Р Е Ш Е Н И Е
№ 41
09.06.2021г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро
Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно заседание, на двадесет
и девети март две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ:
Галя Белева
мл.с.
Александър Муртев
при секретаря Таня
Михова, разгледа докладваното от младши съдия Муртев
в. гр. д. № 330 по описа за 2021г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на С.В.С.,***,
със съдебен адрес гр. Бургас, ул. “Александровска” № 20, ет.1, ап.десен,
депозирана чрез адв. Д.Пенева и адв. Мима Кънева,
против Решение № 260853/11.12.2020г. по гр.д. №
652/2018г. по описа на Районен съд – Бургас, в
частта, в която жалбоподателката е осъдена да заплати
на Н.С.С., ЕГН: **********, съдебен адрес в
гр. Бургас, ул. “Цар Иван Шишман” № 38, чрез адв. Й. Кебеджиев,
следните суми:
-
Сумата от 1395, 37 лева, представляваща дължимо
обезщетение за лишаване правото на ползване на апартамент в ***, с идентификатор ***
за периода 08.02.2018г. – 31.12.2018г., съобразно квотата на ищеца в имота –
½ ид.ч. на основание чл.31, ал.2 от ЗС.
-
Сумата от 220, 00 лева, представляваща дължимо
обезщетение за лишаване от правото на ползване на магазин, находящ се на ***, идентификатор *** за периода от
08.02.2018г. – 08.03.2018г. и за периода 10.03.2020г. – 13.03.2020г., съобразно
квотата на ищеца в имота – ½ ид.ч., на
основание чл.31, ал.2 от ЗС.
-
Сумата от 1974, 04 лева, представляваща ½ от
стойността на получената за стопански 2016/2017г. – 2018/2019г. рента на
земеделски имот № *** в землището на с. Ливада, м. “Конска каба”, на основание чл.30,
ал.3 от ЗС.
-
Сумата от 5032, 25 лева, представляваща дължимо
обезщетение за лишаване от правото на ползване на апартамента на ***, с идентификатор ***
за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., съобразно квотата на ищеца в имота –
½ ид.ч., на основание
чл.31, ал.2 от ЗС.
-
Сумата от 1510, 00 лева, представляваща дължимо
обезщетение за лишаване от правото на ползване на гаража на ***, с идентификатор ***
за периода 08.02.2018г.- 13.03.2020г., съобразно квотата на ищеца в имота –
½ ид.ч., на основание чл.31, ал.2 от ЗС.
-
Сумата от 1006, 66 лева, представляваща дължимо
обезщетение за лишаване от правото на ползване на магазина, находящ се в дворно
място УПИ-*** в кв.44 по плана на с. Русокастро за
периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., съобразно квотата на ищеца в имота –
½ ид.ч., на основание
чл.31, ал.2 от ЗС, КАКТО И В ЧАСТТА,
в която са отхвърлени изцяло приетите за съвместно разглеждане на основание
чл.346 от ГПК претенции по сметки, предявени от въззивницата
С.В.С. против Н.С.С., за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на
ползване на търговски обект – магазин, находящ се в дворно място, за което е
отреден имот, пл. № *** от п-л IV,
кв.44 по плана на с. Русокастро, в размер на 200 лева месечно, считано от
01.01.2018г., както и за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на
ползване на втори жилищен етаж, находящ се в същия имот, в размер на 200, 00
лева месечни, считано от 01.01.2018г., както и за заплащане на обезщетение за
лишаване от правото на ползване на земеделски имот № ***
в землището на с. Русокастро, м. “До село” в размер на 200, 00 месечно, считано от 01.01.2018г.
С депозираната жалба
се оспорва като необоснован извода на първоинстанционния съд, в частта, в която
същият е приел, че показанията на свидетелите И.Т. и Н.А. кореспондират помежду си, взаимно се допълват, както и
че същите са безпристрастни и съответстват на установения по делото факт за
изключително влошени отношения между страните. Същевременно се релевира оплакване, че районния съд не е преценил верността
на показанията на св. С., чрез цялостна съпоставка с всички събрани по делото
доказателства и не е изложил мотиви защо
приема, въпреки заинтересоваността му, че същият не дава допустими и относими показания. Излага аргументи, че показанията на
заинтересованите свидетели също се ползват с доказателствена стойност и само
това, че единия свидетел твърди противното на това, което казва другия по
отношение на относими към спорното право факти и се
намира в близка родствена връзка със страната посочила го като свидетел не е
достатъчно да се отрече достоверността на казаното. Жалбоподателката
сочи, че в показанията на св. Т. са налице множество
противоречия, а данните за основния факт, че ищеца не разполагал с ключове от
съсобствените обекти, Т. е получил единствено и само от самия ищец. Свидетелят
посочил, че ищецът нямал ключове за общите обекти, тъй като те му били отнети
при нанесен побой от сина и бившата съпруга, а в същото време заявил, че ходил
заедно с ищеца да вадят ключове за къщата и гаража, като не става ясно по какъв
начин е станало това, след като ищецът не разполагал с ключове. Застъпва се
становище, че това само по себе си противоречиво показание говори за неговата
недостоверност. Навеждат се доводи, че показанията на св. Т., в частта, в която заявява, че въззиваемият
не е имал достъп до кафето и останалата част от къщата, се намират в
противоречие и с изслушаната и приета СТЕ, съгласно която двата търговски
обекта се зареждат от общ вход с жилищния етаж.
Акцентира се и върху
обстоятелството, че свидетелят Т. не е могъл да обясни
защо ищецът никога не е живял в ***, независимо, от факта, че има свое
самостоятелно жилище в града. Що се отнася до магазина, находящ се на ***,
свидетелят Т. разказал, че обекта се ползва от сина на страните Н. за
зеленчуков магазин и ателие за направа на ключове, а ответницата добросъвестно
признала отдаването му под наем от 09.03.2018г. като преди това по общо
съгласие на страните в него е работил техния син.
Според жалбоподателката следва да се подложи на внимателен анализ
и заявеното от свидетеля твърдение, че при побой на ищеца, нанесен от сина му и
ответницата са му били отнети ключовете от всички съсобствени обекти. Сочи се,
че за този побой свидетелят Т. бил научил от въззиваемия,
а другият негов свидетел А. заявил, че не бил пряк очевидец, но чул като
слухове, че ищецът бил малтретиран от синовете си и лежал в болница. За
опровергаване изводите на БРС, че ключовете от съсобствените обекти били отнети
от ищеца във връзка в осъществения върху него хипотетичен побой над него,
жалбоподателят представя Присъда № 124/06.07.2019г. по
в.н.х.д. № 44/2018г. по описа на БОС.
Излага, че от този съдебен акт категорично се установявало, че насилие
действително между страните в процеса е имало, но то било осъществено над С.С.
от ищеца. Същото представлявало още един аргумент за неистинността на
показанията на свидетелите Т. и А., както и доказателство в подкрепа на тезата
му, че не е реализиран фактическия състав на чл.31, ал.2 от ЗС – лично ползване
на съсобствените имоти от ответницата, дори и от страх за последваща
саморазправа с нея.
Според жалбоподателката, БРС неправилно е отхвърлил като
недостоверни и показанията на свидетеля Н.С., във връзка с изключително важния
по делото факт, че баща му разполага с ключове за всички съсобествени
имоти, че лично синът му ги е изработил и предавал на всеки от своите родители.
Излага, че напълно недоказан по делото бил факта, че ключовете му били отнети
от С..
В констекста
на изложения от нея анализ на ангажираните по делото свидетелски показания, жалбоподателката навежда доводи за недоказаност на
фактическия състав на чл.31, ал.2 от ЗС, поради което застъпва становище, че за
въззиваемия не е възникнало правото да получи
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствени имоти за периода от
06.02.2018г. до 13.11.2020г.
С оглед изложеното
намира, че претенциите на въззиваемия следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни с изключение на признатите такива – за земеделска
емя от 18 дка, отдавана под аренда; апартамент в ***, считано от 01.01.2019г. и магазин на ***,
считано от 09.03.2018г.
Оспорва се и приетия
размера на така предявените от ищеца претенции като намира, че същите не са
съобразени с представените от нея писмени договори за наем и аренда, от които
се установява действителния пазарен наем. Въпреки, че тези договори не били
оспорени от ищеца, съдът възприел наемните цени, установени в СТЕ, въпреки че
вещото лице работило по пазарни аналози, без реално да е изследвала
изключително лошото състояние на обектите и реалния наем, за който те биха
могли да бъдат отдавани. В тази връзка посочва, че за магазина на *** наемът
бил определен от вещото лице на 400 лева, докато по представения и неоспорен наемен договор същият бил в размер на 150 лв.
Оспорва като
неправилна и определената наемна цена за апартамента в *** в размер на 260 лв.,
предвид изявлението на експерта в съдебно заседание от 03.11.2020г., който
посочил, че една от стаите била наблъскана с вехтории, а в кухнята имало теч,
както и с оглед представения по делото договор за наем в размер на 40 лв.
По отношение на
земеделската земя от 18 дка, давана под аренда, жалбоподателката
намира, че наемната цена на същата е определена правилно и същата е отразена в арендния договор, но релевира
оплакване, че районния съд е пропуснал да прихване сумата, която ищецът е
получил от арендоването на тези 13 дка земеделска демя. В тази връзка се позовава на изявлението на ищеца в
с.з. от 13.03.2020г., с което същият признава пункт 3 по претенцията по сметки
на ответницата. С оглед изложеното счита, че претенцията по сметки на ищеца
следва да е основателна и уважена само до размер ½ от 5 дка зем. земя, за които ответницата е
получавала аренда самостоятелно. При посочени от експертизата 70 лв. за декар
се получавала обща сума в размер на 350 лева, а ½ от
тази сума представлявала сумата, с която е обеднял ищецът -175 лв.
Оспорва като
неправилен и несъобразен с доказателствата по делото извода на съда, за това,
че е налице лишаване от право на ползване за ищеца на обект, находящ се в
партера на построената жилищна сграда в с. Русокастро № 18, построена в дворно
място УПИ – *** в кв. 44 по плана на с. Русокастро, представляващ магазин, по
повод на което на последния му е била присъдена сумата от 1006, 66 лв.
Навежда доводи, че
въпреки отправената до нея писмена покана, ответницата нито е продължила да си
служи с процесния магазин, нито служейки си с нея и имайки достъп до нея не е
допускала ищеца, нито е допуснала на безвъзмездно основание трето за
съсобствеността лице, което само или заедно с него да ползва съсобствения магазин.
Застъпва становище, че по делото не само не било доказано ответницата да
упражнява фактическа власт върху магазина, препятствайки достъпа на ищеца, но
се доказало точно обратното – не само че не е ползвала вещта лично или чрез
трето лице, но изобщо след развода – от началото на 2018г. не е стъпвала в с.
Русокастро. В случая, налице било нежелание от страна на ищеца да ползва
магазина, а не лишаване от ползването му, още повече че ищецът живеел в тази
къща. Последният факт се установявал както от показанията на св. А., който
свидетелствал, че в едната част от магазина живеел ищеца, така и от показанията
на св. Т., който заявил, че последният живеел в една стаичка зад магазина.
Съобразно СТЕ обаче магазинът нямал стаичка отзад, а бил разположен в партера
на жилищната сграда, където живеел ищеца. С оглед изложеното жалбоподателката намира за неправилно решението на съда в
полза на ищеца да бъде присъдено обезщетение за обект – магазин, който ищецът е
живял.
На следващо място жалбоподателката намира за неправилен и решаващия извод на
първоинстанционния съд за отхвърляне като неоснователни претенциите й за
сметки, за това, че земеделския имот се е ползвал от големия син на страните
без противопоставяне на ответницата, а ищецът е ползвал само складовото
помещение към магазина, при липса на данни същият да е извършил действия, с
които да е попречил на С. да го ползва. Намира, че мотивите на съда в тази им
част се намират в разрез с друга част от мотивите изложени по отношение
претенцията по сметки на ищеца, тъй като от една страна съдът безспорно приемал
крайно влошените отношения между страните в процеса, а от друга не считал, че
ищецът е извършил действия, с които да е попречил на ответницата да ползва
съсобствения имот в с. Русокастро – къщата в центъра.
Жалбоподателят релевира оплакване за липса на каквито и да било мотиви
досежно отдаваните под аренда 13 дка. Земеделска земя, която аренда е била
получавана единствено и само от ищеца.
Във връзка с
оспорената СТЕ моли да бъде назначена нова такава, която след оглед на
обектите, след анализ на реалните пазарни цени и представените неоспорени
писмени доказателства даде отговор на въпроса: Какъв
е действителния пазарен наем за апартамента в *** с идентификатор № ***, магазина
на *** с идентификатор № ***, апартамента на *** с идентификатор № *** и гараж
на ***, с идентификатор № ***.
Във връзка с приетото
в атакувания съдебен акт за доказано лишаване от право на ползване на ищеца
моли да бъде допуснат до разпит при режим на довеждане един свидетел, с
показанията на когото ще установява, че ищецът е притежавал ключове и достъп до
следните съсобствени обекти, а именно: апартамент в ***, “магазин на ***, ап. На ***, гараж на *** и магазин в с.
Русокастро. Прилага копие от влязла в сила Присъда по в.н.ч.х.д. № 44/2018г.
В срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Н.С., чрез адв. Кебеджиев, която
същата се оспорва като неоснователна.Навежда пространни доводи, че по делото е
било проведено пълно и главно доказване на трите кумулативно изискуеми
предпоставки касаещи основателността на претенциите по чл.31, ал.2 от ЗС, а
именно: съсобствеността върху процесните недвижими имоти при
равни квоти от по 1/2 , изпращането и получаването от въззивницата на нотариалната покана от въззиваемия
за заплащане на обезщетение за лишеното му право на ползване от процесните
недвижими имоти,, връчена на въззивницата на
08.02.2018г., като начална дата на изискуемост на претенцията за обезщетение,
както и ползването от страна на въззивницата върху
процесните недвижими имоти и препятстването на въззиваемия
да ползва тези имоти съобразно квотата си в съсобствеността. Застъпва
становище, че всички събрани по делото гласни и писмени доказателства сочат, че
въззиваемия не е имал ключ и достъп до процесните
недвижими имоти, а ключовете са се намирили у въззивницата. Прави се подробен анализ на показанията на
разпитаните по делото свидетели, във връзка с ползването на всеки един от
процесните недвижими имоти. Оспорва като неоснователни претенциите по сметки на
въззивницата, като навежда доводи, че същата не е
провела пълно и главно доказване на твърденията си, че процесните имоти се
ползват само от въззиваемия, както и че същият не я
допуска да ползва своята законна част. В допълнение на изложеното сочи, че
претенциите й не могат да бъдат със задна дата от 01.01.2018г., тъй като
формалното й писмени искане към въззиваемия е от
13.03.2020г., която се явява и евентуално началната дата на претенцията по
смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС и Тълкувателно решение № 7/2012г., ОСГТК на ВКС. Сочи, че не са налице условията за уважаване
доказателствените искания на въззивницата пред
въззивната инстанция, на посочените в ГПК основания. Не ангажира доказателства.
Претендира разноски.
С Определение от
24.03.2021г. БОС се е произнесъл по направените от въззивницата
доказателствени искания като е оставил същите без уважение.
В с.з. пред
настоящата инстанция, въззивницата редовно призована
се явява лично и със своите пълномощници. Поддържа изложените в жалбата доводи
и моли атакуваното решение да бъде отменено. Претендира направените по делото
разноски, във връзка с които представя списък по чл.80 ГПК.
В с.з. пред
настоящата инстанция, въззиваемият се явява лично и с адв. Кебеджиев.
Претендира отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна по отношение на
уважените претенции по сметки, като моли с оглед изразеното становище същата да
се уважи единствено по отношение на сумата от 910 лв., представляваща рентата
за стопанските 2018 – 2019г./2019-2020г., които същият е получил. Претендира разноски и представя
списък по чл.80 ГПК.
Депозираната въззивна
жалба е допустима, подадена е от процесуално легитимирано лице в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по
същество, жалбата е частично основателна.
По
отношение на основателността на претенциите по сметки на ищеца, във връзка с
изложените в жалбата доводи за превратно тълкуване на свидетелските показания.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателката, че първоинстанционния съдебен акт е необоснован в частта, в която съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Н.С. във връзка с установяване правнорелевантните факти включени в предмета на доказване и по-конкретно относно твърдението му, че ищецът е разполагал с ключове за всеки един от съсобствените имоти. Тези доводи на въззивника следва да бъдат анализирани с оглед тези претенции по сметки, които се обжалват като неоснователни и недоказани, а именно присъденото в ползва на въззиваемия обезщетение за лишаване от ползване на апартамента, находящ се в *** в размер на 5032,50 лв., претендирано за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., и обезщетение за лишаване от правото на ползване на гараж, находящ се в *** с идентификатор ***, в размер на 1510 лв. за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г.
Според Р № 570/06.11.2009г. по гр.д.№ 4112/2008г. ІІ гр.о., при наличие на противоречие между две групи свидетели, съдът следва да ги анализира детайлно и във връзка с останалите доказателства по делото и като отчете евентуалната им заинтересованост. В този смисъл е и Р № 700/28.10.2010г. по гр.д.№ 91/2010г. ІV гр.о. Първоинстанционния съд се е съобразил с тези решения. Предвид това, че свидетелските показания изхождат от заинтересовани свидетели и за двете страни, същите са преценени през призмата на останалите събрани доказателства – договори за наем и други гласни доказателства. Съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетелите в полза, или във вреда на някоя от страните не е пречка за да бъдат допуснати и разпитани. Показанията им обаче се преценява с оглед всички данни и доказателства по делото, като се отчита и вероятната им необективност. Според Р № 338/20.11.2013г. гр.д.№ 1269/12г. ІV гр.о. не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и „въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му”. Първоинстанционния съд в съответствие с цитираните по-горе решения е преценил, че свидетеля Н.С. е заинтересован. Затова преценката на показанията му е станала през призмата на останалите доказателства, като районния съд правилно не е дал вяра на изнесения от него факт за това, че ищецът притежава ключове за процесните имоти. В тази връзка следва да се спомене, че извода на съда за липса на притежаван от ищеца ключ за съсобствените имоти се основава не само на кореспондиращите помежду си показания на свидетелите А. и Т., преценени на плоскостта на влошените отношения между страните, но се подкрепят и от показанията на самия Н.С., дадени в с.з. от 9.10.2018г. В това с.з. свидетеля Н.С. е заявил, че ищецът и ответницата са в лоши отношения още от 2013-14г., че ищецът никога не е живял в жилището на *** и не е имал ключ, както и че ако отиде ще обърка входа. Именно затова и последващите изявления на свидетеля, дадени в с.з. от 03.11.2020г., че ищецът разполагал с ключове за всеки имот няма как да бъдат кредитирани като достоверни. Същите не само се намират в противоречие с първоначално дадените от свидетеля показания, но и не намират опора в събрания по делото доказателствен материал.
На следващо място, дори да се приеме, че ищецът е разполагал с ключ за тези два имота, това обстоятелство не рефлектира върху основателността на предявените по реда на чл.31, ал.2 ЗС искови претенции.
Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Отправянето на покана за предоставяне на ползването или заплащане на пропуснати ползи има за последица отговорността на поканения за вреди в резултат на възпрепятстването или ограничаването на отправилия поканата съсобственик да ползва съобразно правата му. Отправянето на покана с нищо не ограничава възможностите на неползващия съсобственик, той винаги има право да участва както в реализираните преди, така и в реализираните след поканата ползи. Поканата му дава правото занапред да претендира реално пропусната от него полза независимо от това дали ползващият съсобственик не е реализирал никаква, или е реализирал само някаква дребна полза. Посоченото в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС изискване общата вещ да се използва „лично” само от друг съсобственик не означава, че той трябва след поканата непрекъснато да упражнява лично фактическа власт върху вещта. Общата вещ се използва „лично” само от един от съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на друг съсобственик (вж. ТР № 7/2012, ВКС, ОСГК).
По делото не е спорно обстоятелството, че на 05.02.2018г. ответницата е получила нотариална покана от ищеца, с която е била поканена да му изплаща обезщетение за лишаване от правото му на ползване на неговата идеална част от съсобствените имоти. След получаването на покана, при непредоставяне на достъп е налице хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС и ответницата дължи обезщетение за ползата, която ищецът е пропуснал да реализира. Пропуснатата полза може да е значително по-голяма от тази която ответницата фактически е реализирала поради неефективното управление на общия имот. При тази квалификация на предявения иск не е било в тежест на ищеца да доказва сключени ли са наемни договори за горепосочените имоти и какъв наем е уговорен и получаван. В негова тежест е било да докаже дела си от съсобствеността и размерът на наема, който е било възможно да бъде получен според пазарните условия през процесния период – това е неговата пропусната полза, което е било и сторено във втората фаза на делбеното производство.
На основание чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ, стига да не пречи на другите да си служат с нея според правата им. Както е посочено в Решение № 516 от 11.01.2011г. по гр.д. № 1385/2009г., ВКС, III г.о. и Решение № 4 от 18.02.2016г. по гр.д. № 3322/2015г., ВКС, II г.о., вземането по чл.31, ал.2 ЗС, съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността.И още - източник на вземането по чл.31, ал.2 ЗС е едно фактическо положение – реалното ползване на общата вещ, което обуславя имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. В този ред на мисли, настоящия състав намира за безпредметно да обсъжда довода на въззивницата за наличие на противоречия в свидетелските показания на св. Т. и тяхната недостоверност изразяващи се в твърдението му за нанесен върху ищеца побой вследствие на който са му били отнети ключовете за къщата и гаража, както и изявлението му, че заедно с ищеца са ходили да вадят ключове. Не е спорно по делото, а и от показанията на свид. А. и Т., дадени в с.з. на 03.11.2020г. пред БРС се установява, че както гаража на ***, така и апартамента на *** са били първоначално ползвани, а впоследствие и отдавани под наем от ответницата. Не се установява от доказателствата по делото ищецът да е давал съгласие съсобствените имоти да бъдат отдавани под наем на трето лице, поради което следва да се приеме, че и посредством отдаването на имотите под наем, ответницата е осъществявала лично ползване на имотите и препятствала упражняване правата на ищеца. /арг. от Решение № 181 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4400/2017 г/. Съгласно Решение № 212 от 10.09.2012г. по гр.д. № 338/2011г., ВКС, IV г.о., Общата вещ се използва „лично” само от един от съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на друг съсобственик, като е без значение кой осъществява фактическата власт от името на използващия съсобственик, защото е допуснат от него (по договор за наем, заем за послужване или по друга причина). Според цитираното решение, използващият общата вещ съсобственик не може да се брани с възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с пропуснатата. Той може да се брани само с възражение, че е предоставил достъп или че е платил обезщетение. В с.з. на 13.03.2020г. в хода на първоинстанционното производство, ответницата е направила извънсъдебно признание, че апартаментът на ***, както и гаражът на *** не се ползват от ищеца. Следователно липсата на ангажирани от ответницата доказателства за това, че след получаване на поканата е изплатила обезщетение или че е осигурила достъп на ищеца до съсобствените имоти (вкл. и чрез покана), мотивира настоящия състав да приеме за установено, че в процесния период е била осуетена фактическата възможност на ищеца да ползва имота по своето предназначение, както и да реализира доходи от наем, поради което намира обжалваното решение в тази му част за правилно и съобразено с материалния закон.
Що се
касае до размера на претенциите, настоящия състав намира жалбата за
неоснователна.
Поддържа се тезата, че съдът е възприел наемите, изчислени от вещото лице в изготвената от него експертиза, без да вземе предвид лошото състояние на обектите, както и уговорена наемна цена за всеки един от тях. Оплакването е неоснователно. При осъщественото от ответницата лично ползване на имота, същата дължи на ищеца обезщетение за ползите, от които е лишен съобразно неговия дял в съсобствеността, което обезщетение следва да се изчисли съобразно средномесечния пазарен наем за вещта в процесния период. В тази връзка, неоснователно е възражението, че съдът е следвало да съобрази, че уговореният наем за магазина, находящ се на *** е следвало да бъде изчислен в размер на 150 лв., установен от приложения по делото договор за наем на обекта. В тази връзка следва да се отбележи отново, че предмет на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС е обезщетение за лишаването от ползване на имота, поради личното ползване на единия от собствениците, а не реституция на полагащата се част от получените и дължими доходи за отдаването му под наем от другия съсобственик, които се явяват предмет на иска по чл.30, ал.3 ЗС.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателката, с които се оспорва размера на дължимото обезщетение за лишаване ищеца от правото му на ползване на апартамента в *** с идентификатор ***, за периода 08.02.2018г. – 31.12.2018г., основано на изявленията на вещото лице, дадени при разпита му в с.з. от 03.11.2020г. Несъмнено състоянието на вещта следва да бъде отчетено при определяне размера на дължимото обезщетение, тъй като неползуващият вещта съсобственик има правото да получи парично обезщетение само за онова благо, което би получил, ако разполагаше с възможност да ползва вещта с оглед нейното състояние. Тези обстоятелства са отчетени от вещото лице при изготвяне на изслушаното и прието по делото експертно заключение за средната пазарна наемна цена и по този начин е определен паричният еквивалент на ползата, от която ищецът е бил лишен през исковия период. Наличието на “теч в кухнята” според настоящия състав не засяга възможността самостоятелния обект да се ползва според неговото предназначение, доколкото по делото не бе установено от какво естество е този теч и дали същият е породен от проблем с водопроводната инсталация или кухненското оборудване. От друга страна, доколкото обезщетението касае лишеното право на ищеца да се ползва съответната идеална част от правото на собственост върху целия недвижим имот, наличието на вехтории в едната стая от апартамента също не препятства възможността да бъде използвана площта на целия имот. В останалата си част, изявленията на вещото лице касаят имущественото състояние на семейството, поради което съдът не намира основание да се съмнява, че така определеното наемно обезщетение в размер на 260 лв. месечно за целия апартамент е било съобразено и отговаря на действителното състояние на обекта.
В допълнение на гореизложеното следва да се отбележи, че ½ от уговорената и получавана от ответницата наемна цена за апартамента в *** в размер на 288, 62лв. е била присъдена от районния съд за процесния период от 01.01.2019г. до 13.03.2020г. На същото основание е била присъдена и сумата от 1800, 00 лв., представляваща ½ от стойността на получения за периода 09.03.2018г. до 09.03.2020г. наем на магазина на ***, за който период е било установено, че имотът се е отдавал под наем от ответницата. Подобни оплаквания биха могли да бъдат релевирани само досежно размера на тези претенции, които намират правното си основание в чл.30, ал.3 от ЗС, но изводите на съда няма как да бъдат проконтролирани, тъй като в тази му част решението не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.
Частично основателна е жалбата в частта, в която се претендира отмяна на присъденото на ищеца обезщетение в размер на 1974, 04 лева, представляваща ½ от стойността на получената за стопанските 2016/2017г. – 2018/2019г. рента за земеделски имот № *** в землището на с. Ливада, м. “Конска каба”, на основание чл.30, ал.3 от ЗС. Тук следва да се посочи, че в с.з. от 13.03.2020г., ответницата е заявила, че действително е получавала рента за период от две стопански години, начиная от 01.01.2018г.
За да е налице вземане по чл.30, ал.3 ЗС не е важно как и защо е използвана общата вещ, а само дали ползващият съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която последния е бил лишен. Не се спори по делото, че фактическата разделя между страните е настъпила през 2014г., когато ответницата се е настанила трайно да живее в ***, а бракът на страните е прекратен на 06.12.2017г. От приложените по делото разходни касови ордери /л.393 – 397 от делото на БРС/, представляваща частни свидетелстващи документи, носещи подписа на ответницата и чиято автентичност в процеса не е била оспорена, се установява, че сумите дължими по сключваните арендни договори за процесната земеделска земя са били получавани от ответницата /в т.ч. рента за стопанските 2013/2014г., 2016/2017г., 2017 – 2018г. Разходни касови ордери са издадени на името на ответницата и по отношение на стопанските 2018 – 2019г., 2019 – 2020г., но доколкото в с.з. на 13.03.2020г. е налице формулирано от ищеца признание, че същият е отдавал под наем аренда земеделска земя от 13 дка и получавал съответната рента, което признание се поддържа и пред настоящата инстанция, то претенцията на ищеца за исковия период 2018/2019г. се явява частично неоснователна. Дължимия размер на обезщетението следва да бъде намален със сумата от 910 лв., която сума е призната за получена от ищеца и потвърдена от вещото лице чрез изготвената от него СТЕ. Следователно правилен и обоснован е извода на районния съд, че за ищецът е възникнало право на вземане за припадащата му се част от получените от ответницата граждански плодове, които е реализирала, чрез отдаването на имота под аренда, като дължимото обезщетение следва да бъде намалено с размера от получената от него рента в размер на 910 лв., дължими на ответницата и изчислени съобразно нейния дял в съсобствеността.
По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която С.В.С. е осъдена да заплати сумата от 1974, 04 лв., представляваща ½ от стойността на получената за стопанските 2016/2017 – 2018/2019г. рента на земеделски имот № *** в землището на с. Ливада, м. “Конска каба”, на основание чл.30, ал.3 от ЗС за разликата над 1064, 04 лв. до присъдения размер от 1974, 04 лв.
Основателна е жалбата на въззивницата, в частта, в която се релевира оплакване за недължимост на присъденото на ищеца обезщетение за лишаване от правото на ползване на магазина, находящ се в дворно място УПИ-*** в кв.44 по плана на с.Русокастро за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., в размер на 1006, 66 лв., съобразно квотата на ищеца в имота.
В с.з. на 13.03.2020г., ответницата е оспорила
претенцията по сметки на ищеца като е навела твърдения, че горепосочения обект
– магазин, находящ се в двуетажната къща на ул. “Родопи” № 18 е преустроен като жилище и се
ползва от ищеца. Тези нейни твърдения са доказателствено обезпечени и
установени в хода на процеса, чрез изнесените от свидетелите А. и Т. показания,
които са еднопосочни и непротиворечиви. В тази връзка съдът не споделя
възражението на ищцовата страна, че ищецът живее в
една стаичка зад магазина и няма достъп до същия, тъй като видно от приложения
по делото Доклад от 28.04.2004г. за установяване годността за ползване на
строеж “Преустройство
на първи етаж от жилищна сграда”
в търговски етаж”, търговската
и складовата площ на първия етаж в сградата са само функционално разделени,
като двете имат пряка връзка помежду си и образуват непрекъснат функционален
цикъл /л.257 от делото
на БРС/. Този факт се
потвърждава и от допълнителното заключение от извършена СТЕ, приложена на л.205
от делото на БРС, където е инкорпорирана скица на първия етаж /партер/ на обект “кафе-еспресо и магазин за хранителни
стоки”, при огледа на
който вещото лице е констатирало, че т.нар. склад, находящ се в магазина за
хранителни стоки не представлява отделно помещение, а складова площ, която е
отделена с лека преградна стена. Предвид горното, претенцията по сметки на
ищеца се явява лишена от основание и обжалваното решение следва да бъде
отменено в тази му част.
По
отношение претенциите по сметки на ответницата С.С..
Не може да бъде споделен довода на въззивницата, че изводът на БРС, че ищецът не е осуетил ответницата да ползва дворното място УПИ -*** в кв.44 по плана с. Русокастро, и земеделския имот № ***, са в разрез с извода на съда за крайно влошените отношения между страните в процеса. При анализ на събраните по делото доказателства се налага извода, че решението е правилно и в тази му обжалвана част. По отношение на процесния имот в с. Русокастро – дворното място със семейното жилище на страните, представляващо втори жилищен етаж от построената в това дворно място двуетажна жилищна сграда и магазин и лятна кухня се установява, че семейното жилище на страните – втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда е било предоставено на въззивницата и тя е била въведена в него от съдебен изпълнител. Изнесените от свидетелите А. и Т. данни, че ищецът няма никакъв достъп както до апартамента на втория жилищен етаж, както и до кафенето на първия етаж, достъпа до които се осъществява през самостоятелен вход, както и че същият няма ключове за тях, са еднопосочни и непротиворечиви и не се разколебават от други събрани по делото доказателства.
Изводът на съда за това, че стопанския двор в с. Русокастро не се ползва от ищеца, а от големия син на страните, съответства на събрания по делото доказателствен материал и не се опровергава от други събрани по делото доказателства. От показанията на св. Т., който има преки наблюдения върху имота от 2012г. се установява, че клетките на бившето ТКЗС се ползват само и единствено от Слави С., който разглобява коли и поправя ремаркета. В тази им част, показанията на свидетеля кореспондират и с изнесеното от свидетеля на ответницата – Н.С., който заявява, че такава дейност се извършва както в помещенията, така и извън тях, както и че същата се извършва от брат му посредством управляван от него микробус.
Неоснователността на тези претенции се обуславя и от липсата на ангажирана от ответницата С. покана до ищеца за заплащане на обезщетение, която представлява един от кумулативно изискуемите юридически факти, обуславящи възникване на право за вземане по чл.31, ал.2 ЗС. С оглед на това, решението в тази му част също следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По същото съображение следва да бъде отхвърлена като неоснователна и претенцията на ответницата за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на магазина в с. Русокастро, въпреки установеното по делото ползване от страна на ищеца в процесния период.
В жалбата се твърди също така, че съдът не е изложил каквито и да било мотиви относно отдаваните под аренда 13 дка земеделска земя. Видно от приложената по делото молба на ответницата, под т.3 на същата е формулирана претенция по чл.346 ГПК, вр. с чл.30, ал.3 от ЗС, касаеща земеделска земя имот № ***, в землището на с.Ливада, общ. Камено с площ от 13 дка, IV категория, с трайно ползване – полска култура, находяща се в м. Конска каба, при граници и съседи: им. № ***, ***, ***, *** и № ***. Молбата е била докладвана в проведеното с.з. на 13.03.2020г. и претенцията е била приета за разглеждане. Постановения от първоинстанционния съд диспозитив на решението не съдържа произнасяне по това искане на ответницата. Налице е порок на съдебното решение, който не може да бъде отстранен от настоящата инстанция в хода на образуваното въззивно производство, а само от постановилия го съд по реда указан в чл.250 от ГПК.
По
разноските:
Въззивницата претендира заплащането на следните разноски – адвокатски хонорар в размер на 1000 лв. и д.т. за настоящото производство в размер на 673, 74 лв., а въззиваемия – адв. хонорар в размер на 900 лв., за които страните са представили списъци по чл.80 ГПК, както и доказателства за извършването им. С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивното производство възниква и за двете страни. Съобразно уважената част от жалбата, в полза на въззивницата на осн. чл.81, вр. чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъдат присъдени разноски в размер на 126, 75 лв., а на въззиваемия на осн. чл.81, вр. чл.78, ал.3 от ГПК деловодни разноски в размер на 831, 83 лв.
Мотивиран от горното, на основание чл.271 от ГПК, Бургаският окръжен съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 260853 от 11.12.2020г. по гр.д. № 652/2018г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, в която С.В.С., ЕГН: **********, с адрес ***, е осъдена да заплати на Н.С.С.,
ЕГН: **********, съдебен адрес в гр.
Бургас, ул. “Цар Иван Шишман” № 38, чрез адв. Й. Кебеджиев,
сумата от 1006, 66 лв. (хиляда и шест лева и шестдесет и шест стотинки), представляваща дължимо обезщетение за лишаване
от правото на ползване на магазина, находящ се в дворно място УПИ -*** в кв.44
по плана на с. Русокастро за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., съобразно
квотата на ищеца в имота – ½ ид.ч., на основание чл.31,
ал.2 от ЗС, както и в ЧАСТТА, в
която е осъдена да заплати сумата от 1974, 04 лв. /хиляда деветстотин седемдесет и четири лева и
четири стотинки/,
представляваща ½ от стойността на получената за
стопански 2016/2017г. –
2018-2019г., рента на земеделски имоти № *** в землището на с. Ливада, м. “Конска каба” на основание чл.30, ал.3 от ЗС, за разликата над 1064, 04 лв. /хиляда шестдесет и четири лева и четири
стотинки/ до присъдения
размер от 1974, 04 лв. /хиляда деветстотин
седемдесет и четири лева и четири стотинки/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ приетите за съвместно
разглеждане претенции по сметки предявени от Н.С.С., ЕГН: **********, съдебен
адрес в гр. Бургас, ул. “Цар Иван
Шишман” № 38, чрез адв. Й. Кебеджиев против С.В.С., ЕГН: **********, с адрес *** за заплащане на сумата от 1006, 66 лв. /хиляда и шест лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща дължимо обезщетение за лишаване
от правото на ползване на магазина, находящ се в дворно място УПИ -*** в кв.44
по плана на с. Русокастро за периода 08.02.2018г. – 13.03.2020г., съобразно
квотата на ищеца в имота – ½ ид.ч., на основание чл.31,
ал.2 от ЗС, както и за заплащане на сумата от 1974, 04 лв. (хиляда деветстотин
седемдесет и четири лева и четири стотинки), представляваща ½ от стойността на получената за стопански 2016/2017г. – 2018-2019г., рента на земеделски имоти № ***
в землището на с. Ливада, м. “Конска
каба” на основание чл.30, ал.3 от ЗС,
за разликата над 1064, 04 лв. /хиляда шестдесет и четири
лева и четири стотинки/
до присъдения размер от 1974, 04 лв.
/хиляда деветстотин
седемдесет и четири лева и четири стотинки/, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260853 от 11.12.2020г. по гр.д. № 652/2018г. по описа на БРС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.С.С., ЕГН: **********, съдебен адрес в гр. Бургас, ул.
“Цар Иван Шишман” № 38, да заплати на С.В.С., ЕГН: **********, с адрес ***,
сумата от 126, 75 лв. /сто двадесет и шест
лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща направените пред настоящата инстанция
съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА С.В.С., ЕГН: **********, с адрес
***, да заплати на Н.С.С., ЕГН: **********, съдебен адрес в гр. Бургас, ул.
“Цар Иван Шишман” № 38, сумата от 831,
83 лв. /осемстотин
тридесет и един лева и осемдесет и три стотинки/, представляваща направените пред
настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част на
жалбата.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
всяка от страните на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.