М О Т И В И
Към присъда №260009 от 12.10.2022г.
постановена по НОХД №648/2020г. на РС К.
Подсъдимия З.И.Д. с ЕГН ********** *** е
предаден на съд за това, че:
На
неустановена дата в периода от 25.08.2016 г. до 08.08.2018
г. в гр. К., обл. П.самоволно, не по установения от
закона ред, е осъществил едно оспорвано от другиго – Р.А.С. свое предполагаемо
право – да ограничи достъпа на Р.С. до първия жилищен етаж от двуетажна сграда
в ПИ с идентификатор ******** с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № ** през стълбите и стълбищна площадка към едноетажната сграда в ПИ с
идентификатор ******** с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № **, като е изградил стена
на границата между стълбищната площадка и терасата
към първи жилищен етаж от двуетажната сграда, намираща се в същия поземлен
имот, собственост на Р.С., като случаят е немаловажен – престъпление по чл.323,
ал.1 от НК.
В хода на съдебното производство не бе
приет за съвместно разглеждане предявеният от Р.А.С. граждански иск, а
пострадалата Р.А.С. е конституирана като частен обвинител.
В съдебно заседание, прокурора от Районна
прокуратура П.поддържа обвинението така, както е повдигнато с обвинителния акт.
Счита, че фактическата обстановка, описана в обвинителния акт е идентична с
установената на съдебното следствие. Моли съдът да признае подсъдимия за виновен
в извършване на престъпление по чл.323, ал.1 от НК, като му наложи наказание Пробация със следните пробационни
мерки: Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 1 /една/ година, включваща
явяване и подписване на осъдения пред пробационен
служител два пъти седмично, Задължителни периодични срещи с пробационен
служител за срок от 1 /една/ година и Безвъзмезден труд в полза на обществото в
размер на 100 часа годишно за срок от 1 /една/ година.
ЧО С. в писмена молба от 03.10.2022г.
моли съда да признае подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл.323,
ал.1 от НК, като му наложи наказание при условията на чл.54 от НК и да прецени
приложението на чл.66 от НК.
Подсъдимия З.Д., редовно призован, се
явява лично в съдебно заседание и с адвокат П.К. – упълномощен защитник. Подсъдимия Д. не дава обяснения. В последната
си дума заявява, че няма какво да каже.
Защитникът на подсъдимия - адвокат К. заявява, че обвинението не е
доказано по безспорен и категоричен начин, че деянието не представлява
престъпление, тъй като се касае за гражданско-правен спор и в този смисъл моли подзащитния
му да бъде оправдан.
От приложените към досъдебното
производство писмени доказателства, както и тези събрани в хода на съдебното
производство, включително и ИД №546/2013год. на ЧСИ М.С.-Ц.,***, нотариални
актове, скици, справки от община К., писма от РУП К., съдебно-техническа експертиза,
оглед извършен от съда, от показанията на разпитаните по делото свидетели - Р.А.С.,
И.Л.Ч., М.П.С.-Ц., П.И.Д., Л.Б., М.А., М.М. и Н.Г., съдът
приема за установена следната фактическа обстановка:
Подс.
З.И.Д. живеела в самостоятелен имот – едноетажна сграда с идентификатор ********.2,
намираща се в поземлен имот с идентификатор № ********, съгласно кадастралната
карта, одобрена със Заповед № РД-18-52/16.11.2011 г. на изпълнителния директор
на АГКК, с административен адрес гр. К., ул. „В.К.“ № **. Едноетажната
постройка, в която живеел подс. З.Д. била построена
на калкан до двуетажна сграда (къща), построена в същия поземлен имот. В
миналото посоченият поземлен имот и постройките в него се ползвали от роднините
на подс. Д. (родителите му, брат му и неговия
чичо).
През 2005 г. вторият самостоятелен
жилищен етаж от двуетажната къща бил закупен от св. И.Л.Ч. (**********, дело №
726/2005 г. от 27.10.2005 г. – л. 103 от ДП). На първия жилищен етаж от къщата
и в приземния етаж живеели З.Д., Д. Д. и бащата на подс. З.Д. – И.Д.. След смъртта им, на първия етаж на
къщата се настанил да живее подс. З.Д.. Първият
жилищен етаж бил собственост на С.С.П.. За погасяване
на нейно задължение към „Р.“ *** било образувано изпълнително дело № 201382204000546 от частен съдебен изпълнител (ЧСИ) М.П.С.-Ц.,
рег. № 822 на Камарата на ЧСИ, изпълнението по което било насочено към
ипотекирания в полза на взискателя недвижим имот, а
именно първия жилищен етаж от двуетажната двуфамилна
къща с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № ** с идентификатор № ********.1.1, ведно със
съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху поземлен имот № ********.
На 07.02.2014 г. от ЧСИ С.-Ц. бил извършен
опис на горепосочения недвижим имот, предмет на принудителното изпълнение. Поради
отсъствието на собственичката, достъпът до имота бил осигурен от подс.З.Д., а и самият той ползвал имота към онзи момент.
При извършване на описа на недвижимия имот, с негово съгласие подс. Д. бил назначен за пазач на същия.
Към датата на извършване на описа от ЧСИ,
достъпът до едноетажната постройка и до първия жилищен етаж от двуетажната къща
на ул. „В.К.“ № ** в гр. К. се осигурявал от едни и същи стълби и стълбищна площадка, намиращи се от южната им страна. Тези
стълби и стълбищна площадка в кадастралната карта и
регулационните и устройствени планове на гр. К. били
отразени като част от едноетажната постройка с идентификатор ********.2. От тях се достигало до входната
врата на едноетажната постройка и до терасата на първия жилищен етаж на
двуетажната постройка, от която се влизало в жилищните помещения на този първи
етаж. Съществувалата в миналото входна врата към първия жилищен етаж от стълбищната клетка - част от двуетажната сграда, чрез която
от северната страна на имота се осигурявал достъп до първия и втория жилищен
етаж, била преградена /зазидана/ преди 2005 г. от брата на подсъдимия – П.Д.,
тъй като купувача на втория етаж така пожелал. След преграждането на входната
врата от северната страна към първия жилищен етаж от стълбищната
клетка, единственият вход към него останал този, изграден през терасата.
С постановление № 286/03.06.2016 г. от
03.06.2016 г. по изп. дело № 00546/2013 г. на ЧСИ М.С.-Ц.
първият етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ********.1.1 с адрес
гр. К., ул. „В.К.“, № **, ***, ведно със съответните идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот ******** бил
възложен на св. Р.А.С.. Постановлението не било обжалвано и влязло в сила на
17.06.2016 г., с което св. С. придобила правото на собственост върху първия
жилищен етаж от двуетажната сграда, разположена в поземления имот.
След влизане в сила на постановлението
за възлагане на недвижимия имот св. С. се свързала с подс.
З.Д. и поискала от него, да й предаде ключовете за имота, включително и
ключовете за входната врата за етажа. При разговора им по телефона подсъдимия обяснил,
че в жилището има вещи на Д. Д. и С.П., който трябвало да бъдат изнесени, но
той самият в момента не можел да стори това, тъй като бил болен. На 13.07.2016
г. св. С. посетила имота в гр. К. на ул. „В.К.“ № ** и се срещнала лично с подс.З.Д., който я допуснал доброволно в жилището, като тя
влезнала в него от посочения по-горе вход, а именно - входната врата на
едноетажната постройка, стълбищна
площадка и през терасата за самия етаж в жилищните помещения, тъй като достъпът
до едноетажната постройка и до първия жилищен етаж от двуетажната къща на ул. „В.К.“
№ ** в гр. К. се осигурявал от едни и същи стълби и стълбищна
площадка, намиращи се от южната им страна.
Понеже намиращите се в жилището
вещи все още не били изнесени, подс. Д. помолил С. да
й предаде ключа за имота до 25.08.2016 г., обещавайки, че до тогава вещите на
чичо му Д. Д. ще бъдат изнесени от имота и св. С. ще може да влезе във владение
на същия.
На
25.08.2016 г. св. С. отново посетила имота в гр. К., като се срещнала с подс. З.Д., като към тази дата единственият вход към първия
жилищен етаж от двуетажната къща продължавал да бъде този през терасата му,
посредством описаните по-горе стълби и стълбищна
площадка. При разговор между двамата, подс. З.Д.
обяснил на св.С., че в миналото, входът към нейния етаж е бил от северната
страна на къщата, но той бил отдавна зазидан, тъй като вторият етаж бил продаден
и закупен от трето лице и, че тази врата и през терасата през която минават за
първия етаж всъщност не е вход за него. Въпреки това, св. С. била допусната именно
от този вход от З.Д. до жилищния й етаж от двуетажната къща и до избеното
помещение, огледала ги и отишла до гр.П., където взела от ЧСИ С.-Ц.
документите, удостоверяващи правото й на собственост върху недвижимия имот.
Същата вечер - на 25.08.2016 г. подс.Д. и св. С. се
срещнали отново и С. му показала документите, удостоверяващи правото й на
собственост върху недвижимия имот, претендирайки, че е собственик, освен на
първия жилищен етаж от двуетажната къща, и на приземния етаж от същата. Виждайки
документите, които му представила св. С., подс. З.Д. й
представил други документи, твърдейки, че не тя е собственик на едноетажната
постройка в поземления имот, в който живеел, и на приземния етаж от двуетажната
къща, тъй като те не били описани в документите й, а само на първия етаж от
къщата. Св. С. оспорила това, твърдейки, че тя е собственик и на приземния етаж
от двуетажната сграда в поземления имот. Между двамата възникнал спор и за това
от къде следва св. С. да влиза в жилищния си етаж, тъй като според подс.Д. входът към него бил от северната страна на имота и той
й заявил, че не може да ползва входа откъм терасата, а трябва да се разбере със
собственика на втория етаж - св. И.Ч. и от там да минава за имота си. Св. С. не
се съгласила с това и поискала от подс. З.Д. да й
предаде ключа от имота, но той не го сторил с обяснението, че го е изгубил. След
този разговор св. С. ***.
До 08.08.2018
г., след случилото се на 25.08.2016 г. и появилия се спор между св.С. и подс.З.Д. относно мястото за достъп до имота и първия
жилищния етаж, св. С. правила опити да
уреди доброволно отношенията си с подс. З.Д., но не
успяла.
След случилото се на 25.08.2016 г. и
спора между св. С. и подс. З.Д. относно входа за
етажа, собственост на С. до 08.08.2018 г., но на
неустановена дата, подс. З.Д. изградил /иззидал/
тухлена стена между едноетажната постройка, която ползвал, и терасата на първия
етаж собственост на св. С. от двуетажната сграда, намиращ се в ПИ № ********,
съгласно КК, одобрена със Заповед № РД-18-52/16.11.2011 г. на Изп. директор на АГКК, с административен адрес гр. К., ул. „В.К.“
№ **, като тази стена била изградена на стълбищната площадка, от която бил и входът към едноетажната
постройката, която подс. Д. ползвал и по този начин първия
етаж собственост на св. С. от двеутажната къща с
идентификатор № ********.1.1 останал без вход и достъп. При изграждането на
тази стена подсъдимия бил видян от св. Н.Г., която го познавала и тогава се
намирала в гр.К. и минавайки покрай къщата видяла как
Д. зазижда входа откъм терасата и след като се върнала в гр.Е., където живеела
постоянно съобщила на С. за видяното. Изграждайки тухлената
стена между терасата на първия етаж от двуетажната сграда и стълбищната
площадка към едноетажната постройка, подс. Д.
променил съществуващото дотогава фактическо положение и лишил от достъп св. С.
до собствения й първи жилищен етаж от двуетажна сграда в гр. К., ул. „В.К.“ № **
с
идентификатор № ********.1.1. Това подс. Д. извършил,
въпреки, че преди това св. С. многократно искала от него да й осигури
безпрепятствен достъп до имота й, като това бил единствения реално съществуващ
вход към жилищния етаж - през терасата на същия, посредством използването на
посочените стълби и стълбищна площадка.
Подс. Д.
изградил стената, въпреки възникналия и съществуващ между него и св. С. спор за
собствеността и ползването на поземления имот и отделните самостоятелни обекти
в него, както и основно относно входа за етажа на С. и преди този спор да е
разрешен по надлежния ред - по съдебен ред, съгласно ЗС и ГПК. Това си деяние подс. Д. извършил, считайки, че е собственик на
едноетажната постройка в поземления имот, част от която е и стълбищната
площадка и без да се съобразява с претенциите на св. С., че има право да влиза
в имота си от там, тъй като това бил единствения съществуващ вход към етажа.
По искане на св. С. от частен съдебен
изпълнител С.-Ц. бил насрочен въвод във владение на
имота на 08.08.2018 г. Именно на тази дата частен
съдебен изпълнител С.-Ц. установила, че входът към първия жилищен етаж от
двуетажната къща от към терасата на етажа бил зазидан чрез изграждане на
тухлена стена, поради което не може да се влезе в жилището. Пред св. С.-Ц. и
св.М. подс. Д. заявил, че той е изградил стената и
отказал да я премахне. Тъй като след изграждането на стената, не съществувал
вход за първия жилищен етаж от двуетажната сграда, въвода
във владение не бил извършен.
След като не успяла да уреди отношенията
си с подс. Д. и поради невъзможност до ползва имота
си, св.С. подала жалба в тогава РП К. и било образувано ДП.
В хода на съдебното производство в с.з.
на 17.12.2020г. съдът разясни на подсъдимия разпоредбата на чл.323, ал.3 от НК.
Горната фактическа обстановка,
Съдът приема за безспорно и категорично установена от показанията на свидетелите
Р.А.С., И.Л.Ч., М.П.С.-Ц., П.И.Д., Л.Б., М.А., М.М. и
Н.Г., дадени в хода на съдебното следствие пред настоящата инстанция, като
показанията им коректно отразяват действителната обстановка, която кореспондира
с останалия доказателствен материал. Съдът кредитира и
ползва показанията на разпитаните по делото свидетели като логични,
последователни, добросъвестно дадени за обстоятелствата, станали тяхно
достояние, и съответстващи помежду си и на останалия доказателствен
материал. Безспорно установено и доказано е обстоятелството, което не се
оспорва и от подсъдимия и защитника му, че свидетелката Р.А.С. е собственик на
първия
жилищен етаж от двуетажната двуфамилна къща с адрес
гр. К., ул. „В.К.“ № ** с идентификатор № ********.1.1.
Безспорно установен и доказан се явява и факта, че свидетелката С. е лишена от
достъп до собствения си имот, който включва първия жилищен етаж от жилищна
сграда.
Така, в показанията си св. С.
заявява, че няколкократно е разговаряла с подсъдимия, като първоначално той не
възразил относно входа за етажа й, но в последствие заявил, че това не е вход,
а тераса и го зазидал с тухли. Това твърдение са потвържава
от показанията на свидетелите М.П.С.-Ц. и М.М.,
пред които подс.Д. признал, че той е зазидал входа и
от показанията на свидетеля Н.Г., която пък видяла Д. при
изграждане на стената и съобщила за това на С.. Дори и св. П.И.Д.
– брат на подсъдимия посочва - л.53, че З.Д. е зазидал входа, като уточнява в
полза на брат си, че това не е врата, а тераса, като заявява, че „Брат ми не е
зазидал врата, той зазижда тераса.“ – л.53 – гърба. Св. П.Д. пояснява, че лично
той е зазидал северния вход за първия етаж преди повече от 15 г. по искане на
купувача на втория етаж и от тогава за първия етаж се минавало през терасата,
която зазидал брат му – подс.Д.. Че входа за първия
етаж на имота е бил именно този зазидан от подс. Д.
свидетелства и св.Ч. – л.54, който закупил през 2005г. втория етаж от двуетажната
двуфамилна къща с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № **, като
заявява, че всички живущи на първия етаж са ползвали само и единствено този
вход – южния, през терасата, понеже друг не е имало.
Св. М. А. също посочва, че е влизал
веднъж на етажа през стълбището и през терасата, като заявява, че друг вход не
е имало, като предполага, че стълбището и площадката от която влезнали е за
другата къща, т.е. за частта от имота ползвана от подсъдимия, което всъщност
отговаря на фактическото положение към онзи момент.
Св. М.П.С.-Ц. и М.М. също посочват, че друг вход за имота на св.С. не е имало
и никога до въвода на 08.08.2018
г. пред тях подсъдимия не е заявявал, че входа за първия етаж на къщата е друг,
а не този от който се влиза в жилищните помещения. Едва на тази дата заявил на М.С.-Ц.
и М.М., че той е зазидал входа и, че няма да премахне
зида, тъй като това не е вход за първия етаж.
В показанията, които съдът ползва,
свидетеля Б. заявява, че е купил имота с цел препродажба и на никого не е разрешавал
и сам не е зазиждал входове на сградата.
Съдът кредитира и събраните по делото
писмени доказателства, доколкото същите са приобщени по предвидения в НПК ред.
Съдът кредитира заключението на
изготвената в хода на съдебното производство съдебно-техническа експертиза като
компетентно изготвено, с необходимите професионални познания и опит в
съответната област. От нея и от изложеното от ВЛ при изслушването му в с.з. на
17.05.2021г. се установява, че: Съгласно одобрената КК
на гр. К. в ПИ с идентификатор ******** с административен адрес ул. „В.К.“ № **
са заснети и графично изобразени следните сгради /обекти / попадащи в имота:
1.Сграда ********.1 - брой етажи 2,
предназначение – жилищна, от който първия жилищен етаж с идентификатор № ********.1.1
е
закупен от св.С., 2.Сграда ********.2 - брой етажи 1, предназначение - друг вид
сграда за обитаване /пристройка/ – в която живеел подсъдимия, 3.Сграда ********.3 - брой етажи 1,
предназначение - хангар, депо, гараж – която е неотносима
към предмета на спора и 4.Сграда ********.4 - брой етажи 1, предназначение –
селскостопанска, която също е неотносима
към предмета на спора. - Изследвания
от ВЛ обект представлявал самостоятелен обект - 1-ви жилищен етаж от триетажна
жилищна сграда с идентификатор ********.1.1, находящ
се в сграда с идентификатор ********.1- жилищна, построена в ПИ идентификатор ********.1
съгласно одобрената КК на гр. К.. С постановление за възлагане на недвижим имот
№ 286/2016 год. на ЧСИ М.С.- Ц. обекта е възложен в собственост на Р.А.С..
ВЛ е посочило, че обекта е триетажна
жилищна сграда, тъй като е приело,
че е наличен и етаж вкопан в земята /приземен/, а първия жилищен етаж е с около
1,50 м. над терена.
При извършения оглед /външен/ в
присъствието на собственика на втория етаж /св.Ч./ ВЛ установило, че
действително в северозападния ъгъл на сградата имало изградена стълбищна клетка, която към настоящия момент осигурявала
топла връзка за втория етаж и подпокривното
пространство, но не и за първия етаж. Логично било при такова строителство, стълбищната клетка да осигурява и топла връзка и с първия
етаж - т.е. с процесния обект, но такава нямало. При
липса на архитектурен проект и изпълнени мазачески работи по стените в стълбищната клетка - фина варова мазилка, ВЛ не открило
видими белези /фуга, мазилка и т.н различаваща се от останалата/
за зазиждане на отвора - врата. Съдът счита, че това е така поради
обстоятелството, че още преди закупуване на втория етаж от къщата от св.Ч.,
вратата към първия етаж от тази северна площадка е била зазидана, като това
място е било измазано и боядисано, както посочва св.Ч. в показанията си пред
съда и, че това било условието му за да купи етажа - да е със самостоятелен вход.
За да извърши оглед в самия обект – етаж
1, поради липса на достъп до обекта, ВЛ влязло в него с помощта на стълба през
терасата, разположена на първия етаж в югозападния ъгъл на сградата. Установил,
че в т. А /Приложение 2/ има зазидан отвор с материали /газобетонни
блокчета/ и мазилка /шпакловка/ различни от тези, с които е извършено основно
строителството, и същия този отвор води към стълбищната
клетка изградена в северозападния ъгъл на сградата. Безсъмнено сградата била
проектирана и изпълнена така, че именно този отвор е бил законния вход за
обекта. Това го потвърждавало и самото функционално разпределение на
помещенията в етажа. От този вход се влизало в коридор осигуряващ преходна
връзка с останалите помещения в обекта. ВЛ не констатирало документи даващи
право да бъдат извършени СМР по зазиждане на входа, но съдейки по материалите,
с които са направени счита, че действието се е развило не към момента когото е построена
сградата /1975 год./, а впоследствие. Всъщност ВЛ описва зазидания преди повече
от 15г. вход от северната страна на имота от който тогава се е влизало в първия
жилищен етаж, сега собственост на св.С., а не зазиждането на впоследствие
обособения вход /след продажбата на втория етаж/ от терасата от южната страна.
Относно имота ползван от подсъдимия, ВЛ
посочило, че няма как сграда с идентификатор ********.2 - брой етажи 1,
предназначение - друг вид сграда за обитаване, да се явява като пристройка към
двуетажната /триетажната според ВЛ/ постройка, тъй като двете сгради
функционирали като самостоятелни единици, предназначението им не зависило една
от друга и функционално първите им етажи не са били свързани, като входа за
I-вия етаж на сграда № 2 е от юг. /Точка Б в приложение 3/.
Същевременно, в хода на съдебното
следствие, включително и от извършения оглед от съдебния състав с участието на
страните и приложения фотоалбум се установи, че след зазиждането на входа за
първия жилищен етаж от къщата, находящ се от
северната му страна осъществено преди 2005г., с цел ползването на този първи етаж
с идентификатор ********.1.1 от тогава живущите в него е обособен друг вход за
него – от южната страна - през стълбите и стълбищна
площадка от която бил и входа за ползваните от подсъдимия помещения в сграда с
идентификатор ********.2. Именно него на неустановена дата в периода от
25.08.2016 г. до 08.08.2018 г. е зазидал подсъдимия,
като според защитата му деянието му не е престъпление, тъй като зазиданата
врата не била официалния вход за етажа.
При извършения оглед, с приложен фотоалбум, се
установи, че няма достъп до първия жилищен етаж на сградата откъм южната
страна, собственост на ЧО. За този етаж се е влизало през външното стълбище
което е под формата на буквата „Г“, с 8 стъпала, като то води до алуминиева врата,
след която има малко антре, като в ляво от вратата има жилищна част, а насреща
е имало вход, водещ до терасата на първия жилищен етаж, от където се влизало на
етажа. На мястото от където се е влизало в етажа в момента е налице зазиждане с
тухли, с което е ограничен достъпа до терасата и съответно до етажа. Друг вход
не беше установен.
При така установената и приета
фактическа обстановка, от правна страна съдът съобрази следното:
Предвид изложеното съдът намира, че
обвиняемия е осъществил от обективна и субективна страна признаците на състава
на престъплението по чл.323, ал.1 от НК, тъй като на неустановена
дата в периода от 25.08.2016 г. до 08.08.2018 г. в
гр. К., обл. П.самоволно, не по установения от закона
ред, е осъществил едно оспорвано от другиго
от Р.А.С. свое предполагаемо право – да ограничи достъпа на Р.С. до
първия жилищен етаж с идентификатор № ********.1.1 от
двуетажна сграда в ПИ с идентификатор ******** с адрес гр. К., ул. В.К. № **
през стълбите и стълбищна площадка към едноетажната
сграда в ПИ с идентификатор ********.2 с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № **, като е
изградил стена на границата между стълбищната
площадка и терасата към първи жилищен етаж от двуетажната сграда, намираща се в
същия поземлен имот, собственост на Р.С., като случаят е немаловажен.
Според съда няма спор относно това какво
е придобила при извършената продажба от ЧСИ свидетелката С., като в документите
изчерпателно са посочени правата й.
Възражението на защитата, че не е бил
налице правен спор, по който страна да е бил подсъдимия и, че зазидания вход не
е бил официален за първия етаж, е неоснователно, тъй като правото да
ограничи и възпрепятства достъпа на свид. С. до
собствения й първия жилищен етаж от двуетажна сграда в ПИ с идентификатор ********.1.1
с адрес гр. К., ул. „В.К.“ № ** през стълбите и стълбищна
площадка към едноетажната сграда в ПИ с идентификатор ********.2 с адрес също гр. К., ул. „В.К.“ № **, като е изградил стена
на границата между стълбищната площадка и терасата
към първи жилищен етаж от двуетажната сграда, намираща се в същия поземлен
имот, собственост на Р.С. е било само претендирано от
подс.Д.. При посочената фактическа установеност е
безспорно, че то е било оспорвано от св.С. при разговори с него, включително и
чрез депозиране на жалби преди инкриминираното по делото деяние. Подсъдимият не
е имал законно основание да стори това - сам да ограничава в каквато и да е
степен достъпа на пострадалия свидетел С. до етажа, вкл. и чрез преминаване
през единствения съществуващ вход за жилището. Дори и да се приеме, че за този
етаж в миналото – преди повече от 15 години е имало друг вход – от северната
страна на имота, то е видно, че от 25.08.2016 г. до 08.08.2018
г. единствения вход за процесния етаж е бил само през
стълбите и стълбищна площадка от южната страна на
къщата. И дори и да се приеме, че този вход от южната страна за първия жилищен
етаж е бил изграден без изискуемата строителна документация, то правомощия да
постанови дали и от кого, кога и как да се ползва или не входа,
подсъдимият не е имал. Евентуалните спорове между св. С. и подсъдимия е
следвало да се уреждат по предвидения от закона ред - чрез доброволно
споразумение, а при липса на такова - по съдебен ред. Подсъдимият не е имал
действителното, признато от закона право да ограничава достъпа на св. С. до
първия етаж от къщата, дори и при условието, че едноетажната постройка, в която
живеел, построена на калкан до двуетажна сграда (къща), построена в същия
поземлен имот е негова собственост, което обстоятелство също не е безспорно установено
по делото.
Правнорелевантният
факт, несъмнено установен по делото е, че подсъдимият Д. е зазидал единствения
вход за жилището на С. и посредством тези негови активни действия се е стигнало
до промяна в съществуващото фактическо положение - преустановен е бил достъпът
на св. С. до имота й. С промяната на фактическото положение св. С. е била
лишена от възможността да ползва етажа си.
В гражданско-правен и теоретичен аспект
правото на собственост се характеризира с признатата и гарантирана от закона
възможност на даден правен субект да владее, ползва и се разпорежда фактически
и юридически с опредЕ. вещ или недвижим имот и да
изисква от всички други лица да не го възпрепятстват в упражняването на това му
право. Гражданско-правните отношения свързани със спорните вещни права и
правото на собственост са подсъдни и подлежат на разглеждане и решаване от
компетентните за това правораздавателни органи. Всяко едно осъществено
самоволно, не по установения от закона ред, оспорвано от другиго свое или чуждо
действително или предполагаемо право, свързано със собствеността и
произтичащите от нея самостоятелни вещни права, води до нарушение на закрепеното
в чл.17 от Конституцията на Р.Б.основно начало, гарантиращо правото на собственост
и защитата му от закона.
Изпълнителното деяние на
престъплението по чл.323, ал.1 от НК от обективна страна се характеризира с
наличието на едно претендирано от дееца действително
или предполагаемо право, което той осъществява самоволно, не по установения от
закона ред.
Самоуправството
е престъпление против законно установения ред на взаимоотношения между
отделните граждани, държавата или обществени организации, като пряко се засяга
дейността по решаване на спорове за имуществени права. Изпълнителното деяние на
самоуправството не може да се осъществи чрез
бездействие (Решение № 297 по н.д. № 1547/2011 г. ІІІ-то нак.
отделение), а чрез осъществяване не по установения от закона ред на едно
оспорвано от другиго, свое или чуждо, действително или предполагаемо право.
Следователно, за да има изобщо възможност да се извърши самоуправство,
трябва да има възникнал спор за имущественото право между две страни, изразяващ
се или в несъгласие със съществуването на правото или с избрания начин за осъществяването
му, като е без значение дали деецът притежава или не притежава осъщественото
материално право. По-важното е, че той няма процесуалното право "да взема
закона в своите ръце" и да се саморазправя. Правейки това деецът нарушава
процесуалните закони, които уреждат реда за решаване на правните спорове, като
качеството му на носител на осъщественото материално право, не изключва
наказателната му отговорност, защото престъплението самоуправство
не е престъпление против собствеността.
Самоуправството
не е пряко посегателство върху чужда имущество. За разлика от престъпленията
против собствеността и по подобие на тези против стопанството, самоуправството засяга единствено обществените отношения,
възникващи по повод реда за осъществяване на опредЕ.
дейност. Едва в допълнение и като незадължителна вторична последица, може да се
стигне до засягане на чуждо имущество. Ето защо според теорията, дейността
върху която самоуправството пряко посяга е
правораздавателната дейност и в частност дейността по решаване на спорове за
имуществени права. Според текста на чл.323, ал.1 от НК, деецът осъществява
своето спорно право самоволно, т.е. предприема дейност за упражняването му по
свое усмотрение, несъобразявайки се с волята, а и с възражението на насрещната страна
по спора. В допълнение, деецът осъществява това спорно право и не по
установеният ред, т.е. въпреки липсата на търпимост от насрещната страна и
въпреки противопоставянето й, той предприема дейност за упражняването на
правото си по начин, неотговарящ на закона. Ето защо, извършвайки
престъплението, деецът не само пренебрегва насрещната страна, но и властта, към
която е следвало да се обърне, за да го защити, респективно – да го упражни.
Поради изложените по-горе съображения, следва и извода, че престъплението самоуправство е резултатно, от категорията на комисивните престъпления. То е довършено с осъществяването
на оспореното право, като за законодателя е важен резултата от престъплението –
осъществяване на оспорено право, при пренебрегване на установения в държавата
процесуален ред за разрешаване на конкретен правен спор. И поради тази причина,
както бе посочено по-горе, престъплението не може да се осъществи чрез
бездействие. Поради изложеното по-горе съдът счита, че всички описани признаци
от обективна страна в настоящия случай са налице.
От субективна страна подсъдимия е
извършил деянието при форма на вината пряк умисъл. Същия съзнавал обществено-опасния
му характер, предвиждал неговите обществено-опасни последици и искал и целял настъпването
на тези последици (чл.11, ал.2 от НК). Подсъдимия е имал представа, че
осъществява едно оспорвано свое предполагаемо право и, че осъществява същото
самоволно и в разрез с установения от закона ред - т.е. налице е интелектуалния
момент на вината. Едновременно с това пряко се стремял към настъпването на
причинените вреди - т.е. реализиран е и волевият момент на умишлената вина.
Изводът за волевия елемент на вината, съдът извежда от механизма на извършване
на деянието, което неизбежно води до причиняване на реализирания вредоносен
резултат, а оттук - сочи на желание у подсъдимия за причиняването му.
По отношение на съставомерния
признак случаят да не е маловажен, според съда са събрани достатъчно
доказателства, от които да се направи такъв извод. По делото е доказано, че в
продължителен период от време, а и до момента достъпът на св.С. до имота е
ограничен, като по този начин последната е бил лишена от възможността да
използва жилището. Била е препятствана възможността
на св. С. да достига до първия жилищен етаж, като дори достъпът до там да е бил
възможен чрез поставянето на стълба, както посочва вещото лице К. при разпита
му в с.з. на 17.05.2021г – л.154, то предвид височината на сградата от една
страна, а от друга здравословното състояние на св. С.,
тази й възможност е била съществено и почти напълно ограничена. Следва да се
допълни, че законът не въвежда като елемент от състава на престъплението
правото да е осуетено по начин, непозволяващ изобщо упражняването му по друг
начин. Достатъчно е то да е ограничено по начина, по който традиционно е било
упражнявано преди промяната на фактическото положение. Именно това според съда
сочи на невъзможност да се приеме случаят за маловажен, доколкото от една
страна са налични вредни последици, а от друга страна липсват други смекчаващи
отговорността обстоятелства, които да водят на извод, че този случай
представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновени
случаи на престъпления от същия вид. Практически св.С. е лишена напълно от
възможността да полза имота си поради липса на вход.
Следва да се посочи и това, че
подсъдимият не се е възползвал от привилегията на чл.323, ал.3 от НК, доколкото
същата му бе надлежно разяснена от съда в с.з. на 17.12.2020г. /тъй като това
не е сторено в ДП/ , като след това разяснение,
той не е предприел действия по възстановяване на предходното фактическо
състояние, т.е. не е предприел действия по осигуряване на безпрепятствен достъп
на св.С. до етажа й през входа, който зазидал.
Причина за извършване на престъплението
е ниската правна култура на подсъдимия, съзнанието му за безнаказаност и
недосегаемост и незачитане на правото на собственост.
Относно наказанието:
При определянето на наказанието съдът
прецени степента на обществената опасност на конкретното деяние, степента на
обществена опасност на дееца - данните за личността му, както и подбудите за
извършване на престъплението.
За престъплението по чл.323, ал.1 НК
законодателят предвижда наказание лишаване от свобода до 5 години и глоба до
1000 лв.
Според съда целите на наказанието
посочени в чл.36 от НК могат да бъдат постигнати по отношение на подс.Д., като наказанието бъде определено при условията на
чл.54, ал.1 от НК, доколкото не са налице условията на чл.55 от НК, тъй като в
случая липсват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства.
Съгласно чл.54 от НК, при определяне
размера на наказанието следва да се съобрази както степента на обществена
опасност на конкретното деяние, така и степента на обществена опасност на
извършителя. При това и с оглед разпоредбата на чл.323, ал.1 от НК, предвиждаща
кумулативни наказания, съдът счете, че в конкретния случай най-справедливо, а и
за постигането на възпитателно-предупредителната функция на наказанието с оглед
личността на подсъдимия е определеното с присъдата наказание лишаване от
свобода за срок от 6 месеца, както и заплащането на глоба в размер на 500 лева.
Според настоящия състав на съда, налице
е баланс на индивидуализиращите отговорността на дееца обстоятелства с лек
превес на смекчаващите отговорността обстоятелства /неосъждан – реабилитиран/. Смекчаващите
и отегчаващи отговорността обстоятелства, наред с предвиденото от закона за
съответното престъпление и постигането на предвидените в чл. 36 от НК цели,
следва да се отчитат в единен мисловен процес при който е възможно съблюдаване
на принципа за справедливост на наказанието. Утвърдено в съдебната практика е
виждането, че индивидуализиращите отговорността на дееца обстоятелства следва
да се отчитат не количествено, а при съвкупната оценка на конкретната им
тежест. Както вече беше посочено, в случая е налице лек превес на смекчаващите
отговорността на дееца обстоятелства, които следва да бъдат отчетени. За това
според настоящия съдебен състав наложеното наказание следва да е ориентирано
по-близо до минимално предвиденото в закона наказание лишаване от свобода, но
не и в минималния.
Съдът намира, че за постигане целите на
наказанието, визирани в чл.36, ал.1 от НК и преди всичко за поправянето и превъзпитанието
на подс.Д. не е наложително същият да изтърпи
ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, поради което и на
основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на същото следва да бъде отложено с
изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.
По отношение размера на наложената
глоба, съдът счете, че с оглед целите на наказанието подходящо и справедливо е
определянето на такава в размер от 500 лв., платима в полза на държавата.
С оглед така постановената присъда, на
основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди подсъдимия З.Д. да заплати по
бюджетна сметка на РС К. сумата от общо 320,68лв. /триста и двадесет лева и
шестдесет и осем стотинки/, представляваща направените в съдебното производство
разноски по делото, от които 250лв. възнаграждение за вещо лице, 41,28лв. и
28.70лв. пътни разноски за свидетели.
По изложените мотиви Съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: