№ 510
гр. Варна, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Гражданско дело №
20213100100168 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на делото е иск на Ц. Н. Д., ЕГН**********, с адрес по делото *****, срещу
Община Варна, с адрес гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ №43, за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на ПИ с
идентификатор №10135.2552.1699 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1873кв.м., находящ се в гр.
Варна, кв. ******, при граници по същите КК и КР имоти с №10135.2508.892,
№10135.2552.1696, №10135.2508.685, №10135.2508.684, №10135.2508.9557,
№10135.2508.680 и №10135.2552.1698, за който терен в полза на ответника е издаден
АПОС №8941/30.03.2016г., но който се твърди да е собствен на ищеца по давност в
периода от 2005г. до 2015г.
Ищецът твърди, че е собственик по давностно владение на поземлен имот ПИ с
идентификатор №10135.2552.1699 по КК и КР, одобрени през 2008г., находящ се в гр.
Варна, кв. ******. Твърди, че през м. април на 2005г. ищецът е установил владение върху
терена, който към този момент бил изоставен и безстопанствен, като почистил храстите в
него и го заградил с ограда (мрежа с метални колове). От същия момент до 2015г. и след
това до завеждане на делото, ищецът непрекъснато, необезпокоявано и явно е владял земята,
като полагал непрекъснато грижи за поддържането й в нормален вид и я почиствал редовно.
Така придобиването по давност станало с изтичането на 10-годишния срок, а именно през м.
април 2015г.
Твърди, че въпреки горното едва през 2019г. за първи път е инициирал процедура за
издаване на КНА по обстоятелствена проверка за собствеността си, но в хода на същата
узнал, че теренът бил актуван като публична общинска собственост през 2016г., за което
бил издаден АПОС №8941 от 30.03.2016г. от Община Варна. Ищецът поддържа обаче, че
издаденият АПОС удостоверява несъществуващо право на Община Варна, тъй като тя не е
придобила правото на собственост върху имота на посоченото в акта основание и изобщо по
1
никой от предвидените в чл. 2 от ЗОС способи, а позоваването от Общината на общо
нормативно основание за трансформиране на собствеността в общинска не се отъждествява
с реално конкретно придобивно основание.
По тези причини и с оглед спора за материално право между ответника и себе си,
ищецът моли за отричане правата на ответника и за съдебни разноски, а в о.с.з. поддържа
твърденията и исканията си.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с който не оспорва
допустимостта на иска и спора за материално право между страните, но счита иска за
напълно неоснователен. Оспорва изобщо ищецът да е имал своително владение върху
терена. Евентуално оспорва годността на терена да бъде придобиван по давност, тъй като
бил публична общинска собственост.
Ответникът твърди, че ПИ №10135.2552.1699 е част от поземлен имот, актуван през
1973г. като държавна собственост с АДС №11910 от 29.08.1973г. и АДС №978/1991г., който
държавен имот съставлявал част от площадката на Хлебозавод-2 по КП на жк Изгрев и
служил за дейността му, а понастоящем е част от местната транспортна улична мрежа. На
осн. пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА в собственост на общините преминали следните
държавни имоти: общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените
паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване, а според на чл.8, ал.З от
Закона за пътищата, общинските пътища са публична общинска собственост. И тъй като
процесният имот бил част от такъв държавен,след това общински имот, същият нямало как
да се придобие по давност от ищеца. Защото според чл.86 ЗС (в редакция до 1996г.)
съществувала правна забрана за придобиване по давност на държавна и общинска
собственост, а с мораториума, наложен с пар.1 от ЗД на ЗС, давността за придобиване на
имоти частна държавна или общинска собственост е спряла да тече до 31 декември 2022г.
Ответникът твърди още, че спорният ПИ №10135.2552.1699 съставлява част от ПИ
9554 по КП на м-ст „Сотира" от 2000г.; част и от ПИ 2626, 2625, 2624, 2620 и 2628 по
Кадастрален план от 1973г. и част и от ПИ 11829, 11830, 11839 и 11840 по Кадастрален план
от 1956г. Същият попада в обхвата на Заповед № РД-07-7706-204/08.08.2007г. на Областния
управител на област - Варна, с която е одобрен план на новообразуваните имоти.Видно от
регистъра на имотите към ПНИ, процесният терен попада в имот №9554, с площ 4845 кв.м.,
който целият е част от общинската улична мрежа. Като собственик на №ПИ 9554 в
регистъра към КП от 2000г. е вписана Община Варна; вид територия – транспорт; начин на
трайно ползване - местни пътища. С Решение № 1725-6/13.04.2005г. на ОбС - Варна е
одобрен план за регулация и застрояване на с.о. Сотира, а по приетия ПРЗ, ПИ
№10135.2552.1699 попада в улична регулация и паркинг. Така няма как част от уличната
мрежа на Варна да бъде придобита по давност.
Ответникът оспорва също и твърдението, че ищецът бил владял спорния терен в
реални граници в периода 2005г.-2015г., като счита че имотът никога не е имал трайни
граници, а е бил част от горепосочените по-горелми терени.
По същество моли за отхвърляне на иска и за съдебни разноски, като в о.с.з.
поддържа твърденията и исканията си.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на страните,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Издаден и приет по делото е АПОС №8941/30.03.2016г., в който спорния ПИ
№10135.2552.1699 е отразен като публична общинска собственост на осн. чл.2, ал.1, т.2 от
ЗОС вр. пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА и чл.8, ал.3 от ЗП.
В актуалните скица и удостоверение за данъчна оценка на имота същият е отразен
като общинска собственост на база цитирания АДС от 2016г.
На л.55-117 от делото са приложени преписи от повечето материали част от
2
административната преписка по издаването на АПОС №8941/2016г. Многото графични
данни от преписката са взети предвид при изготвяне комбинираните скици към приетата
СТЕ. Многото писма и кореспонденция, в т.ч. заявлението на ищеца за издаване на скица за
снабдяване с КНА, последвало от издаване на АПОС, не съдържат свидетелстващи за
правото на собственост данни. От останалите материали по преписката могат да се изведат
следните:
Издаден и приет по делото е АДС №11910/29.08.1973г., издаден от ОбНС Варна, с
който дворно място в м.Кемер дере, включващо терени №№11820, 11825, 11829, 11837,
11838, 11839 и 11840, което е държавна собственост още от 1970г. според записването, се
предоставя за ползване на СД „Търговия“ за Хлебозавод – Варна 2, а самият АДС е издаден
на осн. чл.21 от Правилника за „ДИ“, чл.63, ал.1 от ЗТСУ и зап. №91/06.10.1970г.
В графичната и регистърната части към ПНИ на м.Сотира, одобрен през 2007г.,
новообразуван имот НИ №9554 с площ 4845.20кв.м. (в чиято територия според СТЕ попада
изцяло исковия ПИ №1699 по КП от 2008г.), е отразен като собственик: „общинска земя“,
предназначение: „улица-алея“.
Заключението по приетата СТЕ съдът цени като обективно, базирано на всички
изработени за процесния имот планове във времето и на личен оглед и геодезическо
заснемане със съпоставка на картните данни, както и неоспорено от страните. От него се
установява, че процесният ПИ №1699 съставлява част от площадка, отредена „за
хлебозавод“ със Заповед №92/06.10.1972г. на предс. на ИК на ГНС (граници розов контур
комбинирана скица на л.218); съответно се включва изцяло в площта и на УПИ, който е
отреден „за хлебозавод-2“ със Заповед №9/23.01.1991г. на предс. на комисията по ТСУС
(граници с червен контур комбинирана скица на л.219). В КП на м. Сотира от 06.03.2000г. на
МРРБ ПИ №1699 попада в ПИ №9554 със собственик: община Варна, вид територия:
транспорт, държавна пътна мрежа, местни пътища. В ПУП-ПРЗ на с.о. Сотира, одобрен с
Решение №1725/13.04.2005г. на предс. на ОбНС-Варна процесният ПИ №1699 е част от
територии за „паркинг; улично озеленяване; улична мрежа и нова улица през южната част“
(син и червен контур на комбинирана скица на л.218 от делото). В ПНИ на м.Сотира,
одобрен със Заповед №РД-07-7706-204 от 08.08.2007г. на областния управител на обл.Варна,
процесният ПИ №1699 попада изцяло в новообразуван имот НИ №9554 с площ 4845.20кв.м.,
който е с вписан собственик: „общинска земя“, предназначение: „улица-алея“ (червен и син
контур на комбинирана скица на л.214 от делото). В последните действащи за територията
КК и КР на гр.Варна, одобрени със Заповед №РД-18-94/2008г. на ИД на АГКК-Варна, имот
№1699 е отразен гафично (черен контур на скицата на л.218 от делото), като според вещото
лице при изготвянето на тези КК и КР са налице грешки, непълноти и отклонение от
реалните граници, конкретно за процесния терен. Обобщено заключението е категорично, че
по предходните кадастрални и регулационни планови територията на спорния ПИ №1699
била отразявана неизменно като паркинг и/или част от уличната мрежа на гр. Варна,
допреди неточния и грешен според експерта последен КП. Материализираните на място
граници на исковия терен, не съвпадат с границите по КК и КР. В нито един описан от
вещото лице план за процесния имот, особено с регулационно действие, ПИ №1699 не част
от територия, собствена на частноправен субект.
Показанията на св. Й.Н. съдът цени по реда на чл.172 ГПК, но и като обективни. От
тях се изяснява, че земята, която от 2006г. е ползвал Ц.Д., е около един декар и се намира
срещу новия хлебозавод, граничи и с улица „Мир“, с „две кооперации“ и с „някакво място“.
От 2006г. свидетелят,още един човек „Х.“ и Ц.Д. работят в едно помещение точно срещу
въпросния терен от един декар. През 2006г. въпросната земя била изоставена и частично
оградена „към хлебозавода“ и от „долната страна към две жилищни кооперации“. През
2006г. Ц.Д. почистил мястото, оградил го от другите две страни, поставил врата и започнал
да си складира строителните материали и скелета там. На вратата или в близост до
оградения имот не били поставени обозначение или информация за имота. От 2006г. само Ц.
бил ползвал земята, други лица свидетелят не е виждал там, не знае и да е имало спорове за
имота. Преди и към 2006г. земята не била собствена на Ц.. Той ползвал мястото основно за
3
складиране.
Показанията на св. Х. Д. съдът цени цени по реда на чл.172 ГПК, но и като
обективни. От тях се установява, че земята, която от 2007г. е ползвал Ц.Д., е един декар и се
намира срещу новия хлебозавод. От 2007г. свидетелят, още един човек и Ц.Д. работят в едно
помещение срещу въпросния терен от един декар. През 2007г. въпросната земя била
изоставена и частично оградена „към хлебозавода“ и от „южната част… към морето“. През
2007г. Ц.Д. почистил мястото, оградил го от другите страни, поставил портал от 5 метра,
който се заключвал с катинар и започнал да си складира строителните материали и скелета
там. Ключове за вратата са имали само свидетелят, Ц.Д. и „Д.“. Свидетелят и колегата му Д.
не ползвали терена, но си паркирали колите там. От 2007г. свидетелят не е виждал други
лица да ползват мястото, не знае и да е имало спорове за имота. Преди и към 2007г. земята
не била собствена на Ц.. Свидетелят не знае и дали Ц. е искал разрешение от някого, за да
ползва мястото. Ц. никога не е казвал, че мястото е негово, а просто го почистил, заключил
и го ползвал. Надписи или обозначителни табели пред или до имота не е имало никога.
Показанията на св. П.Б. съдът цени по реда на чл.172 ГПК, но и като непосредствени
в съответната част. От тях се изяснява, че през 2013г свидетелят е посетил спорния имот,
находящ се до хлебозавода, точно преди обръщача на автобусите. Към 2013г. имотът бил
планиран от община Варна за паркинг. През 2016г. на място имало паркирани автомобили,
но без отдаване за тази цел. Имало подход от улицата със свободен достъп; ограда нямало.
Част от терена била асфалтирана, друга част била обрасла с храсти. Посещението през
2016г. било последвано от актуване на имота от община Варна.
Показанията на св. С. П.а съдът цени по реда на чл.172 ГПК, но и като трайни и
непосредствени. От тях се установява, че през последните 10-15 години, през които
свидетелката редовно минавала до него, както поради служебни задължения, така и защото
има лозе „малко по-нагоре“, мястото се е ползвало като неограден паркинг с напълно
свободен достъп, като дори самата свидетелка си е паркирала автомобила там, когато
отивала до лозето си. Едва последните 2-3 години преди делото били поставени ограда и
портал там. Не е виждала строителни материали и отпадъци там 10-15 години назад. Никога
не е имало информационна табела до имота.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към нея
нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта: Правен интерес от предявяването на отрицателен установителен
вещен иск е налице при твърдяно защитимо материално право на ищеца, което
неоснователно се оспорва от ответника. При наличие на тази предпоставка ищецът
разполага с възможността да избере процесуалния способ за защита на субективното си
право, като предяви отрицателен или положителен иск (Решение №362/28.11.2011г. на ВКС
по гр.д. №8/2011г., I г.о.; Решение №352/14.10.2011г. на ВКС по гр.д. №1301/2010г., I г.о., и
други).
С ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС тази принципна постановка беше
потвърдена и допълнена в смисъл, че правният интерес следва да се докаже от ищеца. В
актуалната съдебна практика на всички инстанции се възприема различно разбиране и
прилагане на цитираното ТР. Според част от практиката при недоказаност на правата на
ищеца производството по отрицателния иск за собственост следва да бъде прекратено, при
пряко приложение на ТР. Друга част от практиката извежда по аналитичен път по-
разширително разбиране за идеята на ТР. Доколкото към момента това противоречие не е
разрешено чрез задължителен за съдилищата акт, настоящият съдебен състав има
възможност да формира и обоснове следното свое разбиране:
Целта на изискването на ТР №8/27.11.2013г. за доказване на правния интерес от
отрицателен установителен иск е защитимото вещно право да бъде доказателствено
подкрепено и индикирано, а не просто голословно заявено, за да бъде запретено
предявяване на отрицателни искове за собственост от ищци с доказателствено необосновани
4
твърдения за притежавано спорно право, но които да се ползват от обърнатата
доказателствена тежест по тези искове. Смисълът е още да се защитят тези правни субекти,
които бранят защитимите си права във връзка с имот, без да притежават собствеността
върху него (като пример: ползватели с ограничени права на вещно или облигационно, но
правно, основание; правоимащи по двуфазна реституция, но при издадено към момента само
установително решение на ПК; и други). Когато обаче се касае за реален и същински спор за
това на кого измежду двете страни принадлежи материално вещно право с единно
съдържание, но на различно придобивно основание, и спорът за материално право бъде
разгледан след съвкупен анализ на всички събрани в рамките на приключило състезателно
производство доказателтва, съдът неизменно дължи произнасяне със сила на присъдено
нещо (чл.235, ал.1 и ал.2 ГПК). Противното разбиране би колидирало диаметрално с
принципите на правната сигурност и състезателността, защото би означавало окончателно
разрешаване на спора само и единствено при основателност на иска, т.е. би „легализирало”
безкрайната във времето допустимост на един отрицателен иск за собственост, до момента,
до който не бъде уважен същият, което разбиране не може да бъде споделено. Ето защо
настоящият състав приема, че ако при образуване на делото са представени / поискани за
събиране доказателства, индикиращи вероятните права на ищеца върху спорния имот и
заедно с това индикиращи спор за материално право относно тях с ответника, отрицателният
иск е винаги допустим, а съдът дължи решение за уважаване или отхвърляне на иска, а не
прекратяване на делото (при пълна или частична недоказаност на правата на ищеца по
отрицателния иск).
В настоящия случaй извънсъдебният спор между страните по отношение правото на
собственост върху процесния терен се извежда ясно от насрещните административни
процедури и искания (скица за снабдяване с КНА, респ. АДС), както и от процесуалните
позиции на страните. Поради което искът е допустим и по него се дължи произнасяне по
същество, съобразно тежестта в процеса на доказване и анализа на всичките събрани
доказателства, чрез уважаване или отхвърляне, но не чрез прекратяване на депото като
следствие от материална легитимация или не на страна в процеса.
По предмета на доказване: Съобразно горната правна постановка, както и цитираното
ТР №8/27.11.2013г. на ОСТГК на ВКС, в приетия от настоящия съдебен състав смисъл, се
достига до извода, че по всеки установителен иск за собственост ищецът следва да докаже
своите защитими вещни материални права, а ответникът – вещните си права,
противопоставими на ищеца, като на процесуално основание прценката на легитимацията
следва да започне от тази на ответната страна по отрицателния установителен иск.
В частност в тежест на ищеца е да докаже твърдяното свое право на собственост
върху процесния имот на соченото придобивно основание, с целия фактически състав, а
именно: явното, трайно, несмутено и спокойно владение по смисъла на ЗС, с намерение за
своене, на исковия ПИ №1699, считано от м.04.2005г. до м.04.2015г. и до 2021г.;
твърденията относно начина и момента на установяване на владението (чрез влизане в
изоставен и в безстопанствен имот, с почистване на храстите в него и с ограждане с мрежа и
метални колове); твърденията за своителен характер на ползването на имота; годността на
спорния имот да бъде обект на придобивна давност; както и всички други положителни
твърдения, на които основава придобивна давност.
В частност в тежест на ответника е да докаже правото си на собственост върху
процесния имот на наведеното основание; в т.ч. всички положителни твърдения, на кото
ответника основава противопоставимите си на ищеца права на върху спорния имот; в т.ч. и
че процесният терен е бил част от сочените от ответника държавни имоти, които
впоследствие са били трансформирани в общински и които в периода 2005г.-2015г. са били
част от уличната общинска мрежа или прилежащите й зони; публичния характер на
собствеността и така и забраната за придобиването й по давност; евентуално действащия
мораториум за придобиване по давност на общински имоти.
По легитимацията на ответната страна: В издадения и приет по делото АПОС
№8941/30.03.2016г. процесният ПИ №10135.2552.1699 е отразен като публична общинска
5
собственост на осн. чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС вр. пар.7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА и чл.8, ал.3
от ЗП. От принципна гледна точка актовете за държавна и общинска собственост имат
идентична правна същност с актовете за установяване на права, издавани от нотариусите.
Всеки от тях, ако е съствен по надлежния ред и форма, има характеристики на официален
свидетелстващ документ за действията пред компетентния орган, но който само констатира
собствеността, без да я поражда. Съобразно ТР №11/21.03.2013г. по тълк. дело №11/2012г.
на ОСГК на ВКС, КНА, АОС и АДС не се ползват с материална сила относно констатациите
за принадлежност на правото на собственост и те следва да се докажат при спор. С второто
изречение от диспозитива на същото ТР на ВКС обаче е прието, че надлежният КНА, АОС и
АДС размества тежестта на доказването в процеса, като я възлага върху оспорващата страна,
вече чрез доказване на нейните права. От тази гледна точка доколкото в горния АПОС са
налице констатации за обстоятелства и за придобивно основание по § 7, ал.1, т.4 от ПЗР на
ЗМСМА, което съгласно чл.77 от ЗС е един от предвидените начини за придобиване на
вещни права по закон, то с оглед второто изрчение от диспозитива на ТР №11/21.03.2013г.
на ОСГК на ВКС, представеният АПОС би следвало да прехвърли доказателствената тежест
в процеса върху ищеца.
Независимо и извън горното съдът ще продължи с разглеждане правата на ответника
по делото. Поначало на някое от основанията по § 7, ал.1 от ПЗР на ЗМСМА в собственост
на общините преминават държавните имоти, които към момента на влизането му в сила
(17.09.1991г.) са били използвани за посочените в тази разпоредба нужди, било поради
нормативно предвиждане или отреждане, било фактически (при липса на първото).
Правилото се прилага най-вече при конкуренция на производни придобивни основания,
включително относими и към 1991г., доколкото се твърди частноправен статут на
съответния имот към този момент. Настоящият случай обаче не е такъв, защото ищецът се
позовава на давност, при това с начало през 2005г., при това при фактическа власт - не въз
основа на правно основание (което да е порочно или отпадало впоследстиве), а в хипотезата
на т. нар. „окупация“ – навлизане без правно основание в имот, след което ползване на
същия за лични цели. От тази гледна точка имплицитно не се конституира спор за статута на
имота към 1991г., напротив от показанията на свидетелите на ищеца се потвърди, че „преди
2006г. Ц. не е бил собственик на имота“; към 2007г. и изобщо „Ц. никога не е казвал, че
мястото е негово“. Заедно с това заключението по СТЕ е категорично, че по всички
кадастрални и регулационни планове територията на спорния ПИ №1699 е била отразявана
неизменно с общестено значение, като паркинг и/или част от уличната мрежа на гр. Варна,
допреди неточния и грешен според експерта последен КП от 2008г., който впрочем, като КП
по ЗУТ, има чисто констативно действие. При тези съпоставени помежду си обстоятелства
не може да възникне съмнение, че поне от 1972г., към 1991г. и дори поне до 2006-2007г.
процесният терен е имал нормирано и фактическо предназначение за нуждите по § 7, ал.1,
т.4 от ПЗР на ЗМСМА, поради което е бил и годен обект за придобиване от Общината по
закон.
Нещо повече – от заключението по приетата и неоспорена СТЕ се изясни още, че ПИ
№1699 съставлява част от площадката, отредена „за хлебозавод“ със Заповед
№92/06.10.1972г. на предс. на ИК на ГНС (граници розов контур комбинирана скица на
л.218); съответно че се включва изцяло в площта и на УПИ, който е отреден „за хлебозавод-
2“ със Заповед №9/23.01.1991г. на предс. на комисията по ТСУС (граници с червен контур
комбинирана скица на л.219). В същото време според приетия по делото е АДС
№11910/29.08.1973г., издаден от ОбНС Варна, дворно място в м.Кемер дере, включващо
терени №№11820, 11825, 11829, 11837, 11838, 11839 и 11840, което е държавна собственост
още от 1970г. се предоставя за ползване на СД „Търговия“ за Хлебозавод – Варна 2, а самият
АДС е издаден на осн. чл.21 от Правилника за „ДИ“, чл.63, ал.1 от ЗТСУ и зап.
№91/06.10.1970г. От тези данни следва извода, че към влизане в сила на ЗМСМА на
м.09.1991г. теренът е бил част (приблизително половината) от отредената през 1972г.
площадка за хлебозавод, както и е заемал цялото пространство на предвидения през м.1 на
1991г. терен „за хлебозавод-2“, което несъмнено потвърждава формирания по-горе краен
извод.Независимо за какви точно цели, измежду горепосочените, са били отредени частите
6
от площта на сегашен ПИ №1699, без съмнение имотът е бил „за обществено ползване“, а не
частноправен, и така е бил годен обект за придобиване от ответника по делото.
И след това във времето, около началния момент на соченото владение от ищеца
(м.04.2005г. – по твърдения, респ. 2006г. или 2007г. по показанията на свидетелите на
ищеца), публичният статут на терена е бил запазен. В ПУП-ПРЗ на с.о. Сотира, одобрен с
Решение №1725/13.04.2005г. на предс. на ОбНС-Варна процесният ПИ №1699 е бил част от
територии за „паркинг; улично озеленяване; улична мрежа и нова улица през южната част“
(син и червен контур на комбинирана скица на л.218 от делото); в ПНИ на м.Сотира,
одобрен със Заповед №РД-07-7706-204 от 08.08.2007г. на областния управител на обл.
Варна, исковият ПИ №1699 попадал изцяло в новообразуван имот НИ №9554 с обща площ
4845.20кв.м., записан като „общинска земя“ и с предназначение: „улица-алея“ (червен и син
контур на комбинирана скица на л.214 от делото), всичко което допълва и потвърждава
формирания по-горе краен извод.
По горните причини, тълкувани в тяхната съвкупност, съдът преценява за установена
по делото материалната легитимация на ответника за процесния терен, дори и без пряко
изследва не правата на ищеца. Ако се касае изцяло за публична собственост същата не може
да бъде придобивана по давност (чл.7, ал.1 и ал.2 от ЗОС). Ако все пак части от терена са
останали частна общинска, собственост – с оглед Решение №3/24.02.2022г. на КС на РБ те
биха могли да бъдат обект на придобивна давност при отпадане на продължаването на
мораториума, но само при пълно доказване всички предпоставки по чл.79 ЗС от страна на
ищеца по делото.
По легитимацията на ищцовата страна: Както вече се посочи, ищецът по делото се
позовава на придобивна давност в периода м.04.2005г. – м.04.2005г., при установяване на
фактическа власт не на база правно основание (което да е порочно или отпадало
впоследстиве), а при т. нар. „окупация“ – навлизане без правно основание в имот, след което
ползване на същия за лични цели.
От друга страна давността по чл.79 ЗС представлява първичен способ за придобиване
на вещни права, чрез фактическо упражняване на съдържанието им в определен от закона
срок, с намерение за присвояване, манифестирано спрямо конкуриращия собственик или
съсобственик, както и спрямо всички трети за спора лица. Тя се състои както от обективен
елемент (фактическо упражняване на правото), така и от субективен елемент (съзнание и
намерение правото да се упражнява единствено като собствено, проявявано пред всички
трети лица). Поради което и при всяко позоваване на придобивна давност момента и
обстоятелствата при отпочване на владението са от съществено значение за преценка за
наличие или липса на обективния и на субективния елемент на този вид основание.
В настоящия случай относно всички изискуеми предпоставки на соченото първично
придобивно основание ищецът ангажира само и единствено двама свидетели – неговите
колеги от офиса му. Никакви писмени документи, никакви декларации по ЗМДТ, никакви
плащани такси или данъци, нищо друго, което по косвен начин да кореспондира със
свидетелските данни. При това в известна част показанията на свидетелите на ищеца
противоречат с тези на ответника (в това число ограждане или не на имота, наличие или не
на свободен достъп, и други), а в крайна сметка всички свидетели са лица по чл.172 от ГПК.
При това положение ангажираните от ищеца доказателства са недостатъчни да докажат
пълния състав на поддържаната придобивна давност.
Дори обаче да биха се кредитирали безпротиворечиво само показанията на
свидетелите на ищеца, от тях се установи единствено обективния елемент на фактическо
упражняване на правото. Но в случая няма достатъчно данни за изискуемия субективен
елемент – на портала или в близост до имота не били поставани обозначение или
информация за имота или собственика; надписи или обозначителни табели пред или до
имота не е имало никога; „Ц. никога не е казвал, че мястото е негово“; няма данни да е бил
манифестиран имота като собствен на Ц.Д. пред третите лица и ответника; достъпът на
трети лица остана спорен по доказателства, като по свидетелски показания на ответника
мястото е било достъпно за ползване и за трети лица, там свободно паркирали редица
7
автомобили, дори св. П.а редовно си паркирала личния автомобил там, когато е ходила до
лозето си. В същото време презумпцията по чл.69 ЗС е неприложима за случая, доколкото тя
се прилага само когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическата
власт върху вещта при обстоятелства и на основание, които изключват своителното
владение всички други потенциални правоимащи, а в останалите случаи позоваващият се на
давност съсобственик дължи доказване, че е променил намерението си – от държане на
своене, което е демонстрирано спрямо третите лица и другите съсобственици (Решение
№1173/5.12.2008г. по гр. дело №4577/2007г., I г.о; Решение №123/15.06.2010г. на ВКС по гр.
дело №431/2009г., II г.о. на ВКС, и други).
По изложените причини дори да се приеме, че в периода от 2006г./2007г. ищецът
фактически е ползвал имота, това не е достатъчно за да докаже пълен състав на придобивна
давност. Изобщо пълният състав на давността само чрез показанията на двамата колеги от
офиса на ищеца, досежно имот точно до важен път от уличната мрежа на Варна (ул. „Мир“),
е трудно да бъде доказан, което би могло да обясни и избора на вида на защитата чрез
отрицателен иск. Съвсем отделни са въпросите, че теренът е бил ползван „за строителни
материали“, тоест не лично като физическо лице, а във връзка с дейността на фирмата на
Ц.Д. по строителство; че теренът бил зает и ползван години наред без никакво правно
основание и разрешение, както и не според предназначението му – които обстоятелства
косвено разколебават тезата на ищеца в настоящия случай, ведно с другите обсъдени данни.
В заключение по горните групи съображения, анализирани поотделно, но и в
съвкупността им, съдът преценява за установена по делото материалната легитимация на
ответника за спорния терен, респ. – недоказана материалната легитимация на ищеца на
заявеното придобивно основание. Тук следва да се вземе предвид не само обема на
доказване на правата на всяка от двете насрещни страни, но и съпоставянето на правата и
данните за тях, едни спрямо други, при отчитане установителния между страните характер
на иска. По тези причини и с оглед на подробните съображения за интереса и допустимостта
на настоящото производство, изложени по-горе, предявеният отрицятелен иск следва да
бъде отхвърлен.
По разноските: Предвид изхода по спора и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК на ответника се
следват разноски от 1000.00лв. за СТЕ и 400.00лв. за юк хонорар, определен по чл.78, ал.8
ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25 от Наредба към ЗПП.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Ц. Н. Д., ЕГН**********, с адрес по делото *****, срещу отв.
Община Варна, с адрес гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ №43, за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на ПИ с
идентификатор №10135.2552.1699 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-
92/14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1873кв.м., находящ се в гр.
Варна, кв. ******, при граници по същите КК и КР имоти с №10135.2508.892,
№10135.2552.1696, №10135.2508.685, №10135.2508.684, №10135.2508.9557,
№10135.2508.680 и №10135.2552.1698, за който терен в полза на ответника е издаден
АПОС №8941/30.03.2016г., но който се твърди да е собствен на ищеца по давност в
периода от 2005г. до 2015г.,
на правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА ищеца Ц. Н. Д., ЕГН**********, да заплати на отв. Община Варна, с
адрес гр. Варна, бул. „Осми приморски полк“ №43, сумата 1400лв. – разноски по делото, на
осн. чл.78, ал.3 от ГПК и чл.78, ал.8 от ГПК вр. чл.37 ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане
на правната помощ.
8
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Варна, в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
9