Р Е Ш Е Н И Е № 1267
гр. Пловдив, 06.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр. състав, в публично съдебно
заседание на 29.10.2019г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Елена Ангелова, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 1538 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД.
Подадена е искова молба от „Хидроенерджи“ ООД с ЕИК ********* със седалище
гр. Пловдив и адрес на управление бул. „Цар Борис III Обединител“ № 18, ет. 1, ап. 2 с
управител И.В.Р. чрез упълномощения процесуален представител адв. С.Й.С. против
И.П.Н. с ЕГН ********** и адрес ***. Твърди се, че ответникът е съдружник в
ищцовото дружество, което е собственик на ВЕЦ „Чаир Дере“. В резултат на
извършена финансова проверка се установило, че ответникът е извършил редица
нарушения и злоупотреби със средства на дружеството. Ревизията показала, че
И.Н. е декларирал извършени разходи за сметка на „Хидроенерджи“ ООД, които
реално не е направил, както и нееднократни случаи на разпореждане със средства
(теглене в брой и банкови преводи) от левовите сметки на дружеството в периода
2008 г. – 2013 г., за което е сезирана Прокуратурата. На Н. били преведени
следните суми с наредител „Хидроенерджи“ ООД, а именно: 42 000 лв.,
платени по банков път на дата 02.07.2013 г. с основание „захранване на сметка“, които той сам си наредил, както и сумата от
34 944 лв., платена на дата 10.03.2014 г. с основание „връщане на допълнителни средства“.
Ищецът твърди, че посочените суми са получени от ответника без основание,
поради което иска съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати сумата от 76 944 лв. (седемдесет и шест хиляди деветстотин
четиридесет и четири лева) ведно със законната лихва върху главницата от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК ответникът И.П.Н. с ЕГН **********
чрез пълномощника си адв. Б.С. е депозирал отговор на исковата молба, с който
взема становище, че искът е неоснователен и недоказан, поради което моли съда
да го отхвърли изцяло. Претендира разноски. Твърди се, че е неясно от кого и в
какво качество на проверяващия е извършена посочената от ищеца вътрешна
финансова проверка на дружеството, с която са констатирани плащанията към Н.,
за които се сочи, че са извършени без основание. Счита, че представените с
исковата молба протоколи от проведени общи събрания на „Хидроенерджи“ ООД
отразяват единствено проведени дискусии по повод задължения на съдружниците към
дружеството и обратно, но не установяват твърдените от ищеца редица нарушения и
злоупотреби. Ищецът единствено е посочил, че за тях е сигнализирана
Прокуратурата, но не е представил никакви данни относно това до какъв етап е
достигнало производството, като следва да се има предвид, че съгласно чл. 300
от ГПК единствено влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от престъплението. Изложените в отговора
на исковата молба защитни възражения, че процесните суми представляват
възстановени на Н. заемни средства, няма да бъдат коментирани, тъй като към
настоящия момент е налице влязло в сила съдебно решение, чийто обективни и
субективни предели обхващат този въпрос, като със СПН е отречено с двата
превода да се погасяват заемни вноски. Наред с възраженията, че основанието на
преводите е връщане на предоставен от ответника на дружеството заем,
допълнително в отговора се твърди, че Н. е „извършвал плащания на някои
разходи“ вместо дружеството, което било потвърдено с Протокол от 15.03.2010г,
Отчет за внесени суми от 27.12.2010г, Протокол за разходи по проект Чаир дере и
протокол от 03.01.2011г, а също и от счетоводните записвания на дружеството. По
отношение на направеното възражение за прихващане е налице произнасяне на съда
с определение № 1442, постановено по делото на 15.07.2019 г., поради което
същото не е предмет на делото.
Съдът, от
събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях, прие следното:
При разпределение на доказателствената тежест съдът е
указал, че всяка от
страните следва да установи фактите, на които основава своите твърдения или възражения
съобразно правилото на чл. 154 от ГПК. Ответникът носи доказателствената тежест
да установи, че е налице валидно правно основание, на което е получил
процесните суми.
По делото няма спор, като това се установява и от
неоспорените доказателства, че дружеството – ищец е превело на ответника по
банков път сумата от 42 000 лв. на 02.07.2013 г. с посочено основание „захранване на сметка“ /платежно
нареждане на л. 11/.
На 10.03.2014 г. е преведена и сумата от 34 944
лв. с посочено основание „връщане на
допълнителни средства“ /преводно нареждане на л. 8/.
Няма спор, че сумите са получени от ответника. При
това положение в негова тежест е да установи годно правно основание за
получаването им.
С влязло в сила решение по преюдициалния спор е
прието, че
кредитните преводи от 02.07.2013г и 10.03.2014г, за които в настоящия процес се
твърди, че са платени от дружеството без основание и за това се дължи връщането
им, не са заемни вноски по предоставени
на дружеството заеми. Следователно правоизключващите възражения на
ответника, че сумите са преведени на основание възникнало между страните заемно
правоотношение са преклудирани от обективните и субективни предели на СПН и не
могат да бъдат пререшавани.
В първо открито съдебно заседание
ответникът уточнява възражението си, че с извършените от дружеството преводи
всъщност са възстановени направени от него разходи за нужди на дружеството,
както следва: 45 000 лева - разход, извършен на
06.06.2003г.; 14 250 лева - разходи, извършени през 2007г. и 17 694
лева - разходи, извършени в периода 2003г.-2009г., като общият им размер е
104 703 лева и е отразен в представения към отговора на исковата молба
протокол за разходи, проект „Чаир дере“.
Установява
се обаче, че и тези суми са били предмет на разглеждане от съдилищата по
преюдициалния спор, като в тази част претенцията на ищеца Н. е квалифицирана по
чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, тъй като е претендирал възстановяване на направени от
негово име разходи за търговски нужди на дружеството, с чиято сума последното
се е обогатило за негова сметка. По –
конкретно в този процес ищецът Н. е твърдял, че в интерес на дружеството и във
връзка с осъществяваната от него търговска дейност е направил разходи, в които
е вложил свои лични средства, които не са му възстановени, както следва: 45 000
лв., внесени на 06.06.2003г. за
придобиване право на ползване на терен, предназначен за ВЕЦ; 14 250 лв., внесени през 2007г. за
заплащане на банкови такси по осигурени банкови гаранции; 104 703 лв., внесени през периода от 2003г. – 2009г. за
разходи по оперативната дейност на дружеството, описани в протокол за Разходи
за проект „Чаир дере“ период 2003г. – 2009г.; 6000 лв., с които е извършено на 22.08.2009г. плащане на фактура
на „Реал Строй“; 100 лв., с които е извършено на 11.09.2009г. плащане по фактура
на „Мастер Стийл“; 1200 лв., с които е извършено в периода 19.09.2009г. –
03.10.2009г. плащане по фактура на „Реал Строй“; 137.70 лв., с които е
извършено плащане в периода от 16.10.2009г. – 02.11.2009г. по фактура на
„Евроболт“ и 835 лв., с които е извършено плащане в периода 03.12.2009г. –
01.12.2009г. по фактура на „ЕВН България“.
Първите три суми за същите, за които ответникът в
настоящия процес твърди, че са основание за процесните плащания.
По всички претенции на ищеца Н. с правно основание чл.
55 ЗЗД дружеството е изразявало следното становище: оспорило е твърдението, че сумата от общо
95 281.70 лв е заплатена от ищеца със собствени средства и за сметка на дружеството.
Твърдяло е, че Н. е извършил нарушения и злоупотреби със средства на дружеството,
за което била сезирана и Прокуратурата, както и че се касаело за заявяване на
разходи, които Н. реално не бил направил. По – конкретно, оспорени са сумите от
45 000 лв. и 104 703 лв. с твърдение, че не са заплащани от Н. за
сметка на дружеството, тъй като разходи не били направени, нито имало документ
за тях, а претенцията за сумата от 14 250 лв. се признава до размер от
6 000 лв., за която се твърди, че представлява разходи по заплатена
банкова такса при учредяване на 4 банкови гаранции; по отношение на сумата в
размер на 6 000 лв., платена на „Реал-строй-54” ЕООД, се твърди, че е
платена от Р., а не от Н.. Така от всички претендирани разходи се признава само
сума в общ размер от 8 272.70 лв.
Така въз основа на данните по делото и твърденията на
страните първоинстанционният съд е приел, че ответникът признава извършени
плащания на сумите от 100 лв., 1200 лв., 137.70 лв., 835 лв. и частично сумата
от 6000 лв. от пълния претендиран размер от 14 250 лв., за които суми
предвид направеното признание от ответника исковете биха били основателни в случай, че не се твърди от ищеца, че
вземанията му са погасени частично с платената му сума от 76 944 лв.
Отчетено е, че ищецът сочи, че с плащане са погасени направените от него
разходи на 06.06.2003г., през 2007г. и частично тези направени в периода 2003г.
– 2009г., но първият от тях е изцяло оспорен от ответника, следващият - признат до размер от 6000 лв., а третият
отново изцяло оспорен, поради което и след като липсват други доказателства в
подкрепа на извършването им съдът приема, че
с признатото от ищеца плащане на сумата от 76 944 лв. следва да се приемат
за погасени неоспорените от ответника разходи в общ размер на 8272.70 лв. Прието
е също, че ищецът не доказва, че е направил оспорените разходи, с които твърди,
че е обеднял, а ответникът се е обогатил със спестяването им, още по-малко
установява същите да са направени с негови собствени средства, като излага
подробни мотиви в този смисъл, обсъждайки и приложените към настоящия отговор
документи.
При тези мотиви първоинстанционният съд е отхвърлил
всички искове на ищеца Н. за неоснователно обогатяване на ответника в т.ч. за
сумите от 45 000 лв, 14 250 лв и 104 703 лв, за които също е
постановен изричен отхвърлителен диспозитив.
В тази част решението му е изцяло потвърдено от
апелативния съд със следните мотиви: за вземанията за разходи в
размер на 45 000 лв., извършени на 06.06.2003г., 14 250лв. през
2007г. и 17 694лв., представляваща част от възстановените разходи,
извършени в периода 2003-2005г. в общ размер 104 703лв., с молбата на
л.187 ищецът признава, че са му възстановени, поради което за тях исковете са
неоснователни.
Решението на АС – Пловдив не е
допуснато до касационно обжалване.
При тези данни ищецът в настоящия
процес твърди, че за въпросните три суми, наведени от ответника като основание
на процесните плащания, е налице СПН, отричаща в негова полза да са възникнали
вземания за разноски в сочения размер и на соченото основание. Поради това за
тях, както и за неведеното от него заемно правоотношение като основание, е
недопустимо настоящият съд да се произнася.
Ответникът на свой ред твърди, че по
преюдициалния спор съдилищата са отхвърлили претенциите му за връщане на тези
суми с решаващ мотив, че те вече са му били възстановени с процесните два
превода.
По принцип мотивите на съдебния акт не
се ползват със СПН, а само неговият диспозитив. Отделно от това, решаващият
мотив на ПАС е признание на ищеца Н. на л. 187 от първоинстанционното дело,
където по преюдициалния спор са се съдържали признания на неизгодни за него
факти, а именно, че му е възстановена от дружеството сума в размер на
184 344 лв, от която със сумата от 107 400 лв е погасен заем, а „с
разликата от 76 944 лв частично е погасено задължението, възникнало в
резултат на плащания, извършени от съдружника Н. за сметка на дружеството“.
За нуждите на настоящия процес обаче
този документ, възпроизведен и в мотивите на апелативния съд, представлява
частен свидетелстващ такъв за изгодни за ответника факти, поради което и
доколкото не носи подпис на ищеца, не се ползва с материална доказателствена
сила – че отразеното в него е вярно, непротивопоставим е на ищеца и на практика
съдържа само твърдения на ответника за благоприятни за неговата правна сфера
факти, които обаче следва да бъдат установени от него по надлежния
гражданскоправен ред. При лежаща върху
него доказателствена тежест ответникът не доказва твърдените разходи
действително да са направени, при това с негови лични средства /в какъвто
смисъл са и допълнителните изводи на първоинстанционния съд, в която част
решението е потвърдено при инстанционния контрол/, още по – малко, задължението
на дружеството за връщането им да е изпълнено именно чрез процесните два
превода, в които са посочени съвсем други основания.
Не следват други изводи и от
коментираното от първоинстанционния съд признание на дружеството, че от втората
наведена от Н. сума, действително е получена сумата от 6 000 лв. - разходи по
заплатена банкова такса при учредяване на 4 банкови гаранции, тъй като не може
да се направи връзка между тези 6 000 лв и процесните суми, т.е., че с
част от последните е погасено именно това задължение на дружеството, нито /дори
под условие да се приеме друго/ може да се разграничи с кое от двете преводни
нареждания се възстановява поетия от Н. разход.
Категоричен извод в полза на правата
на ответника не може да се формира и от представените с отговора писмени
доказателства, коментирани и от другия съд при преценката, че извършването на
разходите, при това със средства на Н., е недоказано. Действително, протоколът
от 15.03.2010г., отчетът от И.Р. за внесени суми в дружеството, както и
документът, наименован „разходи за проект „Чаир дере“ период 2003-2009г.,
направени от И.Н. – неосчетоводени“, са подписани от съдружниците с неоспорени
подписи, в т.ч. от И.Р., който е законен представител на дружеството, и поради
това имат противопоставима му материална доказателствена сила за признатите в
тези частни свидетелстващи документи неизгодни за ищеца факти. От тях обаче не
може да се формира категоричен извод, че с наведените от ответника три суми са
направени разходи в полза на дружеството с негови лични средства, които наред с това да са му възстановени именно с процесните два превода. В тази
връзка следва да се посочи, че при така събраната доказателствена съвкупност
ответникът не проведе пълно и главно доказване на наведеното основание за
процесните плащания, което да формира у съда сигурно убеждение в полза на правата му. Същевременно страната,
която носи доказателствената тежест или в случая ответникът, следва да понесе
неблагоприятните й последици, като всяко съмнение у съда в осъществяване на
твърдените факти, е за негова сметка.
По отношение на направеното за първи
път в писмените бележки на ответника възражение, че в негова полза съобразно
мотивите на решението на ПАС било признато вземане в размер на 21 315 лв,
то е преклудирано, тъй като се въвежда ново основание за процесните плащания
извън сроковете по ГПК, срещу което насрещната страна не имала възможност да се
защитава. Освен това - дори под условие да се приеме друго, и тук мотивите на
ПАС се основават на признанието на Н. на л. 187, което в онзи процес е имало
материална доказателствена сила спрямо него – че признатите неизгодни факти са
верни, но в настоящия, доколкото се касае до благоприятни за ответника факти,
те нямат доказателствена сила, а обективират само недоказани твърдения. Отделно
и за това вземане важи всичко казано по – горе, че ответникът не установява с
нужната за това категоричност /при условията на пълно главно доказване/ то да е
възникнало поради влагане на негови лични средства в направения разход, който
освен това да е възстановен именно с процесните два превода или с някой от тях,
като в първия дори е посочено, че е за „захранване на сметка“.
Колкото до останалите възражения в
отговора на ответника, те са без значение за изхода на настоящия спор, който се
основава на института на неоснователното обогатяване, а биха имали значение при
евентуален спор за вреди от деликт. В случая има ли противоправно поведение на
ответника, нарушения и злоупотреба със средства, досъдебно производство или
присъда на наказателен съд и т.н., е без отношение към предмета на делото,
чийто извъндоговорен източник на задължението е чл. 55 ЗЗД.
Поради това претенцията е изцяло основателна и ще се
уважи, като главницата се присъди ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда - 02.07.2018г., до окончателното плащане.
При този изход на делото и претенцията за разноски
ответникът следва да заплати на ищеца сумата от общо 6 483.74 лв – за
държавна такса и адвокатски хонорар съобразно списък на разноските на л. 168 и
доказателствата за действително направен разход в този размер.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА И.П.Н. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на „Хидроенерджи“
ООД с ЕИК ********* със седалище гр. Пловдив и адрес на управление бул. „Цар
Борис III Обединител“ № 18, ет. 1, ап. 2, сумата от общо 76 944 лв – получена от ответника
без основание и формирана по следния начин: 42 000
лв., платени от ищеца на ответника по банков път на дата 02.07.2013 г. с
основание „захранване на сметка“; и 34 944 лв., платена от ищеца на
ответника на дата 10.03.2014 г. с основание „връщане на допълнителни средства“, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба - 02.07.2018г до
окончателното плащане на задължението, както и сумата от 6 483.74 лв. – разноски в производството за
държавна такса и адвокатски хонорар.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен
срок от връчването му пред Пловдивския апелативен съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: