73
лева.
Предмет на оспорване в исковото производство, който с оглед въведните
основания за обжалване на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт, е
поставен на разглеждане и във въззивното производство, е и размерът на дължимото
обезщетение, с оглед начина на неговото определяне.
Предвид възложеното в тежест на
ищеца задължение да обоснове както по основание, така и по размер
претендираното обезщетение, по негово искане, е назначена и изслушана САТЕ.
Същата е изготвена след запознаване на вещото лице с приетите по делото писмени
доказателства по заведената пред застрахователя щета № 43080311800801 от 07.09.2018
г. Разходо-оправдателни документи за извършените разходи за материали и труд
ищецът не е ангажирал по делото.
Наведеното
във въззивната жалба оплакване, за това че неправилно исковият съд е определил
размера на дължимото обезщетение по средни пазарни цени за оригинални части и сервизния
час като средноаритметично число между цената на сертифицираните и
несертифицираните сервизи, е неоснователно.
Съгласно чл. 386, ал. 2 от КЗ
(съотв. чл. 208 от КЗ (отм.)), и предвид трайната
каузална практика на ВКС, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. №
652/2009 г. на ВКС, І т. о.; решение № 109/14.11.2011 г. по т.д.№ 870/2010 г.
на ВКС, т.о.; решение № 79/2009 г. по т. д. №156/2009 г. на ВКС, т.о. и решение
№ 165/24.09.2013 г. по т. д. №469/2012 г. на ВКС, т. о., относима към случая
при действието на новия КЗ, при съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие, като ползва заключение на вещо лице. Обезщетението не може да надвишава действителната (при
пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на
застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество – чл. 400 от КЗ (чл. 203, ал. 2 от КЗ (отм.)), съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане
на обезценка.
Методиката към Наредба № 49/16.10.2014 г. не дерогира приложението на
разпоредбите на Кодекса за застраховането и не ограничава отговорността на
застрахователя. Методиката представлява указание за изчисляване на размера на
щетите на МПС в случаите, когато обезщетението се определя от застрахователя,
на когото не са представени фактури за извършен ремонт в сервиз. Стойността на
застрахователното обезщетение е ограничена само досежно минимален размер,
съобразно с правилата, заложени в Методиката (Решение № 52 от 8.07.2010 г.
на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК).
Въззивният съд счита заключението за обективно и компетентно изготвено
и го кредитира изцяло и в частта относно констатираните щети и стойността за
тяхното възстановяване. Вещото лице е определило средната пазарна цена на
труда, след като е сравнило цените за ремонт в 6 /шест/ автомобилни сервиза – 3
с европейски сертификат за качество ISO 9001 и 3 без такъв сертификат,
като средната цена на труда правилно е определен в размер на 28.50 лева за 1
нормочас /40.00 лв/ч – средна цена на труда в оторизираните сервизи и 17.06
лв/ч – средна цена на труда в неоторизирани автомобилни сервизи/.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на въззивника, за това
че сервизите със сертификат следва да се изключат от експертизата. Сервизите
със сертификат не могат да бъдат изключени от начина на определяне на средната
цена на труда, тъй като те предлагат същите услуги на пазара, както и тези без
сертификат. Съдът не намира основание за ограничаване на възможността
автомобилът да се ремонтира в свободно избран от застрахования автосервиз, но
обезщетението не следва да надвишава средната пазарна цена на ремонта. В
конкретния случай приетата по делото експертна оценка включва всички възможни
варианти на пазарни цени, от които следва да се вземе средната пазарна.
Неоснователни са оплакванията на въззивника, че увредените автодетайли
не са оригинални, доколкото вещото лице и в заключението си и в хода на о. с.
з. изрично заявява, че увредените детайли са оригинални резервни части, чиято
обща стойност към датата на застрахователното събитие е 3885.56 лева.
Въззивникът не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на своите
твърдения, които да обуславят обратния извод.
От
друга страна, наличието на причинно-следствена връзка между описаните по-горе щети по застрахования лек автомобил и
противоправното деяние на делинквента се установява по несъмнен начин от заключението
на вещото лице по САТЕ. Същият поддържа, че уврежданията, които са установени
по автомобила при извършен оглед от представител на застрахователя и видими на
предоставения снимков материал, са в предната лява част на автомобила в зоната
на удара, което обуславя извода, че щетите са причинени по степен и вид от
настъпилото ПТП.
Тук е моментът да се разгледа и
наведеното от въззивника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД,
доколкото същото касае причинно-следствената връзка. Възражението за
съпричиняване не е волеизявление, с което се упражнява потестативно право, а е
твърдение за факт. В конкретния случай въззиникът твърди, че застрахованото МПС
е било паркирано до процесното кръстовище на ул. „Хан Кубрат” и ул. „Добрин
Василев“
на разстояние по-малко от законоустановеното, а именно – на 3м, вместо на 5м,
поради което е налице противоправно поведение и от страна на увреденото лице. Когато
за настъпването на вредите има значение и поведението на увреденото лице, то
това поведение изключва отговорността на делинквента само в случай, че прекъсва
причинната връзка между действията на делинквента и настъпилите за пострадалия
вреди, т. е. без значение е дали поведението на увреденото лице е правомерно
или не, от значение е наличието на обективна връзка между неговото поведение и
настъпилите щети – арг. от Решение № 17 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3174/2014 г., IV г. о., ГК. В конкретния случай, видно от заключението на вещото
лице, причините за ПТП са няколко и всичките са свързани с поведението на
делинквента – управлявал МПС като неправоспособен водач с висока скорост,
несъобразена с пътната обстановка и с габаритите на автомобила, в резултат на
което е излязъл от траекторията си на движение и катастрофирал. Същият е имал
достатъчно място да маневрира при нормални обстоятелства. Дори да не е бил
паркиран застрахованият автомобил там, то е щяло да има удар със следващия. При
тези факти по делото от обективна страна е без значение дали автомобилът е
паркиран на 3м или на повече от 5м, след като причината за удара не е в мястото
на паркиране, а в управлението на МПС от страна на делинквента с несъобразена
скорост, което обуславя извода за липса на съпричиняване от страна на
увреденото лице, поради което претендирания размер не следва да се намали с 1/2
/една втора/.
Първоинстанционния съд правилно е определил размера на дължимото
обезщетение, а именно - 5192.75 лева,
включващ: 3885.56 лева – стойността на увредените автодетайли по средни пазарни
цени за оригинални части; 1307.19 лева – цена за труд и за материали. От
дължимата сума следва да се приспадне сумата в размер на 973.73 лева, платена извънсъдебно, поради което остатъкът от
дължимото обезщетение е 4219.02 лева,
което обуславя извода за основателност на исковата претенция, доколкото същата
е предявена частично в размер на 3464.96 лева от общата претенция в
размер на 4182.98 лева.
Доказани
са в тяхната кумулативност елементите на фактическия състав на отговорността на
застрахователя по чл. 432, ал. 1 от ГПК, като липсват данни дължимата сума по
обезщетението, предмет на иска, да е заплатена изцяло на увредения собственик.
Първоинстанционният съд е постановил решението си при спазване на процесуалните
правила и прилагайки правилно относимите материално-правни норми. Поради
съвпадане на правните изводи на двете инстанции, съдебният акт на районния съд
следва да бъде потвърден изцяло.
При този
изход от делото съдът не следва да се произнася по направеното възражение за
прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния
представител на въззивника, доколкото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в
тежест на въззивника следва да бъде възложена отговорността за разноски,
направени от въззиваемата страна в настоящата инстанция в размер на 567.00 лева
с ДДС за адвокатски хонорар, при липса на основание за намаляването му като
договорен и платен, съгласно минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение
№ 2092/15.05.2019 г.,
постановено по гр. дело № 17204
по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 7-ми съдебен състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
Решение № 2530/07.06.2019 г., постановено по гр.
дело № 17204 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, 7-ми съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „ДЗИ-ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК *********, със съдебен
адрес:***, да заплати на С.Л.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сторените
пред въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски - заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 567.00 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.