Р Е Ш Е Н И Е
Номер 840 12.04.2019 г. Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
районен съд Х граждански състав
На петнадесети
март Година
2019
В открито
заседание в следния състав:
Председател: Димана Кирязова-Вълкова
Секретар: Станка
Атанасова
като разгледа докладваното гр.д. № 6527
по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод предявената от „ЛОТОС
ОД” ООД (към настоящия момент ЕООД) против И.М.М. искова молба, с която се моли
да бъде прието за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 000 лв.,
представляваща главница по договор за заем от 21.01.2016 г., сумата от 2 040
лв. – възнаградителна лихва на осн. чл. 2.3 от договора за заем, дължима за
периода 02.03.2017 г. - 02.09.2017 г., сумата от 1 057,02 лв. – неустойка за
забава на осн. чл. 6.2 от договора за заем, дължима за периода от 02.04.2017 г.
до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Претендира се и присъждане на направените в настоящото и в заповедното
производство съдебно-деловодни разноски. При условие на евентуалност, а именно,
ако установителният иск бъде отхвърлен, е предявен осъдителен иск за същите
суми. Твърди се, че на 21.01.2016 г. между страните е бил сключен договор за
заем, по силата на който ищцовото дружество е предоставило в заем на ответника
сумата от 10 000 лв. с първоначален срок за погасяване - 21.02.2016 г.,
който срок е бил продължаван с пет анекса и крайната дата за погасяване на
кредита е 02.09.2017 г. Твърди се също така, че в чл. 2.3 от договора е била
уговорена възнаградителна лихва в размер на 3,4 % върху заетата сума, платима
до 21-во число на текущия месец – в последния ден на лихвения период, за който
е дължима, а в чл. 6.2 е уговорена неустойка за забава. Според ищеца до момента
ответникът не е върнал заемната сума, нито е платил дължимите възнаградителната
лихва и неустойка по договора, по същият е възразил против издадената в полза
на ищеца заповед за изпълнение, поради което е предявен и настоящия
установителен иск. В съдебно заседание се явява процесуален представител на
ищеца, който поддържа иска, ангажирани са доказателства.
Така предявеният установителен иск е с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД, а евентуално
предявените осъдителни искове са с правни основания чл. 240, ал. 1, чл. 86 и
чл. 92 от ЗЗД, като същите са допустими.
Ответникът е подал отговор, в който оспорва предявените
искове като неоснователни и недоказани и моли същите да бъдат отхвърлени.
Твърди, че договорът за заем е недействителен, поради противоречие с чл. 22 от ЗПК и неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК,
както и на осн. чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗОПБ, предвиждащ забрана за плащане в
брой на суми в размер равен или надвишаващ 10 000 лв. Твърди също така, че
клаузата за дължима лихва в размер на 3,4 % на месец е нищожна, поради
противоречие с чл. 19 от ЗПК. На последно място твърди, че към момента ищцовото
дружество не е кредитна институция, поради което не може да търси вземания по
договори за кредит, попадащи под регулацията на ЗКИ и ЗПК. Ответникът не се
явява лично и не се представлява в съдебно заседание, представя писмено
доказателства.
След съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, доводите на страните и
разпоредбите на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Видно от
приложеното ч.гр.д. № 5061/2018 г. по описа на БРС, в полза на „ЛОТОС ОД” ООД е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която
е разпоредено И.М.М. да заплати на
дружеството сумата от 10 000 лв. - наплатена главница по договор за заем от
21.01.2016 г., сумата от 2 040 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода
02.03.2017 г. – 02.09.2017 г., както и сумата от 1 057,02 лв. – неустойка
за забавено плащане, дължима за периода 02.04.2017 г. – 02.07.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението -
03.07.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. Видно е също така, че
в законоустановения срок длъжникът е подал възражение против заповедта за
изпълнение, поради което съдът е указал на заявителя за предяви установителен
иск.
По делото е
представен договор за паричен заем от 21.01.2016 г., сключен между „ЛОТОС ОД”
ООД - заемодател и И.М.М. - заемател, съгласно който заемодателят е предоставил
за ползване на заемателя сумата от 10 000 лв., която сума е била предадена
в брой на заемателя в деня на подписване на договора и това предаване е
удостоверено с разписка след договора. Съгласно чл. 2.2.1 от договора заемната
сума е следвало да бъде върната от заемателя в срок до 21.02.2016 г., а в чл.
2.3 е уговорена възнаградителна лихва в размер на 3,4 % месечно (40,8 %
годишно), платима до 21-во число на месеца - в последния ден на лихвения
период, за който е дължима. В чл. 6.2 на договора е уговорена и неустойка за
забава, дължима от заемателя в случай на забава при заплащането на дължима
вноска, като размерът на неустойката е основния лихвен размер на БНБ + 10 %
годишно върху просрочената сума за времето на забавата. Съгласно чл. 7.1 от
договора за заем, същият има действие до изпълнение на всички произтичащи от
него задължения.
Представени са и
пет анекса към договора за заем, с които последователно е бил продължаван
срокът му на действие, като в последния анекс е посочено, че срокът на действие
на договора е удължен до 02.09.2017 г.
Ответникът не
оспорва сключването на договора за заем и анексите към него, нито получаването
на заемната сума от 10 000 лв. Той също така не твърди, че е върнал сумата
или част от нея. Представил е извлечение от регистъра на финансовите институции
към БНБ, от което е видно, че ищцовото дружество е било вписано в този регистър
на 19.10.2009 г., а на 12.09.2018 г. е било заличено от него, поради
прекратяване на дейността му като финансова институция.
По делото е
назначена съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която установило, че
на 21.01.2016 г. в счетоводството на ищеца заемната сума от 10 000 лв. е
осчетоводена по дебита на сметка 493 /Разчети редовни заеми в лева/ - партида И.М.М.
и по кредита на сметка 501 /Каса в лева/ с посочено основание „Отпуснат кредит
договор 693/21.01.2016 г.“. Установило е също така, че в счетоводството на ищеца
е отразено вземане от ответника в следните размери: 10 000 лв. – главница и
2 040 лв. – възнаградителна лихва, а неустойката по кредита не е
осчетоводена. Според вещото лице, за периода 21.01.2016 г. – 02.04.2018 г.
неустойката възлиза на 1 217,25 лв., а за периода 03.09.2017 г. –
03.07.2018 г. неустойката е в размер на 844,51 лв.
При така
представените доказателства, от правна страна съдът намира следното:
В случая макар процесният договор да
е наименован „Договор за заем”, съдът намира, че същият попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като се касае за
предоставяне на кредит под формата на заем (чл. 9, ал. 1, предл. 1 от ЗПК),
заемателят е физическо лице, което
при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, т.е. е „потребител” по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, а
заемодателят е юридическо лице, което предоставя
кредита в рамките на своята професионална или търговска дейност, съответно
представлява „кредитор” по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. В подкрепа на
извода, че ищцовото дружество е предоставило кредита в рамките на търговската
си дейност е фактът, че към датата на сключване на процесния договор то е било
вписано в регистъра на финансовите институции при БНБ,
съответно при отпускането на кредита е действало като такава институция и в
рамките на търговската си дейност, а не извън нея. Ето защо следва да се
приеме, че процесният договор има характера на потребителски кредит по смисъла
на ЗПК, а не на заем по смисъла на ЗЗД.
По отношение на възражението на ответника, че процесният договор е
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, като сключен в нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 11 и 12 и ал. 2 от ЗПК, съдът намира следното:
Видно от договора, в него липсва уговорка връщане на заемната сума да става
на части – на отделни погасителни вноски, а цялата сума е била дължима на
посочения в договора падеж, съответно на падежите, посочени в анексите към
договора. С оглед на това съдът намира, че в случая е неприложимо изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът да съдържа погасителен план, нито е
приложимо изискването на т. 12 от същия член, касаещо отново кредитите, чието
издължаване е уговорено на отделни погасителни вноски. Същевременно от
процесния договор е видно, че в него са уговорени всички условия за издължаване
на кредита от страна на заемателя, т.е. изпълнено е условието на чл. 11, ал. 1,
т. 11 от ЗПК, приложимо при липсата на разсрочено плащане на задължението. В
договора също така не е посочено, че той е сключен при предварително утвърдени общи
условия, поради което според съда в случая не може да намери приложение и
изискването на чл. 11, ал. 2 от ЗПК.
С оглед на горното съдът счита, че не е налице недействителност на договор
на осн. чл. 22 от ЗПК, както твърди ответникът. В случая не се установи и
наличие в договора на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, които да доведат
до нищожност на същия. С оглед на това съдът намира, че процесния договор е
валиден и обвързва страните по него.
Що се отнася до твърдението на ответника, че договорът е недействителен,
поради противоречие с императивни норми на ЗОПБ, съдът намира същото за
неоснователно. Действително в чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗОПБ е предвидено, че
плащанията на територията на
страна на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв., се извършват само чрез
превод или внасяне по платежна сметка, но нарушаването на тази разпоредба не се
отразява на действителността на договора, а единствено е предвидена
административнонаказателна отговорност за лице, което извърши или допусне
извършването на нарушение на чл. 3 от закона.
С оглед на горното и при
липсата на твърдения и доказателства ответникът да е върнал на ищеца дадената
му в заем сума, съдът намира, че установителният иск е основателен и доказан в
частта относно присъдената със заповедта за изпълнение главница от 10 000
лв.
По отношение на възражението на ответника за нищожност на клаузата на
договора за дължимост на възнаградителна лихва в размер на 3,4 % на месец (40,8
% на година), поради противоречие с чл. 19 от ЗПК, съдът намира същото за
неоснователно, тъй като нормата на чл. 19 от ЗПК касае годишният процент на
разходите, а в процесния договор този процент е посочен в чл. 2.6 и е в размер
на 49,88 %, като същият е различен от размера на възнаградителната лихва.
Въпреки това следва да се посочи, че така посоченият в договора размер на ГПР
не е в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, която
законна лихва е в размер на основния
лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта. С оглед на това съдът намира,
че определеният в процесния договор размер на ГПР не противоречи на изискването
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Предвид горното съдът счита, че
ответникът дължи на ищеца заплащане на уговорената в договора възнаградителна
лихва. Видно от заключението на вещото лице, за процесния период от 02.03.2017
г. до 02.09.2017 г. е останала непогасена възнаградителна лихва в размер на
2 040 лв. Поради това и тъй като установителният
иск за дължимост на възнаградителна лихва е предявен именно в този размер, то в
тази част искът следва да бъде уважен изцяло.
По отношение на претендираната
неустойка за забава по чл. 6.2 от договора в размер на 1 057,02 лв.,
дължима за периода от 02.04.2017 г. до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът намира
същият за частично основателен по следните съображения:
В посочената клауза на договора
страните за уговорили, че при забава заемателят дължи
неустойка в размер на ОЛП + 10 % годишно върху просрочената сума за времето на
забавата. В случая не се установи ответникът да е изпълнил задължението си за
връщане на заетата сума до изтичане на определения краен срок за това, поради
което той дължи уговорената неустойка. Същата обаче се дължи след изтичането на
срока за погасяване на задължението, уговорен в последния подписан анекс към
договора, а именно след 02.09.2017 г. до подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, за който период неустойката е в размер на 844,51 лв.
(съобразно заключението на вещото лице). Ето защо искът в частта относно
претендираната неустойка следва да бъде уважен частично за периода 03.09.2017
г. – 03.07.2018 г. и до размера от 844,51 лв.
По отношение на възражението на ответника, че към момента
ищецът е отписан от регистъра на кредитните институции, поради което не
може да търси вземания по договори за кредит, съдът намира същото за
неоснователно, тъй като правото на ищеца да търси изпълнение по валидно сключения
между него и ответника договор за заем по никакъв начин не е обвързано от това
дали ищецът е вписан в този регистър или не. При условие, че между страните е
налице валиден договор за заем, ответникът следва да изпълни задълженията си по
него, което в случая не е сторено.
Предвид гореизложеното, БРС намира, че ответникът дължи на ищеца пълния
размер на присъдените със заповедта за изпълнение главница и възнаградителна
лихва, а присъдената неустойка е дължима частично – до размера от 844,51 лв., в
който смисъл следва да бъде постановено и настоящото решение.
Предвид уважаването на установителния
иск относно главницата и възнаградителната лихва, предявения в условията на
евентуалност осъдителен иск за тези суми не следва да бъде разглеждан. Следва
да бъде разгледан осъдителния иск по отношение на претендираната от ищеца
неустойка за забава в частта, по отношение на която е отхвърлен установителния
иск за неустойката, като съдът намира, че този осъдителен иск е неоснователен и
също следва да бъде отхвърлен по изложените по-горе мотиви за недължимост на
неустойка за периода 02.04.2017 г. – 02.09.2017 г.
С оглед частичното уважаване на исковете и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да заплати на ищеца сумата от 257,69 лв., представляваща част от
направените съдебно-деловодни разноски в заповедното производство, както и
сумата от 1317,93 лв., представляваща част от направените от него разноски в
исковото производство – съразмерно с уважената част от иска.
Мотивиран от
гореизложеното, Бургаският районен съд
Р Е Ш
И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.М.М., ЕГН **********,***, *******, че същият дължи на „ЛОТОС
ОД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Александровска”
№ 32, сумата от 10 000 лв. (десет хиляди лева), представляваща дължима главница
по договор за заем от 21.01.2016 г. и анекси към него от 21.02.2016 г.,
21.03.2016 г., 21.04.2016 г., 21.05.2016 г. и 02.03.2017 г., сумата от 2 040,00 лв. (две хиляди и четиридесет
лв.) - възнаградителна лихва на осн. чл. 2.3 от договора за заем, дължима за
периода 02.03.2017 г. - 02.09.2017 г., сумата от 844,51
лв. (осемстотин четиридесет и четири лв. и петдесет и една ст.) – неустойка за забава на осн. чл. 6.2 от договора за
заем, дължима за периода от 03.09.2017 г. – 02.07.2018 г., както и законната
лихва върху главницата, считано от 03.07.2018 г. до окончателното плащане на
задължението, за които суми по ч.гр.д.
№ 5061/ 2018 г. по описа на БРС е издадена Заповед № 2586/04.07.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като в останалата му част над
уважения размер до предявения размер от 1057,02 лв. и за периода 02.04.2017 г.
– 02.09.2017 г. ОТХВЪРЛЯ иска за установяване дължимостта на присъдената
със заповедта за изпълнение неустойка.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЛОТОС ОД“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Александровска”
№ 32, против И.М.М., ЕГН **********, адрес ***, ******, иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 212,51 лв. (двеста и дванадесет лв. и
петдесет и една ст.), представляваща неустойка за забава по договора за заем,
дължима за периода 02.04.2017 г. – 02.09.2017 г.
ОСЪЖДА И.М.М., ЕГН **********,***, ******, да заплати на „ЛОТОС ОД“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Александровска”
№ 32, сумата от 257,69 лв. (двеста петдесет и седем лв. и шестдесет и девет ст.),
представляваща част от направените съдебно-деловодни разноски в заповедното
производство, съответна на уважената част от исковете, както и сумата от
1317,93 лв. (хиляда триста и седемнадесет лв. и деветдесет и три ст.),
представляваща част от направените от него разноски в исковото производство,
съответна на уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала:
СА