Решение по дело №2032/2018 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

гр. Кюстендил, 15.11.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на тридесети октомври, две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 2032 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Образувано е по искова молба, депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ №19, представлявано от В. М. С. – Главен изпълнителен директор и Д. Н. – Изпълнителен директор, чрез главен юрисконсулт Г.К. против С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***.

В исковата молба се твърди, че в производството по ч. гр. д. 2435/2017 г. по описа на КРС била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК спрямо ответника за сумата в общ размер на 4005,80 лева, от които: 1598,00 лева – главница по Договор за стоков кредит от 10.12.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и С.В.К., с ЕГН: **********, считан по сметка № 11/22297531; 1916,07 лева - договорна лихва за периода от 11.12.2014 г. до 09.11.2017 г.; 371,73 лева – санкционна лихва за периода от 10.01.2015 г. до 09.11.2017 г; 120,00 лева – дължими такси и разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2012 г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски в размер на 130,12 лева, от които 80,12 лева държавна такса и 50,00 лева юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на заповедта бил издаден изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело № 20177430400975, в хода на което заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Заради това била депозирана исковата молба, предмет на разглеждане на настоящото дело.

Сочи се, че на 04.12.2014 г., между страните по делото бил сключен Договор за стоков кредит № 68105, при Общи условия, за сумата от 1598,00 лева, необходими за закупуване от „Технополис“ ЕАД на 1 бр. преносим компютър LENOVO 250-70 на стойност 999,00 лева и телевизор SAMSUNG 32H4510, с цена 599,00 лева със срок на издължаване на кредита 12 месеца, считано от датата на неговото усвояване.

Погасяването на задължението следвало да се извършва чрез разплащателна сметка на месечни вноски по погасителен план с падежна дата – 10-о число от месеца, по индивидуална заемна сметка 22297531.

Съгласно постигнатите договорки кредитът се олихвявал с фиксиран лихвен процент 41,11 % годишно.

Сумата по кредита била усвоена безкасово по сметка на „Технополис“ ЕАД, което дружество от своя страна предало на ответника стоките на купувача. Т.к. ответникът не погасил нито една от месечните си вноски било депозирано и заявление по реда на чл. 417 от ГПК и била издадена заповед за изпълнение.

Ето защо се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***, има задължения към „Банка ДСК“ ЕАД,  ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, община Столична, р-н „Оборище“, ул. „Московска“ №19, за сумата в общ размер на 4005,80 лева, от които: 1598,00 лева – главница по Договор за стоков кредит от 10.12.2014 г., отчитан по сметка № 11/22297531; 1916,07 лева – договорна лихва за периода от 11.12.2014 г. до 09.11.2017 г.; 371,73 лева – санкционна лихва за периода от 10.01.2015 г. до 09.11.2017 г.; 120,00 лева – дължими такси и разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2017 г. до изплащане на вземането, за които суми била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2435 от 2017 г. на КРС.

Претендират се и деловодните разноски, дължими за настоящия процес, както и сторените такива в хода на заповедното производство.

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор, чрез назначения особен представител адв. Вл. М., в който сочи, че искът е допустим, но неоснователен, доколкото претенцията се основавала на частен документ, който не обвързвал страната.

В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа по съображенията в нея, а ответникът оспорва същата.

            Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетия като доказателство по делото договор – на л. 4, страните са били в договорни отношения, по силата на които ищцовото дружество е предоставило на ответника стоков кредит в размер на 1598.00 лева.

Приложени са и Общите условия по договора, както и погасителен план, в който е посочен размерът на погасителните вноски за периода на договора  – по 164.65 лв. на месец, платими именно до 10-то число на месеца.

Няма данни за извършени погасителни вноски.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебно-счетоводна експертиза, от 

 

 

 

 заключението на която се установява, че процесният Договор за стоков кредит № 68105 е сключен на 10.12.2014 г. за сумата от 1598,00 лева, последната усвоена чрез превеждането й по сметка на търговеца. Няма данни за погасявания по кредита. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист непогасените главница, редовна /договорна/ лихва, санкционна лихвена добавка, такси и разноски са както следва: главница - 1598,00 лева; договорна лихва – 1916,07 лева; санкционна лихва -  371,73 лева; разходи при изискуем кредит – 120,00 лева.

От представените от ищцовото дружество Удостоверение изх. № 29 от 02.10.2019 г., издадено от Община Кюстендил и Удостоверение рег. № 277000-7513 от 04.10.2019 г., издадено от ОД на МВР гр. Кюстендил се установява, че лицето С.В.К. има ЕГН ********** и към датата на сключване на процесния договор е притежавал лична карта с № *********, последните идентични с посочените такива в процесния договор за кредит.

Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 2032/2018 г. на КРС била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 1351/2017 година, връчена на длъжника на 19.02.2018 г. при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. С оглед горното, заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок. В срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Изложените фактически твърдения в исковата молба определят правната квалификация на спорното право, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к., като такава по чл. 79, ал., 1 предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 430 от ТЗ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 417 ГПК.

По допустимостта: Съгласно задължителните разяснения в т. 10а от ТР№ 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието както на общите, така и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Поради това, извършвайки самостоятелна преценка в този смисъл, съдът констатира, че е налице издадена заповед за изпълнение, последната връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК (чрез залепване на уведомление), като указанията на заповедния съд до заявителя, по реда на чл. 415 ГПК, са съответни на предприетото оспорване и е спазен срокът за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК    . Ето защо предявените искове се възприемат за допустими.

По основателността: С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от значение за възникването и съществуването на вземането.

В случая се установява, че по ч.гр.д. № 2032/2018 г. от описа на КРС била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 1351/2017 година, по силата на която длъжникът и настоящ ответник следва да заплати на заявителя – тук ищец, сумата в размер на 4005,80 лева, от които: 1598,00 лева – главница по Договор за стоков кредит от 10.12.2014 г., отчитан по сметка № 11/22297531; 1916,07 лева – договорна лихва за периода от 11.12.2014 г. до 09.11.2017 г.; 371,73 лева – санкционна лихва за периода от 10.01.2015 г. до 09.11.2017 г.; 120,00 лева – дължими такси и разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2017 г. до изплащане на вземането,  както и сторените по делото разноски в размер на 130,12 лева, от които 80,12 лева държавна такса и 50,00 лева юрисконсултско възнаграждение.  Посочено е, че вземането е дължимо съгласно суми по Извлечение от счетоводни книги на „Банка ДСК“ ЕАД за задължения по Договор за стоков кредит № 68105/10.12.2014 г.

Предмет на настоящата искова претенция са същите суми.

От събраните в хода на производството доказателства остана безспорно, че действително страните по делото са били обвързани по договор от 10.12.2014 г., по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 1598.00 лева,  която сума е усвоена еднократно, безкасово по сметка на търговеца.

Основанието за претендираните от ищцовото дружество суми е именно сключеният между него и длъжника процесен договор, който по своята характеристика е частен документ, но не свидетелстващ такъв, както твърди процесуалният представител на ответника, а диспозитивен, доколкото материализира волеизявленията на сключилите го, а не удостоверителни изявления. Независимо от посочената характеристика на договора, същият обвързва страните и има между тях силата на закон – осн. от чл. 20а от ЗЗД. Поради това релевираното от ответната страна възражение се явява неоснователно.

Безспорно към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист крайният срок за погасяване на кредита, който е на 15.12.2015 г., е настъпил, т.е. падежът на всички задължения (в това число и на главницата) също е настъпил.

Не се установиха данни за извършени погасявания на сумата по кредита.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно, се установява, че дължимият размер на главницата е 1598,00 лева. Ето защо предявеният иск за главницата с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен за тази сума.

Като законна последица от това  ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 10.11.2017 г., до окончателното й изплащане.

Отделно от това, в контекста на очакваната активност от страна на националния съд при обезпечаване ефективната защита на правата на потребителя съгласно приетото в Решение С-415/11 на Съдът на Европейския съюз и други, настоящият състав счита, че следва да осъществи преценка за съответствие и на претендираната в процеса договорна лихва в контекста на утвърдените като подлежащи на защита интереси на потребителя, макар и да липсва нарочно въведено възражение в тази насока.

Досежно претенцията за възнаградителна лихва:

По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. От друга страна с разпоредбата на чл.143 от ЗЗП законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената. Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. От друга страна методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. В случая липсва яснота в т.см., като е налице заблуждаваща информация в договора, доколкото се сочи, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент от 41,11 %, което като стойност вещото лице сочи да е в размер на 1916,07 лв., но в погасителния план е отразена  обща сума за лихва в размер на 377,75 лв., респ. общото задължение по месечни вноски е 1975,75 лв. Така кредиторът не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о., както и Решение №87/06.11.2019 по дело №848/2017 г. Заради това претенцията в тази част ще бъде оставена без уважение.

По отношение на обезщетението за забава в размер на 371,73 лв.:

Мораторната лихва се дължи наред с главното задължение, но само при забава в изпълнението на главния дълг. В т.см. следва да се установи наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава. Страните са уговорили, че при забава на плащането на която и да е погасителна вноска кредитополучателят дължи на кредитора законна лихва за всеки ден забава. От заключението на експертизата се установява (стр.65 от делото), че претенцията за лихви за забава в следствие на забавеното плащане по процесния договор от 10.01.2015 г. до 10.12.2015 г. е в размер на 371,73 лв., респ. претенцията е основателна и в тази част.

Досежно претенцията за сторени такси разходи в размер на 120,00 лв. не са ангажирани доказателства, вкл. Тарифата на банката, което обуславя неоснователност на иска и в тази част. Отделно е налице противоречие на тази клауза с чл. 10а ал. 4 от ЗПК, която норма сочи, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за кредит. В посочения случай услугите по т. 11 не са фиксирани по вид и като размер, което води до неяснота какво ще е дължимото възнаграждение. Тази договорна клауза заобикаля императивното правило на чл. 19, ал.4 от ЗПК, гарантиращо максимално допустимия процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските кредити да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Съгласно сключения между страните договор това възнаграждение не е включено в ГПР, а ако се добави към тази величина безспорно ще надхвърли лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

  

 

 

  

 

 

  

  

 

 

 

 

 

 

По отговорността за разноски:

Съгл. задължителната практика на съдилищата т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени както в исковото, така и в заповедното производство. Искане в т. см. е заявено, а предвид изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени такива в размер на общо 955.86 лева, от тях държавна такса – 160.46 лв.; по сметка на КРС за издаване на съдебни удостоверения – 15.00 лв.; по сметка на Община Кюстендил за издаване на удостоверения за постоянен и настоящ адрес – 10.00 лв.; за назначаване на особен представител на ответника – 510,40 лв.; за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза – 250.00 лв.; по сметка на Община Кюстендил за удостоверение за вярно ЕГН – *.00 лв.; по сметка на ОД на МВР за издаване на удостоверение рег. № 277000-7513 – 7,00 лв. Т.к. страната е била представлявана от юрисконсулт на основание  чл. 78, ал.8 от ГПК в редакция по ЗИДГПК, обн.ДВ, бр.8/24.01.2017 г., размерът на възнаграждението му следва да се определи съгласно  чл. 78, ал.8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 50 лв. Заради това и с оглед изхода на спора на ищеца се следват разноски в общ размер от 494,60 лв.

На ищеца се дължат и тези разноски, сторени в хода на заповедното производство в размер на общо 63,98 лв. и в този размер ще му бъдат присъдени.

Мотивиран от горното и на основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, съдът

                                                              Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***., ИМА ЗАДЪЛЖЕНИЯ към „Банка ДСК“ ЕАД, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ №19, представлявано от В. М. С. – Главен изпълнителен директор и Д. Н. – Изпълнителен директор, в размер на 1598,00 лв. (хиляда петстотин деветдесет и осем лева и нула стотинки) – главница по Договор за стоков кредит от 10.12.2014 г., отчитан по сметка № 11/22297531; както и в размер на 371,73 лв. (триста седемдесет и един лева и седемдесет и три стотинки) – санкционна лихва за периода от 10.01.2015 г. до 09.11.2017 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2017 г. до изплащане на вземането, като за разликата до пълния размер и за сумите от 1916,07 лева – договорна лихва за периода от 11.12.2014 г. до 09.11.2017 г., както и 120,00 лева – дължими такси и разноски, ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията, като неоснователна и недоказана.

 ОСЪЖДА С.В.К., ЕГН **********, с адрес ***., да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ №19, представлявано от В. М. С. – Главен изпълнителен директор и Д. Н. – Изпълнителен директор, сумата от 494,60 лв. (четиристотин деветдесет и четири лева и шестдесет стотинки), представляваща деловодни разноски в настоящото производство, както и 63,98 лв. (шестдесет и три лева и деветдесет и осем стотинки) - деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 2435/2017 г. на КРС.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от съобщаването му.

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

След влизането в сила на решението по делото, препис от него да се приложи по ч.гр.д.№ 2435/2017 г. по описа на КРС - за сведение.

 

                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: