№ 2881
гр. София, 21.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря М. АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110101528 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********* срещу А. Г.
Ц., ЕГН **********, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, с които се иска да се
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 2431,20 лв.,
представляваща главница за период от 05.08.2019 г. до 05.06.2021 г. (а съгласно
споразумение за отсрочване на погасителни вноски от 18.06.2020 г. – за период от 05.08.2019
г. до 05.12.2021 г.) - вноски с настъпил падеж от № 9 до № 31 вкл., дължими по Договор за
потребителски паричен кредит PLUS-16481618/31.10.2018 г., сключен между ответника А. Г.
Ц. и „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 27.04.2022 г. и приложенията към него,
ведно със законната лихва за период от 22.12.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от
1978,67 лв., представляваща договорна лихва за период от 05.08.2019 г. до 05.06.2021 г. (а
съгласно споразумение за отсрочване на погасителни вноски от 18.06.2020 г. – за период от
05.08.2019 г. до 05.12.2021 г.), сумата от 820,53 лв., представляваща мораторна лихва за
период от 05.08.2019 г. до 22.12.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от 17.01.2023 г. по ч. гр. д. № 70245/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
Ищецът твърди, че на 31.10.2018 г. между ответника и „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ е
сключен Договор за потребителски паричен кредит PLUS-16481618/31.10.2018 г., по силата
на който кредиторът е отпуснал кредит в размер на 10000 лв. на кредитополучателя.
Посочва, че параметрите на кредита са следните: 10000 лв. - общ размер на кредита, 4032 лв.
1
- застрахователна премия и 350 лв. - такса ангажимент. Сочи, че лихвеният процент към
датата на сключване на договора за кредит е 13,84 % годишно, а годишният процент на
разходите - 16,32 %. Твърди, че след сключване на договора за кредит ответникът погасил
част от задълженията си, след което преустановил плащането, като останалата непогасена
сума е в размер на 14064,01 лв., а крайният падеж за погасяване на задълженията -
05.11.2024 г. Сочи, че между страните по договора за кредит е сключено споразумение за
отсрочване на погасителни вноски от 18.06.2020 г., с което е отложено заплащането на
месечните вноски № 17, 18, 19, 20, 21 и 22 за срок от шест месеца, като крайният падеж за
погасяване на задълженията е променен на 05.05.2025 г. Твърди, че на основание Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 27.04.2022 г. и приложенията към него,
сключен между „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ и „Е.М.“ ЕООД задълженията на ответника по
процесния договор за кредит са били прехвърлени в полза на ищеца. Посочва, че до
ответника е изпратено писмо с обратна разписка с уведомление за извършената цесия, което
е върнато в цялост. Счита, че въпреки това длъжникът следва да се счита за уведомен за
извършената цесия с получаване на препис от исковата молба с приложенията. С оглед
изложеното моли за признаване дължимостта на задълженията, за които е издадена заповед
за изпълнение, както и за присъждане на разноските по делото.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове. Прави възражение за нищожност на процесния договор за
кредит и на отделни негови клаузи поради противоречие с норми на ЗПК – чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 20 ЗПК. Счита, че не е посочен правилният размер на
ГПР, поради невключването в него на застрахователната премия, както и липсва яснота кои
точно компонентни са включени в ГПР. Сочи, че в погасителния план липсва разбивка на
всяка погасителна вноска и какво се включва в нея. Прави възражение за погасяване на част
от задълженията по давност. Моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на
сторените по делото разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
По делото са приети като доказателства сключеният между ответника А. Г. Ц., като
кредитополучател, и „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“, като кредитор, Договор за потребителски
паричен кредит PLUS-16481618 от 31.10.2018 г., ведно със Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити, по силата на който кредиторът
е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 10000 лв., при лихвен
процент от 13,84 % и ГПР от 16,32 %. Предвидено е, че кредитополучателят дължи и
застрахователна премия в размер на 4032 лв. и такса ангажимент в размер на 350 лв.
Връщането на сумата е уговорено да стане на 72 месечни погасителни вноски в размер на
261,52 лв. всяка, с падеж на първата вноска на 05.12.2018 г. и падеж на последната вноска на
05.11.2024 г., за което в договора е съставен погасителен план. Общата стойност на
плащанията е в размер на 18829,44 лв.
Със споразумение за отсрочване на погасителни вноски от 18.06.2020 г. страните по
2
договора за кредит са разсрочили заплащането на месечните вноски с № 17, 18, 19, 20, 21, 22
за срок от 6 месеца (гратисен период). Вследствие отлагане заплащането на посочените
месечни вноски, срокът на кредита е удължен със срока на гратисния период, общата
стойност на плащанията е променена от 18829,44 лв. на 19413,52 лв., дължима на равни
месечни вноски – всяка по 271,95 лв., ГПР остава непроменен, за което е съставен и
погасителен план с уговорени падежните дати и вноските, които следва да бъдат погасени
на тях, видно от който падежната дата на вноска № 17 е 05.10.2020 г., а на последната вноска
№ 72 – на 05.05.2025 г.
Установява се на следващо място, че на 27.04.2022 г. между „Е.М.“ ЕООД и „Б.П.П.Ф.
С.А., клон Б.“ е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, като страните по
същия са постигнали съгласие за прехвърляне на вземания от цедента, в полза на ищеца като
цесионер, а именно: портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски
кредит, сключени от цедента с длъжници, които не изпълняват задълженията си на
заемополучатели по тях, а цесионерът придобива вземанията, определени в Приложение №
1 – Списък на вземанията, срещу заплащане на покупната цена. Уговорено е, че продавачът -
цедент изрично упълномощава купувача – цесионер да изпраща писмени уведомления до
длъжниците по вземанията, предмет на договора, от името на продавача, с които да ги
уведомява за прехвърлянето на техните задължения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за което продавачът
предоставя на купувача нотариално заверено пълномощно, упълномощаващо го да изпраща
писмените уведомления (Приложение № 6). Договорът за цесия носи подписи за продавач и
купувач.
По делото е прието Приложение № 3 към договор за продажба и прехвърляне на
вземания, подписан между „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ и „Е.М.“ ЕООД от 27.04.2022 г. -
Потвърждение за извършена цесия на вземанията на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
„Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“, както и извлечение от Приложение № 1/27.04.2022 г., неразделна
част към договора за цесия от 27.04.2022 г., в което са индивидуализирани вземанията,
предмет на договора за цесия. Съгласно същото са прехвърлени вземанията към ответника
(индивидуализиран с три имена и ЕГН) по договор за кредит PLUS-16481618 от 31.10.2018
г., по който е отпусната главница в размер на 10000 лв., остатъкът от главницата към датата
на подписване на приложението е в размер на 9115,25 лв., остатъкът от договорната лихва е
в размер на 3649,73 лв., общо дължимото към 27.04.2022 г. е 14064,01 лв., а датата на
първата пропусната вноска (изпадането на ответника в забава) е 05.10.2020 г., с посочена
дата на последно плащане 05.03.2020 г., като приложението е подписано от страните по
договора за прехвърляне на вземания.
Представено е и пълномощно, с нотариална заверка на подписа от 19.05.2022 г.,
съгласно което цедентът „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ е упълномощил цесионера „Е.М.“ ЕООД да
уведоми длъжниците за сключения договор от 27.04.2022 г., с който вземанията се
прехвърлят в полза на „Е.М.“ ЕООД, включително да преупълномощава трети лица (в това
число адвокати/адвокатски дружества) с правата по пълномощното, за което е представено
пълномощно в полза на адвокатско дружество „Иванов и Денев“ и пълномощно в полза на
3
адв. А. К..
По делото е прието Уведомление с изх. № 1653/07.10.2022 г. от адв. А. К. –
пълномощник на цесионера „Е.М.“ ЕООД, действаща от името на цедента, с което
ответникът е уведомен за извършената цесия на вземанията по договор за отпускане на
потребителски кредит от 31.10.2018 г. в полза на „Е.М.“ ЕООД.
Прието е и изпратено до ответника уведомително писмо за прехвърлянето на
вземанията по договора за потребителски кредит от 31.10.2018 г., което е върнато на
подателя на 10.11.2022 г. като непотърсено.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), изготвено въз основа на материалите
по делото и извършена проверка при кредитора. Същото, като обективно и компетентно
изготвено, съдът кредитира и ползва при изграждането на изводите си относно
правнорелевантните за спора факти. От заключението се установява следното: съгласно
платежно нареждане за кредитен превод от 01.11.2018 г. „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ е превело
по банковата сметка на А. Г. Ц. в „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 9650 лв. на 01.11.2018 г.
Извършените плащания от ответника по договора за потребителски кредит от 31.10.2018 г.
са общо в размер на 4184,80 лв., с която сума са погасени: главница в размер на 1556,75 лв.,
договорна лихва в размер на 1732,05 лв. и застраховка на кредит в размер на 896 лв. Към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2022 г. размерът на задължението
е общо 6502,17 лв., от които главница в размер на 3401,94 лв., договорна лихва в размер на
2146,62 лв., лихва отлагане в размер на 281,61 лв. и застраховка на кредит в размер на 672
лв. Размерът на задължението на ответника по договора за кредит за посочения в исковата
молба период е общо в размер на 2808,37 лв., от които главница в размер на 1018,82 лв.,
договорна лихва в размер на 830,38 лв., лихва отлагане в размер на 93,87 лв. и застраховка
на кредит в размер на 672 лв. Лихвата за забава върху дължимата главница за периода от
датата на дължимост до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2022 г. е в
размер на 193,30 лв. Вещото лице е дало заключение, че ГПР с включена договорна лихва в
размер на 4797,44 лв. и застраховка в размер на 4032 лв. би бил в размер на 88,05 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
От приложеното ч. гр. д. № 70245/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 48
състав се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.12.2022 г. за вземанията, предмет на настоящото
производство, като съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А.
Г. Ц..
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за
4
изпълнение, поради което и с оглед указанията на съда ищецът е предявил искове по чл. 422
ГПК, вр. чл. 415 ГПК за установяване дължимостта на сумите, предмет на заповедното
производство. С направеното уточнение – с молба от 29.10.2024 г., с което е посочен падеж
на вноските съгласно сключеното между страните споразумение за отсрочване на
погасителни вноски съдът приема, че ищецът само е конкретизирал падежа на
претендираните вноски съгласно споразумението, а не се касае за недопустимо изменение на
претенциите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, доколкото вноските,
които се претендират са същите – от № 9 до № 31 вкл., и вземанията (за главница, договорна
лихва и мораторна лихва) се претендират в размерите, заявени в заповедното производство.
Във връзка с изложеното съдът приема, че предявените искове са допустими.
За основателността на исковете за главница и договорна лихва в тежест на ищеца е да
установи наличието на сключен между ответника А. Г. Ц. и „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ валиден
Договор за потребителски кредит PLUS-16481618/31.10.2018 г., по силата на който на
ответника е предоставена сумата от 10000 лв. и за ответника е възникнало задължение за
погасяване на кредита по реда и в сроковете, предвидени в договора, съответно валидна
клауза за възнаградителна лихва и нейният размер, настъпила изискуемост на
претендираните вземания, както и че вземанията на „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ са били
прехвърлени на ищеца по силата на валиден договор за цесия, за което прехвърляне
ответникът е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
По възражението за давност в тежест на ответника е да установи изтичане на
законоустановения давностен срок за погасяване на задълженията по договора за кредит, а в
тежест на ищеца е да установи настъпването на обстоятелства, които са основание за
спиране и/или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
За основателността на иска за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава, респ. падежа на задължението
за заплащане на претендираните суми по главния иск, период на забавата и размера на
обезщетението за забавено изпълнение, както и че вземанията на „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ са
му били прехвърлени по силата на валиден договор за цесия и уведомяване на ответника по
реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
При доказване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на задълженията си.
По отношение на това дали ищецът се легитимира като кредитор на претендираните
вземания, настоящият съдебен състав приема следното:
По делото е безспорно сключването на договор за цесия от 27.04.2022 г., по силата на
който вземанията по процесния договор за потребителски кредит са били прехвърлени в
полза на ищеца (същите са индивидуализирани в извлечение от Приложение № 1/27.04.2022
г., неразделна част към договора за цесия от 27.04.2022 г.).
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане
(цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
5
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по
вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност
на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в
момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на
закона преминават и всички акцесорни права (освен ако е уговорено противното).
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на
трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително действие съобщаване на
длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно
изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от
стария кредитор (цедента) - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при
изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на
надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица,
длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на
вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде
получено от длъжника - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243 от 06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І
т. о., решение № 449 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера
(новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на
прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. №
6
2230/2016 г., І т. о., решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение №
137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният
кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с чл. 36 ЗЗД, според
който представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази
власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на
договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в
полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия
кредитор.
В съответствие с тази практика по делото е представено и прието пълномощно, по
силата на което цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземанията по процесния договор за кредит, а той от своя страна е
упълномощил и конкретен адвокат за съобщаване на цесията. Във връзка със съобщаването
на цесията на ответника по делото е представено Уведомление за извършена цесия с изх. №
1653/07.10.2022 г., чрез адв. А. К., адресирано до ответника, с което на последния е
съобщено, че вземанията по договора за кредит от 31.10.2018 г., сключен с „Б.П.П.Ф. С.А.,
клон Б.“, са изкупени от „Е.М.“ ЕООД и считано от датата на получаване на уведомлението
кредитор по описаните парични вземания е именно ищецът „Е.М.“ ЕООД.
Съдът приема, с оглед ангажираните доказателства, че цесията е била надлежно
съобщена на ответника с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложените към
нея договор за цесия, уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и пълномощно от цедента за
цесионера (доколкото няма данни изпратеното по-рано уведомление да е достигнало до
ответника), който факт следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Следователно
се установява, че ищецът „Е.М.“ ЕООД е активно материалноправно легитимиран да
претендира заплащането на задълженията на ответника по Договор за потребителски
паричен кредит PLUS-16481618 от 31.10.2018 г., сключен с „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“.
По отношение на действителността на процесния договор за потребителски кредит
настоящият съдебен състав намира следното:
Установява се от материалите по делото, че между „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“ и А. Г. Ц.
е сключен договор за потребителски паричен кредит, по силата на който кредитодателят е
отпуснал на ответника потребителски кредит в размер на сумата от 10000 лв. От съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че в полза на ответника е преведена сумата от 9650
лв. (като е изключена таксата ангажимент в размер на 350 лв.) на 01.11.2018 г., поради което
съдът приема, че кредитът е бил усвоен в посочения размер.
На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни
7
клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно от това нормите на ЗПК са повелителни,
поради което съдът може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор
за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания. Неспазването
на което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според императивната
норма на чл. 22 ГПК води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени са датата и мястото на сключване на договора, вид на
предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размер на получената сума,
общият размер, който потребителят следва да върне, условията за издължаване на кредита и
правото на отказ от договора, лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не като
променлив такъв, поради което е достатъчно да бъде посочен размер на същия. При
фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и не важи изискването за посочване на
методиката за определянето му.
Не е спазено обаче императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор са посочени абсолютни стойности на годишния лихвен процент
/ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посоченият в договора ГПР от 16,32 %. В тази връзка следва да се отбележи, че
съобразно разпоредите на ЗПК – чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, т. е. по ясен и разбираем за потребителя начин
следва да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в договора за кредит липсва
яснота относно посочените обстоятелства. Следователно неясни са както компонентите, така
и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях.
8
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая предвидената в договора за кредит застрахователна премия представлява разход по
кредита, доколкото същата е уговорена с цел да се обезпечат вземанията на кредитодателя, и
следва да се включва в размера на ГПР. От тълкуването на параметрите на процесния
договор за потребителски кредит, ведно с клаузата на чл. 2 от ОУ към него, може да се
направи обоснован извод, че сключването на застраховка „защита на плащанията“ е
предвидено като задължително условие за сключването на договора за
потребителски кредит. От цялостното съдържание на договора и погасителния план към
него, в частност - включването на застрахователната премия в размера на главницата, следва
извод, че клаузата за покупка от кредитополучателя на застраховка „Защита на плащанията“
при посочените параметри е поставена от кредитодателя с цел да се заобиколи изискването
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, без възможност за кредитополучателя действително да влияе на същата
и без да има реален избор дали да сключи застраховката и/или при какви условия да я
сключи. Размерът на застрахователната премия е предварително определен в договора за
кредит към датата на неговото сключване и същата е включена в погасителния план, нейната
единствена цел е да покрие риска, който търговецът - кредитор би понесъл от неизпълнение
на договора за кредит, без да обезщетява евентуалните вреди, които биха възникнали за
самия застрахован потребител от настъпилото застрахователно събитие. Т. е. застраховката е
сключена в полза на кредитора, което допълнително обосновава извод, че тя е наложено от
кредитора условие за сключването на договора, а не избрано свободно от потребителя, както
и че е предварително известен на кредитора разход във връзка с договора. От ССчЕ се
установява, че с включването и на застрахователните премии ГПР би бил в размер на 88,05
%, с което се надвишава законоустановеният размер на ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република Б. (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
„Таксата ангажимент“ също следва да се включи при изчисляване на ГПР. Ако се
приеме, че такава се дължи за сключване на договора при фиксиран лихвен процент, то на
потребителя не се предоставя нищо допълнително като услуга срещу платената такса. Още
повече би могло да се счете с оглед формулировката на тази клауза, че същата предвижда
такса, свързана с усвояване на кредита. Такава уговорка обаче е нищожна поради
9
противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Също така при сключване на договор при фиксиран
лихвен процент, рискът за заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата.
Недопустимо е рискът да се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса – както е в
случая „такса ангажимент“. Съгласно чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира
повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В случая кредиторът
веднъж е отчел риска от невръщане на сумата по кредита при уговаряне на лихвения
процент, като втори път го отчита чрез таксата ангажимент. Ето защо тази клауза е нищожна
и поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК. Такава такса се дължи като условие за
усвояването на паричната сума, както е видно от самите клаузи на договора, поради което
следва и тази сума да бъде включена в годишния процент на разходите. С оглед на това и
при горепосочените параметри на договора съдът намира, че за потребителя е налице
неяснота относно действителния размер на ГПР, в който следва да се включва както
застрахователната премия, така и „таксата ангажимент“, срещу която не е ясно каква услуга
се предлага.
Прието е в т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по
дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договора за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед
дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер на ГПР следва да се
приравни по правни последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е
изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Застрахователната премия и „таксата
ангажимент“ представляват разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР, като
липсата им при изчисляването му е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
обстоятелство изрично се признава и от ищеца с молба от 01.10.2024 г. (в този смисъл са и
определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. по описа на ВКС, III г.
о., определение № 50401 от 28.07.2023 г. по т. д. № 1124/2022 г. по описа на ВКС, II т.
о., определение № 50056 от 30.01.2023 г. по т. д. № 632/2022 г. по описа на ВКС, I т. о.,
решение № 6105 от 07.11.2024 г. по в. гр. д. № 11482/2023 г. по описа на СГС, ІІ-Б въззивен
10
състав, решение № 6537 от 28.11.2024 г. по в. гр. д. № 7525/2024 г. по описа на СГС, IV-А
въззивен състав, решение № 6603 от 02.12.2024 г. по в. гр. д. № 7565/2023 г. по описа на
СГС, II-Г въззивен състав, решение № 2248 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 3344/2023 г. по
описа на СГС, IV-Б въззивен състав, решение № 1749 от 10.04.2023 г. по в. гр. д. №
12443/2021 г. по описа на СГС, ІІ-Е въззивен състав, решение № 2041 от 08.04.2024 г. по в.
гр. д. № 5826/2023 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, решение № 1680 от 21.03.2024 г.
по в. гр. д. № 3028/2023 г. по описа на СГС, IV-Б въззивен състав и др.).
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора
не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
(така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на
СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г.
по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 127 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. №
3292/2022 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав, решение № 1619 от 21.03.2024 г. по в.
гр. д. № 11790/2022 г. по описа на СГС, IV-Б въззивен състав, решение № 3885 от 28.06.2024
г. по в. гр. д. № 5757/2023 г. по описа на СГС, II-Ж състав и др.). Предвид
недействителността на договора за кредит, недействително е и споразумението за
отсрочване на погасителни вноски.
Съгласно трайната вече практика на ВКС, а именно решение № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр. д. № 3855/2021 г., ІV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., І т.
о. и др., договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
11
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
Съобразявайки тази практика, доколкото договорът за кредит е недействителен, то
съдът следва да даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на кредита, дължима от
ответника.
В случая чистата сума, подлежаща на връщане съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
възлиза в размер на 9650 лв. По делото обаче се претендира стойността на месечните вноски
с настъпил падеж (към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2022 г.) от
№ 9 до № 31 вкл. (с падеж от 05.08.2019 г. до 05.06.2021 г. съгласно първоначален
погасителен план, съответно от 05.08.2019 г. до 05.12.2021 г. съгласно споразумение за
отсрочване на погасителни вноски). Ищецът не се позовава на настъпила предсрочна
изискуемост на вземането, тъй като кредиторът не е упражнил това свое право, а се касае за
падежирали преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
вноски по кредита. От заключението на ССчЕ – таблица по т. 2. 3. се установява, че
дължимата главница за периода от 05.12.2018 г. до 05.06.2021 г. (вноски от № 1 до № 31
вкл.), включваща и процесните вноски, е в размер на 3315,95 лв. Установява се също, че
ответникът е заплатил по договора за кредит сумата от 4184,80 лв. Тази сума, независимо
как е осчетоводена от ищеца, следва да бъде отнесена именно за погасяване на чистата
стойност на кредита. При това положение, съдът приема, че с тази сума са заплатени
задълженията по вноски от № 1 до № 31 вкл., т. е. и вноските, които се претендират в
настоящото производство, като за разликата до 9650 лв. ищецът би могъл да води отделен
процес. Ето защо искът за главница следва да се отхвърли като неоснователен, а предвид
установената недействителност на договора за кредит, неоснователни са и предявените
искове за договорна лихва и мораторна лихва, поради което те също следва да бъдат
отхвърлени – чл. 23 ЗПК.
При този изход на спора, не се налага обсъждане на възражението на ответника за
изтекла погасителна давност, която в случая е общата петгодишна погасителна давност по
чл. 110 ЗЗД.
По разноските:
При този изход на спора, разноски се дължат само на ответника. Съгласно т. 12 от ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
12
разноските, направени и в заповедното производство.
От ответника се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500
лв. за заповедното производство съгласно договор за правна защита и съдействие от
17.05.2023 г.
От страна на ищеца е направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. С
Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При
наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. С оглед така дадените
разрешения, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е
обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимални размери. Възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване на фактическата и правната сложност на делото и
действително извършената работа. Съобразявайки изложеното, съдът определя дължимите
на процесуалния представител на ответника разноски за заповедното производство в размер
от 50 лв., при съобразяване, че се касае за подадено възражение по чл. 414 ГПК по образец,
което не е необходимо да бъде допълнително мотивирано (а и в случая не е).
За исковото производство от ответника се претендират разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 850 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от
08.04.2024 г. От ищеца своевременно е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК. Съобразявайки цитираната по-горе практика, фактическата и правната сложност на
делото, извършените от процесуалния представител на ответника действия в хода на
производството, изразяващи се в подаване на отговор на исковата молба, съдът приема, че
възнаграждението следва да бъде определено на 450 лв., които следва да се присъдят в полза
на ответника.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде осъден да внесе по сметка на
Софийски районен съд сумата от 200 лв. – депозит за ССчЕ, който не е бил заплатен от
ответника, а от бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 415 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С........................., срещу А.
Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. С................, искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99
ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът А. Г. Ц. дължи на ищеца „Е.М.“ ЕООД
13
следните суми: сумата от 2431,20 лв., представляваща главница за период от 05.08.2019 г. до
05.06.2021 г. (а съгласно споразумение за отсрочване на погасителни вноски от 18.06.2020 г.
– за период от 05.08.2019 г. до 05.12.2021 г.) - вноски с настъпил падеж от № 9 до № 31 вкл.,
дължими по Договор за потребителски паричен кредит PLUS-16481618/31.10.2018 г.,
сключен между ответника А. Г. Ц. и „Б.П.П.Ф. С.А., клон Б.“, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
27.04.2022 г. и приложенията към него, ведно със законната лихва за период от 22.12.2022 г.
до изплащане на вземането, сумата от 1978,67 лв., представляваща договорна лихва за
период от 05.08.2019 г. до 05.06.2021 г. (а съгласно споразумение за отсрочване на
погасителни вноски от 18.06.2020 г. – за период от 05.08.2019 г. до 05.12.2021 г.), както и
сумата от 820,53 лв., представляваща мораторна лихва за период от 05.08.2019 г. до
22.12.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.01.2023 г.
по ч. гр. д. № 70245/2022 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С........................., да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А. Г. Ц., ЕГН **********, с
адрес: гр. С................, сумата от 50 лв. - разноски за заповедното производство, както и
сумата от 450 лв. - разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С........................., да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски районен
съд сумата от 200 лв. – депозит за ССчЕ.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14